Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Съдбовните остриета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Daughter Of The Sword, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
alex1343 (2014)
Корекция и форматиране
cattiva2511 (2019)

Издание:

Автор: Стив Байн

Заглавие: Дъщерята на меча

Преводач: Мирела Стефанова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Алианс Принт

Излязла от печат: 13 Юни 2014

Отговорен редактор: Наталия Петрова; Мирослав Александров

Редактор: Вихра Манова

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Мила Белчева

ISBN: 978-954-28-1532-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7024

История

  1. — Добавяне

80.

— Хайде де — каза Саори. — Знаеш, че ще те посрещнат като герой.

Марико поклати глава.

— Прекарах цяла седмица в болницата. Изглеждам ужасно.

— Изглеждаш като герой. Освен това някои от момчетата, с които работиш, са много сладки. Човек може да се влюби в тая униформа.

— Не, не и когато аз я нося. — Марико въздъхна. Тя вече бе изгубила битката и го знаеше. Опита един последен ход: — Освен това си мислех, че сваляш доктор Хаякава.

— Никъде не пише, че едно момиче не може да се пробва на два фронта. — Саори й намигна и се усмихна. — Хайде, Мико, сложи си грим и да вървим.

Шест нощи и седем дни — толкова време прекара Марико в леглото, преди Хаякава да обяви, че рискът от сепсис е отминал. А сега тя не искаше да излезе от апартамента. Знаеше, че в това няма логика и че рано или късно трябва да отиде в участъка, ако иска да й разпишат шестседмичния болничен. Марико все още не можеше да седи, без да изпитва остри болки в корема и в гърба. Мечът на Фучида беше нанесъл достатъчно щети, преминавайки през тялото й, но всъщност прободните рани в мускулите й я обездвижваха. Ако искаше да получава заплата, докато се потеше в центъра по рехабилитация, трябваше да попълни цялата документация.

Колкото и да се дразнеше от Саори заради настойчивостта й, Марико започна да се приготвя за излизане.

— Нямам представа какво да облека — обърна се тя към сестра си. — Какво отива на инвалидна количка, по дяволите?

Възпираше я точно мисълта, че ще я видят в инвалидна количка. Бе работила упорито, за да я приемат като равна — или ако не като равна, то поне като силна, независима жена, която няма нужда да бъде глезена или спасявана. Появата й в инвалидна количка пред всички в участъка щеше да разруши имиджа й и Марико се страхуваше, че щяха да са й необходими нови четири години, за да го възстанови.

Онова, което й вдъхна увереност, беше Славна победа. Мечът не се намираше в склада за улики, защото не бе улика; никой не можеше да повдигне обвинения срещу мъртвец, а след като разследването срещу Фучида беше прекратено, оръжието си остана просто частна собственост на доктор Ямада. Той бе завещал всичко на Шоджи-сан, а тя нямаше особена полза от древни кавалерийски мечове. Когато Марико се върна в апартамента си, откри, че Саори й е купила стойка за мечове като подарък за добре дошла и поради липсата на подходящо място в миниатюрния й апартамент сега Славна победа нетърсена лежеше върху кухненската маса.

Това беше най-скъпият, най-красив и най-страховит подарък, който бе получавала някога. Мечът беше колосален и стърчеше от двете страни на малката маса. Марико се замисли за Бушидо традицията, която олицетворяваше той; замисли се за загиналия си сенсей; замисли се за онова, което и двамата биха могли да кажат относно борбата със страховете си.

Затова тя порови из чекмеджетата за малко руж и блясък за устни. Обикновено не си слагаше грим, но не можеше да се появи в участъка като бледото зомби, в което се бе превърнала, след като бе прекарала цяла седмица в леглото на интравенозна диета. Накрая реши да облече полицейската си униформа. Това отново не беше в неин стил, но така поне щеше да изглежда като сержант в инвалидна количка, а не като нещастно момиче в инвалидна количка.

Когато наближиха участъка, сестра й я успокои:

— Не се тревожи. Всичко ще бъде наред.

