Стив Байн
Дъщерята на меча (41)

41.

Марико гледаше доклада на съдебния лекар с нарастващ ужас. Първият от убитите й беше познат. Кинтаро Сагамихара обикновено се подвизаваше като Сага и бе първият наркоарест на Марико. През първия си уикенд с момчетата от „Наркотици“ тя го беше арестувала за притежание, което, като се има предвид досието на Сага, би трябвало да го вкара в затвора, но той успя да се измъкне, защото имаше бебешко лице и му се падна необичайно некадърен прокурор. Сега Сага беше на деветнайсет години и бе открит мъртъв с прерязано гърло в парка под Токийската кула, с три липсващи пръста, което подсказваше, че вероятно е вдигнал ръка, за да се защити от някакво хладно оръжие.

Следващият убит, мъж на име Хитоши, изглежда беше дилърът на Сага. Сигурно бяха убити, докато уреждаха сделката си. Убийствата по време на наркосделки не бяха нещо нечувано, но този път уликите подсказваха, че двете жертви са били заговорени от съвсем непознат нападател с голямо остро оръжие. Според първоначалните доклади Хитоши, пълничък дребен мъж, е бил прободен два пъти, веднъж в пъпа и втори път в левия бял дроб откъм гърба. Марико се усъмни в изводите, затова се обади на медицинския експерт и го помоли да провери дали раните не са всъщност входна и изходна. Телефонът й иззвъня още докато разглеждаше снимките от местопрестъплението.

— Оширо.

— Детектив Оширо, обажда се Сайго, патоанатомът. Разговаряхме преди малко.

— Да.

— Просто исках да ви благодаря за бирата.

— А?

— Окада от отдел „Убийства“ беше при мен, когато се обадихте за входно-изходната рана. Той е главният разследващ по случая Сагамихара-Хитоши. Негова е теорията, че дебелакът е умрял от множество прободни рани и се обзаложи с мен на каса „Кирин“, че това в никакъв случай не може да бъде входно-изходна рана. Каза, че оръжието на убийството трябва да е дълго поне метър, за да прониже цялото му тяло. Отговорих му, че сигурно е прав, но така или иначе ще проверя. И сега той отиде да ми купи каса „Кирин“.

— Наистина ли?

— Да. — Доктор Сайго очевидно беше много доволен от себе си. — Дълъг ранев канал, вероятно проникване през корема. Много добър усет, между другото. Какво ви накара изобщо да помислите за това?

— Не знам — отвърна Марико, като внимаваше да не спомене Фучида. Ко нямаше да одобри дори това обаждане, камо ли интереса й към убийствата. — Не е ли стандартна процедура? Нали се сещате, да разследвате всички възможности и така нататък?

— Да, може би, но Окада и партньорът му работят в отдел „Убийства“ от около десет години и никой от тях не се сети за това. Така че пак ви благодаря за бирата.

Марико се засмя.

— Пак заповядайте. Заделете ми две.

— О, ами… Като ми ги донесат, ще ги сложа в хладилника.

— Е, и?

— Ами… В хладилника държим, нали се сещате, мъртъвците.

— Ясно. Ще си запазя правото за друг път. Благодаря ви, доктор Сайго.

Марико остави слушалката, не беше сигурна какво точно изпитва. Превъзходството над момчетата от отдел „Убийства“ я изпълваше с вълнение, но мисълта, че Ко ще научи за това, я смразяваше. Лейтенантът щеше да заяви, че тези убийства нямат нищо общо с опита за кражба, който разследваше тя, а Марико не разполагаше с никакви доказателства за обратното. Защо му е на Фучида да напада напосоки двама наркопласьори? Ако имаше някаква връзка с меча на Ямада, Марико не можеше да я забележи. Най-доброто й предположение беше, че последните убийства са резултат от някаква война за територии. В такъв случай поне щеше да се убеди, че Токийската кула влиза в територията на Фучида. Това щеше да е първият намек за местонахождението му, а Марико бе прекарала твърде много часове в търсене на този гадняр, за да си позволи да остане с празни ръце.

