Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kant e l’ornitorinco, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2020 г.)

Издание:

Автор: Умберто Еко

Заглавие: Кант и птицечовката

Преводач: Ина Кирякова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: Дом на науките за човека и обществото

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: монография

Националност: италианска

Редактор: Кристиан Банков

Художник: Веселин Праматаров

ISBN: ISBN 954-9567-19-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7883

История

  1. — Добавяне

6.2. Това не беше дискусия между безумци

Сега нека разгледаме въпроса на спокойствие. От една страна, имаше хора, които поставяха под въпрос неяснотата на едно такова понятие като „прилика“ и които искаха да докажат, че предизвиканите от хипоиконите впечатления са ефект на правила за произвеждането на подобие (вж. Volli 1972). Нима е възможно тези хора да отричат, че голяма част от нашия всекидневен живот се основава на връзки, които — поради липса на по-добър термин — са връзки на прилика, че именно поради приликата ние разпознаваме лицата, че именно въз основа на приликата между проявите ние сме в състояние да използваме общи термини, че самата константност на перцепцията се осигурява от разпознаването на форми, че именно по формални причини разграничаваме квадрат от триъгълник? И дори ако минем към хипоиконите, нима е възможно тези хора да отричат очевидността, а именно че една снимка на Пен или на Ейведън прилича на заснетия човек повече, отколкото една фигура на Джакомети, и че дори човек, който няма зад гърба си западната култура, ако види Бронзовите статуи от Риаче, би трябвало да разпознае, че става дума за човешки тела?

Очевидно, че не е възможно, и е почти патетично да се установи, че във втората фаза на дискусията (имам предвид от осемдесетте години до днес) много видни иконокласти побързаха да изразят вярата си в иконичния характер на перцепцията — като подсъдими в сталински или маккартистки процес, принудени преди всичко да изкажат предаността си към системата — и ще посоча за пример Гомбрих (Gombrich 1982).[6]

От друга страна, нима е възможно да съществуват хора, които са дълбоко убедени в иконичната мотивация на перцепцията и същевременно отричат, че в продукцията и в разпознаването на хипоиконите участват графични конвенции, правила за пропорции, техники на проекция? Изглежда малко вероятно. Това не беше дебат между безумци.[7]

Бележки

[6] Дебатът по този въпрос е широко обхватен. От една страна, има експерименти, които показват, че животните също разпознават изображенията (от легендата за Зевсис нататък); от друга страна, има етнографски доклади за „примитивен човек“ (във всеки случай човек, който е живял, без да има досег с фотографски изображения или дори с изобразителни дейности), който върти в ръка снимката на известна личност и проявява удивление, страх или дори пълна незаинтересуваност. Почти винаги това са експерименти, които не са достатъчно разработени: в някои случаи това, което впечатлява първобитния човек, е предлагането на парче хартия, неизвестен за него предмет, докато, ако изображението е отпечатано върху плат, той пристъпва към него с повече доверие; в други случаи вината е в лошото качество на изображението; в трети случаи фактът, че примитивният човек изпада в недоумение, не означава, че не е разпознал представения субект, а просто, че не си дава сметка как е възможно чертите на позната личност да се появят като по вълшебство върху парче хартия; в други случаи пък става дума очевидно за погрешно формулирани въпроси, които препращат към недоразуменията на радикалния превод на Куайн.

[7] В противен случай самият Малдонадо, като ме караше да се замисля за разглеждането на мотивираните връзки между икона и реалност, нямаше да набляга толкова много върху „оптимизацията“ на подобието, т.е. върху изследването на техники, които трябва да са позволявали или да позволяват в бъдеще „да се намери в технически план най-голямата възможна адекватност между конвенционалните изисквания, които произхождат от наблюдателя и неконвенционалните изисквания, идващи от наблюдавания обект“ (Maldonado 1974: 291).