Умберто Еко
Кант и птицечовката (78)

Странният случай на доктор Джекил и братята Хайд

В Лондон има двама братя, Джон и Боб Хайд, еднояйчни близнаци, еднакви във всичко и по всичко. Двамата (не ме питайте защо, но очевидно така им харесва) решават да дадат живот на една-единствена публична личност — доктор Джекил — и се подготвят за това още от най-ранно детство. Следват заедно медицина, започват практика, стават лекар с добра репутация (доктор Джекил), който е назначен за директор на Университетската клиника. От самото начало двамата близнаци спазват едно правило: те се въплъщават поред в Джекил, всеки за по един ден. Когато Джон е Джекил, Боб стои затворен вкъщи, яде консерви и гледа телевизия и обратното става на следващия ден. Вечерта този, който се връща от работа, разказва на другия до най-малки подробности как е минал денят, така че другият на следващата сутрин може да заеме мястото му, без никой да забележи замяната.

Един ден Джон, докато е на работа, започва любовна история с докторката Мери. Естествено на следващия ден Боб продължава връзката и така историята продължава за голямо задоволство на тримата участници — Джон и Боб, влюбени в една и съща жена, и Мери, убедена, че обича единединствен мъж.

Но ако Мери каже на скъпата си приятелка Ан, от която не крие нищо: „Вчера бях с Джекил“, и ако приемем, че предната вечер дежурен е бил Боб, за кого прави референция Мери? Според една онтологическа теория на референцията би могло да се каже, че дори ако Мери вярва, че Боб се нарича Джекил, тъй като прави референция за човека, с когото се е видяла предната вечер (кръстен при раждането си Боб Хайд), Мери прави референция за Боб. Но когато на следващия ден, след като е прекарала още една страстна вечер с Джон, повтаря на Ан, че и предната вечер е била с Джекил, за кого прави референция? Въпреки че тя вярва, че Джон Хайд се нарича Джекил, от гледна точка на един Безкраен разум тя прави референция за Джон. Следователно всеки два поредни дни тя прави референция за различни хора чрез едно и също погрешно име, но не го знае.

Ясно е, че тази двойна референция от прагматична гледна точка за нас (както и за Мери) е съвсем маловажна. Вероятно един небесен счетоводител, който трябва да държи сметка за точността на всички актове на референция, произнесени на земята, би регистрирал, че на 5 декември Джекил е бил Боб, а на 6 декември е бил Джон. Джон и Боб може да искат да видят нещата от гледната точка на един Безкраен разум, защото може да е много важно за тях да знаят дали, когато споделя с Ан, Мери смята дадена вечер за по-удовлетворителна от предната. Но Джон и Боб са наистина изключителни личности, които в тази моя история играят функцията на deus ex machina, и следователно няма да се съобразяваме с тяхното референциално счетоводство (впрочем смятам, че те също са му загубили края). Счетоводството, което ни интересува, е това на Мери и на всички онези, които в Лондон познават доктор Джекил (и не знаят за съществуването на Братята Хайд).

За всички тях всяка референция към доктор Джекил е референция не към една същност, а към един актьор в социалната комедия, и в този смисъл всеки познава един и само един доктор Джекил. За него те имат КТ, за него те могат да изброят всичките му свойства, за него говорят и за никого другиго. Всеки, който е бил лекуван от доктор Джекил, или е подписал договор с него, или е получил от него чек, или е казал някому да повика доктор Джекил (и желанието му е било удовлетворено), или казва, че е говорил с доктор Джекил, или иска да му се вярва, се държи тъй, сякаш съществува един и само един доктор Джекил.

От онтологическа гледна точка бихме могли да кажем, че доктор Джекил не съществува, че е само един социален фантазъм, агрегат от юридически свойства. Но този социален фигмент е достатъчен да направи социално вярна или невярна всяка пропозиция, която се отнася до доктор Джекил.

Един ден Джон, докато е дежурен, се спъва на стълбите и си счупва глезена. Закарват го веднага при ортопеда в болницата доктор Холмс, който му прави рентгенова снимка, гипсира глезена и го праща да се прибере с такси и с две блестящи алуминиеви патерици. Двамата братя са много прозорливи, те разбират, че не е достатъчно Боб да си гипсира крака: доктор Холмс може да поиска да смени гипса и ще забележи измамата. Героично Боб, след като грижливо е проучил рентгеновата снимка на брат си (да не забравяме, че и двамата са лекари), с точен удар с чук също си счупва глезена, гипсира го и отива на следващото утро в болницата.

