Умберто Еко
Кант и птицечовката (24)

2.8.2. Долният праг на първичния иконизъм

Ако е възможно първичният иконизъм да се дефинира не с ментални термини, то е, защото в мисълта на Пърс се преплитат две различни, но взаимозависими перспективи: метафизично-космологичната и когнитивната. Безспорно е, че ако не ги тълкуваме в семиотичен смисъл, метафизиката и космологията на Пърс остават неразбираеми; но би трябвало да се каже същото и за неговата семиотика спрямо неговата космология. Категории като Firstness, Secondness, Thirdness и самото понятие за интерпретация не дефинират само modi significandi, т.е. модалностите на познанието на света: те са и modi essendi, начините, по които светът постъпва, средства, чрез които светът в хода на еволюцията интерпретира самия себе си.^[30]

От когнитивна гледна точка иконата, видяна в нейния характер на чисто качество, състояние на съзнанието, абсолютно необвързана, е Likeness, защото е еднаква (адекватна) с това, което е стимулирало появата й (и е такава, макар че още не се сравнява със собствения си модел, макар че още не се разглежда във връзка с някакъв обект, външен за сетивата). От космологична гледна точка иконата е природната склонност на нещо да се преплете с нещо друго. Ако Пърс беше познавал теорията на генетичния код, със сигурност би сметнал за иконична връзката, която позволява на вериги на азотна основа да произвеждат поредици от аминокиселини или на тройки от ДНК да бъдат замествани от тройки на РНК.

Говоря за това, което в Трактата (0.7.) дефинирам като „долен праг на семиотиката“, изключвайки го от една дискусия, в която се прави опит за разработване на една семиотика на културните отношения, единствената, която има смисъл, ако Динамичният обект се разглежда като terminus ad quem на процесите на означаване и референция. Но тук и сега Динамичният обект се разглежда като terminus a quo и затова този естествен семиозис (a parte objecti) трябва да бъде взет предвид.

С цялата предпазливост, с която трябва да се подхожда в случая: не отхвърлям ни най-малко разграничението (което си остава фундаментално) между сигнал и знак, между диадични процеси на стимул-реакция и триадични процеси на интерпретация, така че само в пълното разгръщане на триадичността изплуват такива явления като значение, интенционалност, интерпретация (по какъвто и начин да се разглеждат те). Но допускам това, което допуска и Проди (Prodi 1977), а именно: за да се разберат висшите културни явления, които очевидно не се пораждат от нищото, трябва да се предположи, че съществуват „материални основи на означаването“ и че тези основи се крият именно в готовността за среща и взаимодействие, която можем да видим като първа поява (все още некогнитивна и със сигурност немисловна) на първичния иконизъм.

В този смисъл елементарното условие за семиозис би било едно физическо състояние, поради което дадена структура е готова да взаимодейства с друга (Проди би казал: „е готова да бъде прочетена от“). В един дебат между имунолози и семиотици, по време на който имунолозите твърдяха, че на клетъчно равнище се наблюдават явления на „комуникация“ (Sercarz и др. 1988), основният въпрос беше да се реши дали някои явления на „разпознаване“ от страна на лимфоцити в имунната система могат да бъдат третирани с термините „знак“, „значение“, „интерпретация“ (вж. впрочем по същия проблем Edelman 1992, III, 8). Оставам винаги предпазлив, що се отнася до разпростирането отвъд долния праг на семиозиса на термини, които посочват висши когнитивни явления; но сигурно е, че трябва да се постулира това, което сега наричам първичен иконизъм, за да се обясни защо и как „Т-лимфоцитите имат способността да различават заразените макрофаги от нормалните, доколкото разпознават като знаци на анормалност малки фрагменти от бактерии по повърхността на макрофага“ (Eichmann 1988: 163). Нека елиминираме от този контекст думата „знаци“, нека признаем на термини като „разпознавам“ метафорична стойност (отхвърляйки идеята, че един лимфоцит разпознава нещо така, както ние разпознаваме лицата на родителите си), нека се въздържим от коментар на обстоятелството, че според много имунолози лимфоцитът извършва и „избор“ при алтернативни ситуации: пак остава фактът, че в споменатата ситуация две „неща“ се срещат, защото са адекватни едно на друго, както гайката е адекватна на винта.