Липсата на напредък в издирването на Фучида безкрайно я изнервяше. Неоправданите му изблици на насилие я стимулираха да удвои усилията си, но не успя да открие почти никаква информация за него. Всичко, с което токийският отдел за разследване на борьокудан разполагаше за Фучида, беше остаряло; човекът не се бе изправял лице в лице с полицай от близо десет години. Фучида не се появяваше и в полицейските архиви на Йокохама, нито в досиетата на който и да е от близките градове, въз основа на които тя би могла да изиска заповед за издирване.

Все пак успя да открие няколко случая, свързани с бащата на Фучида — нито един от тях не беше за наркотици, но по всичко личеше, че семейство Фучида е продавало крадена стока за Камагучи-гуми поне от шейсетте години насам и е изпълнявало екзекуции, за които Камагучи не си бяха правили труда да изпращат свои хора. Очевидно старият Фучида, също като сина си, владееше изкуството на лъжите. Повече от трийсет години не беше стъпвал в съдебната зала и още навремето бе успявал да надхитря обвинителите си. За четири години беше получил четири оправдателни присъди и във всеки от случаите ключовият свидетел изчезваше, преди да успее да даде показания.

След това старецът се бе изгубил напълно от полезрението на правосъдната система.

Когато прочете за смъртта на стария Фучида, Марико прокле късмета си. Не би могла да си пожелае по-изгодна възможност да залови основния си заподозрян от погребението на собствения му баща, но твърде късно бе научила за него. Не беше публикуван некролог. Марико разбра за смъртта на стареца случайно, когато някой от Националния здравен институт им изпрати по погрешка смъртния акт. Фактът, че бе пропуснала погребението, я накара да се чувства виновна. Онази нощ Фучида не беше почел паметта на баща си с напиване до смърт, както правеха останалите гангстери. Вместо това без очевидна причина бе убил двама наркопласьори. Без някакви солидни доказателства Марико не би могла да стори нищо на погребението, освен да му направи няколко снимки, но въпреки това вината я гризеше и тя непрекъснато напъваше ума си с опити да открие начин, по който би могла да спаси горкия Сага от прерязване на гърлото на деветнайсетгодишна възраст.

Шузо Фучида не съществуваше в Гугъл. Не плащаше данъци и не ползваше здравна осигуровка. Бе платил в брой обучението си в Токийския университет. На негово име не беше купена нито една кола, нито един самолетен билет, никакви къщи, апартаменти, квартири, търговски помещения или терени. Нямаше банкови сметки, пощенски кутии, стационарни или мобилни телефони на свое име. С изключение на няколкото стари полицейски досиета тя не бе успяла да открие дори една фактура на негово име.

Марико знаеше, че няма да може да се завърне към наркотиците, докато не приключи случая с меча на доктор Ямада, което, разбира се, беше основната причина лейтенант Ко да й го даде. Той нямаше как да се досети, че Фучида е електронен нинджа, майстор в изкуството на бюрократичната невидимост, но знаеше много добре, че престъпления от този тип са почти невъзможни за разкриване. Часовникът цъкаше, пробният й период в „Наркотици“ с всеки ден се скъсяваше и ако накрая на годината досието й с арести се окажеше недостатъчно, Ко щеше да е в правото си да й откаже прехвърляне.

Ако на този свят имаше някаква справедливост, дори да не успееше да открие Фучида, Марико поне щеше да намери Саори. Но справедливостта се бе изпарила, също както късмета й, защото от Саори нямаше и следа. Майка им беше изпаднала в нервна криза и тъй като нямаше на кого другиго да се обади, Марико отнасяше всичките скандали. Разправиите с майка й не й оставяха и капчица енергия, за да се бори със собствения си стрес.

Не за пръв път си пожела да е отново в академията, защото това бе единственият период в живота й, когато шибането на нещо с пръчка беше неразделна част от деня й. Тя си спомняше с любов тръпката от задоволство, която се плъзваше по полицейската палка и проникваше дълбоко в костите на ръката й. Осъзнаваше напълно, че трябва само да отскочи до дома на доктор Ямада и може да започне следващата фаза в бойната си тренировка. Но това щеше да я въвлече в нови разговори за магия, съдба и всякакви подобни глупости, а тя харесваше твърде много Ямада, за да му каже просто да си затваря устата.

