Стив Байн
Дъщерята на меча (61)

61.

Малкото месингово чукче започна да бие по камбанката на будилника и изтръгна Кейджи от съня. Баща му можеше да се събужда по всяко време, което пожелае, но Кейджи не бе наследил дарбата му, а събуждането през зимата и пролетта беше особено трудно. Измъкването от топлите завивки на футона и стъпването на студения под бе най-трудното нещо, което трябваше да прави всеки ден — или поне той се чувстваше така в момента, когато ръката му опипваше на сляпо часовника, за да накара проклетата аларма да замлъкне.

Тази сутрин, както и предишната, тя беше настроена да звъни рано. Кейджи не можеше да си позволи отново да закъснее за Мацумори. Той се облече, облече и нахрани Хаяно и двамата излязоха от къщата още преди родителите на Кейджи да станат от постелята. Докато Кейджи и Хаяно вървяха към Тора-но-мон, той я попита:

— Сега ще ми обясниш ли онова, което щеше да ми казваш вчера? За тигъра и как разбра, че месарницата няма да се срути, помниш ли?

— Добре. — Тя извърна главата си така, сякаш за да погледне право в меча. — Тигърът защитава планината. Той живее там. Има една красива жена и когато тя се приближи до тигъра, той трябва да я убие. Но ако тигърът напусне дома си, къщата може да се срути. Горският дух ще я събори, ако тигърът се отдалечи от нея.

— Кой е горският дух?

— Горският дух е защитникът на дърветата. Той притежава огромна сила, може да унищожава неща. Унищожава враговете си, но в някои истории унищожава и приятелите си.

Кейджи не намираше никакъв смисъл в приказките й, но самият факт, че тя знаеше името на меча му и бе видяла рака на майка му, беше достатъчен поне да се опита да ги разгадае. Също както при войната, неудовлетворението трябваше да отстъпи пред неизбежността.

Когато двамата стигнаха до сградата на Разузнаването, той все още не бе успял да измъкне точен отговор от момичето за самоличността на красивата жена, нито за това кой трябва да е този защитник на дърветата. Кейджи нямаше друг избор, освен да повери Хаяно на зоркото око на месаря, на когото даде десет йени, които бе взел назаем от баща си, преди да излезе от вкъщи.

— За вчера и за онзиден — каза той на възрастния мъж, — както и за днес и до края на седмицата, ако нямате нищо против. Ще се връщам всеки ден след шест часа.

Кейджи пристигна в сградата на Разузнаването трийсет минути по-рано, сложи да заври вода за чай още преди да пристигнат секретарките, и започна да анализира докладите от Соломоновите острови. Доколкото можеше да прецени, островите бяха напълно незащитени. Нямаше да им е лесно да ги защитят от американците, но самото им завземане щеше да е елементарно. Той се зачуди колко бойни групи вече се намират в обсег за военен удар и кога ще започне анализът на нахлуването.

— Кияма — каза генерал Мацумори. — Подранил си. Добре. Разбираш от намеци.

— Да, сър.

— Добре се справи с вчерашния доклад за Филипините. Назначавам те за ръководител на екипа по промяна на снабдителните линии. Ще определиш и местата, където да държим военнопленниците, разбира се. Залавяй се за работа.

— Ами Гуадалканал, сър?

Мацумори му махна с ръка.

— Ще получиш своя дял от славата. Всички ще получим. Но първо трябва да свършим днешната работа, преди да се тревожим за утрешната. Става ли?

— Да, сър. Разбира се, сър.

— Радвам се.

Генералът отиде в кабинета си, а Кейджи смени картите на Соломоновите острови с карта на Филипините. Останалите офицери от разузнаването също започнаха да пристигат и да се заемат със задълженията си. Стаята се изпълни с аромат на кафе, чай и стара хартия, жуженето на таванския вентилатор и редки покашляния или подсмърчания.

По някакъв начин това бе идеалната обстановка за разузнаваческа работа. Всеки си имаше задача и тъй като не беше необходимо да разговарят, единственото нещо, което отвличаше вниманието му, бе, когато някой от колегите му поискаше картите на Кейджи. Даваше им ги, когато се наложеше, връщаше си ги, когато имаше възможност, а през останалото време разчиташе на докладите от бойното поле.

