Умберто Еко
Кант и птицечовката (21)

2.7. Птицечовката

Това, че избрахме птицечовката като пример за непознат обект, не е някаква прищявка. Птицечовката е открита в Австралия в края на XVIII в. и в началото е наричана watermole, duck-mole или duckbilled platypus. През 1799 г. в Англия е донесен един препариран екземпляр и общността на натуралистите не вярва на очите си: някои дори подхвърлят, че това е шегичка на таксидермист. Как се стига до изучаването и дефинирането на птицечовката, ще кажа в 4.5.1. Факт е, че когато птицечовката се появява на Запад, Кант вече е написал своите трудове (последното му публикувано произведение — Антропологията от прагматична гледна точка — е от 1798 г.). Когато започват споровете за птицечовката, Кант вече е навлязъл в своята фаза на ментално замъгление; възможно е някой да му е споменал за тях, но това при всички случаи би било непотвърдено сведение. Когато най-сетне се решава, че птицечовката е бозайник, който снася яйца, Кант вече от осемдесет години е покойник. Следователно ние сме свободни да направим нашия мисловен експеримент и да решим (ние) как би постъпил Кант пред птицечовката.

Би трябвало да се построи схемата на птицечовката, тръгвайки от сетивните впечатления, но тези сетивни впечатления не прилягат на нито една предишна схема (как може да се сложат в едно човката и краката с ципи, и козината, и бобърската опашка, или идеята за бобъра и тази за животно, снасящо яйца; как може да се види птица там, където се появява четирикрако, и четирикрако там, където се появява птица?). Кант би се озовал в същото положение, в което се е озовал Аристотел: когато описва всички възможни правила за различаване на преживните животни от останалите, каквото и да прави, Аристотел не успява никога да ситуира камилата, която убягва на всяка дефиниция по род и различие, и ако една дефиниция приляга, тогава от същото дефиниционно пространство трябва да се извади волът, който също е преживно животно.^[19]

Някой би се изкушил да каже, че Аристотел би изпаднал в още позатруднено положение, доколкото — тъй като би бил убеден, че птицечовката трябва да има същност независимо от нашия разум — невъзможността да намери дефиниция за нея би го измъчила още повече. Факт е, че и Кант, който отхвърля идеализма, би знаел отлично, че птицечовката, след като сетивната интуиция му я предлага, съществува, и следователно за нея трябва да може да се мисли; и откъдето и да идва формата, която трябва да й бъде дадена, трябва да е възможно тя да бъде конструирана.

С какъв проблем би се сблъскал Кант в случая с птицечовката? Характерът на проблема му се е изяснил едва в Критика на способността за съждение. Способността за съждение е възможността специфичното да се мисли като съдържание в общото и ако общото (правилото, законът) вече е подадено, съждението е определящо. Но ако е подадено само специфичното и трябва да се намери общото, тогава съждението е рефлектиращо.

Въвеждайки схематизма в първата версия на системата, както казва Пърс, Кант държи в ръка едно експлозивно понятие, което го принуждава да продължи нататък, т.е. именно към Критика на способността за съждение. Но може да се каже, че след като от схемата се стига до рефлектиращото съждение, влиза в криза самата природа на определящите съждения. Защото способността за определящо съждение (това се научава най-сетне ясно в главата, посветена на диалектиката на телеологическата способност за съждение, в Критика на способността за съждение) „няма сама по себе си принципи, които да обосновават понятия за обекти“, тя се ограничава с това да подвежда обекти под закони или под дадени като принципи понятия. „Така трансценденталната способност за съждение, която съдържаше условията за подвеждане под категории, сама по себе си не беше номотетична, а просто посочваше условията на сетивната интуиция, при които може да се даде реалност (приложение) на дадено понятие.“ Следователно всяко понятие за обект, за да бъде обосновано, трябва да бъде поставено от рефлектиращото съждение, което „трябва да подведе под един закон, който още не е даден“ (КСС § 69).

