Стив Байн
Дъщерята на меча (4)

4.

Участъкът представляваше тънка двуетажна колона, изсечена в търбуха на дванайсететажния правителствен център. Сградата бе построена през първите следвоенни години, от бетон вместо от стомана и стъкло — сплескан малък пясъчен замък в сравнение с лъскавите небостъргачи, които го заобикаляха. Полицейският участък на Марико заемаше около една петдесета част от общата квадратура на сградата. Останалата част от комплекса се поделяше между пощенска станция, данъчната служба на административния район и офисите на множество също толкова смъртоносно отегчителни служби: инспекторат и издаване на строителни разрешителни, нарушаване на правилата за паркиране, обществени офиси, отдел за паркове и отдих. Полицейският участък преминаваше точно през средата на първите два етажа — от живия плет пред правителствения център до тясната уличка, отделяща комплекса от задната стена на съседната офис сграда, която се извисяваше четирийсет етажа над него.

Предвид ограниченото пространство, в участъка не можеха да вършат кой знае какво, но Марико така или иначе се гордееше с него. Разполагаха само с една стая за разпит, една килия за задържани, която трудно можеше да се определи като такава — всъщност представляваше просто обикновено сервизно помещение от пенобетон с подсилена врата — и единственият начин да се сдобият с допълнително пространство беше да преустроят целия втори етаж, в който се помещаваше архивът, веднага щом отделът се цифровизираше. От килима с цвят на мокра цигарена пепел имаше още какво да се желае, както и от болезнено яркото осветление, но след преустройството на горния етаж Марико и останалите сержанти щяха да разполагат със собствени кабинки. Марико бе забола на стената няколко семейни фотографии: кльощавата Саори на дипломирането й в гимназията, когато вече показваше признаци на злоупотреба с метамфетамини; майка им, която се хили над тортата за петдесетия й рожден ден, покрита с глазура във формата на хилка за пинг-понг; баща й, сложил двете си малки момичета на коленете, като тримата правят знака на победата. Само последната беше сложена в рамка; това бе единствената снимка, която си бяха направили по време на престоя им в Щатите, единствената негова снимка, преди той да се разболее, която притежаваше Марико.

В участъка бе останало само едно малко отделение за улики, на приземния етаж, точно до арсенала с тесните рафтчета за пистолети и самотната кутия с деветмилиметрови патрони. Марико щеше да остави там и своя електрошоков пистолет, ако уж нечупливата му пластмаса не се беше пръснала на парчета от удара в цимента, след като бе отскочил от тила на Буцата Рьота. Тя нямаше представа колко струва един тийзър, но беше сигурна, че ще разбере, щом види удръжките от следващата си заплата.

Докато минаваше покрай заключената врата на арсенала, Марико почувства как бузите й пламват. Дори малките грешки, които бе допуснала, й се струваха огромни, а тя не познаваше достатъчно добре оръжейника, за да знае какви проблеми може да й създаде той заради един счупен тийзър. Макар да се гордееше с малкия си участък и със собствените си постижения в него, тук никак не й беше лесно. Непрекъснатото напрежение от желанието да се представи безупречно й тежеше като раница, пълна с тухли, и тук тя го усещаше по-силно откъдето и да било другаде. В някои дни имаше усещането, че ще потъне под тежестта му в мокрия пепеляв килим.

Понякога се питаше защо работи тук. Не в този участък, дори не и в Токийското столично управление — чудеше се защо изобщо бе останала в Япония. Английският й беше много добър; би могла да кандидатства за работа в Щатите или в Канада — на всяко друго място, по дяволите, само не и тук. Някъде, където единствената й грижа ще бъде да се представя като добро ченге и ще загърби всички женомразки простотии. Дните, в които се развличаше с мисли за напускане, й напомняха и за последното обещание, което беше дала на баща си. Казала му бе, че ще го накара да се гордее с нея. Преместването в другия край на света, изоставянето на майка й и сестра й, след като бяха изгубили толкова много — така едва ли щеше да успее да го накара да се гордее.

И въпреки това трябваше да признае, че имаше дни, в които самата тя се гордееше със себе си. Дори когато под натиска на напрежението й се искаше просто да захвърли значката си през прозореца, тя я поглеждаше и виждаше надписа ТОКИЙСКО СТОЛИЧНО УПРАВЛЕНИЕ НА ПОЛИЦИЯТА. Това беше най-елитната полицейска част в страната и тя се бе издигнала в тази част до детектив сержант. И това, разбира се, беше единствената причина за напрежението й. Достатъчно бе да се примири с позицията контрольор на платен паркинг и целият стрес щеше просто да се изпари. Имаше дни, в които си задаваше и тези въпроси: „Защо не я караш по-полека? Защо винаги трябва да избираш най-трудния път?“.

