Стив Байн
Дъщерята на меча (15)

15.

Видът на яхнал коня си самурай бе достатъчен, за да вдъхне ужас в обикновения селянин. На седлото всеки воин бе страховит — половин тон галопиращи мускули представляваха достатъчна заплаха — но когато воинът имаше прическа на самурай, препускането му вдъхваше страх и благоговение у всеки обикновен човек. Така се случи и когато Сайто влезе в село Иватани. Улиците опустяваха пред него, тълпите се разстъпваха встрани при появата му. Когато стигна до градския площад, очите на всички бяха вперени в него.

— Кой е старейшината ви? — излая той.

От събралата се тълпа изскочи слаб като тръстика мъж, който падна на колене, вдигайки облак прах.

— Аз съм, господарю. — Старейшината на селото беше възрастен мъж, около шейсетгодишен, и Сайто можеше да различи почти всяка кост и жила в тялото му. Сред обикновените граждани рядко се срещаха пълни мъже, но този човек изглеждаше така, сякаш кожата му е придърпана плътно върху скелета от някакъв зъл дух, който се крие в гърдите му. Той бе помургавял от дългите часове, прекарани в оризовите полета, и носеше единствено набедрена препаска и сламени сандали.

Сайто погледна надолу към темето на мъжа.

— Името ти?

— Можете да ме наричате Ожия, ако ви е угодно, господарю.

Сайто накара коня си да отстъпи няколко крачки назад и слезе от него.

— Изправи се, Ожия. Погледни ме.

Слабият дребен мъж се подчини. Той срещна втренчения поглед на Сайто със страхопочитание, сякаш се взираше в лицето на самия Буда. След това погледът му със същото благоговение се спусна отново към брадичката на Сайто.

— Господарю?

— Данъците — каза Сайто с глас, който сякаш отразяваше височината му. Нищо чудно, че селяните бяха ужасени от него. Самураите ядяха риба и зеленчуци при всяко хранене; тези хора бяха доволни, ако можеха да изядат и една купа оризова каша на ден. Освен това трябваше да са доволни, че им е позволено да дишат, напомни си Сайто. Без защитата на Ашикага разбойниците и останалите феодали щяха да им отнемат дори оризовата каша. А тази защита имаше своята цена. — Данъците — повтори монотонно той.

— Платихме десет коку, господарю.

— Данъкът е четирийсет.

Ожия отново се поклони, треперейки от безпокойство.

— Господарю, платихме каквото можахме. Сам можете да видите, че нямаме повече.

Сайто се огледа.

— Тук виждам около стотина души. Защо тези хора не са на полето?

— Господарю, не е валяло от двайсет дни. Господарят Ашикага трябва да разбере…

— Господарят Ашикага разбира онова, което пожелае да разбере. Ти не си в позицията да му казваш какво трябва да направи. — Тонът на Сайто му спечели нова вълна от поклони; всички глави на площада се клатеха с нова сила. — Така — рече той, след като Ожия се изправи на крака, — сега ще ми кажеш кога ще бъдат платени останалите трийсет коку.

— Господарю, не можем…

— Не може да не сте скътали нещо настрани. Откъде иначе тези хора намират храна? Сам мога да видя, че не си я събират сами.

— Но дъждът…

— Дъждът не ме интересува — излая Сайто. — Господарят Ашикага ви защитава въпреки тайфуните и земетресенията! Щом стихиите не могат да спрат него, защо трябва да им позволявате да спрат вас?

Ожия стоеше на мястото си и трепереше. Всички, които се бяха събрали около тях двамата, не можеха да отстъпят назад.

— Господарю, ако платим дори една купа ориз повече, някои от нас ще умрат от глад.

— Не съм дошъл за една купа. Дойдох за трийсет коку.

— Не можем да го направим — промърмори старейшината. — Господарят Ашикага иска невъзможното.

— Невъзможното? — извика Сайто. — Нима наричаш господаря идиот?

— Не! — възрази Ожия. — Съвсем не!

— Но всички знаят, че невъзможното не може да бъде направено.

— Да, но…

— Значи само един идиот може да иска нещо, което никой не би могъл да изпълни?

— Господарю, аз само…

— Тогава сам избери престъплението си, старейшино. Или наричаш господаря идиот, или злословиш за него, като ми казваш, че не е дал никаква заповед?

— Господарю…

Беше твърде късно. Острието на Иназума се задържа във въздуха достатъчно дълго, за да улови един слънчев лъч, после се стрелна надолу като пикиращ сокол. Главата на възрастния мъж се търкулна в краката му. Миг след това до нея рухна и тялото му.

Сабята изсвистя в сребриста дъга, рязкото движение свали по-голямата част от кръвта от острието. Поднасяйки го отново пред себе си, Сайто почисти остатъка с палец и показалец, след което бързо го прибра в ножницата, без дори да поглежда към нея.

— Така — погледна мрачно той към събралата се тълпа. — Кой е следващият старейшина след Ожия?

Вечерта Сайто се потопи в димящия басейн с вода, подгрявана от вулканичните отвори. Минералите от недрата на земята насищаха извора с аромат на мед и жасмин. Кожата му се зачерви от горещата вода, а ароматната пара замъгли огледално чистото острие на Красивата певица. Тя щеше да се просмуче в дървената й ножница и да я деформира, затова сабята лежеше гола, също като него. Каква красавица, помисли си той. И дори тук продължаваше да му напява.

Колко пленителен беше гласът й, също така тих, както когато мелодично бе прерязала гърлото на старейшината на градския площад. Това беше най-идеалният разрез, който Сайто бе правил в живота си. Обикновено мечовете иайдо не се използваха за обезглавяване; голяма беше вероятността тънкото им острие да се изтъпи върху твърдата кост. По-добре бе да се прерязва предната част на гърлото, преминавайки само през меките тъкани. Точно така бе възнамерявал Сайто да убие Ожия, но някакъв импулс в последния момент го беше накарал да увеличи с една педя размаха си. Сякаш Красивата певица бе пожелала да разкрие възможностите си пред него — а може би той искаше да се докаже пред нея. И в двата случая те бяха достойни един за друг. Замахът му беше безупречен, разрезът прецизен, а острието на Иназума преряза гръбначния стълб, без изобщо да пострада.

Сайто все още усещаше как песента му отеква в ръцете му, когато вдигна стоманата, за да улови слабата слънчева светлина. Той облегна раменете си върху стените на каменната вана и се потопи още по-дълбоко във водата. Отмората му беше заслужена — днес се бе представил добре. След екзекуцията на Ожия селяните побързаха да представят огромен златен Буда, чиято стойност бе почти едно коку. Обещаха да предадат още девет коку до края на жътвата, удвоявайки данъка, който бяха платили досега. Сайто каза, че ще приеме статуята и ще съобщи на господаря за предложението им, преди Ашикага да реши съдбата им. След това всичките се пръснаха, с изключение на собственика на странноприемницата, в чиято баня се намираше в момента Сайто. Съдържателят също беше силно обезпокоен от гнева на самурая, затова не му поиска заплащане за стаята и му предложи храна, каквато никой в това село не бе виждал от години.

Обилната храна и горещата баня обикновено изтощаваха човек, но с Красивата певица до себе си Сайто се чувстваше изпълнен с енергия. Мислите му бяха насочени към бъдещето, към разпорежданията, които щеше да даде на следващия ден, към онова, което го очакваше след това. Тукашният успех можеше да му гарантира нови награди от господаря Ашикага. Той реши да не се прибира у дома и да не изпраща доклада си на господаря по вестоносец или пощенски гълъб. Щеше лично да отиде в замъка.