Проди (Prodi 1988:55) коментира в хода на същия този дебат: „Един ензим… селекционира собствения си субстрат сред определен брой незначителни молекули, с които може да се сблъска: реагира и формира едно цяло само със собствените си молекулни партньори. Този субстрат е знак за ензима (за неговия ензим). Ензимът изследва реалността и намира това, което съответства на формата му: това е ключалка, която търси и намира своя ключ. Във философски термини, един ензим е читател, който «категоризира» реалността, определяйки множеството от всички молекули, които могат фактически да реагират с него… Тази семиотика (или протосемиотика) е основната характеристика на цялата биологична организация (протеинов синтез, метаболизъм, хормонална дейност, предаване на нервни импулси и т.н.)“. За пореден път бих се въздържал да използвам термини като „знак“, но няма съмнение, че с тази ключалка, която си търси ключа, ние се изправяме пред една прото-семиотика и именно на тази прото-семиотична предразположеност бих дал името природен първичен иконизъм.

Всеки път, когато се питах как бих реорганизирал Трактата по обща семиотика, ако трябва да го напиша отново днес, си казвах, че бих започнал от края, т.е. бих поставил в началото онази негова част, която е посветена на начините на знакова продукция. Това беше начин да реша, че би било интересно да се започне, тръгвайки от това, което става, когато, подложени на натиска на Динамичния обект, ние решаваме да го разглеждаме като terminus a quo. Ако трябва да започна от края, ще се озова пред онази част, в която (като тръгвам от Volli 1972) поставях сред първите модалности на знакова продукция (и разпознаване) конгруенциите, т.е. калките, копията (Eco 1975, 3.6.9).

В тази част от книгата това, което ме интересуваше, беше как — тръгвайки от една калка, където на всяка точка във физическото пространство на изразяването съответства точка във физическото пространство на един импресор — „трансформирайки в обратна посока“ може да се изведе природата на импресора. Тръгвах от примера за погребалната маска, защото се интересувах от обекта като terminus ad quem на един вече съзнателен процес на интерпретация, на разпознаване на един знак. Интересуваше ме до такава степен връзката на изграждане на едно възможно съдържание на знака, че бях готов да разглеждам и случаи на интерпретация на една погребална маска, която не е такава, а е симулация на един несъществуващ импресор. Сега е достатъчно да взема същия пример и да съсредоточа вниманието си не върху момента, в който калката се „чете“, а върху момента, в който калката се произвежда (и се произвежда сама, без действието на някакво съзнателно същество, което възнамерява да произведе знак, предназначен за интерпретация, изразяване, което после ще трябва да се обвърже с дадено съдържание).

При това положение ще се озовем в едно все още предсемиотично начало, където нещо се притиска върху нещо друго. Само на теория, ако се открие онова изпъкнало, което е произвело нещо вдлъбнато, би могло да се проектира в обратна посока, като се изведе от това, което е сега, това, което може да е било преди това, на което това, което е сега, може да бъде възприето като отпечатък и следователно като икона. Но тук би възникнало едно възражение.

