Умберто Еко
Кант и птицечовката (85)

Може да се предположи, че Луната не съществува, както и останалата част от вселената. Че е представа, проектирана в нашия разум от божеството на Бъркли. Но дори ако е така, Луната ще има някакво значение за нас и за кучетата, които лаят нощем (Богът на Бъркли мисли и за тях). Затова притежаваме и когнитивен тип на Луната, който трябва да е много комплексен. И наистина, ние я разпознаваме в небето, било когато се появява като пълна, било когато виждаме само един сърп от нея, било когато се показва червена или жълта като качамак и дори когато е скрита от облаци и отгатваме присъствието й само по светлинното сияние; знаем, че трябва да я търсим на небето в положения, които се променят в рамките на един месец и на една и съща нощ; нашият когнитивен тип (и съответното нуклеарно съдържание) за Луната включва и информацията, че тя се намира на небето и именно това ни позволява да разберем, че Луната в кладенеца е само отражение.

Фактът, че е сферична и че макар да виждаме само едната й страна, тя има и друга страна, която не виждаме и никога не сме виждали, е част от едно по-разширено и променливо в исторически план моларно съдържание: така например както Епикур, така и Лукреций са били убедени, че Луната (както впрочем и Слънцето) е голяма точно (или почти точно толкова), колкото ни изглежда.

С една дума обаче, аз бих желал да изясня, че вярвам в съществуването на Луната поне в същата степен, в която вярвам в съществуването на всичко останало, включително моето тяло. Изяснявам този пункт, защото веднъж бях обвинен, че не вярвам в това. Случи се в хода на така наречения „дебат върху иконизма“.