Към шест часа беше готов с предварителната оценка. На осем страници бе изчислил колко офицери са нужни за пет хиляди военнопленници, кои офицери бяха подходящи за задачата и същевременно бяха на разположение, какъв поддържащ персонал щеше да им е необходим и кои морски и въздушни съдове щяха да извършат пребазирането по възможно най-ефективния начин. Всяка една от дузината хипотези можеше да е зле обоснована — той нямаше представа за точния брой на военнопленниците, нито колко от избраните от него офицери вече бяха загинали в битка, нито колко от избраните съдове бяха свалени или потопени — но реши, че за първоначална оценка не беше зле.

Вечеря отново с Хаяно и родителите си и на следващата сутрин пак отведе момичето в месарницата на път за работа. Тя беше мило дете. Не заслужаваше да бъде изоставена от майка си. Но се водеше война и хората ставаха непредсказуеми. Може би намалените дажби ги правеха такива, мислеше си Кейджи, но какво можеше да се направи по въпроса? Захар, хартия, бензин — всичко това не достигаше, а беше жизненоважно за военните действия. Къде се бе изпарил самурайският дух? Къде отиде самоотвержеността, саможертвата за императора, благонадеждността в тези смутни времена? Ако кинохрониките показваха как американците изоставят дъщерите си или позволяват на порасналите си момичета да стават джебчийки на улиците, щеше да го разбере, но това да се случва в Токио?

При пристигането си той установи, че предварителната му оценка за разгръщането на Филипините липсва от бюрото му. Докато я търсеше сред останалите документи, чу приближаващото се потракване на ботушите на генерал Мацумори. Кейджи скочи в стойка мирно.

— Свободно. Това е добре, Кияма. Ито не е грешал за теб. — Генералът прекоси стаята и остави оценката му, върху листовете бяха писани коментари, на бюрото на Кейджи. — „Ошима“ се намира на ремонтен док в Нагасаки, между другото. Трябва да избереш друг търговски кораб. А полковник Араи е безнравствен тип. Срещал ли си се някога с него?

— Не, сър.

— Щеше да е подходящ за сумист, ако не беше толкова стар. Не е добре да го изпращаме в тропиците, той просто ще умре от изпотяване.

— Ще го заменя, сър.

Мацумори махна с ръка.

— Вече го направих. Разполагам с точния човек. Името му е Ивазаки. Доста е воювал в Нанкин и знае как да накара враговете да изпитат страх. Точният човек, който да подчини онези американци и филипинци.

— Ще го открия, сър.

— Добре. Можеш ли да четеш на английски, Кияма?

— Само онова, което ни учеха в разузнавателното училище.

— Това е повече от мен. Изпращат ми един калифорнийски вестник и искам да знам какво се върти всекидневно в главите на онези хора. Отсега нататък, когато пристигнеш сутрин, идвай направо в кабинета ми и преглеждай заглавията. Ако откриеш нещо, което смяташ, че трябва да знам, давай ми превод на статията. Недей да прекарваш по цял ден с вестника, един час е достатъчен.

— Ще дам най-доброто от себе си, сър.

— Не се и съмнявам. — Генералът се обърна, за да си върви, но се поколеба. — Много хубав меч имаш, Кияма.

— Сър?

— Мечът ти. Веднага разпознавам качествената работа, щом я видя. Може ли?

Кейджи извади острието от ножницата и го подаде на генерала с поклон.

— Изключително — каза Мацумори. — Направо се носи във въздуха, нали? И въпреки това е здрав като сърцевината на дъбово дърво. Бих казал, че стоманата е много стара. Прав ли съм?

— Да, сър. Казвали са ми, че е дело на Иназума.

Веждите на Мацумори подскочиха.

— Нима? Невероятно. Знаеш ли, повечето хора днес не вярват, че Иназума е съществувал. Дори хора като генерал Ито, мъже, които са страстно увлечени по мечовете, се съмняват, че е истински. Но когато държиш в ръцете си подобен меч, в теб не остава никакво съмнение, че създателят му е единствен по рода си.

Мацумори наклони острието, за да улови светлината.

— Ако щеш вярвай, Кияма, но това е вторият Иназума, който съм държал в ръцете си. Голям съм късметлия, нее? Два Иназума. Имам щастието да притежавам другия. Някой ден ще ти позволя да го видиш.

— С удоволствие, сър.

— Добре. Залавяй се за работа.