Всъщност я спъваха точно дребните неща. Три минути след като приключи разговорът й с доктор Сайго, компютърът й се срина. Не беше нещо непоправимо, но я изнерви. Тя подреди снимките на Сага с бебешкото лице на бюрото си и се опита да се обади на секцията за разследване на борьокудан в другия край на града. Искаше да разбере кои якудза контролират територията около Токийската кула. Щом от другата страна й вдигнаха, връзката прекъсна. Тогава Марико си спомни сутрешния брифинг: IT екипът най-накрая бе започнал да ъпгрейдва цифровата им абонатна линия с оптичен кабел, така че връзките пял ден щяха да прекъсват.

Отново не беше нещо непоправимо, но я изнерви. Тя реши, че една хубава разходка ще прочисти организма й от стреса, затова отиде до близката станция и взе метрото до секцията за разследване на борьокудан. Наложи се да смени две влакчета, за да стигне дотам, и двата пъти спринтира до платформата само за да види как вратите се затварят точно под носа й. Усети как кръвното й се вдига, докато се обаждаше на връзката си в секцията, за да му каже, че ще закъснее — всъщност, за да му се помоли да остане още малко след края на работното време, за да я изчака. Но вместо това чу електронно съобщение, че собственият й телефон е изключен.

— Страхотно — каза си тя. Беше просто компютърна грешка, която се оправяше лесно с едно обаждане до „Докомо“. Но Марико не разполагаше с друг телефон, а не можеше просто да се върне обратно в участъка, за да се погрижи за проблема. Дори компютърджиите да бяха приключили, Ко бе забранил личните разговори по служебните телефони. Какво друго може да се очаква от проклетата телефонна компания, освен да осигури на началника й още един начин да я ядосва.

Нямаше намерение да ходи чак до секцията, за да разбере, че работният ден на връзката й е свършил и той си е тръгнал, нито пък имаше търпението да се връща в офиса, за да се опита да се оправи с капризния си компютър и с прекъсващата интернет връзка.

— Майната му — промърмори под нос на английски. Реши да вземе следващия влак, в каквато и посока да се движеше той, и просто да поседи няколко минути, опитвайки се да успокои пулса си.

Следващият влак пътуваше за Мачида. Кварталът на Ямада. Съдба.

Така че накрая Марико се озова в задния двор на Ямада, вдишваше хладния му въздух и се опитваше да забрави за света отвъд. Ръката й стискаше здраво дръжката на тежкия Иназума и се чувстваше някак странно на място. Младата жена заби пръстите на краката си в студената трева. Висока дъсчена ограда я обграждаше от три страни, а от четвъртата се издигаше задната стена на къщата. Оградата беше боядисана в цвят на чай с мляко и на места бе обрасла с повет и пълзяща папрат. Над нея се извиваше дървена решетка, която почти не се забелязваше под разкошната глициния, увиснала над оградата като облаци в прекрасен летен ден. Ръцете я боляха от тежестта на меча, макар всъщност да не го беше държала повече от няколко минути.

— Изпънете раменете — обади се Ямада. Той седеше на каменна пейка, поставена сред леха от хризантеми, които бяха по-различен вид от растящите пред къщата. Онези бяха розови, тези бяха бели. — Разпределете тежестта си.

— Щом казвате — рече Марико. Тя не разбираше как може тежестта й да не е разпределена. Какво очакваше той от нея, да се носи над земята?

— Правилният отговор е: „Да, сенсей“. Ако искате да тренирате, направете го както трябва.

„Но аз не искам да тренирам“, обади се част от съзнанието на Марико. „И все пак си тук — възрази друга, — прави каквото ти казват“.

— Така е по-добре — кимна Ямада. Той се надигна, извади меча си от ножницата, която лежеше в скута му — старецът държеше малък арсенал в къщата си — и се изправи срещу нея. Тя изкопира стойката му и започна да повтаря движенията му, докато той й показваше първото упражнение. Крачка и удар, крачка и удар, напред и назад, отново и отново. След десет минути вече чувстваше натъртените си ребра като въглени в огнище — с всяка минута мисълта да мине през поликлиниката, за да си направи рентгенова снимка, й се струваше все по-добра — а хълбоците я боляха още повече.

