Стив Байн
Дъщерята на меча (16)

16.

— Глупак! — излая Ашикага. — И само заради това си го убил?

— Разбира се! Той ви обиди — защити се Сайто.

— Нищо подобно не е направил. Разбира се, че искам невъзможното! Ако накараш тези мързеливи селяни да ти изпращат три коку, можеш да се надяваш най-много на едно. Но ако поискам само едно коку, няма да получа и половината. Никога не се впускат в работа, освен ако не поискаш невъзможното. Единственият начин да се оправдае минимумът от очакванията ти е да ги накараш да положат усилия да направят нещо безнадеждно.

Потопът от думи на Ашикага накара лицето на Сайто да пламне. Той наведе глава не за да се защити, а за да скрие срама и гнева си.

— Господарю — избъбри той, впрегнал всичките си сили, за да запази контрол, — аз…

— Тишина. Думите само ще ти навредят.

Оставаше му единствено да стои неподвижно на мястото си на пода. Никога досега не му се бе приисквало да е въоръжен в присъствието на господаря си. Сега копнееше да чуе как познатата песен отеква в стаята.

— Погледни ме — прогърмя мечешкият глас на Ашикага. Сайто преглътна гнева си и погледна в очите стария феодал. — Твърде строг съм към теб — изръмжа Ашикага. — Ти не си политик, не мога да очаквам да разбираш такива неща като данъците.

Сайто беше изумен. Извинение от Ашикага бе нещо нечувано. И въпреки това в този случай, помисли си той, определено си беше заслужено.

— Добре направи, като ми донесе статуята — продължи Ашикага. — Що се отнася до деветте коку, съмнява ме, че ще изпратят повече от две. И дори в този случай се надявам, че това няма да убие твърде много от тях. Нали разбираш, че мъртвите селяни не плащат данъци.

— Да, Ашикага-доно — промърмори Сайто, настръхнал от обидата, — не плащат.

— Трябва да обуча по-добре самураите ми в тънкостите на политиката. Иначе ще се наложи да изпращам по-образовани мъже да изпълняват заповедите ми.

Това също накара Сайто да стисне зъби. Той не отговори нищо.

— Виждам, че си нетърпелив да си тръгнеш — произнесе напевно господарят с дрезгав глас. — Свободен си.

Сайто се поклони и излезе от стаята. Едва когато вратата се затвори зад гърба му, той си позволи да изръмжи раздразнено. Безочието на този мъж беше несравнимо! Животът на един самурай наистина е неблагодарен, помисли си Сайто. Господарят съумяваше да вмъкне подигравка дори в изказването на благодарност. Той се спусна бързо по стълбите и влезе в стаята на оръжейния домакин, където го очакваше Красивата певица, поставена на висока черна стойка до стената. Над нея бяха подредени още шест други тачи.

— Кой е вашият, господарю? — попита домакинът, около двайсетгодишно момче.

— Най-красивото оръжие в стаята. Как смееш да я оставяш под останалите?

Домакинът се сепна от тона на Сайто и побърза да измъкне сабята.

— Простете ми, господарю, и моля да ме извините, че не можах да позная, че е вашата. Различна е от меча, който оставихте при мен последния път, нали?

— Разбира се, че не е — сопна му се Сайто, едва сдържащ копнежа си да я стисне отново в ръцете си. — А за човек, който по цял ден не се занимава с нищо друго, освен да приема мечове, би трябвало да разпознаеш качеството още като го пипнеш! — Той дръпна сабята си както диво куче къса месо.

— Приемете отново извиненията ми — каза колебливо домакинът. — Просто имах предвид, че ножницата и цубата са нови, нали? И доста красиви, ако смея да заявя.

Сайто почувства как косъмчетата на врата му настръхват.

— Нова ножница? — Защо това момче забелязва подобни неща? Той смята, че крия нещо, помисли си Сайто. Новата ножница означаваше нов меч, а това означаваше, че знае за Красивата певица. — Нагло псе! Какво те кара да смяташ, че крия нещо?

Домакинът се ококори смутено.

— Не криете, господарю! В името на всички богове и буди, никога не бих си помислил нещо такова!

Сайто скочи напред и изрита масата настрани. Момчето залитна назад и падна на земята, удряйки главата си в стойката за мечове.

— Нима се осмеляваш да вадиш оръжие срещу мен, момче?

— Не!

— Тогава защо отстъпи към мечовете? — Сайто отново пристъпи заплашително напред и домакинът бързо изпълзя от стаята на четири крака. После се изправи и хукна по коридора. Препъна се, полетя към външната стена и падна по корем. Обърна се ужасено към нападателя си, който излезе от стаята. Сайто обхвана с ръка дръжката на Красивата певица; песента й вече се носеше във въздуха.

— Спри!

Заповедта избоботи като гръмотевица. Сайто стрелна с поглед стълбището и видя извисяващата се фигура на Ашикага, който бе пребледнял от гняв. Белезите и погледът му изглеждаха далеч по-застрашително от меча, макар той вече да висеше на хълбока му.

— Какво става тук, Сайто!

— Момчето ме обиди — отвърна гневно той. — Обиди мен и меча ми. Ще защитя честта си.

— Мечовете не чувстват обида — отвърна намръщено господарят, — и тъй като ти си мой меч, това се отнася и до теб.

— Господарю, дързостта му…

— Ще я изтърпиш. По моя воля. Той е доверен човек, а малцина са онези, на които мога да поверя охраната на мечовете пред собствената ми врата. Такаги!

Домакинът Такаги бе онемял от страх, но успя да отвърне на господаря си с бърз, треперещ поклон.

— Извини се на този човек — изръмжа Ашикага — заради всички обиди, които си му нанесъл.

Мина известно време, преди Такаги да успее да размърда езика си.

— И-извинете, господарю. Хиляди извинения.

— Ето — каза старият феодал. — Това ще удовлетвори ли честта ти?

Не беше въпрос.

— Щом трябва — отвърна Сайто с глух глас. И продължи със същия фалшив тон: — Хиляди извинения и на вас, Ашикага-сан, за безпокойството.