Стив Байн
Дъщерята на меча (45)

45.

На Марико не й се искаше да си го признава, но лейтенант Ко всъщност беше доста добър в полицейските дела. Да, той бе сексист; да, беше противен, грозен, зъл дребен трол; но проклет да е, човекът бе абсолютно прав, когато я обвини, че разполага единствено с косвени улики. Фучида не беше оставил никакви отпечатъци на местопрестъпленията и тъй като всичките убийства, с изключение на това на Курихара, бяха извършени на обществени места, нямаше никакъв смисъл да се събират тъканни проби. Дори някой кариерист от отдел „Престъпления срещу личността“ да бе пожелал да потърси оставени от Фучида влакна, за да им направи трасологически анализ, Марико не можеше да му каже с какво е бил облечен престъпникът, колко дълга е косата му или каквито и да било други подробности. Нито тя, нито някой от екипа й бяха зървали заподозрения.

Марико командваше девет полицаи, които работеха на денонощни смени, и засега разполагаше само с продължаващите часове обикновени записи. Наблюдателният й екип можеше да разпознае на мига пощальона на Ямада. Това беше всичко.

Нито един доклад за Фучида не го свързваше с когото и да е от убитите пласьори. Нито разкриваше някаква връзка с някой от познатите наркодилъри в Токио. Обратното търсене изкарваше тълпи от наркопрестъпници, свързани с борьокудан, но никой от тях не представляваше интерес. Всички те разпространяваха обикновена дрога, неколцина дори бяха съдени, но никой от тях нямаше никаква връзка с Фучида. Тя откри няколко случая с отцепници, които се бяха опитали да продават кокаин и хероин, но повечето от тях бяха очистени от якудза, преди да успеят дори да се появят на полицейските радари. Борьокудан бяха брутално ефективни в спазването на тяхната част от споразумението; от ченгетата се очакваше единствено да си затварят очите пред продажбата на по-леките наркотици.

Всичко, което бе открила Марико, подкрепяше твърдението, че Фучида няма нищо общо с наркоарената. Тогава защо моргата охлаждаше труповете на трима наркопласьори, убити от меч? Едва ли в Токио имаше повече от един убиец, използващ такова оръжие. Тя беше сигурна, че Фучида е извършителят, но уликите, които бяха достатъчни, за да потвърдят интуитивните й догадки, нямаше да издържат в съда.

И от това тя можеше да си направи единствено извода, че нямаше да успее да открие Фучида, освен ако той не влезеше право в капана й. Подобна мисъл едва ли вдъхваше някакви надежди. Вероятността това да се случи бе същата като Саори да изскочи отнякъде, а от последния път, когато някой я бе виждал, бяха минали осем дни. Всъщност Марико беше последният човек, който бе имал контакт с нея — беше я изпратила с поглед, докато сестра й се отдалечаваше по улицата. Тогава Саори беше чиста от осем дни и най-вероятно бе прекарала следващите осем дни в наркотично опиянение.

Майка им се беше поболяла от тревога, разбира се. Марико се изненада, че самата тя не изпитваше подобни притеснения. Когато най-малката дъщеря в семейството липсва повече от седмица, това би трябвало да е обезпокоително, нали? Но за разлика от майка си, Марико бе превъзмогнала първоначалната си паника. Може би благодарение на обучението си в кенджуцу тя вече беше успяла да постигне някакви нива на самоконтрол, а може би след няколко дни мозъкът й бе преминал в режим на оцеляване. Може би беше поела максималното количество паника и сега просто бе изтикала остатъка в някое тъмно ъгълче на съзнанието си. Всеки път, когато се замисляше за Саори, Марико чувстваше как коремът й се свива, но студената тежка истина бе, че не беше длъжна да мисли непрекъснато за сестра си. Бе успяла да намери с какво да запълни деня си: работа, тренировка по фехтовка, посещение в „Докомо“, за да оправи проблема с мобилния си телефон.

