Стив Байн
Дъщерята на меча (53)

53.

Марико беше в апартамента на майка си, когато телефонът в чантата й иззвъня. Пръстите й прехвърлиха електрошоковата палка и връзката ключове, преди да го открият.

— Оширо?

— Да — отвърна Марико, след което извика, притиснала палец към говорителя: — Само секунда, мамо.

— Извинете, че ви безпокоя извън работно време — заговори гласът от другия край на линията. Беше мъжки плътен глас, смътно познат, но Марико не можеше да направи връзка с ничия физиономия. — Имаме един петдесет и две, който не спира да повтаря името ви.

Петдесет и две. 10–52 беше кодът на ТСУП за повикване на линейка.

Саори.

— Как е тя? — попита Марико. Сърцето й биеше толкова бързо, че думите потрепериха в гърлото й. — Жива ли е?

— Става дума за мъж — отвърна полицаят. Със сигурност беше ченге; никой друг не би използвал термина петдесет и две. — Слаб, среден на ръст. Няма лична карта, но твърди, че името му е Рьотаро Кавамура. Познавате ли го?

— Не — каза Марико. Секунда по-късно добави: — Всъщност може би. Коя болница?

— Токай. Побързайте, Оширо. Кърви лошо.

Веднага щом Марико затвори телефона си, майка й увисна на ръката й, забила в нея нокти като котешка лапа.

— Кой беше? — попита. — Тя ли беше? Добре ли е?

— Не знам, мамо. Не беше Саори. Но може да е някой, който знае нещо. Трябва да вървя, мамо.

Цели пет минути й бяха необходими, за да се откопчи от майка си, още петнайсет, докато стигне до болницата. Забързано се приближи до регистратурата и за момент не можа да се сети за името, което ченгето й бе казало по телефона. Най-накрая изплува.

— Кавамура. Рьотаро Кавамура.

Служителката на рецепцията погледна значката на Марико и я упъти към чакалнята на спешното отделение. Точно тогава големите му бели врати се отвориха с трясък, бутнати първо от долния край на една болнична количка с носилка, а след това бяха придърпани към стената от невидимите ръце на автоматизираните панти. На количката лежеше Буцата — Рьота Кавамура.

Едната му буза имаше морав цвят, веждата му от същата страна също беше морава, а върху корема му бяха струпани дебел слой пакетчета лед, увити с поне половин километър марля. На висока хромирана стойка висеше система, чийто найлонов маркуч се спускаше надолу и влизаше в лявата ръка на Буцата. Той лежеше върху чисти бели чаршафи, но униформата на парамедика, който буташе количката, бе опръскана с кръв. Отзад вървеше полицай, а в слънчевите очила, вдигнати на главата му, се отразяваха правоъгълните коридорни лампи.

— Полицай Тойода — кимна Марико на ченгето. Не го беше виждала, откакто Тойода позволи на Буцата да му се изплъзне по време на засадата в мола. Той я погледна с безизразно лице и навъсен поглед, оставяйки на нея да размишлява дали все още й е ядосан заради порицанието, или е смутен от факта, че го бе намерила на новата му работа — да разпитва пациенти в спешното. Марико нямаше сили за това. Тя каза на парамедика:

— Трябва да поговоря с пациента ви.

— Той е изгубил много кръв — обясни мъжът. — Карам го в хирургията.

— Опитах се да й помогна — рече Буцата със слаб глас. Последва несвързано мърморене, което постепенно утихна.

Марико вървеше заедно с количката, която парамедикът буташе към лъскавите стоманени врати на асансьора в дъното на фоайето.

— Имал си и по-добри дни, Буца.

Тя видя как Тойода се сепна, погледна Буцата с присвити очи и изпъшка.

— Това онзи същият Буца ли е, когото арестувахме?

— Не, един от стотината други типове с прякор Буцата, които се мотаят наоколо. Много добре се справяш.

Тойода отново изпъшка и завъртя очи. Марико се опита да потисне задоволството си. Всъщност можеше да му прости, че не е разпознал Буцата в сегашното му състояние. Но с подпухнало лице или не, Марико никога не би забравила лицето на мъж, който е успял да я прекара и да избяга от нея пред цяла група други ченгета.

Искаше й се да разполага с повече време, за да се наслади на мига.

— Какво се случи, Буца? Като че ли някой те е изритал в лицето.

— Паднах. След като той ме промуши. — Буцата плъзна бледата си дясна ръка към превързания си корем.

Тя погледна към планината от марля, която го увиваше като пашкул. Виждаше само една причина да има толкова много превързочен материал на гърба: раната от промушване преминаваше през цялото му тяло. Най-големият нож в Токио не беше достатъчно голям, за да направи такава дупка. Което означаваше, че Буцата е бил нападнат едновременно отпред и отзад или…

— С меч ли те промуши, Буца?

Тойода и парамедикът се сепнаха и спряха на място. Не й беше трудно да се сети защо. И двамата знаеха, че раната на Буцата преминава през цялото му тяло, но никой от тях не можеше да предположи откъде Марико знае за това. Неспособен да се въздържи, Тойода изтърси:

— Нищо чудно, че сте станали детектив.

От своя страна Буцата успя само да промълви:

— Ъхъ. Опитах се да й помогна.