Работата може и да стане, но Холмс е много педантичен. По време на инцидента той е решил да направи кръвни изследвания на Джекил-Джон; а след няколко дни, разтревожен от високата стойност на триглицеридите, повтаря изследванията, но този път на Боб. И забелязва, че резултатите от двете изследвания не съвпадат. Тъй като (все още) не може да подозира измама, той смята, че е станала грешка, и наивно споменава това пред Боб. Вечерта двамата братя се допитват, оглеждат внимателно резултатите от изследванията и единият от двамата решава да пази строга диета, за да свали своя процент на триглицериди до равнището на другия брат. Правят всичко възможно, но не достатъчно, за да заблудят острата наблюдателност на доктор Холмс, който — когато повтаря изследванията, и то два пъти, и по ирония на съдбата, както върху Джон, така и върху Боб — продължава да открива противоречия. Холмс започва да подозира истината.

Двамата братя започват смъртен двубой със своя враг. По различни начини се опитват да направят така, че фрактурата да зарасне по едно и също време, продължават да спазват много строга диета, но всеки път някоя нищожна дреболия увеличава подозренията на доктор Холмс. Холмс инжектира на единия от двамата един алерген, чийто първи ефект се проявява след двадесет часа и трае два дни, и забелязва, че след като е инжектирал веществото на Джекил във вторник в 17:00 часа, в сряда по същото време още не се забелязва ефект, но в четвъртък вече се забелязва. Холмс има добри улики, за да допусне, че лицата са две, но няма доказателства, които да изложи публично по убедителен начин.

Един от възможните завършеци на историята би могъл да бъде, че доктор Холмс успява да докаже измамата. От този момент (без да разглеждаме всички юридически, сантиментални или социални инциденти, които ще произтекат от това) социалното тяло би трябвало да реши, че името „Джекил“ е омоним, който посочва две различни личности.

Впрочем, за да могат да бъдат разпознавани, двамата братя, дори ако са пратени в затвора, ще бъдат задължени със съдебно решение да носят на ревера си табелка с кръвната си картина и други медицинско-биологически показатели. Друго (по-привлекателно) решение е, че доктор Холмс не успява да стигне до стопроцентова сигурност или да представи каквото и да било решаващо доказателство за измамата, защото двамата братя са по-хитри от него. Тогава историята ще продължи до безкрай в нещо като преследване, при което плячката успява винаги да избяга от ловеца, но ловецът не се отказва (хубав сюжет за един сериал от типа Жюв с/у Фантомас).

Но в случая това, което ни интересува, е: защо ловецът не се отказва? Защото Холмс, макар че като всички е свикнал с модалността на прагматичната референция, има една своя много твърда представа за онтологическата референция. Той смята, че ако Джекил съществува, има една същност, една haecceitas „Джекил“, която е параметърът на една онтологически вярна референция. Или смята, че ако на мястото на Джекил съществуват две различни личности, както той подозира, би трябвало в даден момент да се идентифицират две различни haecceitates. Забележете, че Холмс не знае кой е съответният principium individuationis, който той търси: може да е специфична кръвна картина, минимална разлика в две електрокардиограми, нещо, което може да изскочи при ехография или изследване на червата, откриване на две различни генетични схеми, една желателна рентгенова снимка на душата… Холмс ги изпробва всичките и всеки път търпи поражение, но не спира да търси, защото постулира същността, т.е. Нещото в себе си, което не е Непознаваемо, а е самият постулат на безкрайното търсене.^[13]

Това убеждение, че може да съществува онтологическа гледна точка, може да се свърже с идеята на Пърс за крайния логически интерпретант, момента на идеалното цяло, в който познанието би могло да се сглоби в тоталността на мислимото. Става дума за едно регулативно понятие, което не спира развоя на семиозиса, а тъй да се каже, не го обезкуражава и дава да се разбере, че процесът на интерпретацията, макар да е безкраен, се стреми към нещо. Холмс мисли като Пърс, че ако продължава да търси, Факелът на истината ще върви напред и че „in the long run“ Общността може да постигне съгласие по едно безспорно крайно твърдение. Той знае, че този „long run“ може да продължи хилядолетия, но Холмс има философско и научно мислене и предполага, че други след него ще стигнат до истината, евентуално изследвайки след стотици години неясни костни находки. Холмс може дори да е релативист, който смята, че на света — такъв, какъвто е — могат да се дадат безброй описания, и все пак е реалист (в смисъла на Searle 1995: 155), за когото изповядването на реализъм не означава да се твърди, че може да се знае как стоят нещата и дори, че за тях може да се каже нещо окончателно „вярно“, а означава само да се допуска, че има един начин, по който нещата стоят, и че този начин не зависи нито от нас, нито от факта, че един ден можем да го опознаем.^[14]

Холмс е намерил в болничните архиви една снимка на доктор Джекил. Той вече е убеден в съществуването на двамата братя Хайд (макар че може би не ги нарича така) и затова знае с абсолютна сигурност, че ако снимката е моментална и е направена в конкретен ден и в конкретен час, тя може да бъде причинно свързана само с един от двамата братя (на чието съществуване — би казал Пърс — е индекс) и това за него (както впрочем и за нас) е неопровержима увереност. Но не му върши никаква работа, не е дори доказателство, че хипотезата му е правилна, в най-добрия случай именно увереността, че хипотезата му е правилна, е това, което го подтиква да смята, че снимката е причинно свързана само с един от двамата индивиди, които се редуват да се въплъщават в Джекил. За всеки друг снимката е причинно свързана с доктор Джекил — онзи Джекил, който социално е признат като такъв, и социалното вярване взема превес над онтологическия факт, който е скрит, предполагаем, повярван, но недостъпен.

