Умберто Еко
Кант и птицечовката (44)

Като се разпознава или като се идентифицира нещо като мишка, една проява се съотнася към един тип. Като се прави това, се преминава от специфичното към общото. Само при тези условия мога да използвам езика и да говоря за мишка. Видяхме, че в езика на съвременната когнитивна психология за този подход се говори (по спорен в исторически план начин) като за явление на категоризация и аз се съгласих pro bono communicationis да се присъединя към тази употреба.

И все пак, когато аз и зоологът сме съгласни, че сме видели мишка, ние имаме предвид, включително словесно, тази мишка. Ако, за да разбера тази специфична проява, аз съм бил принуден да я приложа към общото, сега отново прилагам общото към специфичното. Както отбелязва, разглеждайки въпроса от психологическа гледна точка, Найсър (Neisser 1976: 65), при това преминаване от едното към другото, аз, от една страна, генерализирам обекта, а от друга страна, правя специфична схемата.^[36]

Не знам дали е утешителен или отчайващ фактът, че като казваме това, само подновяваме един диспут, започнал преди време. Тома от Аквино би казал, че виждайки една мишка, в предложения от усещането phantasma се долавя една quidditas, т.е. не „тази мишка“, а „мишковидността“ (естествено би трябвало да признаем, както прави той, че усещането веднага ни предлага нещо вече организирано, като че зрителен образ ни предлага един напълно дефиниран обект, който естествено и спонтанно препраща към съответния тип без никакво интерпретативно посредничество). Но Тома от Аквино отбелязва, че по този начин не се обяснява защо после можем да продължим да говорим за „тази“ мишка, която виждаме. И тогава въвежда т.нар. reflexio ad phantasmata; забележете: рефлексия не за единичната мишка, а за нейния образ. Това решение като цяло е незадоволително, особено за един реалист. За да се излезе от затруднението (за да успеем да възприемем наистина единичната мишка), не се оказват достатъчно убедителни и предложенията на Дънс Скот (т.нар. haecceitates на първа позиция — но тогава трябва да се реши как се образува универсалното понятие) или на Окам (единичният индивид на първа позиция и понятието като чист знак — което е начин да се каже, че от индивидите се извличат когнитивни типове, без да се обясни как се разрешава диалектиката универсално-специфично, срещайки други индивиди, които могат да се обозначават със същото понятие).

В крайна сметка всичко това са начини на разрешаване на проблема за черната кутия. Ако останем извън нея, остава само един факт: че нещо се случва; като говорим за мишката, ние я генерализираме, но след като сме разпознали проявата като проява на даден тип, ние се връщаме отново към проявата: в противен случай не бихме могли да кажем, че например тази мишка е с отрязана опашка, тъй като отрязана опашка няма нито в семейство Мишки, нито в КТ на мишката.

Това връща на дневен ред именно Кантовия проблем за схемата: ако общото е прекалено общо, може би бихме успели да сведем до него многообразното на опита (което в дълбочина би било тази мишка като Maus an sich), но би било трудно да се върнем от общото към индивидуално многообразното; схемата като похват да си представим мишката играе ролята на посредник и следователно трябва да има някакво съответствие — да не кажем едно към едно, но поне много към страшно много — между признаците на типа и тези, които откриваме в проявата. С други думи, връзката между тип и проява не би трябвало да бъде тази, която съществува между понятието за географска карта и коя да е географска карта, а тази, което съществува между една специфична географска карта и територията, която тя цели да представи. Пърс би казал, че в момента на Thirdness всичко се генерализира, но не съществува Thirdness, която да не е пропита от онова hic et nunc, което е било дадено във Firstness и в Secondness.

В цялата история на философията се казва, че индивидът е omnimode determinatus — детерминиран във всички аспекти, и затова неговите свойства са безкрайни: за тази мишка, която виждам сега, бих могъл да посоча броя на космите, разположението й спрямо Мека, храната, която е яла вчера. Ако познаваме винаги и само индивиди, тогава всяка обща пропозиция би трябвало да произтича от едно действително познание на всички индивиди във всички аспекти. За да кажа, че мишките са животни, не би трябвало да кажа само, че за всички x, ако x е мишка, тогава x е животно, а че наистина съм изброил всички x и съм открил, че всички без изключение проявяват едно свойство, което може да бъде обозначено с термина „животно“. Или би трябвало да кажа, че има някои x — тези, които съм опознал, — които имат свойството да бъдат животно (изоставяйки съждението за онези x, в които не съм имал опит). Докато ако един КТ — и съответното НС (за да не кажа чак МС) — имат някаква функция, то тя е, че КТ трябва да е в сила и за онези x, които още не познавам.

Нека избегнем още веднъж всякакви облози за това, което става в черната кутия. Здравият разум ни уверява, че аз и зоологът разпознаваме една мишка, но знаем, че пред нас е тази мишка, и ако случайно я заловим и бележим гърба й с маркер, следващия път бихме разпознали, че става дума за същата мишка — и това е начинът, по който благодарение на много по-сложни от белега с маркер характерни признаци ние всеки ден разпознаваме индивидите, с които имаме обикновено някакъв контакт (и когато не успяваме повече да ги разпознаем, лекарят ни започва да говори за болестта на Алцхаймер). Разпознаваме индивидите, защото ги съпоставяме с един тип, но сме способни да формулираме типове, защото имаме опит за индивиди. Това, че сме способни за някакъв reflexio ad phantasmata (или ad res) е факт, който трябва да допуснем като материя за размисъл, макар че аз лично не притежавам инструменти, с които да го обясня, и взимам като мото фразата, с която Сол Крипке (Kripke 1971) завърши една своя беседа върху идентичността и необходимостта: „Следващият аргумент, който ще разгледам, би трябвало да бъде моето решение на проблема за ума и тялото, но аз не го знам“.

Но има нещо, което можем да кажем, и то е, че не само имаме някакъв опит за този човек (проява) дори когато го разпознаваме като един човек (тип), но че на някои индивиди даваме собствено име и ги разпознаваме като тези точно определени индивиди, а не изобщо. Следователно, ако се допусне, че се разпознава благодарение на един КТ, трябва да признаем, че съществува един КТ за хората изобщо (и той би могъл да придобие и изключително схематичната форма на един 3D модел) и съществуват различни КТ за нашия баща, жена, съпруг, за нашите деца, приятели и съседи. За това ще говоря в 3.7.6., но преди да стигна дотам, трябва да навлезем в една мочурлива зона, която се намира между общото и индивидуалното.