— Този меч е твърде голям за мен — каза Марико, гледайки по-малкото оръжие, което Ямада размахваше с лекота.

— Той е твърде голям за всеки.

— Тогава ми позволете да използвам вашия.

Ямада цъкна с език.

— Сенсей — додаде бързо тя.

— Мечовете не са като обувките, човек не може да ги оформи според крака си. Трябва вие да свикнете с оръжието. Хайде пак.

И той отново започна упражнението.

— Немарливо — отсъди Ямада, докато я наблюдаваше.

Ръцете ми са изморени, помисли си Марико. Какво очакваш? Но на глас не каза нищо.

— И ставате все по-немарлива — заяви той. — Вече само го поклащате.

Този път тя едва не избухна, но се спря с отворена уста, пое си накъсано дъх и съзнателно избегна погледа му. Помисли си, че ако го погледне, следващият й удар може да се стовари върху ниско остриганата му глава.

— Къде е концентрацията ви? Ако смятате просто да си губите времето тук, предпочитам да ви изпратя на улицата да търсите сестра си.

Мечът застина във въздуха и Марико ядосано впи пръстите си в дръжката му. Изпълни я желание да пробие дупка в оградата. Искаше й се да отсече решетката и да накълца на парченца останките й.

— Идеално!

Тя стрелна Ямада с поглед.

— Идеално! — повтори той. — Точно това е енергията, от която се нуждаете. Само че без яростта. Сила, но подкрепена от концентрация. Разбирате ли ме?

Марико се подсмихна.

— Аз дори не знам защо правя това, а още по-малко как. — Тя отпусна рамене; мечът отново натежа в треперещите й, болящи ръце.

Ямада се приближи достатъчно до нея, за да отпусне върховете на пръстите си върху рамото й.

— Знаете ли какво направихте току-що? Несъзнателно успяхте да контролирате тежестта на Славна победа нетърсена. Спряхте го насред замаха си и въпреки това бяхте готова да нападнете. Възнамерявахте да ме нападнете, нали?

Марико бе убедена, че бузите й щяха да пламнат, ако вече не се бяха зачервили ужасно под лъщящата пот.

— Всъщност — отвърна тя — този път си мислех да нападна решетката над оградата. Вашето убийство обмислях преди това.

Ямада се разсмя и Марико го последва.

— Добре — рече той. — Вече се освобождавате от напрежението. Преизпълнена сте с него.

— Работа. Саори. Обичайните неща.

— Хубаво е да се освободите от него, нее?

Марико се съсредоточи върху усещанията в тялото си. На всяко място, към което се насочваше — пищялите, хълбоците, лактите, врата — откриваше болка, но не в болезнения смисъл. Усещането наподобяваше опипването с език на дупката, оставена от изваден зъб, странно, но удовлетворяващо. Някак си не можеше да възприеме идеята за удовлетворяващата болка, но ето че тя съществуваше. Дори болезненото усещане след пробягването на триатлона не беше същото — тогава се наслаждаваше на прилива на ендорфини и дори на пълното изтощение на мускулите си, но умишленото нараняване на тялото й бе нещо, което предпочиташе да избягва. Във всеки случай Ямада беше прав — напрежението, предизвикано от изчезването на Саори, бе изчезнало, макар и само за миг.

Марико отиде до пейката, на която лежеше ножницата, и прибра меча в нея. После седна и Ямада се присъедини към нея.

— Мечът си има име — отбеляза тя. — Славна победа нетърсена. Има ли и история?

— Да.

— Харесва ми начинът, по който разказвате истории. А и една ще ми дойде добре, за да ме поразсее от всичко останало.

Ямада я стрелна с поглед и се намръщи.

— Рано ви е още да приемате фехтовката като средство за разсейване. Първо искам от вас да се съсредоточите. Обещавам да ви разкажа историята, но едва след като овладеете меча.

— Онова, което ми е интересно, е… О, дори не мога да повярвам, че ще ви попитам това. Сенсей, вярвате ли, че този меч с прокълнат?