Марико така и не успя да намери отговора на този въпрос. Още в средното училище бе избрала бягането с препятствия, а не петдесетметровия спринт. В гимназията задълба още повече и избра триатлона. Всяко лято продължаваше да участва в триатлони. Без каквато и да е причина. Никой не беше длъжен да участва в триатлон. Вече никой не беше длъжен да участва в каквото и да било състезание. Никъде не го изискваха. Казваше си, че го прави, за да поддържа формата си, защото, ако знае, че я очаква поредното състезание, тя няма да си позволи да занемари тялото си, както бяха склонни да правят повечето полицаи. Но пък участието в триатлони имаше смисъл само защото беше ченге. Ами ако бе избрала шаха вместо пистата и полето? Ако се беше записала в някой компютърен клуб? Колко по-лесен щеше да е животът й? Щеше да е по-богата, щеше да се чувства по-комфортно, по-рядко щеше да получава наранявания, щеше да е по-нормална — и отегчена до дъното на душата си. Това беше целият смисъл на триатлона, както и на полицейската работа: макар и изморителен, трудният живот бе единственото й спасение от смъртоносната скука.

Марико сви вляво покрай кафемашината и електрическата кана и кимна на Мишима, който седеше зад бюрото си, подредил пред себе си листовете от доклада като карти за пасианс.

— Вътре ли е той? — попита тя.

— Да. Готов е.

Марико отвори стоманената врата и я затвори зад себе си. Буцата Рьота крачеше напред-назад покрай задната стена с оковани зад гърба ръце и когато тя хлопна вратата, той трепна стреснато. Поклони й се, отиде бързо до по-близкия от двата дървени стола и седна тежко в него. Досега Марико не го бе усетила, но мъжът смърдеше на кош с дрехи за пране.

Тя зае обичайното си място от другата страна на дългата маса, изработена също като столовете от висококачествено дърво, което напомняше на Марико за дървената мебелировка в училищната библиотека. Подобно обзавеждане нямаше да издържи дълго в стаите за разпит на полицейските участъци в Ню Йорк или Чикаго, но тук беше Токио и от заподозрените се очакваше да се държат доста по-цивилизовано.

Въпреки това Буцата изглеждаше доста наелектризиран. Пръстите му барабаняха в забързан ритъм по токата на колана му и въпреки че ако й предложеха, Марико нямаше да откаже да подремне, Буцата изглеждаше така, сякаш бе готов да се впусне в нов петдесетметров стремителен бяг. Тя плъзна ръката си в чантата и хвана дръжката на електрошоковата си палка „Чита“.

— С какво разполагаш, Буца?

— А?

— Каза, че можеш да ми бъдеш полезен — уточни Марико. — Всъщност е така: ти си поредният арестуван, с когото мога да се похваля на моя лейтенант. Мога направо да те регистрирам и да си ходя, освен ако не ми предложиш нещо друго.

— Не. Разполагам с информация. Добра информация.

— Каква?

Буцата поклати глава, разклащайки щръкналата си руса коса.

— Няма начин. Първо искам да се договорим. Не ми се ходи в затвора.

— И на мен — кимна Марико. — Затова не обикалям наоколо с двайсет и два грама метамфетамини в джоба. Това означава обвинение за разпространение на наркотици, Буца. Освен това продаваше тая гадост на сестра ми, което ме изкушава да те сритам в топките и да те хвърля в най-гадния затвор, с който разполагаме. Така че говори, преди да размисля и да започна да ритам.

— Ами… — каза Буцата. — Добре. Говори се, че в града се е появил нов дилър. Все още не продава — само проучва пазара, ако се сещаш какво имам предвид.

— Това не е достатъчно. Мога да намеря дилъри под всеки капак на канализацията в Токио.

— Не и като този тип. Казва, че е дошъл да продава кокаин. Твърди, че ще връхлети Япония като Годзила и иска да разбере кой е готов да му стане пласьор.

Марико не го разкри по никакъв начин, но за един кратък миг почувства благодарност към Буцата Рьота. Досега той бе пораждал в нея само чувство на отвращение и желание за отмъщение, но това беше нещо голямо.

