Умберто Еко
Кант и птицечовката (30)

3.3.1. Когнитивен тип (КТ)

В края на своя първи перцептивен процес ацтеките са изработили това, което ще нарека Когнитивен тип (КТ) на коня. Ако те живееха в една кантианска вселена, бихме казали, че този КТ е схемата, която им е позволила да установят връзката между понятието и многообразността на интуицията. Но къде е за един ацтек понятието за кон, след като не го е притежавал преди идването на испанците? След като са видели няколко коня, ацтеките, разбира се, трябва да са си създали морфологична схема, немного различна от един 3D модел, и сигурно на тази основа се е опряла константата на техните перцептивни актове. Но като говоря за КТ, аз не разбирам само нещо като представа, една поредица от морфологични признаци или двигателни характеристики (животното върви в тръс, галопира, изправя се на задни крака); ацтеките са възприели характерното цвилене и може би и миризмата на коня. Освен това на видението вероятно веднага е била приписана характеристиката „животно“, тъй като веднага след това се използва терминът maçatl, и разбира се, способността да вдъхва ужас, както и функционалната характеристика, че може „да се язди“, тъй като обикновено го виждат, възседнат от човешки същества. С една дума, ще кажем, че КТ на коня веднага е бил с мултимедиен характер.

3.3.1.1. Разпознаването на проявите

Въз основа на така изработения КТ ацтеките вероятно веднага са били в състояние да разпознаят като коне и другите екземпляри, които до момента не са видели (като се абстрахираме от различия в цвета, размерите и ракурса). И именно явлението на разпознаването ни кара да говорим точно за тип като за параметър за съпоставка на прояви. Този тип няма нищо общо с „есенцията“ на аристотелианско-схоластичната традиция и нас не ни интересува да знаем какво ацтеките са разбрали за коня (може би съвсем повърхностни признаци, с които все още конят не може да бъде разграничен от мулето или от магарето). Но сигурно е, че като се говори за тип в този смисъл, се стига до призрака на „общите идеи“ от рода на тези на Лок, и някой би могъл да възрази, че не се нуждаем от тях, за да обясним явлението на разпознаването.^[11] Достатъчно би било да се каже, че ацтеките прилагат едно и също име към различни индивиди, защото ги намират за подобни помежду им. Но това понятие за подобие между индивиди не е по-малко смущаващо от това за подобие между една проява и един тип. За да се изрази съждението, според което дадена проява X е подобна на дадена проява Y, също трябва да са разработени критерии за подобие (две неща са подобни в някои аспекти и различни в други) и затова ето че отново изплува призракът на един тип, към който трябва да прибягваме като към параметър.

От друга страна, някои съвременни когнитивни теории ни казват, че разпознаването става въз основа на прототипи, поради което в паметта се влага един обект, избран за парадигма, и после другите се разпознават според прототипа. Но да се каже, че орелът е птица, защото е подобен на прототипа на врабчето, означава, че във врабчето са открити някои признаци, които са по-релевантни от останалите (например от размерите). И ето че ако нещата стоят така, нашият прототип би трябвало да е станал тип.

Ако искаме да използваме тук отново Кантовото понятие за схема, КТ може да бъде — вместо един вид мултимедийна представа — едно правило, една процедура за изграждането на представата за коня. Във всеки случай, каквото и да е този КТ, той е това нещо, което прави възможно разпознаването. От друга страна, на това място, след като сме постулирали съществуването (някъде) на този тип (бил той схема, или мултимедийна представа), ние ако не друго, поне сме разчистили терена от един достопочтен елемент, който определено обитава кантианската вселена: ако постулираме един КТ, ние вече не се нуждаем от понятията. Особено за нашите ацтеки, КТ не свързва понятието за кон (което те не са можели да имат никъде, освен ако са изповядвали един много, но наистина много транскултурален платонизъм) с многообразието на интуицията. КТ е това, което им позволява да унифицират многообразното на интуицията, и ако това е достатъчно за тях, би трябвало да бъде достатъчно и за нас.