Каква е поуката от нашата история? Че във всекидневния живот ние си имаме винаги работа с актове на прагматична референция и тежко ни ако си задаваме много въпроси, но че за да гарантираме развитието на познанието, можем да размахваме призрака на онтологическата референция във функцията му на постулат, който позволява напредъка на изследванията.

Джоунс ли е лудият?

Нека се върнем на договарянето. Прощавайте, че ще използвам един прекалено експлоатиран пример, но след наглостта, с която отново коментирах ергените, вече не се срамувам от нищо. Нека се върнем към прочутия пример, използван от Донелан (Donnellan 1966), за да се направи разграничение между референциална употреба и атрибутивна употреба на дадено изказване.^[15] Ако е дадено изказването „убиецът на Смит е луд“, в случай на референциална употреба с това описание се посочва точно определен човек, известен както на говорещия, така и на слушащия, докато във втория случай (оценявайки жестокостта на престъплението) се казва, че всеки, който има свойството да е бил убиецът на Смит, има също свойството да е луд.

За жалост нещата не са толкова прости и ето един (непълен) списък на различните ситуации, при които изказването може да бъде произнесено:

(1) Говорещият възнамерява да говори за Джоунс, който е бил сварен в момента, когато убива Смит с електрически трион.

(2) Говорещият възнамерява да говори за всеки, който е убил Смит с електрически трион.

(3) Говорещият смята (2), но не знае, че Смит всъщност не е умрял (той е бил спасен в последния момент от доктор Джекил). И не би трябвало да има референт на израза „убиецът на Смит“, но поради принципа на добронамереността се смята, че говорещият прави референция към неуспелия убиец (който няма да престане да бъде луд, дори ако на всичкото отгоре е некадърен).

(4) Говорещият разбира (2), но вероятно именно говорещият е лудият, защото никой никога не е посягал на живота на Смит. Слушателите разбират, че говорещият халюцинаторно прави референция за един индивид или за една ситуация във възможния свят на неговите вярвания.

(5) Говорещият вярва (погрешно), че Смит е бил убит, че убиецът е Джоунс и че всички знаят това. Ако слушателите не знаят, че говорещият има тези странни вярвания, се оказваме пак в ситуация (4). Ако ли пък говорещият изясни словесно вярванията си, слушателите ще знаят, че той е направил референция за Джоунс. Тогава ще трябва да се реши дали говорещият смята Джоунс за луд заради това убийство на Смит или по други причини (поради които ще продължи да го смята за луд, дори ако не е убил Смит).

(6) Смит наистина е бил убит и говорещият смята, че убиецът е Джоунс (докато всички знаят, че убиецът е Донелан). Събеседниците не познават вярванията на говорещия и мислят, че той иска да каже, че Донелан е луд (което очевидно е невярно, защото Донелан е убил Смит по научни причини, за да може да работи върху разликата между атрибутивна употреба и референциална употреба). Подозирам, че ако спорът продължи известно време, недоразумението може да се изясни, но — както в (5) — ще е нужно да се проведат допълнителни разследвания, за да се установи дали говорещият ще продължи да прави референция за Джоунс, дори той да е невинен, като за луд.

(7) Смит наистина е бил убит и говорещият смята, че убиецът е Джоунс (докато всички знаят, че убиецът е Донелан). Но слушателите знаят, че говорещият е предубеден относно Джоунс и многократно е заявявал, че го смята за убиец на Смит, и следователно разбират, че говорещият иска да направи референция за Джоунс.

(8) Процесът за убийството на Смит завършва и Донелан на подсъдимата скамейка слуша присъдата, която го определя официално като виновен. Говорещият (един психиатър) току-що е влязъл в съдебната зала и мисли, че Донелан е някой си Джоунс, когото познава от лудницата. Затова той прави референция за Джоунс, а не за Донелан. Естествено слушателите смятат, че референцията е за Донелан. Подозирам обаче, че ще поискат говорещият да докаже преценката си и може би в хода на разговора референциалното недоразумение ще се изясни.

Ето едно множество от случаи, в което референцията се договаря и в което не може да се говори за независима от намеренията и познанията на говорещия референция, която посочва една неизвестна за говорещия haecceitas.