Стив Байн
Дъщерята на меча (38)

38.

— Дайгоро — каза умоляващо майка му, — моля те да размислиш.

Двамата стояха сами пред неговата спалня. Под лунната светлина подовите дъски изглеждаха черни със синкави оттенъци. Хладният ветрец караше косъмчетата по ръцете на Дайгоро да настръхват и носеше миризмата на водорасли, сол и камфорови листа. Телохранителите им ги наблюдаваха от другата страна на двора, тъмните им сенки изпъкваха под синкавата светлина.

— Не мога, майко.

— А аз какво да правя? Брат ти ме моли да се застъпя за него, а ти не искаш нищо. Какво ли ще си помислят всички останали, ако дори не ме помолиш за подкрепа? Защо не поговориш с мен за меча?

Защото не искам да въвличам майка ми в разправия по време на нейния траур. Защото тази разправия изобщо не би трябвало да я има. Защото волята на баща ни беше ясна, въпреки че причината да вземе такова решение остава загадка за всички ни. Дайгоро искаше да изрече всичко това на глас, но накрая го обобщи по най-добрия възможен начин:

— Защото Бушидо го изисква.

— Сигурен ли си? Толкова ясно ли е очертан пътят пред теб?

Да, искаше да отговори Дайгоро. Истинският самурай не би всял раздор в дома си заради притежаването на някакъв си предмет, дори това да е мечът му. Един самурай би изпълнил волята на баща си, особено ако баща му е бил живото превъплъщение на кодекса Бушидо. Но в действителност той не беше сигурен и никога нямаше да бъде. Дали бе по-добре да изпълни желанието на мъртвия си баща или на живата си майка? Кого да разочарова? Нямаше ли начин да успее да удовлетвори и двамата?

И защо Ичиро не се опитваше да следва кодекса, както го правеше Дайгоро? Беше ли Бушидо като луната, която непрекъснато променяше вида си, но си оставаше все същата луна? Дали се проявяваше по различен начин за всеки самурай? Татко, мислеше си Дайгоро, ако някога съм имал нужда от теб, то сега е този момент. Твоят меч се оказа твърде голям за мен. Защо вместо него не ми остави някакви напътствия?

— Дайгоро — рече майка му и за миг той се изпълни с опасения, че тя е приела замисленото му мълчание за проява на раздразнителност. — Ако не ми кажеш нищо, няма да ми оставиш голям избор. Не ме принуждавай да вземам страната на брат ти. Целият клан ще се обърне срещу теб.

— Какво друго мога да направя, майко? Спомняш ли си съвета на баща ни за това какво да правим, когато изпаднем в затруднение?

Лека усмивка огря угриженото й лице и тя кимна.

— Когато се разкъсваш между два избора, виж кой е по-лесният и избери другия.

— Ето това — каза Дайгоро и докосна рамото й, — това искам аз: да се усмихваш, когато говорим за него. Искам да сложа край на разправиите. Но колко пъти ни даваше той този съвет? Малко са законите, чието нарушаване е абсолютно забранено от Бушидо, но когато човек се съмнява, по-трудният път винаги е онзи, избран от Бушидо. Не мога да искам от теб да вземеш страна в спора между мен и Ичиро. Нито пък мога да му дам меча. Това са лесните пътища. Моля те, не прави пътя ми по-труден, като ме принудиш да не ти се подчиня.