Умберто Еко
Кант и птицечовката (20)

2.6. А кучето?

Казаното дотук се отнасяше за схемите на чистите понятия на разсъдъка. Но става така, че именно в главата за схематизма Кант въвежда примери, които се отнасят до емпирични понятия. Не става дума само да видим как схемата ни позволява да хомогенизираме в многообразното на интуицията понятията за единство и реалност, инхерентност и субсистенция, възможност и т.н. Съществува и схемата на кучето: „понятието куче посочва едно правило, според което моята способност за въображение може да очертае универсално фигурата на едно четирикрако животно, без да бъде ограничена до една-единствена специфична фигура, предложена ми от опита, или до всяка възможна представа, която съм в състояние да си представя in concreto“ (КЧР/Б: 136).

Надали е случаен фактът, че точно след този пример, няколко реда по-надолу, Кант пише прочутата си фраза, според която този схематизъм на нашия разсъдък, който се отнася и до простата форма на привидностите, е изкуство, скрито в дълбините на човешката душа. Това е изкуство, метод, работа, конструиране, но за начина, по който функционира, се знае твърде малко. Защото е ясно, че тази красива аналогия с диаграмата на информационния поток, която може да послужи да се разбере как действа схематичното построяване на триъгълника, не е приложима в същата степен за кучето.

Сигурно е, че един компютър може да построи представата за едно куче, ако му се подадат подходящите алгоритми: но не става тъй, че като разгледа диаграмата на движение за построяването на куче, човекът, който никога не е виждал кучета, да може да придобие мисловен образ за него (каквото и да е мисловният образ). Пак ще се озовем пред нехомогенност на категорията и на интуицията и фактът, че схемата на кучето може да бъде вербализирана като „четирикрако животно“, ни води само до крайната абстрактност на всяка предикация по род и специфично различие, но не ни позволява да различим едно куче от един кон.

Дельоз (Deleuze 1963: 73) напомня, че „схемата не се състои в образ, а в пространствено-времеви отношения, които изразяват или реализират чисто концептуални отношения“, и това изглежда вярно, що се отнася до схемите на понятията на чистия разсъдък. Но за емпиричните понятия изглежда недостатъчно, защото Кант пръв ни казва, че за да мисля за чиния, трябва да прибягна към представата за кръг. Дори ако схемата на кръга не е образ, а правило, по което да се построи евентуално образът, все пак в емпиричното понятие чиния би трябвало да намери някак си място построимостта на нейната форма, и то именно във визуален смисъл.

Трябва да се заключи, че когато Кант мисли за схемата на кучето, той мисли за нещо много сходно с това, което в рамките на днешните когнитивни науки Мар и Нишишара (Marr и Nishishara 1978) наричат „3D Модел“, представяйки го като във фиг. 2.2.

Фигура 2.2

В перцептивното съждение 3D Моделът се прилага към многообразието на опита и се различава дадено x като човек, а не като куче. Което доказва, че едно перцептивно съждение не се свежда непременно до словесно твърдение. В действителност то се основава на приложението на една структурна диаграма към многообразието на усещанията. Това, че после са необходими други съждения, за да се определи понятието човек във всички негови възможни свойства (и както става с всички емпирични понятия, задачата изглежда безкрайна, никога изпълнена изцяло) — това е друго нещо. С един 3D Модел бих могъл дори да сбъркам човек с примат и обратното — но точно това може да се случи понякога, а не примерно да го сбъркам със змия. Фактът е, че се тръгва някак си от една родова схема, още преди да се знае или да се твърди, че човекът има душа, че говори и дори, че има палец, противопоставен на останалите пръсти.

Би могло да се каже тук, че схемата на емпиричното понятие съвпада с понятието за обекта: дори би могло да се каже, че около схемата се създава нещо като триединство, чиито три „лица“ в последна сметка са едно-единствено (макар че могат да бъдат разглеждани от три гледни точки): тук се идентифицират схема, понятие и значение. Да се създаде схемата на кучето, означава да имаме поне едно първо основно понятие за него. Един 3D Модел на човека съответства ли на понятието „човек“? Разбира се, че не съответства, що се отнася до класическата дефиниция (разумно смъртно животно), но доколкото се отнася до възможността да се разпознае едно човешко същество и да могат после да се прибавят детерминациите, които произтичат от тази първа идентификация, разбира се, че съответства. И това обяснява защо Кант в Логика (II, 103) предупреждава, че синтезът на емпиричните понятия никога няма да може да бъде завършен, защото в хода на опита ще бъде възможно да се открият други notio за обекта куче или обекта човек. Само че с един много силен израз Кант заявява, че следователно емпиричните понятия „не могат дори да бъдат дефинирани“. Те не могат да бъдат дефинирани веднъж завинаги като математическите понятия, но допускат едно първо ядро, около което после ще се съберат (или ще се подредят хармонично) следващите дефиниции.