За Кант природата е пред очите му и вроденият реализъм му пречи да мисли, че природните обекти не са там, функциониращи по някакъв начин, развивайки се сами; едно дърво създава друго дърво — от същия вид — и същевременно расте и следователно създава и себе си като индивид; и пъпката на едно листо от дърво, присадена към друго дърво, пак създава растителен организъм от същия вид; дървото живее като едно цяло, към което частите конвергират, тъй като листата са създадени от дървото, но обезлистването води до растеж на ствола. Следователно дървото живее и расте, следвайки един собствен и органичен вътрешен закон (КСС § 64).

Но кой е този закон — това не може да се разбере от дървото, тъй като явленията не ни казват нищо за ноумена. Нито пък могат да ни го кажат априорните форми на чистия разсъдък, защото природните съществуващи неща зависят от специфични и многообразни закони. И все пак те би трябвало да се разглеждат като необходими според един принцип за единството на многообразието, който впрочем ни е непознат.

Тези обекти от природата са (освен общите закони, които правят мислими явленията на физиката) именно кучетата, камъните, конете — и птицечовките. По повод тези обекти трябва да можем да кажем как се организират в родове и видове, но — забележете! — родовете и видовете не са само един наш произволен принцип за класификация: „в природата има йерархия на родове и видове, която ние можем да разберем; родовете на свой ред се доближават един към друг според един общ принцип, така че да е възможен преходът от единия към другия и така към един по-висш род“ (КСС Въведение V).

И тогава се опитваме да построим понятието за дърво (и допускаме това понятие) така, сякаш дърветата са такива, каквито ние можем да ги мислим. Представяме си нещо като възможно според понятието (тук се прави опит да се съгласува формата с възможността на самото нещо, макар да нямаме никакво понятие) и мислим за него като за организъм, който се подчинява на цели.

Да се тълкува нещо, сякаш то съществува по някакъв начин, означава да се направи хипотеза, защото рефлектиращото съждение трябва да подведе под закон, който още не е даден „и следователно фактически е само един принцип на рефлексията върху обекти, за които обективно ни липсва изцяло някакъв закон или понятие за обекта, които да са достатъчни за случаите, които се явяват“ (КСС § 69). И това трябва да бъде един много рискован тип хипотеза, защото от специфичното (от един Резултат) трябва да се изведе едно Правило, което още не се познава; и за да се намери някъде Правилото, трябва да се предположи, че този Резултат е един Случай от това Правило, което трябва да се построи. Кант, разбира се, не се изразява с тези термини: това се прави от кантианеца Пърс: ясно е, че рефлектиращото съждение не е нищо друго освен абдукция.

В този абдуктивен процес, както казахме, родовете и видовете не са просто случаен критерий за класификация — и ако бяха такива, биха могли да се подредят само след като има вече абдукция, в една напреднала фаза на концептуално разработване. В светлината на третата Критика трябва да се признае, че доколкото е телеологично, рефлектиращото съждение придава характеристика на „животинскост“ (или на „живо същество“) още при конструирането на схемата. Нека помислим какво би се случило на Кант, ако беше видял птицечовка. Той щеше да има интуицията за едно многообразие от отличителни признаци, които биха го принудили да построи схемата на едно автономно същество, незадвижвано от външни сили, с координация в движенията, с органична и функционална връзка между човка (която му позволява да поема храна), крака (които му позволяват да плува), глава, тяло и опашка. Животинският характер на обекта би му се предложил като основополагащ елемент на перцептивната схема, а не като по-късно абстрактно приписване на характеристика (което само би утвърдило концептуално това, което схемата вече съдържа).^[20]

Ако Кант беше имал възможността да наблюдава птицечовката (морфология, обичаи и навици), както това е било направено през двата века след него, вероятно щеше да стигне до извода, до който стига Гоулд (Gould 1991: 277): това животно, което се появява през Мезозойската ера преди другите бозайници от Терциера и не еволюира, не е недодялан опит на природата да създаде нещо по-добро, а е шедьовър на design-а, фантастичен пример за адаптиране към природната среда, което е позволило на един бозайник да оцелее и да се съхрани в реките. Козината му изглежда направена специално, за да го пази от студената вода, умее да регулира телесната си температура, цялата му морфология го прави годно да се гмурка във водата, за да търси храна, държейки очите и ушите си затворени, предните крака го правят способно да плува, задните крака и опашката действат като кормило, прочутите шипове го правят способно да се съревновава с другите мъжки екземпляри в размножителния период. С една дума, птицечовката има много оригинална структура, проектирана със съвършенство за целите, за които е предназначена. Но вероятно Гоулд нямаше да даде този „телеологичен“ прочит на птицечовката, ако Кант не ни беше казал, че „един организиран продукт на природата е този, в който всичко е цел и същевременно средство“ (КСС § 66), и че продуктите на природата се представят (за разлика от машините, задвижвани от обикновена движеща сила, bewegende Kraft) като организми, задвижени отвътре от една bildende Kraft, една способност, една формираща сила.

