Стив Байн
Дъщерята на меча (55)

55.

Кейджи Кияма закъсняваше.

Ако имаше четири ръце, сигурно щеше да успее едновременно да си обуе ботушите, да отвори вратата и да закачи своя тачи на колана на елегантната си жълто-кафява униформа. Но сега не можеше да се справи дори с ботушите и меча и когато изпусна оръжието, дръжката му проби дупка в хартиената шоджи врата.

— Кей-кун — извика баща му от задната стая. — Добре ли си?

Кейджи едва успя да чуе гласа му през тропота на падащите на земята ботуши. Напразно опита да вдигне меча си. Той отскочи и преди да издрънчи отново на пода, разкъса още един панел на вратата.

— Добре съм — извика той, тръшна се на пода и напъха левия си крак в ботуша. Нямаше време за продължителни спорове, а баща му много го биваше в тях.

Майка му естествено спеше като труп и пропусна цялата суматоха.

Той обу и другия си ботуш, завърза и двата и окачи прашната ножница на колана над левия си хълбок.

— Ще поправя вратата, като се прибера — провикна се и побърза да я затвори зад гърба си, преди да чуе отговора.

Изглежда, той не беше единственият, който тази сутрин бързаше за някъде. Утринта на пети април беше мрачновата и тесният път бе препълнен с хора и ръчни колички, които се опитваха да стигнат целта си между кратковременните дъждове. Кейджи тичешком си проправяше път между тях, като същевременно почистваше калта от ножницата си.

Разстоянието от улицата, където се намираше къщата на Кияма, до булеварда, откъдето започваше кварталът Тора-но-мон, беше два километра, а оттам оставаше малко повече от километър до новото му работно място. Когато зави зад ъгъла и навлезе в Тора-но-мон, Кейджи беше плувнал в пот. Благодарен бе, че дъждът отново е започнал да вали; може би щеше да успее да прикрие петната от пот, които знаеше, че ще се появят. Чудейки се за колко време е успял да измине разстоянието, той бръкна в джоба си и откри, че е забравил часовника си у дома.

Моментното му разсейване доведе до сблъсък с друга пешеходка, която бе скрила главата си под широка сугегаса и не беше забелязала приближаването му. И двамата се строполиха на земята, а Кейджи удари рамото си при падането.

— Ужасно съжалявам — извини се той, като се опитваше да се надигне на едно коляно под натиска на тълпата.

— Внимавайте къде вървите — смъмри го жената. След това, забелязвайки униформата му, продължи: — Нима нямаме достатъчно врагове отвъд морето? Какъв е смисълът да събаряте на земята стара жена като мен? Трябва да изливате агресията си срещу американците или китайците.

— Ужасно, ужасно съжалявам. — Той й протегна ръка, за да й помогне да се изправи.

Тя беше невъзпитана стара коза — всъщност не по-стара от майка му, разбра той, след като успя да я огледа по-добре. Самият Кейджи бе на двайсет и една години; жената не беше по-възрастна от петдесет. Все пак й помогна да се изправи, изтърпя обидите й и продължи забързано към поста си.

След една пресечка се блъсна в количката на някакъв бакалин — като че ли Кейджи бе единственият, който гледаше къде върви в този дъжд — и докато минаваше покрай часовникарската работилница, видя, че часът е осем и десет. Ако избегнеше нови сблъсъци, щеше да успее да стигне навреме.

Когато пред погледа му се появи бежовата сграда на Разузнаването, той забави крачка с надеждата да се поуспокои, преди да влезе в нея. Едва не се спъна в едно улично хлапе, малко момиче с мръсна превръзка през очите. То вдигна глава, сякаш да го погледне, и заяви:

— Виждам тигъра! Виждам планинския тигър!

Кейджи едва не падна по лице, толкова рязко се спря.

— Какво каза?

— Виждам планинския тигър — повтори сляпото момиче. — До планината има жена и тигърът я преследва.

— Как? — попита Кейджи, който бе толкова зашеметен, че едва успя да произнесе думата. Приклекна пред момичето, което не спираше да върти малка бамбукова шакухачи в ръцете си. Трудно бе да се определи възрастта му, защото половината му лице бе скрито зад превръзките, увити около главата му. Кичур несресана коса висеше до слабичките му рамене и закриваше част от превръзката. Имаше телосложението на осем или деветгодишно, но Кейджи предположи, че може да е по-голямо, защото уличните деца оставаха по-дребнички заради недохранването. Не можеше да си представи откъде момичето знаеше точното име на неговия тачи.

— Тигърът остава с теб — отбеляза то. — Това е много хубаво.

— Кой се грижи за теб?

— Мама.

— Къде е твоята майка?

— Не знам. — Устата под изцапаната е кафяво превръзка се разтегна в обнадеждена усмивка. — Знаеш ли къде е тя?

— Не.

Усмивката на детето посърна и раменете му увиснаха. Опитай отново, рече си той.

— Искам да кажа, че ще ти помогна да я намериш.

Момичето се беше разположило под стряхата на една кланица и Кейджи привика месаря с махване на ръката.

— Господине — попита го, — знаете ли къде е майката на това момиче?

— Не — отвърна възрастният мъж. Начинът, по който се намръщи и поклати глава, разкри много повече на Кейджи. Момичето бе идвало често тук и винаги само.

— Ще я наглеждате ли до края на деня? Аз съм разпределен ей там — той посочи към сградата на Разузнаването — и между пет и шест часа довечера ще се върна, за да я прибера. Ще се погрижите ли да хапне нещо?

— И с какво да я храня, със сурово месо? Това не е ресторант.

Кейджи бръкна в джоба си, за да извади портфейла си.

— Вървете й купете малко…

Млъкна изведнъж. Портфейлът му липсваше, заедно с всичките му пари. Личната карта също. Дали не го бе забравил заедно с часовника? Не. Беше напипал кожения му ръб, когато откри, че часовника му го няма.

Възрастната жена.

— Мама му стара — промърмори Кейджи. Какъв ден да бъдеш преджобен. — Чуйте, господине, казвам се лейтенант Кияма от Военното разузнаване. Работя в онази сграда ей там. Обещавам, че ще се върна довечера и ще ви възстановя сумата за всичко, което й купите да яде. Моля ви!

Макар да тичаше презглава, Кейджи пак закъсня с три минути за работа.