Можем ли да кажем, че това първо концептуално ядро е и значението, което съответства на термина, с който го изразяваме? Кант не използва много думата „значение“ (Bedeutung), но интересното е, че я използва именно когато говори за схемата^[18]: понятията са изцяло невъзможни, нито пък могат да имат каквото и да било значение, ако не е даден някакъв обект или на тях самите, или поне на елементите, от които се състоят (КЧР/Б: 135). Кант подсказва по не много експлицитен начин онова съвпадение на езиково значение и перцептивно значение, което ще бъде впоследствие енергично отстоявано от Хусерл: червеният обект се разпознава като червен и се назовава като „червен“ в даден „единен акт“. „В последна сметка да се назове като червено — в смисъла на актуалната номинация, която предполага скритата интуиция на назованото — и да се разпознае като червено, са изрази с идентично значение“ (Логически изследвания VI, 7:327).

Но ако е така, не само понятието „емпирично понятие“, но и понятието „значение“ на термини, които препращат към поддаващи се на перцепция обекти (например имена на природни родове), открива нов проблем. И той е, че първото ядро на значение — това, което се идентифицира с концептуалната схема — не може да се сведе до най-обикновена класификационна информация: кучето не се разбира и идентифицира (и разпознава), защото е животно бозайник, а защото има дадена форма (и за момента оставяме и на този термин всички негови аристотеловски конотации, колкото и те да са опасни в подобен контекст).

Както видяхме преди малко, на понятието за чиния трябва да съответства кръговата форма и Кант ни казва, че част от схемата на кучето трябва да бъде и обстоятелството, че то има крака и че тези крака са четири. Един човек (в смисъл на същество, принадлежащо към човешкия род) е все пак винаги нещо, което се движи според артикулациите, предвидени от 3D модела.

Откъде произлиза тази схема? Ако за схемата на геометричните фигури е достатъчно едно рефлектиране върху чистата интуиция за пространството и следователно схемата може да бъде извлечена от самото устройство на нашия разсъдък, това определено не се случва за схемата (и следователно понятието) на кучето. В противен случай бихме имали един репертоар ако не чак от вродени идеи, то поне от вродени схеми, със схемата на кучето, схемата на коня и т.н. до изчерпването на всички възможни обекти във вселената: и в този случай би трябвало да имаме вродена и схемата на птицечовката, дори преди да сме я видели, в противен случай, виждайки я, не бихме могли да мислим за нея. Повече от очевидно е, че Кант не е можел да се присъедини към един платонизъм от този тип (и е съмнително дали към него би се присъединил и Платон).

Следователно — биха заключили емпириците — схемата се извлича от опита, схемата за кучето не е друго освен „идея“ за куче, в смисъла на Лок. Но това за Кант е неприемливо, тъй като опитът се осъществява именно чрез прилагане на схемите. Не мога да извадя схемата на кучето извън даденостите на интуицията, защото тези дадености стават мислими именно в резултат на прилагането на схемата. И следователно навлизаме в един омагьосан кръг, от който (струва ми се, че това спокойно може да се заяви) първата Критика не прави никакъв опит да се измъкне.

Би ни останало само едно разрешение: размишлявайки върху даденостите на сетивната интуиция, сравнявайки ги, преценявайки ги чрез вроденото и много потайно изкуство, заложено в дълбините на човешката душа (и следователно в самия ни трансцендентален апарат), ние не вземаме отнякъде, а конструираме схемите. Обстоятелството, че схемата на кучето ни идва от образоваността и че не забелязваме дори, че я прилагаме, тъй като поради vitium subreptionis сме подтикнати да смятаме, че виждаме куче, защото получаваме усещания — тези акциденции на почти несъзнателния начин, по който задействаме трансценденталния си апарат, са взети предвид (както видяхме) от Кант.

Това, че схематизмът на Кант предполага — в смисъл че не може да не ни накара да мислим за това — известен конструктивизъм, не е оригинална идея, особено в този вид връщане към Кант, което се наблюдава в много съвременни когнитивни науки. Но в каква степен схемата може и трябва да бъде конструкция, би трябвало да се разбере не толкова от факта, че се прилагат готови схеми (като тази за кучето): истинският проблем е: какво се случва, когато трябва да се конструира схемата на един все още непознат обект?