Просветлението я озари, докато чакаше младежа от „Докомо“ да оправи компютърния бъг, който бе открила. Ако тя беше голямата сестра в едно нормално семейство, паниката, която бе почувствала първоначално, сигурно щеше да нараства с всеки изминал ден. Но Марико беше сестра на наркоманка. Майка им бе майка на наркоманка. И това водеше до неминуемия извод, че докато Саори не се изчистеше от наркотиците, тя щеше от време на време да потъва в някаква дълбока тъмна дупка.

Веднага щом проумя това, Марико успя да разбере по-добре и майка си. Тя приемаше семейството си за напълно нормално. Винаги бе мислила за него като за такова, въпреки че съпругът й почина от рак на четирийсет и три години и въпреки че дъщерите й реагираха на тази смърт по възможно най-нелепите начини. И тъй като майка им смяташе семейството им за нормално, изчезването на Саори се беше превърнало в най-важното нещо на света. То бе заместило слънцето, всичко се въртеше около него и в неговата светлина всичко приемаше различен оттенък.

Едва след като майка й престана да играе пинг-понг, Марико разбра колко са зле нещата при нея. Оттогава тя започна да спи у тях, макар че спането на дивана и неспирните упражнения по кенджуцу на Ямада, които разтягаха мускулите на врата й, изобщо не си пасваха. През последните няколко дни всеки ден бе закусвала и вечеряла с майка си и въпреки това, когато Марико най-после взе поправения си телефон и провери дали не е получила някакви съобщения от Саори, тя откри трийсет и осем есемеса от майка си.

Затова, вместо да търси Фучида и Саори, Марико започна да дири някое тихо местенце, където да седне и да се обади на майка си. Притесненията бяха едно наум, но двете трябваше да си поговорят относно това защо трийсет и осем есемеса идват малко в повече за човек, с когото вечеряш всеки ден.

Съвсем случайно се бе озовала от другата страна на улицата срещу търговския център, в който беше арестувала Буцата. Тя влезе в него и седна на същата пейка, където бе разположила Мишима в нощта на засадата. Търговският център беше почти празен и през покрива от прозрачни пластмасови половинки от яйчени черупки проникваше апатична светлина.

Марико се обади вкъщи, за да озапти майка си. Думата „озапти“ изплува в съзнанието й още когато чу сигнала „свободно“. Саори бе употребила думата за пръв път, когато Марико беше все още в академията. Майка им винаги изпадаше в истерии, отнасяше се прекадено покровителствено към дъщерите си и въпреки това не пропускаше да ги тормози с вменяването на вина. На едно новогодишно парти, докато си поделяха тайно чаша с шочу, Саори бе попитала Марико дали не е научила някое свръхтайно полицейско умение за преговори, което да озапти майка им, когато тя неминуемо излезе от кожата си и се разкрещи на Саори заради това, че е непълнолетна, а вече пие.

Това беше времето преди Марико да разбере, че Саори има проблем, когато пиенето с приятели в парка не бе причина за тревоги. Марико също беше получила своя дял купони — ако не целия, то поне малка част от него. С всички беше така. След двайсетия си рожден ден Марико купуваше алкохол за сестра си, както по-големият брат на една нейна приятелка бе купувал за нея. Как иначе би могла да се нарече добра кака?

— Ало? — разнесе се гласът на майка й в слушалката. — Марико? Защо се смееш?

— За нищо, мамо. Извинявай. Просто исках да ти кажа, че телефонът ми отново работи.

— Аха.

— Добре ли си?

— Просто си помислих, че… — гласът й беше също толкова апатичен, колкото и сивкавата светлина, която проникваше през плексигласовата имитация на гърди над главата й.

— Не. Съжалявам, мамо. Просто се сетих за нещо смешно, което ми бе казала тя.

— Аха. Какво е то?

— Не е прилично. — Марико въздъхна. — Защо сега, след като я няма, ми е по-лесно да си спомням лошите й страни, а не добрите?

Струваше й се странно да говори за това точно тук, където споменът за Саори с белезници все още беше много ярък. Марико се замисли за съдбата, за онази нощ, за това как от всички наркомани в града точно Саори бе попаднала в капана й. Само ако можеше да извади такъв късмет и с Фучида.

