Стив Байн
Дъщерята на меча (72)

72.

Кафенето не беше нищо особено. Старо кафе и още по-стари кексчета, и онази типична болнична миризма на антисептици. След една чаша от застоялото горчиво кафе Марико премина на зелен чай, какъвто бе предпочела и Шоджи.

— Ученикът на Кейджи-сан ще ви се обади — каза Шоджи, чиито очила се бяха запотили от парата на чая. — Трябва да му предложите два пъти повече, отколкото иска.

— Откъде…? — Марико дори не знаеше как да завърши въпроса си. Откъде знаете, че Фучида ще се обади? Откъде знаете, че Фучида ще поиска откуп? Откъде ви хрумна, че ще му дам два пъти повече от онова, което иска, след като той не иска пари? Като откуп той желае само един меч, според вас как мога да удвоя това?

Никой от тези въпроси не заслужаваше да бъде зададен, защото никой от тях нямаше да получи отговор. Старата жена нямаше как да знае нещата, които би трябвало да знае, за да отговори на въпросите. Вместо това Марико попита:

— Права ли съм да смятам, че сте сляпа?

— Да, скъпа.

— Така ли се запознахте с Ямада-сенсей? Посещавали сте един и същи лекар или нещо такова?

Шоджи се засмя и бузите й се покриха с хиляди бръчици.

— О, не. Аз изгубих зрението си още когато бях малко момиче. Кейджи-сан изгуби своето едва когато и двамата бяхме вече стари и побелели.

Нещо в начина, по който произнесе думите, накара Марико да си мисли, че те са били нещо повече от приятели. И то не любовници, в това беше сигурна. Шоджи като че ли мислеше за него като за брат, и то такъв, който е едновременно много по-млад и много по-стар от нея. Понякога говореше за него с преклонение, така, както малките деца говорят за по-възрастните си братя и сестри. А друг път тонът й бе покровителствен, почти майчински, сякаш нейната проницателност далеч превъзхожда неговата. Двамата с Ямада бяха много близки, но не толкова, че Шоджи да знае името на Фучида; тя говореше за него единствено като за „ученика на Кейджи-сан“. Но Ямада и Фучида също бяха близки — поне в това Марико беше сигурна. Той винаги говореше за Фучида с дълбока загриженост — и ето че Ямада-сенсей отново се бе доказал като изключително загадъчна личност. Каква беше Шоджи за него? Дали означаваше много за него, така както той означаваше много за нея? И ако бе така, защо никога не беше чувала за нея?

Поредната загадка, която Марико нямаше време да разгадава. Можеше единствено да зададе най-належащия въпрос:

— Защо смятате, че ученикът на Ямада ще ми се обади?

— Трябва — отвърна Шоджи, свивайки рамене. — Вие можете да му дадете онова, което иска. И преди всичко да свърши, той ще го получи от вас.

— Това е лудост. Говорите за него така, сякаш всичко това вече се е…

Прекъсна я вибриране в чантата й. Тя отвори капака на телефона си с късия подрязан нокът на палеца си.

— Детектив Оширо — разнесе се плътен глас. — Знаете кой се обажда.

— Да, знам.

— Не беше много мило от ваша страна да ме изиграете така с телефона на сестра ви. Едва успях да се отърва от него, преди полицаите ви да пристигнат.

— Съжалявам за това.

— Имате голям късмет, че сестра ви е все още жива. Трябваше да я убия заради онова, което направихте.

Той беше опасно ядосан, треперещият му глас предполагаше, че тялото му също се тресе. Шоджи протегна сбръчканата си ръка и докосна пръстите на Марико.

— Предложете му меча — прошепна тя.

— Ще получите меча — каза искрено Марико. — Само не я наранявайте.

— О, точно обратното — рече Фучида. — Тя се чувства толкова добре, колкото е възможно в нейното положение.

В първия момент Марико си помисли, че Фучида намеква за изнасилване. Фантазията за жертвата, която благодари на изнасилвана си за разтърсващия оргазъм, присъстваше в сюжетите на милиони манги. Марико всеки ден виждаше книгите в метрото, стиснати в потните ръце на косвените изнасилвани. Но тя осъзна, че в тона му нямаше капчица похотливост. Злоба, да, но нищо сексуално. Внезапно направи връзката.

— Дрогирали сте я?

— Право в целта — отвърна Фучида. — В последните си ясни моменти тя не спираше да бърбори колко ще бъдете разочарована. Предполагам, че сте положили огромни усилия да я поддържате чиста.

Млъквай, искаше да каже Марико, но не успяваше да събере волята си. Чувстваше се така, сякаш сърцето й потъваше в студен тъмен кладенец.

— И горката ви майка. Какво ще си помисли тя?

Студеното усещане за затъване се удвои. В несвързаните си приказки Саори сигурно бе споменала дома им. Сега майка им също беше мишена. Фучида вече бе доказал готовността си да изпраща убийци в дома на самотни жертви. Майката на Марико беше по-млада от Ямада, но бе далеч по-неспособна да се защити. Дали Фучида беше разположил вече хора пред дома й? Самата мисъл за това парализира Марико.

Шоджи отново докосна пръстите й.

— Мечът — прошепна тя. — Успокойте го.

— Ще ви дам меча — обеща Марико, произнасяйки думите с огромни усилия. — Кълна се.

— Ще направите нещо повече от това — каза Фучида. — Като за начало ще отзовете псетата си. Ако зърна дори един полицай, ще прережа гърлото на сестра ви.

— Добре.

— После ще уличите някой друг в убийството на Ямада. Не ме интересува кой, само да не съм аз.

— Не мога. На мястото по време на убийството е имало трима полицаи, които са ви видели.

— Направете го или майка ви умира. Сестра ви твърди, че сте много добра в работата си, Мико-чан. Сигурен съм, че ще намерите начин.

— Добре.

— И последно, ще ми доставите Иназума до полунощ или ще получите сестра си на малки парчета.

Шоджи отново докосна ръката на Марико.

— Кажете му, че можете да му предложите два Иназума.

— Не мога — изпъшка Марико, прикривайки слушалката с ръка.

— Доверете ми се — прошепна Шоджи.

Марико си пое дълбоко дъх.

— Предлагам ви сделка. Позволете да отведа майка ми на сигурно място. В замяна на това ще получите два меча Иназума, не един.

Мълчание.

Сърцето на Марико замръзна. Дали смяташе, че го лъже? Ако решеше, че Марико го е предала, Саори щеше да плати ужасна цена.

— Фучида-сан?

Никакъв отговор.

— Фучида-сан?