Умберто Еко
Кант и птицечовката (14)

1.12. Позитивни заключения

След като казахме, че нищото и отрицанието са чист ефект на езика и че битието се представя винаги позитивно, бихме могли да се запитаме дали не е противоречиво да се говори за граници на битието и способността да противопоставя откази. Нека коригираме тогава една друга метафора, която ни се стори много удобна по риторични причини, за да „поставим пред очите“ това, което искахме да подскажем. Битието ни отвръща с „не“ по същия начин, по който ни отвръща с „не“ костенурката, от която искаме да полети. Не че костенурката разбира, че не може да лети. Птицата лети, посвоему знае, че лети, и не допуска, че не може да лети. Костенурката върви по своя земен път позитивно и не познава какво е това да не си костенурка.

Разбира се, животното също среща по пътя си препятствия, които чувства като предел, и се мъчи сякаш да ги премахне: да вземем например кучето, което драска, лаейки, по затворената врата и захапва дръжката й. Но в подобни случаи животното вече се доближава до едно положение, сходно с нашето, проявява желание и намерения и пределът се поставя като такъв именно спрямо тези желания и намерения. Една затворена врата сама по себе си не е „не“, тя може да бъде дори едно „да“ за онзи, които търси зад нея усамотение и защита. Тя става „не“ само за кучето, което планира да мине през нея.

Тъй като Разумът може да дава и въображаеми репрезентации на невъзможни светове, ние сме тези, които искаме от нещата да бъдат това, което не са, и когато те продължават да бъдат това, което са, мислим, че ни отговарят с „не“ и ни поставят предел. Ние сме тези, които мислим, че кракът ни (с движение в коленната става) може да образува различни ъгли — от 180 до 45 градуса, — но не може да образува ъгъл от 360 градуса. Кракът — в степента, в която един крак „знае“ — не усеща предели, усеща само възможности. Самата смърт изглежда като предел за нас, които капризно бихме желали да живеем още, но за организма идва, когато нещата вървят точно така, както трябва да вървят.

Битието не ни казва никога „не“, освен чрез нашата метафора. Просто пред един наш взискателен въпрос битието не дава отговора, който бихме желали да чуем. Но пределът е в нашите възможности, в нашия стремеж към абсолютна свобода.^[14]

Разбира се, че спрямо тези резистентности езикът на Поетите се ситуира сякаш в една свободна зона. Лъжци по призвание, те не са хората, които казват какво е битието, а по-скоро изглежда, че са хората, които не само утвърждават неговата необходимост, но често си позволяват и ни позволяват да отречем неговите резистентности — защото за тях костенурките могат да летят и дори могат да се появяват същества, които се измъкват от неизбежността на смъртта.

Но речта на поетите, които ни казват понякога, че са възможни и impossibilia (невъзможните неща), ни изправя пред неумереността на нашето желание и като ни оставят да съзрем това, което би могло да съществува отвъд предела, Поетите, от една страна, ни утешават за нашата смъртност, а от друга страна, ни припомнят колко често сме само една „безполезна страст“. Дори когато отказват да приемат резистентностите на битието, отричайки ги, Поетите ни ги припомнят. Дори когато страдат от откриването им, ни оставят да мислим, че може би сме ги установили (и превърнали в закони) твърде рано — че може би все още могат да бъдат заобиколени.

В действителност това, което Поетите ни казват, е, че трябва да подхождаме към битието с весело чувство (и може да бъде „веселата наука“ и тази на Леопарди), да му задаваме въпроси, да проверяваме резистентностите му, да долавяме разтварянията му, намеците, които никога не са достатъчно открито изразени.

Останалото е предположение.