— Знаеш името му, нали, Буца? Фучида ли е?

— Ъхъ. Опитах… опитах…

— Мама му стара — възкликна Тойода. Той я зяпаше така, както тя бе гледала ветераните с двайсетгодишен стаж по време на първия си месец в полицията. В погледа му имаше възхищение и срам, и може би мъничко страх, че никога няма да достигне нейното ниво. Но той, разбира се, не знаеше по какъв случай работи тя. Нямаше как да знае и за убийствата с меч. Сигурно бе чувал за скорошната поредица от убийства, но Ко беше забранил строго всякакви разговори за мечове. Според него тази страна от случая си оставаше в сферата на фантазиите на Марико. А от гледна точка на полицай Тойода Марико бе отишла при жертвата, беше я огледала и на мига бе идентифицирала убиеца и оръжието му.

Тя нямаше време да внася разяснения по въпроса. Мислите препускаха в главата й. Най-накрая бе намерила връзката между Фучида и вълната от убийства на наркопласьори.

— За Фучида ми говореше тогава, нали? Онзи, който иска да насити пазара с кокаин? Какво се случи, Буца? Да не би да те е погнал, защото разговаря с мен?

— Не с вас. С Камагучи.

— Трябваше да го предвидя — изпъшка Марико. — Искал е да набере хора, които да пласират стоката му, но някой се е разприказвал, нее? Камагучи-гуми са разбрали за кокаиновите му планове и Фучида е трябвало да затвори устата на всички, които са можели да го издадат. По дяволите, трябваше да се досетя. Защо иначе ще се цели в пласьорите? — Препускащите в главата й мисли удвоиха скоростта си. — Толкова много пласьори могат да разпространят доста дрога, нее? Сигурно очаква безумна доставка. А това обяснява защо му трябва вторият меч…

Тя измъкна телефона си от чантата и даде знак на парамедика да продължи да бута количката с Буцата. Притиснала телефона към едното си ухо и запушила с пръст другото, тръгна бързо към вратата. Токчетата й звучно потракваха по мраморния под, а навън се чу сирената на линейка, но Марико не можеше да мисли за нищо друго, освен за звънящия телефон.

— Обажда се Оширо — каза тя, веднага щом някой вдигна от другата страна. — Потърси връзка между имената на мечовете и осъдените за наркотици. Провери в Националната агенция на полицията, Интерпол, навсякъде.

— Сигурна ли сте, сержант? Фучида е борьокудан. По-вероятно е да убият някой дилър на кокаин, отколкото сами да го разпространяват, нее!

— Фучида иска да промени правилата на играта. Той ще замени меча за кокаин, сигурна съм. Според мен е решил, че босовете ще забележат, ако плати в брой, затова се е опитал да ги заобиколи. Не се е получило, Камагучи-гуми са по петите му и скоро ще полетят куршуми, ако вече не са започнали. Трябва да го хванем преди тях, ясно ли е? Този път няма да спечелят.

— Да, госпожо.

„Най-после“, помисли си Марико. Най-после имаше ясна представа за плана на врага си. Дори разбираше защо откриването му беше толкова трудно. Криенето от полицията бе едно; укриването от якудза беше далеч по-сложно. Най-после парчетата от пъзела си идваха по местата.

Ямада се бе оказал прав от самото начало, колкото и да не й се искаше да го признае. Силите на съдбата се стичаха, бучаха като водопад в ушите й. Информацията за кокаина, случаят Ямада, убийството на Курихара — накрая всичките се бяха оказали различните страни на един и същ диамант. Не можеха да се нарекат просто съвпадения. Ямада-сенсей щеше да е възхитен.

Тя погледна към екрана на телефона си. Седем часът и две минути. Беше закъсняла за Дворжак, бе закъсняла за срещата с Ямада. Какво да се прави, помисли си Марико. Щеше да го намери в антракта. И този път имаше интересна тема за разговор.

Три етажа по-нагоре Буцата Рьота лежеше в анестетична мъгла. Ефектът от последната му инжекция „мет“ беше отшумял, перфектната еуфория бе съсипана от онзи маниак и неговия меч, но оксикодонът, който течеше по системата, му идваше добре. Бариерата от болка пресичаше лявата част на корема му — в съзнанието си той я виждаше като дълго парче плат, усуквано толкова много пъти, че конците му бяха започнали да се късат — но останалата част от тялото му представляваше гъст сив облак, хладен и безплътен.

Направо не можеше да разбере какво го бе обсебило така, че да тръгне след Фучида и момичето. Хубаво беше решил да помогне, но Фучида носеше проклетия меч. Все още имаше усещането, че острието е вътре в него, пронизало мъглата.

След като беше прободен, той падна по лице и при падането си прехапа езика. Силно. Комбинацията от оксикодон, отекла буза и прехапан език го караше да се бои, че никой няма да го разбере. Този страх непрекъснато му се изплъзваше и трудно се проследяваше в мъглата, но от него се излъчваше огромна настойчивост и затова, когато го откри, той започна да говори колкото се може по-ясно.

— Забравих да й кажа най-важното — не спираше да повтаря. — Опитах се да й помогна. Сестра й. Той държи сестра й.