И все пак, за да дефинира тази bildende Kraft, Гоулд намира за най-удачно да си послужи с метафората за дизайна, който е един начин да се формират неприродните неща. Не мисля, че Кант би го разкритикувал за това, макар че така би стигнал до хубаво противоречие. Защото Способността за Съждение, след като се включи в играта като мисловна и телеологическа, повлича и доминира цялата вселена на познаваемото и засяга всеки мислим обект, дори един стол. Вярно е, че един стол като предмет на изкуството би могъл да се прецени само като красив — чист пример за намерение без цел и универсалност без понятие, източник на удоволствие без интерес, резултат от свободна игра на въображението и на разсъдъка. Но тук вече сме на стъпка от прибавянето на правило и на цел там, където сме се опитали да ги абстрахираме, и столът ще бъде видян според намерението на този, който го е замислил, като функционален предмет, пригоден за функцията си, органично структуриран тъй, че всяка негова част да поддържа цялото.

Кант е този, който доста непринудено преминава от телеологични съждения, засягащи природни неща, към телеологични съждения, засягащи изкуствени продукти: „Ако някой види в страна, която му се струва безлюдна, начертана в пясъка геометрична фигура, примерно правилен шестоъгълник, ето че рефлексията му, като се опита да стигне до едно понятие за тази фигура, ще забележи разумно, макар и неясно, единството на принципа за създаване на този шестоъгълник и така в съзвучие с разума ще прецени, че основа на възможността за такава фигура не е нито пясъкът, нито близкото море, нито ветровете, нито животните с оставените от тях следи, които той познава, нито всяка друга причина без разум: защото едно съвпадение с подобно понятие, което е възможно само в разума, би му се сторило така безкрайно случайно, че би било логично да няма никакъв природен закон за това; и ще му се стори, че вследствие на това няма и причина в природата (която предизвиква последици по чисто механичен начин), която да може да съдържа и каузалността за това следствие, а че това го може само понятието за подобен обект като понятие, което само разумът може да даде и с което може да се съпостави обектът, и че вследствие на това този обект може без друго да се разглежда като цел, но не като природна цел: следователно като продукт на изкуството (vestigium hominis video)“ (КСС § 64).

Кант със сигурност е сред онези, които са убедили философите, че е позволено да се построи без точка едно дълго сложно изречение, което в изданието на Академията се състои от двадесет и два реда, и ни разказва ясно как се прави една достойна за Робинзон Крузо абдукция. И ако някой възрази, че в този случай изкуството винаги е подражавало на една правилна фигура, която не е измислена от изкуството, а е продукт на чисти математически интуиции, би било достатъчно да посочим примера, който се дава малко преди цитирания: където като илюстрация за емпирична цел (противопоставена на чистата цел на окръжността, която изглежда измислена с цел да изтъкне всички доказателства, които могат да се изведат от нея) се предлага една красива градина — и то естествено една красива градина във френски стил, където изкуството взема превес над природата — с нейните добре подредени лехи и пътеки; и се говори за цел — емпирична, разбира се, и реална, тъй като знаем отлично, че градината е била оформена според една цел и една функция. Може да се каже, че виждането на градината или на стола като завършен обект изисква една по-малко рискована хипотеза, защото вече знам, че изкуствените обекти са подчинени на намерението на създателя им, докато за природата съждението постулира целта (и индиректно една изкуствена формативност — майстор, нещо като natura naturans) като единствена възможност за разбирането й. Но във всички случаи и изкуственият обект не може да не бъде засегнат от рефлектиращото съждение.

