Стив Байн
Дъщерята на меча (68)

68.

Кейджи се завърна вкъщи и бе посрещнат от притеснителна изненада. Хаяно изтича към вратата, за да го посрещне, пошляпвайки с мъничките си крачета по татамито. Тук нямаше нищо непредсказуемо; преди да уреди отпътуването си за Батаан, той беше помолил баща си да се погрижи за нея. Изненадата се появи, когато влезе в стаята на майка си.

До нея лежеше Планински тигър. Майка му се бе изпънала още по-неподвижно, лицето й бе изпотено, но спокойно. Той коленичи до нея и докосна с длан челото й.

— Кейджи — каза тя с по-силен глас, отколкото бе очаквал. После му се усмихна. — Защо не ми каза за този твой красив меч?

— Не е ставало дума. — Младежът намери ръката й и стисна тънките й пръсти. — Генерал Ито ми го подари, когато се дипломирах. Мисля, че той е колекционер. Казаха ми, че всяка година подарявал по един меч.

— Моят син. — Усмивката й стана по-широка, очите й се свиха до цепнатини. — Това е огромна чест. Трябваше да ми кажеш.

— Ти беше болна.

— Ами и сега съм болна, но въпреки това се гордея с теб. — Тя го потупа по бузата.

— Мамо, как се озова мечът тук? Оставих го в службата.

— Един мъж от твоята част го донесе. О, Кейджи, не забравяй повече нищо там. Двамата с баща ти се поболяхме от притеснение, когато видяхме този мъж с униформа да се приближава към къщата. Помислихме си, че се е случило нещо ужасно.

— Добре съм, мамо.

— Ами сега вече го знам, нали? О, Кей-кун, уплашихме се, че се е случило най-лошото.

— Съжалявам, мамо. — Той отново стисна ръката й. — Мога ли да си взема меча? Трябва да отида да докладвам, че съм се върнал.

— Разбира се, скъпи. Красив е, нали? Напомня ми на дядовия ми меч.

Кейджи я целуна по челото и взе оръжието.

В същия момент звукът погълна света.

Експлозия разтърси земята като земетресение. Последва още една, и още една. Костите на Кейджи завибрираха в тялото му. Той се наведе над майка си, убеден, че таванът ще се срути всеки момент. Отвън се чуваше пропукване на огън, чупене на дърво и далечно бръмчене на самолетни перки.

Въздушен удар. Но как? Мислите препускаха в главата му със скоростта на тайфун. Американският флот се намираше твърде далеч, за да може да нанесе въздушен удар. Баща му и Хаяно бяха някъде в къщата. От тях не се долавяше нито звук. Живи ли бяха? Дали американците нямаха някакъв нов вид бомбардировач, за чието съществуване военното разузнаване все още не беше научило? Той трябваше да има немислимо широк обхват, за да може да нанесе удар по Токио. Писъците на улицата се смесиха с лая на кучета и внезапния силен трясък от срутване на сгради. Защо баща му и Хаяно не издаваха никакви звуци? Китай. Американските самолети можеха да се приземят там след нападението и тогава обратният полет нямаше да е дълъг. Защо не издаваха нито звук?

Бръмченето на самолетни перки утихна. Нямаше нови експлозии. Кейджи се изправи, осъзнавайки за пръв път, че майка му плаче, хвърли се към шоджито и бързо го плъзна встрани.

Къщата беше непокътната. Баща му седеше край ниската маса за хранене, до него се бе сгушила Хаяно и силно го прегръщаше. По начина, по който се бяха вкопчили ръцете им, беше ясно, че тя го успокоява, че той се е вкопчил в нея като удавник в плаващо гребло. Лицето й бе спокойно, мускулите отпуснати и тя като че ли гледаше към прибрания в ножницата си меч, който държеше Кейджи.

Мечът. Той беше защитил къщата, точно както бе защитил и месарницата. Точно както би трябвало да постъпи и със сградата на Разузнаването, което бе основната причина да го остави там, когато тръгна да преследва Ивазаки. Вече нямаше смисъл да бърза. Много добре знаеше какво ще открие там.

Кейджи направи каквото можа, за да потуши пожарите на улицата им и когато всичките угаснаха, тръгна към сградата на Разузнаването. По пътя се присъединяваше към различни бригади, които си подаваха пълни с вода кофи, отместваше покривни греди, паднали върху наранени деца и притискаше с дланите си кървящи рани, докато хората с по-леки наранявания куцукаха наоколо в търсене на чисти парчета плат. Когато успя да стигне до поста си, слънцето отдавна беше залязло. Единствено светлината от околните пожарища озаряваше изтърбушената черупка на сградата на Разузнаването.

