Стив Байн
Дъщерята на меча (28)

28.

От имението Окума се разкриваше просторен изглед към източния бряг на полуостров Изу, затова Дайгоро Окума забеляза приближаващия се отряд самураи много ри преди да го достигнат. Наблюдаваше ги, докато конете препускаха по завоя под Като-джи, храма, който се издигаше на извисяващия се над пътя планински връх. Претендентът яздеше под флаговете с цвят на сух мъх. Ездачите бяха дванайсетина и е приближаването на колоната Дайгоро успя да различи дългите бели стоножки, които се гънеха по пърпорещото зелено поле. Значи това беше кланът Ясуда. Не бе очаквал претендентът да произхожда от най-близките съюзници на семейството му.

Той излезе с накуцване от кабинета си, който гледаше към източния крайбрежен път, и се затътри тромаво до вратата. Когато слезе от верандата на покрития с пясък двор, коленете му се подгънаха и Дайгоро се строполи на земята. Опипа съсухрения си крак под широкия крачол на панталоните хакама, за да се убеди, че не е наранен. Коляното му беше с размерите на лакътя му, а още от раждането му нервните му окончания бяха нечувствителни. Пръстите му най-добре можеха да усетят дали нещо е изкълчено.

След като не откри никакви сериозни поражения, Дайгоро прехвърли тежестта на тялото си от мършавия десен крак на левия и се изправи с оттласкване. Долавяше тропота на приближаващи се копита, който се чуваше по-силно от вечния хор на разбиващите се в крайбрежните черни скали морски вълни.

Нямаше да е добре гостите на клана му да го видят толкова омърлян. Той бързо, но грижливо отупа дрехите си и закуцука към портата.

— Дойдох да предизвикам на дуел меча на Окума — извика младият мъж, който яздеше дорестата кобила. — Дойдох да предизвикам на дуел Тецуро Окума!

Млад е, още няма двайсет, предположи Дайгоро. Имаше рехава брада, която навяваше асоциации с крастави кучета или недоскубани кокошки. Но ръцете му приличаха на здрави усукани въжета, а дланите му бяха покрити с мазоли, сигурен признак за продължителни упражнения е меча. Младежът яздеше начело на колона от десет самураи, зад по-дребен мъж, чиято коса беше бяла като облаците над главите им. По-възрастният мъж цъкна с език и каза:

— Обноските, Ейджун.

Поглеждайки към Дайгоро, той продължи:

— Аз съм Джинбей Ясуда от Шимода. Желая ви добър ден, млади господарю Окума.

— Не съм ви забравил, Ясуда-сан — отвърна Дайгоро, — както не съм забравил и тортите мочи, които ми носехте на Нова година, когато бях малък. Какво ви води насам?

Господарят Ясуда слезе от коня си — пъргаво, отбеляза Дайгоро, напук на дългите години, които бе прекарал в служба на рода Окума. Дайгоро се зачуди дали самият той някога е изглеждал толкова елегантен. Стъпил на земята, господарят Ясуда беше висок колкото Дайгоро, което го правеше да изглежда необичайно дребен. Коремът му бе по-закръглен, а кожата по-тъмна и набръчкана. Той се поклони на Дайгоро, който му се поклони в отговор.

— Моля да ме извините — прошепна Ясуда, — но внукът на брат ми, Ейджун, настоя да язди дотук, за да обяви предизвикателството си. Казах му, че това ще бъде върхът на грубостта, да не говорим за арогантността. Казах му също, че няма никакъв шанс да победи, но той продължи да настоява.

— Много съжалявам, но баща ми не е тук — каза Дайгоро достатъчно силно, за да го чуят всички от групата. — Той отпътува на север още преди седмица, за да подготви съглашението с великия господар Тойотоми. Боя се, че по-големият ми брат Ичиро също отсъства. Така че ако желаете да предизвикате меча на Окума, единственият, срещу когото можете да се изправите, съм аз.

— Ти! — възкликна Ейджун, без да слиза от седлото. — Едва ли си на повече от петнайсет години!

— През зимата ще направя шестнайсет. Както вече казах, аз съм единственият тук, когото можете да предизвикате на дуел.

— Моля ви, Окума-сама — прошепна господарят Ясуда и стрелна с поглед десния крак на Дайгоро. Хакама бяха достатъчно широки и плисирани, за да скрият изцяло краката му, но Ясуда знаеше за физическия недъг на Дайгоро още от раждането му. — Не е нужно да се изправяте срещу него. Момчето е глупавичко, господарю. Едва не се удави като малък — задържа дъха си твърде дълго и оттогава вече не е същият. Придружих го дотук само за да му угодя.

Но Дайгоро само намигна на стареца.

— Петнайсет! — излая Ейджун. — Не е навършил годините, а е и дребен на всичкото отгоре! Не, ще изчакам тук, за да изпробвам моята стомана срещу Славна победа.

— Може да се наложи да чакате доста дълго — каза Дайгоро. — Това е мечът на баща ми, а аз не знам кога възнамерява да се завърне.

— Няма ли с кого да се бия тук? Нима всички вие сте страхливци?

— Ейджун! — скастри го господарят Ясуда, но Дайгоро просто отхвърли обидата с махване на ръка.

— Тук не става дума за страхливост, а е просто въпрос на време. Ако изчакате до рождения ми ден, аз ще навърша годините и ще можем да се бием в снега.

Ейджун се намръщи, но господарят Ясуда се усмихна и се поклони на Дайгоро.

— Същият добър познавач на характерите като баща ви — прошепна той. След това каза по-силно: — Ще си тръгваме ли, Ейджун?

— Цяла сутрин яздихме за нищо!

— Доколкото си спомням, те предупредих за това, преди да потеглим. — Господарят Ясуда се метна на седлото, поклони се почтително на Дайгоро и се сбогува.

Едва когато конете на последните самураи на Ясуда поеха по пътя, Дайгоро се осмели да въздъхне спокойно. Претенденти идваха непрекъснато, за да изпитат уменията си както срещу Славна победа, така и срещу бойните умения на клана Окума. И двете бяха прочути и непобедени досега. Бащата на Дайгоро бе защитавал честта на клана си през последните трийсет и повече години и Дайгоро никога нямаше да поеме това задължение. Брат му Ичиро щеше да е следващият шампион — Ичиро, чиито крайници бяха здрави, чието тяло беше също тъй едро и силно като на баща му. Дайгоро се бе обучавал усърдно, както всички останали, в самурайските изкуства, но високата летва, която беше вдигнал баща му, винаги му бе изглеждала недостижима.

Затова изпита облекчение, когато видя как прахта над пътя постепенно се сляга. С малко повече късмет, помисли си той, нямаше да му се наложи да посреща следващия претендент.