Саори я завъртя на другата страна, блъсна вратата със задника си и придърпа Марико вътре. Втората двойна врата също беше направена от армирано стъкло и когато Марико погледна през рамо, видя как Ино бърза да я отвори пред нея. Всичко започва още преди да съм влязла, помисли си тя, докато дългите му ръце дърпаха крилата навътре.

— Ама колко високо си пораснал, а? — закачи го Саори. Дори без да поглежда, Марико знаеше, че сестра й му се усмихва.

Но Ино не й обърна никакво внимание.

— Хей, момчета! — извика той. — Оширо се върна!

Аплодисментите бяха последното нещо на света, което бе очаквала Марико. Всички в участъка станаха на крака, нададоха одобрителни викове и заръкопляскаха. Ино първи я тупна по рамото, както сигурно постъпваше със съотборника си, който е направил победния хоумрън в бейзболния турнир между участъците. Когато Саори я вкара в залата, ченгетата едно след друго се надпреварваха да я поздравяват и да й се усмихват искрено. Някой я удари приятелски с юмрук по рамото, без да си мери силата. Сигурно щеше да й остане синина. Щеше да я цени високо. Сержант Такеда, който не беше по-висок дори от седналата в количката Марико, погледна към липсващия й пръст и се пошегува, че сега ще трябва да се научи да стреля с лявата ръка. Подобна шега той би си направил само с друг мъж. Направо го обожаваше заради това.

— Отърва се от дъртия! — каза едно ченге, което тя дори не познаваше.

— Да, тази сутрин се е признал за виновен — обади се някой зад гърба й, дори не успя да го види през тълпата.

Който и да беше той, коментарът му породи също толкова голяма суматоха, както и появата на Марико.

— Един мой познат в съда току-що ми изпрати имейл — продължи разпространителят на слухове. Марико все още не можеше да го разпознае — виждаше единствено гърбове и колани. — Заковали са го за възпрепятстване на правосъдието и унищожаване на улики. Моят човек казва, че прокурорът решил да се въздържи от обвинението за унищожаване на улики. Сигурно е предпочел по-лесното обвинение.

— Колко ще му дадат?

— На кого му пука? Само дано го приберат за достатъчно дълго време, че да успея да се пенсионирам.

— Оширо, наистина ли си го приспала с тийзър в топките?

— Да, Оширо, наистина ли, когато са го намерили, е бил напикан?

Марико не успяваше да чуе всичко. Достатъчно й бе да знае, че Ко не е обвинен за изпепеляването на Красивата певица. Вината за това беше нейна и не й се струваше правилно друг полицай да бъде наказан заради престъплението й, дори да бе някой толкова отвратителен тип като лейтенант Ко. Бившият лейтенант Ко, помисли си тя, който беше оставил отпечатъците си по цялата ножница на Красивата певица. Тя сигурно още е лежала върху сакото му, когато полицията е пристигнала на място. Това бе единствената му джентълменска постъпка — да напусне живота й завинаги.

— Според теб кой друг, ако не той, е изгорил меча? — попита някой.

— Той е бил. Просто не могат да му го припишат, защото не са намерили отпечатъци по крематориума.

Марико се усмихна. Знаеше защо — тя внимателно бе избърсала всички отпечатъци. Дори след унищожаването на меча, който бе съсипал толкова много животи, тя трябваше да си пази гърба. Чувството за вина я накара да се изчерви, въпреки че беше единствената, която би могла да насочи обсъждането на клюките в правилната посока.

И тогава изведнъж се усмихна. С широка, сияеща усмивка, придружавана от прекрасната мисъл, която току-що се бе появила в главата й. Тя обменяше клюки с момчетата. А по-важното беше, че те обменяха клюки с нея. Бяха я приели. Беше една от тях. Член на клуба.

И за да я приемат, й се беше наложило да умре и да възкръсне.

Потръпна при мисълта какво ли щеше да й струва да стане лейтенант.