Би било оптимистично да се каже, че тази телеологична версия на схемата се представя с пълна яснота и в третата Критика. Нека вземем например известния § 59, за който са изписани стотици страници от онези, които са се опитвали да открият у Кант елементите на една философия на езика. Преди всичко там се очертава едно различие между схеми, свойствени на чистите понятия на разсъдъка, и примери (Beispiele), които са в сила за емпиричните понятия. Идеята сама по себе си не е лишена от очарование: в схемата на кучето или на дървото се включват „прототипни“ идеи, сякаш с показването на дадено куче (или на образа на отделно куче) могат да се представят всички кучета. Все пак ще трябва да решим как тази представа, която трябва да посредничи между многообразието на интуицията и понятието, не може да е вече изтъкана от понятия — за да бъде представата за едно куче изобщо, а не за това куче. И за пореден път: кой „пример“ за куче би посредничил между интуиция и понятия, като се има предвид, че за емпиричните понятия изглежда наистина, че схемата съвпада именно с възможността да се съ-образи едно общо понятие?

Веднага след това се казва, че сетивното показване на нещо („хипотипоза“) може да бъде схематично, когато към едно разбрано от разсъдъка понятие се придава съответната интуиция (и това е в сила за схемата на кръга, която е необходима, за да се разбере понятието „чиния“), но е символно, когато на едно понятие, което само Разумът може да мисли, тъй като няма съответстваща интуиция, се придава такава по аналогия: както би станало, ако се опитам да представя монархическата държава като човешко тяло. Тук Кант определено говори не само за символи в смисъла на формалната логика (които за него са чисто и просто „характеризми“), а за явления като метафората или алегорията.

Следователно между схемите и символите се получава хиатус. Ако за птицечовката мога все още да кажа, че първият сблъсък е бил метафоричен („водна къртица“), същото не може да се каже за кучето.

Получава се един хиатус, който мисля, че Кант се опитва да запълни в Opus Postumum. Без да навлизаме в заплетените му лабиринти, можем определено да кажем, че в това произведение Кант се опитва още повече да определи различните специфични закони на физиката, които не могат да бъдат извлечени само от категориите. За да може да обоснове физиката, Кант трябва да постулира етера като материя, която — разпространена в цялото космическо пространство — се намира във всички тела и ги изпълва.

Външните перцепции като материал за възможен опит, на които липсва само формата на връзката помежду им, са ефект на вътрешни (или движещи) сили на материята. За да се приложат тези движещи сили към връзките, които се появяват в опита, трябва да се установят емпирични закони. Тези закони не са априорно дадени, а се нуждаят от понятия, конструирани от нас (selbstgemachte). Тези понятия не са дадени от разума или от опита, а са изкуствено създадени. Те са проблематични (и нека не забравяме, че проблематичното съждение зависи от Постулата на Емпиричната Мисъл Изобщо, поради което това, което е в съответствие с формалните условия на опита, е възможно).

Тези понятия трябва да бъдат мислени като основа на изучаването на природата. Следователно трябва да се постулира (в случая с изкуствено създаденото понятие за етер) едно абсолютно цяло, съществуващо в материята.

Кант повтаря многократно, че това понятие не е хипотеза, а постулат на разума, но неговата недоверчивост към термина „хипотеза“ има нютоновски корени: в действителност едно понятие (изградено, тъй да се каже, от нищото), което прави възможна тоталността на опита, е абдукция, която прибягва — за да обясни някои Резултати — към едно Правило, създадено ex novo.^[21] Не трябва да се оставяме да ни отвлече вниманието и фактът, че постулатът за етера впоследствие се е оказал погрешен: той дълго време е давал доста добри резултати и абдукциите (да вземем за пример теорията за епициклите и за деферентите) се оказват добри, когато издържат дълго време, докато не се появи една по-адекватна, икономична и силна абдукция.