Ако първичният иконизъм трябва да бъде разглеждан така, как би могъл да се дефинира моментът на Firstness чрез метафората на калката или на отпечатъка, която предвижда агент-импресор и следователно първоначален контакт, съпоставка, установяване на адекватност de facto между два елемента? Така бихме се озовали в Secondness. Нека вземем например процеса на предаване на генетичното наследство, за който говорихме преди малко: там се наблюдават стерични явления, кръстосани субституции и следователно би трябвало да има връзка стимул-реакция, която вече от гледна точка на Пърс е свързана със Secondness. И вероятно Пърс би бил първият, който би се съгласил с това: той повтаря многократно, че Firstness може да бъде абстрахирана (логически) от Secondness, но не може да се явява в нейно отсъствие (срв. Ransdell 1979: 59). Следователно, като се говори за първичния иконизъм като за калка, не се говори за осъществени сглобки, а за предразположение към сглобката, за „прилика“ по допълване на един елемент спрямо един бъдещ елемент. Природният първичен иконизъм би трябвало да е качеството, присъщо на отпечатъци, които още не са намерили (непременно) своя импресор, но са готови да го „разпознаят“. Но ако знаем, че този отпечатък е готов да получи своя импресор, и познаваме модалностите на бъдещото отпечатване (естествения закон, според който само тази гайка може да се завие на този винт), ето че ще можем (ако този отпечатък се разглежда теоретично като знак) да извлечем от отпечатъка формата на импресора. Точно по същия начин, по който (както ще кажем след малко) в хода на перцептивния процес от това необвързано усещане, наричано другаде Ground, може да се построи Непосредственият обект на нещо, което би трябвало да притежава сред другите си качества и това качество.

Може да изглежда парадоксално да се говори за иконата, която за Пърс е първият момент на една абсолютна очевидност, като за чиста предразположеност-за, в известен смисъл като за чисто отсъствие, представа за нещо, което още го няма. Изглежда, като че тази първична икона е нещо като дупка, една същност, за която неотдавна дискутирахме, тъй като е нещо, за което имаме всекидневен опит и което въпреки това се затрудняваме да дефинираме, и което може да бъде разпознато само като липса във вътрешността на нещо, което е налично (срв. Casati и Varzi 1994). И все пак именно от това не-битие може да се изведе форматът на „тапата“, която може да го запуши. Но доколкото, като говорим за дупки, вече навлизаме в метафизиката (и казахме, че първичният иконизъм не може да се разбира другояче, освен с първоначално метафизични термини), бих искал да припомня един друг текст по метафизика — текста, в който Лайбниц говори за единицата и за нулата (De organo sive arte magna cogitandi) и установява две фундаментални понятия: „Самият Бог и освен това нищото, т.е. липсата; което е доказано от едно удивително подобие“. Подобието е бинарното изчисление, където „с удивителен метод се изразяват по този начин всички числа чрез Единицата и Нищото“.

Странно е, че като се разисква по въпроса какво е иконата (включена открай време в армията на аналогичното), трябва да се прибягва към основополагащия текст на бъдещите дискретни изчисления и да се стига дотам понятието за икона да бъде изразявано с Булеви термини. Но с термините на диалектиката, чрез присъствието и отсъствието може да бъде дефинирана възможността на всяко стерично явление, включително удивителното установяване на адекватност между дупката и нейната запушалка. Намирайки — при дефинирането на най-малко „структурирания“ от опитите — иконичната първичност, структурния принцип, поради който „всеки елемент е в сила, доколкото не е другият, който, назовавайки, изключва“ (срв. Eco 1968, II изд.: XII).

Естествено, след като се приеме това предварително условие, могат да се разгледат онези ситуации по средата между природния първичен иконизъм и нечовешките когнитивни системи, като случаите на разпознавания и миметизъм сред животните — силен коз на учените по зоосемиотика.^[31] Всички тези явления, които аз лично се противях да смятам за семиозисни, тъй като ми се струват ситуирани повече откъм страната на диадичната реакция (стимул-реакция), отколкото откъм страната на триадичната реакция (стимул-верига от интерпретацииевентуален финален логически интерпретант), придобиват сега цялата си значимост, след като става дума (виждайки Динамичния обект като terminus a quo) да се намери основа (и предистория) на онзи начален иконичен момент на познавателния процес, за който ни говори Пърс.

В противен случай не би могло и да се обясни в какъв смисъл този първичен иконизъм се свързва според Пърс с дадеността (Gegebenheit) на онова Кантово многообразие на интуицията, което представлява „твърдите основи“ на познавателния процес; нито пък би могло да се обясни твърдата увереност, която подтиква Кант да отстоява своето „опровержение на идеализма“.