3.3.1.2. Назоваване и сполучлива референция

Обстоятелството, че после някой ще дойде и ще каже, че понятието за коня е много по-богато от това, което са знаели ацтеките, не доказва нищо. Край нас има хора, които не притежават за коня един КТ, по-богат от този на ацтеките, но това не им пречи да казват, че знаят какво са конете, тъй като умеят да ги разпознават. В тази фаза на нашата история много са нещата, които ацтеките още не знаят за коня (откъде идва, как яде, как се възпроизвежда, как храни малките си, колко породи има на света и дори дали е животно, или разумно същество): но въз основа на това, което знаят, те успяват не само да го разпознаят, но и да се договорят да му дадат име и като правят това, си дават сметка, че всеки от тях реагира на името, прилагайки го към същите животни, към които го прилагат и останалите. Назоваването е първият социален акт, който ги убеждава, че всички заедно разпознават най-различни индивиди в различни моменти като прояви на един и същи тип.

Не е било необходимо обектът-кон да се назове, за да се разпознае, така както аз може да изпитам някой ден неприятно вътрешно усещане, което не може да се дефинира, и да разпозная само, че е същото, което съм изпитал и предния ден. Но „това нещо, което почувствах вчера“ вече е име за усещането, което изпитвам, и ще бъде такова още повече, ако за това, макар и много лично усещане реша да говоря пред други хора. Преминаването към един общ термин се заражда от едно социално изискване, за да може името да се освободи от това hic et nunc на ситуацията и да се обвърже именно с типа.

Но как ацтеките са знаели, че прилагат името maçatl към един и същи КТ? Един испански наблюдател (нека го наречем Хосе Гавагай) би могъл да се запита дали, когато един ацтек е посочвал една точка от времепространството, казвайки maçatl, той е разбирал под това име животното, което всеки испанец разпознава; или е разбирал все още неделимото единство кон-ездач, бляскавите украси на животното, факта, че едно непознато нещо се приближава към него, или е искал да изрази пропозицията: „Ето че идват от морето онези божествени същества, чието идване бе предречено от нашите пророци и които един ден Гъливер ще нарече Хюнмнм!“.

Увереността, че всички поддържат един общ КТ, съответстващ на името, се получава само в случай на сполучлива референция (т.е. увенчаваща се с успех референция). В 5. ще обясня колко е проблематично понятието „референция“, но опитът ни показва, че има случаи, в които ние правим референция за нещо и останалите показват, че разбират отлично за какво правим референция: например, когато искаме от някого да ни донесе книгата, която е на масата, и този някой ни носи книгата, а не писалка. Като се има предвид, че испанците бързо са се съюзили с някои местни жители, ако някой испанец беше поискал от един местен да му доведе кон и той се беше върнал с кон (а не с кошница, цвете, птица или част от кон), това щеше да е доказателство, че с това име и двамата идентифицират прояви на един и същи КТ.

На тези основи е възможно да предположим, че когнитивните типове съществуват, без задължението да се питаме какво са и къде са. Ако във времената на разгара на антиментализма бе забранено да се прави дори хипотеза за съществуването на каквото и да било мисловно събитие, в един период, когато процъфтяват проучванията върху познанието, е напълно допустимо да се питаме дали КТ на коня в „умовете“ на ацтеките е бил изграден от мисловни образи, диаграми, дефинирани описания, изразени пропозиционално, или се е състоял от едно множество от семантични маркери и абстрактни отношения, което образува вродената азбука на техния „ментален език“, и ацтеките са третирали веригите от дискретни сигнали като чисти Булеви термини. Тези проблеми са от най-голяма важност в рамките на когнитивните науки, но по мое мнение нямат никакво значение при гледната точка, която съм избрал да следвам, държейки сметка само за данните на една folk psychology, или с други думи — за да възкреся едно достопочтено философско понятие, което смятам, че все още е изключително полезно, — размишлявайки от гледна точка на здравия разум. И въз основа на здравия разум се открива очевидността на двете явления на разпознаването и на сполучливата референция.^[12]

3.3.1.3. КТ и черната кутия

Какво става в нашата „черна кутия“, когато възприемаме нещо — това е проблем, който когнитивните науки разглеждат, като разискват например (1) дали природата ни доставя цялата необходима информация без конструктивна намеса от страна на нашия мисловен или невронен апарат или напротив, има селекция, интерпретация и реорганизация на стимулното поле; (2) дали в черната кутия има нещо, което може да бъде наречено „разум“ или чисти невронни процеси, или дали може да се твърди — както това се прави в сферата на неоконекционизма, — че има идентичност между правило и данни; (3) къде са (и дали съществуват) когнитивните типове или схеми от всякакъв род; (4) как се конфигурират — мисловно или мозъчно. С всички тези са проблеми не възнамерявам да се занимавам.

