Стив Байн
Дъщерята на меча (50)

50.

Дайгоро нае паланкин, за да откара тялото на Ичиро у дома. Заради затрудненията, причинени от натрупания сняг, на носачите им бяха необходими три дни да стигнат Шимода, но за щастие времето остана студено и трупът не започна да се разлага.

Докато групичката се приближаваше към имението Окума, зад нея се подредиха въоръжени отряди като почетна стража. Родовете Нагатомо и Ушида, Сора и Иноу изпратиха поне по дузина самураи към увеличаващата се колона. Накрая, когато Дайгоро влезе в Шимода, родът Ясуда добави петдесет мъже и двайсет коня, които вървяха под зелени знамена. С тях яздеше и Джинбей Ясуда, също както господарите на всички останали домове предвождаха собствените си хора. Господарят Ясуда дори бе изпратил един конен самурай, който да събере още от бойците на Окума, за да не се окаже собственото семейство на Ичиро надвишено по брой от някои от присъстващите кланове. Накрая около двеста самураи и петдесет конници придружаваха Ичиро по пътя към родния му дом.

Погребението щеше да се състои на сутринта, след като Дайгоро и тялото пристигнеха в имението. Един пощенски гълъб, изпратен от Ясуда, отнесе посланието предварително, за да може феодалното владение Окума да се подготви да посрещне падналия си син. Докато минаваше през портата, Дайгоро видя погребалната клада и в този момент нещо в гърдите му се скъса и пусна на свобода мъката му. Натрупаните дърва съдържаха в себе си предсказание за завършек и видът на кладата скъса и последната връзка на Дайгоро с брат му. През трите дни езда го бяха оставяли сам и през цялото време той не можа да заплаче. Сега, в присъствието на семейството и всичките му съюзници, сълзите пробиха пътя си навън и единственото, което успя да направи, бе да запази самообладание достатъчно дълго, че да докуцука до стаята си и да плъзне вратата зад гърба си.

Плака не само заради Ичиро, а и заради баща си. Бе сдържал мъката си твърде дълго време и сега тя изригна от него като буйна река през срутената стена на бент. Когато най-после успя да се съвземе, Дайгоро потъна в размисли за привързаността. Отчуждаването от брат му не беше трудно; той се бе дистанцирал от проблемите на Ичиро месеци преди Ода да го посече. Освобождаването от лозите, с които го бе обвил баща му, беше съвсем различен въпрос. Нараняването на Ичиро — и проблемът с дуелите, които го бяха предшествали — бе отвлякло вниманието на Дайгоро от всякакво преднамерено усилие да се опита да се справи емоционално със загубата на баща си. Но в случая с Ичиро Дайгоро откри, че е научил нещо за привързаността и отчуждението. Беше се научил как да обича и уважава семейството си, без да се обвива с него, и сега, докато оплакваше брат си, той най-после бе способен да скърби и за баща си.

По случайно стечение на обстоятелствата денят на погребението съвпадна с шестнайсетия рожден ден на Дайгоро. Обикновено достигането на пълнолетие щеше да е съпровождано от пищни празненства, но сега погребението не го позволяваше. Ала дори и така погребението на Ичиро потвърждаваше встъпването в епохата на зрелостта на брат му, защото сега Дайгоро бе останал единственият син, който да оглави семейството. Беше се превърнал в неоспоримия водач на клана Окума и едва на шестнайсет години — в най-могъщия даймьо на полуостров Изу.

Дайгоро наблюдаваше как пламъците обгръщат тялото на Ичиро. Гледаше как ужасната горещина на кладата топи падащите над нея снежинки, как тъмната сивкава колона от дим се вие над покривите, устремена към белите облаци. Внезапен порив на вятъра раздели колоната на две и разкри пред Дайгоро една позната фигура, която не бе очаквал да види тук.

Гоемон Кацушима все още носеше големите рошави бакенбарди, но днес ръкавите му и крачолите на панталоните не бяха привързани отзад за битка. Дайгоро си го спомняше добре — не бяха минали и шест месеца, откакто Ичиро го бе победил — и двамата с Кацушима заобиколиха излъчващата унищожителна горещина клада, за да се поздравят.

— Надявам се, че присъствието ми не ви обижда — каза Кацушима. — Брат ви беше свиреп боец, Окума-сама. Заслужава да бъде запомнен като такъв.

— Ще бъде, макар да се боя, че свирепостта му ще бъде единственото нещо, с което ще го запомнят.

— Не. Ще го запомнят и заради брат му. В историите от пътя се разказва, че вие сте се изправили над тялото му и сте го защитавали като мечка. Мечето от Изу — така ви наричат сега.

Горещината от кладата, която вятърът навяваше към лицата им, беше достатъчна, за да ги зачерви. Но Дайгоро се страхуваше, че и без това бузите му щяха да пламнат.

— Благодаря ви, че дойдохте, Кацушима-сан. Надявам се, че тази вечер ще ни окажете честта да останете в дома ни като наш гост.

— А аз се надявам да ми окажете честта да се изправите срещу мен на дуел, Окума-сама.

Дайгоро беше изненадан.

— Как мога да се изправя срещу вас, Кацушима-сан? Вие сте поне три пъти по-възрастен от мен, освен ако не съм преценил правилно. Малкото знания, които съм успял да натрупам за боя с мечове, не могат да се сравняват с вашите.