Всъщност постройката беше в доста по-добра форма, отколкото бе очаквал Кейджи. Почти половината от нея все още си беше на мястото. Източната половина — където някога се бе намирала стаята му — представляваше зейнал кратер, от който стърчаха начупените стени. Сградата вече не гореше, но отвесните черни линии показваха къде се беше издигал пушекът. Кейджи си помисли, че му приличат на военна боя.

Аналогията го накара да се изсмее на глас. Всичко бе толкова безнадеждно. Звездите сияеха както винаги и сякаш всичко си беше същото, а в същото време бе различно. Родният му град беше мишена. Родният му град бе бомбардиран. Той не можеше да преглътне мащабността на тази простичка мисъл. Днес в Токио бяха загинали много хора, помисли си той, и много други бяха загинали вчера, а още много ще загинат утре. Но днешният ден бе различен, защото вчера те бяха умрели от старост и болест, и пътни инциденти, а днес бяха умрели от вражеските бомби. Старостта, болестите и пътните инциденти бяха взели своето и днес, но вчера не бе имало бомби.

А Хаяно беше казала, че ако сградата на Разузнаването бъде разрушена, Япония ще изгуби войната. Ала постройката бе разрушена наполовина. Какво означаваше това? Дали империята щеше да изгуби наполовина? Дали половин сграда трябваше да се смята за унищожена или наполовина унищожена? Как трябваше да разбира той поредния си провал?

Кейджи не можеше да отговори на нито един от тези въпроси, затова просто се яви на работното си място. Не успя да открие генерал Мацумори, но капитанът, който се намираше там, смъмри Кейджи, че е закъснял, и го изпрати да помага на противопожарната бригада. Младежът се зачуди дали да не отговори, че е закъснял, защото е правил точно това, но размисли.

Той забеляза верига от хора, които подаваха кофи с вода към обвита в пушек сграда, и си проправи път между отломките, за да се присъедини към тях.

— Кияма — разнесе се груб глас зад гърба му. — Тъкмо навреме.

Кейджи се обърна и видя Мацумори, който се беше изправил в един боботещ Т95.

— И така, лейтенант, хареса ли ви Окинава?

Кейджи се накани да отговори, но генералът го прекъсна.

— Изпратил съм момчетата от разузнаването ей там. — Мацумори посочи една странноприемница от другата страна на осеяния с отломки път. — Побързайте.

Бронетранспортьорът се отдалечи, а Кейджи хукна с всички сили към странноприемницата.

Когато се вмъкна през входната врата, генерал Мацумори вече беше започнал речта си.

— Разпратили сме хора навсякъде — казваше тъкмо той, — които ще положат всички усилия, за да намалят щетите от бомбардировката. Истината е, че това беше удар от отчаяние. Предполагам, че бе насочен повече към сърцата на народа ни, отколкото към военната кампания на нашия император.

Ала американците извадиха късмет. Нямало е как да знаят, че в нашата сграда се намират плановете на Негово величество за обезопасяването на Пасифика. Целта им сигурно е била промишлената зона от другата страна на реката. Но извадиха късмет, проклети да са. Днес ние изгубихме двама добри мъже, само двама обаче. Истинската загуба бе информацията.

Мацумори затвори очи, въздъхна и отново ги отвори.

— Да си спомним за миг нашите загинали. Лейтенантите Окада и Саякава ще ни липсват. Но мисията е на първо място. Вие сте войници, дългът ви е да ги забравите, да забравите загубите, нанесени на нашия град, и да се концентрирате върху работата си. Успехът на нашата нация в тази война зависи от успехите ни в Тихия океан, господа, а точно сега плановете на Негово величество за обезопасяване на Южния пасифик са пръснати по улицата в хиляди малки кладички. Продължаваме към Тулаги. Продължаваме към Гуадалканал. От вас зависи да си припомните тези планове в колкото се може по-голям мащаб и да работите бързо, за да запълните оставените празноти. Разбирате ли ме?

— Да, господине! — извикаха хората от разузнаването в хор.

— Реквизирах тази странноприемница за нашите нужди. В съседната сграда се намира канцеларският склад, който не пострада твърде при бомбардировката. Реквизирах и него. Вземете колкото ви трябва суха хартия. Вземете писалки, мастило и всичко, което ви е необходимо. След това започвайте да записвате всичко — всичко — което си спомняте от работата ви през последните дни и седмици. Победата е на една ръка разстояние. Ако е необходимо, ще работим цялата нощ.

— Да, господине! — отвърнаха всички, включително Кейджи.

Генералът кимна и офицерите се разпръснаха. Мацумори фиксира Кейджи с поглед и каза:

— Не вие, лейтенант. Елате тук.

Кейджи се подчини.

— Няма да работя в цивилна сграда, при положение че голяма част от нашата все още е непокътната — заяви генералът. — Намерете ми стая в нашата сграда и я лъснете. До сутринта искам функциониращ кабинет. И първата ви работа утре е да се явите там.