Както отбелязва Виторио Матийо по повод последния период на Кант, „разсъдъкът натрупва опит, проектирайки структурата, според която движещите сили на обекта могат да действат“. Рефлектиращото съждение не толкова наблюдава (и оттам — произвежда схеми), а по-скоро произвежда схеми, за да може да наблюдава и експериментира. И „това учение отива отвъд тази Критика поради свободата, която дава на разсъдъчното проектиране на обекта“.^[22]

С този късен схематизъм разсъдъкът не изгражда най-обикновена детерминация на един възможен обект, а прави обекта, конструира го и в тази дейност (сама по себе си проблематична) върви по пътя на пробите.^[23]

Понятието за проба тук вече става възлово. Ако схемата на емпиричните понятия е конструкция, която се опитва да направи мислими обектите в природата, и ако за емпиричните понятия не може никога да се направи завършен докрай синтез, защото в опита могат винаги да се открият нови характеристики на понятието (Л I, § 103), тогава самите схеми неминуемо са поддаващи се на преразглеждане, погрешими, обречени да еволюират във времето. Ако чистите разсъдъчни понятия могат да образуват нещо като извънвремеви репертоар, то емпиричните понятия могат да бъдат само „исторически“ или културни, ако предпочитате. С други думи, както казва Пачи (Paci 1957:185), те се основават не върху необходимостта, а върху възможността: „синтезът е невъзможен без времето и следователно без схемата, без образа, което е винаги нещо повече от обикновена проекция, нещо ново, или както бихме казали ние, нещо проектиращо, отворено към бъдещето, към възможното“.

Кант не го е „казал“, но трудно би било това да не се каже, ако се разглеждат крайните последици от доктрината за схематизма. Във всеки случай, в такъв смисъл това е било разбрано от Пърс, който решително поставя целия познавателен процес под знака на хипотетичната инференция, поради което усещанията изглеждат като интерпретации на стимули; перцепциите като интерпретации на усещания; перцептивните съждения като интерпретации на перцепции; специфичните и общите пропозиции като интерпретации на перцептивни съждения; научните теории като интерпретации на серии от пропозиции (вж. Bonfantini и Grazia 1976: 13).

При безкрайната сегментируемост на континуума както перцептивните схеми, така и самите пропозиции относно природните закони (какъв е носорогът, делфинът риба ли е, възможно ли е да се мисли за космическия етер) изолират елементи или връзки, които — макар и в различна степен — остават винаги хипотетични и подчинени на възможността за погрешимост.

Естествено на този етап и трансцендентализмът ще претърпи своята коперниканска революция. Гаранцията, че нашите хипотези са „правилни“ (или поне приемливи като такива до доказване на противното), вече няма да се търси в априорността на чистия разсъдък (дори ако се спасят най-абстрактните логически форми в него), а в консенсуса — който също е исторически, прогресивен, темпорален — на Общността.^[24] Пред опасността от погрешимост трансценденталното също става историческо, става натрупване на приети интерпретации, и то приети след процес на дискусия, подбор, отхвърляне.^[25] Нестабилна основа е тази, основана върху псевдотрансценденталното на Общността (по-скоро пожелателна идея, отколкото социологична категория): и все пак именно Консенсусът на Общността ни кара днес да клоним повече към абдукцията на Кеплер, отколкото към тази на Тихо Брахе. Естествено Общността е осигурила това, което се нарича доказателства, но не авторитетността на доказателството само по себе си е това, което ни убеждава или ни възпира да го фалшифицираме: това е по-скоро трудността да поставим под въпрос едно доказателство, без да разклатим цялата система, парадигмата, която го крепи.

Тази де-трансцендентализация на познанието се открива под очевидно влияние на Пърс в понятието на Дюи за „обосновано твърдение“ или — както се предпочита да се казва днес — за гарантирана възможност за твърдение и присъства в различните холистични възгледи за познанието. Но въпреки че в този смисъл понятието за приемлива истина зависи от структурния натиск на един корпус от взаимозависими познания, във вътрешността на този корпус винаги изникват все пак един подир друг факти, които изглеждат като „противящи се на опита“. И ето че така се появява отново във вътрешността на една единна и солидарна парадигма това, което за Пърс винаги е било един от фундаменталните проблеми (и задачи) на Общността: как да се разпознаят — след като дълго и колективно сме се сблъсквали с „не“-та, с резистентности и откази — линиите на тенденция на континуума. Но към това ще се върна в 2.9.