Когнитивните типове могат да бъдат в ума, в мозъка, в черния дроб, в епифизата (ако не е вече заета в тия времена от мелатонина); те биха могли дори да са в един безличен склад, натъпкани в някакъв универсален активен разсъдък, от който някое божество скъпернически ги вади и ми ги дава назаем, според случая, всеки път, когато ми потрябват (и когнитивистите, които прекарват живота си в разпитване на субекти, които не умеят да различат чаша от чиния, би трябвало да се запитат защо мозъчните им зони вече не са настроени на честота, еднаква с божествената). Но трябва да се тръгне от принципа, че ако има актове на сполучлива референция, това е, защото — било когато се разпознава втори път нещо вече възприемано веднъж, било когато се решава, че както обектът А, така и обектът Б могат да удовлетворят изискванията, за да могат да се дефинират като чаша, кон, сграда, или че две форми могат да се дефинират и двете като правоъгълни триъгълници — се сравняват прояви с един тип (независимо дали той е психично явление, съществуващ физически прототип или един от онези елементи на Третия свят, които философията се опитва открай време да отрази, от Платон до Фреге и от Пърс до Попър).

Постулирането на когнитивните типове не ни задължава също да решаваме предварително дали те придобиват отчасти или изцяло конфигурацията на мисловен образ, или дали са просто изчислими и обработваеми с дискретни символи. Известно е, че този дебат между иконофили и иконофоби днес е централен за когнитивните психолози. Бихме могли да се ограничим с едно резюме на полемиката Кослин/Пилишин^[13]: от една страна, формите на мисловно представяне от иконичен тип изглеждат необходими, за да се обясни цяла една поредица от когнитивни процеси, спрямо които обяснението чрез пропозиции се оказва недостатъчно, и хипотезата, изглежда, се потвърждава и от симулации с компютър; от друга страна, мисловното въображение може да е просто един епифеномен, който може да се обясни като преработка на информация, достъпна само в дискретни термини. Мисловните представи следователно не биха били включени в нашия hardware, а биха били само второстепенни outputs.

Би могло да се каже, че на невронно равнище не съществува любовта и че влюбването е епифеномен, който се основава в дълбочина на комплексни физиологически взаимодействия, които един ден могат да се изразят с алгоритъм. Това не означава, че епифеноменът „влюбване“ не е централен за нашия личен и социален живот, за изкуството и литературата, морала, а често и за политиката. Така семиотиката на страстите не се пита какво става в нашия hardware, когато изпитваме омраза или страх, гняв или любов (макар че със сигурност става нещо, което може да се изследва), а как става така, че ние разпознаваме тези чувства, изразяваме ги, интерпретираме ги — така че разбираме отлично какво означава това Роланд да е бесен, а не влюбен.

Семиозисният опит ни казва, че ние имаме впечатлението, че поддържаме мисловни образи (дори ако не съществува ум) и главно, че ние обществено и интерсубективно интерпретираме много термини чрез визуални представи. Поради което и иконичният компонент на познанието трябва да бъде постулиран наравно със съществуването на КТ, за да отразява това, което здравият разум ни предлага. Образите конституират системи от инструкции също толкова, колкото и словесните диспозитиви, и ако трябва да обясня някому как се стига до площад „Гарибалди“, мога или да се впусна в словесни указания за улиците, по които трябва да мине, или да му посоча площада върху картата (която не е образ на площад „Гарибалди“, а диаграмна процедура, за да се намери площад „Гарибалди“). Кой от двата подхода е по-добър, зависи от способностите и наклонностите на събеседника.^[14]

Отказът да си напъхаме носа в черната кутия може да бъде разбран като признание, че философията (и по-специално общата семиотика като философия) е „по-низша“ форма на познание в сравнение с науката. Но не е така. Можем да постулираме когнитивните типове в черната кутия именно защото можем да имаме интерсубективен контрол върху това, което е съответният output. За този output имаме инструменти, за да говорим — и това е може би приносът, който семиотиката може да даде на когнитивните изследвания, а именно: семиотичния аспект на когнитивните процеси.