— Можеш ли да ми дадеш име?

— Не, но знам, че той движи с Камагучи-гуми.

— Друсан си, Буца. Якудза не се занимават с кока.

— Нали ти казах, че още не продава. Но съм сигурен, че организира мрежата.

Той я погледна очаквателно; на светлината на двете флуоресцентни лампи на тавана торбичките под очите му бяха придобили интересни оттенъци на лилавото. Марико си помисли за служебното си оръжие, за това как през четирите си години в полицията го бе вадила само веднъж и за това колко щеше да й хареса да го извади в този миг и да позволи на Буцата да огледа хубавичко дългото му дуло. Не беше хубаво да си мисли подобни неща. Не защото той не го заслужаваше — напротив, и това се отнасяше за всички останали като него — но тя искаше да го нарани заради онова, което бе причинил на Саори, а в крайна сметка вече знаеше, че единственият, който беше причинил нещо на Саори, бе самата Саори. Дори Марико да го застреляше още сега, Саори щеше да си намери друг пласьор.

Насочи пистолета в лицето му. Натикай го право в сивата му, изгнила уста и дръпни спусъка. С тези мисли се бореше тя, когато извади ръката си от чантата, пъхна я в джоба на сакото си и подаде на Буцата Рьота тънко снопче сгънати листове, прихванати от пластинката за закрепване на химикалката.

— Това е документацията за СИ. Знаеш ли какво е СИ?

— Да, но…

— Но какво? Предпочиташ обвиненията за притежаване на наркотици? За разпространение? Опит за бягство от полицай? Не ми се вярва. Според мен и двамата печелим, ако се запишеш като секретен информатор. Никога повече няма да продаваш метамфетамини; тези дни приключиха. Изборът ти сега е да започнеш да продаваш свирки, докато си в затвора, или да започнеш да продаваш информация на мен.

Раменете на Буцата увиснаха. Той разгъна листовете и разгледа най-горния.

— Така е по-добре — каза Марико. — Ето и правилата. Първо, ако отново те хванем да продаваш метамфетамини, ще приложим цялата строгост на закона. Ясно ли е?

Буцата въздъхна.

— Ясно.

— Второ, осигуряваш ни постоянен поток от информация, който води до арести. Ще започнеш да купуваш дрогата, а ние ще залавяме онези, от които я купуваш. Ще го правим така, че да няма никаква връзка с теб, за да не се превръщаш в мишена. Ясно ли е?

— Ясно.

— Три, ако дори само погледнеш сестра ми отново, няма да имаш удоволствието да видиш затвора отвътре. Аз лично ще се погрижа за всеки арест, който извършим, да се разчуе кой е задникът, който ги е изпял. Оттам нататък е просто въпрос на късмет кой колега е направил точния залог: дали ще намерим тялото ти в пристанището или разпиляно по линията на метрото. Ясно ли е?

— Аха.

— Добре. — Марико застана пред огледалото в стаята за разпити и оправи сакото и косата си. — Що се отнася до кокаина — добави тя на излизане от стаята, — следващия път искам да имам име или ще си носиш последствията.

— Оки.

Изглеждаше като хлапе, което току-що е разбрало, че в края на краищата няма да получи кученце. Марико от своя страна не можа да сдържи усмивката си. Кокаин. От самия Камагучи-гуми. Това беше колосално — ужасно, но колосално. Първите думи, които новият лейтенант щеше да чуе от устата й, щяха да бъдат за нещо, което обещаваше да се превърне в най-големия наркотичен удар на годината. Може пък да започне да гледа на нея по-сериозно. Може дори да отдели нужните хора и средства, които случаят заслужава. Тя разполагаше с два месеца да го приключи — два месеца, преди да изтече стажът й и да решат дали да одобрят молбата й за кандидатстване в отдел „Наркотици“. Два месеца не бяха кой знае колко време, но Марико знаеше, че с подходящия началник и точната подкрепа щеше да се справи.

— Хей, Мишима — каза тя. — Лейтенант Ко тук ли е тази вечер?

— Не. Мисля, че сутринта изкара двойна смяна. На твое място не бих го търсил; досега не съм виждал лейтенант, който да не е вкиснат след двойна смяна.

— Няма проблем. Ще го потърся утре.

Марико излезе от участъка с енергична стъпка. Утре щеше да е хубав ден.