Кацушима се поклони. Снежинките се събираха върху рошавата му коса, подчертавайки белите, сивеещите и черните кичури.

— Имате предимството на младостта. Годините са забавили реакциите ми.

— Дори да е така, смея да заявя, че надминавате дори най-бързите ми движения. Сигурно сте изминали поне сто ри, за да дойдете тук. За мен представлява огромно усилие да докуцукам от двора до собственото си легло.

— Истината е, че взех назаем кон, за да дойда днес дотук. — Кацушима си позволи една лека, смутена усмивка. — Не исках да пристигна твърде късно.

— Тогава ще изпълня молбата ви — каза Дайгоро, — но само, при условие че приемете да останете през нощта и да споделите трапезата ни. Искам да обсъдя с вас изкуството на боя с мечове, както и Бушидо.

— Приемам — отвърна Кацушима. — Очаквам и двамата да научим много един от друг.

Това бе най-искреният комплимент, който възрастен мъж можеше да направи на шестнайсетгодишно момче. В този момент Дайгоро разбра, че дуелът им ще бъде просто една формалност, разговор, приключил с остриета вместо с думи. Поклонът на Дайгоро пред Кацушима беше по-дълбок от приетото — това бе единственият начин, с който да се отблагодари за толкова силен комплимент. Когато се отдалечиха един от друг, Дайгоро се изпълни с благодарност към Кацушима за подаръка, който му беше дал: не само комплимента, но и краткото откъсване от мъката и болката.

Тялото стана на пепел с поразяваща бързина. Дайгоро го наблюдаваше застанал редом с майка си, чиито рамене потрепваха под ръката му, докато тя плачеше. Той не можеше да покаже сълзите си пред своите знаменосци и техните самураи, затова просто стисна рамото й и потъна в размисли за мимолетността. Струваше му се невъзможно един толкова жизнен човек като Ичиро просто да прекрати живота си, но същевременно му се струваше, че само при едно мигване на очите на мястото на тялото вече догаря дърво и нищо друго.

Когато всичко приключи, пепелта на Ичиро бе прибрана в гробницата, построена в памет на баща им само няколко месеца по-рано. Дайгоро се отдалечи от нея и видя, че Джинбей Ясуда го чака. Самурайската му прическа имаше същия цвят, като снега на двора.

— Господарю Ясуда — поклони се той на дребничкия мъж, — забелязах внука на вашия брат Ейджун сред телохранителите ви. С появата си той оказа голяма чест на моя брат.

— Той дойде да почете вас, Окума-доно.

— Почете и двама ни — както и самият вие, Ясуда-сан. Семейството ви постъпи много благородно, като прости на брат ми грубостта, проявена в дуела му с Ейджун-сан. Благодаря ви за това.

Ясуда наведе глава.

— Няма какво друго да се прощава, господарю. Вашият брат вече плати цената за грубостта си, ако мога така да се изразя. Обикновено не вярвам на слухове, но чух, че поведението му по време на дуела с младия Ейджун не е било изключение.

— Откровен както винаги, Ясуда-сан — рече Дайгоро.

— Един старец не може да си позволи да губи време в увъртания. — Ясуда се поклони. — Освен това разбрах, че сте се били смело и сръчно, за да защитите честта на семейството си. Казват, че уменията на баща ви са се предали на вас.

— Съмнявам се. Той се сражава в много войни, а аз имам само един дуел на мое име.

— Имам предвид уменията му като дипломат в допълнение към уменията му с меча. Ако мога да попитам, какво се случи с мъжа, когото убихте, господарю?

— Наредих да го кремират и да върнат праха му в дома Ода. Освен това разпоредих малка част от нея да остане в Ашикага и да бъде погребана на лобното му място. Утре ще изпратя там и част от праха на Ичиро, за да бъде положена в същия гроб.

Ясуда се усмихна.

— Жест, достоен за баща ви — отбеляза той.

— Това е нещо повече от жест. Нямах време да съчиня посмъртно стихотворение за Ода, затова двамата с брат ми ще споделят едно. Ще се наложи да го гравирам върху плочата, отбелязваща мястото, където лежат останките им.

— Мога ли да ви помоля да ми кажете стихотворението, господарю?

Дайгоро почувства как бузите му пламват. Беше прекарал повече време от останалите в учене — кракът не му оставяше кой знае какъв избор — но никога не се бе смятал за поет. Ала въпреки това той извади сгънатия бял лист от връхното си кимоно и го подаде на господаря Ясуда. На него пишеше:

Камъните не могат да се изкачват.

Глиганът никога не отстъпва.

Някои могат само да паднат.

— Боя се, че не съм кой знае какъв поет — каза Дайгоро.

Ясуда се поклони ниско.

— Напротив, господарю. Свидетелството за безумието на гордостта се отнася и до двамата — и все пак, както сте го показали, те също са имали своите заслуги. Глиганите са безстрашни, камъните са твърди. Вие сте оказали чест и на двамата, Окума-доно.

Дайгоро и Ясуда бавно тръгнаха през двора, а снегът хрущеше под краката им. Те вървяха мълчаливо, отдалечавайки се от голямата зала, където се бяха събрали останалите гости. Изправени под стряхата на хранилището, двамата мъже, господари на домовете си, наблюдаваха трупащия се по покривите сняг.