— Хм. Това е труден въпрос. Какво ви накара да го зададете?

— Защото ми се струва, че се държи по различен начин в зависимост от това кой го носи.

Думите й накараха Ямада да сбърчи вежди.

— Това вече е интересно наблюдение. Как, за бога, успяхте да го доловите толкова скоро?

— Когато ви гледах как се биете с този меч, вие го държахте с лекотата, с която аз държа дистанционното на телевизора. Но когато го държа аз, трябва да влагам всичките си сили, за да успея да го насоча към гърлото ви, както ме учихте. Не съм някаква слабачка, сенсей. Поддържам се във форма. И освен това съм с шейсет години по-млада от вас.

— Както винаги учтива, сержант Оширо.

Марико преглътна.

— Простете. Но все пак разбирате какво искам да ви кажа, нее? Защо на мен ми е толкова трудно, а на вас — толкова лесно?

— Защото съм с шейсет години по-възрастен от вас. Вашето тяло е по-силно от моето, но моите мускули познават единствено фехтовката. Тя е в костите ми. Не го вземайте присърце обаче. Доста сте обещаваща.

— Е, поне едно нещо е както трябва.

Ямада цъкна с език.

— Да разбирам ли, че все още не сте открили Фучида-сан?

Марико сви рамене. Жестът накара мускулите на раменете й да се сгърчат от болка.

— Няма адрес, няма телефон. Има полицейско досие, но няма известни съучастници. Този тип се е покрил твърде добре и за стандартите на якудза.

— Разбирам. Ами вашите престъпни приятели? Разговаряхте ли с тях?

— Да. Името Фучида им е познато, но никога не са чували за Шузо Фучида. За мен това е още по-силно доказателство, че той е якудза.

— Нима?

— Определено. Първо, това е семеен бизнес. Второ, направи ми впечатление начинът, по който тези типове говорят за него. Ако можеха, щяха да се скъсват от хвалби, че знаят всяка негова стъпка, но тъй като не могат, се фукат, че са твърде важни клечки, за да му обръщат внимание. Което ми подсказва, че е един от тях.

— И докъде ви отвежда това?

— До тъпия ми началник. Знаем какво иска Фучида и къде се намира то. Можем поне да следим къщата ви и да го чакаме. Но ако моят лейтенант имаше поне капка мозък в главата си, той щеше да пусне полицейска хайка. В този град има повече охранителни камери и от светофарите. Трябва да следим всяка една от тях. Трябват ни и повече патрулни полицаи, които да оглеждат всички тъмни ъгълчета, където камерите не могат да виждат.

— И според вас Фучида-сан ще попадне в мрежата ви?

— Вероятността да го пипнем по моя начин е много по-голяма, отколкото да се надяваме, че сам ще се предаде. — Марико удари с юмрук в дланта си, силна болка проряза ребрата й. Поредният дразнител в живота й. Без да прикрива гнева в гласа си, тя продължи: — Кълна ви се, сенсей, последното нещо, което бих искала, е да бъда някакъв си канцеларски плъх, но понякога ми се иска поне за ден да стана лейтенант, за да мога да покажа на всички как се вършат нещата. Мога да хвана този тип. Трябва просто проклетият ми началник да ми се махне от пътя.

Ямада сви устни и бръчките на бузите му изпъкнаха още повече.

— Има една стара войнишка поговорка: „Изчерпят ли се всички алтернативи, не може винаги да се разчита, че командирът ще вземе очевидното решение“.

Марико се разсмя силно и продължително. Болката пронизваше ребрата й при всяко изхълцване — наистина скоро трябваше да отиде на рентген — и дори това я караше да се смее. Кикотът й бе придружаван от тихи болезнени изсумтявания, но дори те й бяха смешни. Нищо не беше толкова забавно, че да предизвика такъв сърдечен смях, но тя бе толкова изтощена и сестра й беше изчезнала, и светът бе толкова отчайващ, че не й оставаше нищо друго, освен да се смее.

Продължаваше да се кикоти, превита на две, с бръснеща коленете й коса, когато отново чу гласа на Ямада.

— От вас ще стане добър фехтовач, сержант Оширо. Да видим какво можем да направим относно този ваш началник.