— Мико — обади се майка й, — спомняш ли си онзи път, когато сестра ти мина право през каменната градина в Гинкакуджи?

— Горе-долу — отвърна Марико, което си беше чиста лъжа. Споменът за розовата шапка на Саори, повдигана леко от вятъра, и малките отпечатъци от стъпките й през концентричните кръгове, очертани изключително грижливо в чакъла, бе сред най-ярките от детските й години. Историята беше толкова стара и изтъркана, но тя знаеше колко много обича майка й да я разказва. Марико се смееше на правилните места, а междувременно се чудеше дали Саори е имала друг избор, освен да стане наркоманка. Какво я бе тласнало към ръба? Дали не беше Марико, която безрезервно поддържаше навиците й, като й купуваше алкохол, докато Саори все още носеше униформената си пола толкова къса, колкото позволяваха в училище? Дали не бе още по-виновна, защото по онова време вече беше кадет в полицейската академия? Или причината се криеше толкова дълбоко в нея, че дори Саори не би могла да каже каква е? Някакъв генетичен фактор? Или може би целият проблем представляваше просто реакция на смъртта на баща им?

Марико присви очи. Това бяха въпроси, които щяха да летят като влак-стрела и да се нуждаят от незнайно колко километра спирачен път, ако им позволеше да наберат скорост. Тя отново се заслуша в разказа на майка си и искрено се разсмя на онази част от историята, където грамадният турист гайджин се ядосва ужасно, че едно малко момиче му е съсипало възможността да заснеме каменната градина.

— Толкова ме беше срам, Мико-чан. Не ми стигат думите да го опиша. — Но майка й също се смееше.

— Винаги е била беладжийка — откликна Марико. — Виж, мамо, трябва да се връщам на работа.

— Мислех, че днес ти е почивен ден.

— Така е, но нали провеждам едно наблюдение, забрави ли? Докато не приключи, няма да имам почивен ден.

— Добре. Нали ще се прибереш за вечеря?

— Естествено.

Марико затвори телефона си и го сложи върху оставената на пейката папка, за да попречи на вятъра да я отнесе. Измъкна от нея най-горния лист и го прегледа. Това бе последният доклад на наблюдателния екип. В единия му ъгъл се виждаше кафяв отпечатък от палец — барбекю сос, предположи Марико — и в него нямаше нищо необичайно. Излизането и прибирането на съседите. Скандал между един младеж и приятелката му — достатъчно шумен, за да привлече вниманието на наблюдателите, но нито достатъчно продължителен, нито загрубял дотолкова, че да бъде приет като опит за отвличане на вниманието. Фучида оставаше все така неуловим.

Тя се стресна, когато изпод пейката излетя някакъв гълъб, уплашен от нещо, което само един гълъб би могъл да забележи. И тук не можеше да открие мира и тишината, които не намираше нито на работното си място, нито в апартамента на майка си. Съществуваше само едно място, на което щеше да има поне малко спокойствие.

 

 

— Я виж ти, инспекторе — каза Ямада, когато отвори входната си врата. — Да не сте дошли да ме информирате какво са открили многото ми наблюдатели?

— Всъщност се надявах да потренираме малко.

Сенсеят й се усмихна.

— На това му се вика дух. И без това не ми се слушаше за наблюдението. Толкова ми е странно да стоят там и да гледат. Никога не мога да разбера какво точно виждат.

— Почти всичко — отвърна Марико и му обясни как функционира инфрачервената термография.

— Значи все пак съм бил прав — въздъхна Ямада. — Цял ден ми беше притеснено. Дори докато си миех зъбите, се улових да мисля дали според тях го правя както трябва.

— Не бих се притеснявала за това. Някои от тези момчета все още не са открили съществуването на пастата за зъби.

Ямада се засмя.

— О, обзалагам се, че те просто умират от удоволствие да работят с вас.

Двамата прекосиха къщата и излязоха в задния двор, като спряха за малко до стойката за мечове в кабинета. На Марико страшно й харесваше, че Ямада има стойка за мечове в кабинета си, а фактът, че има още една в спалнята си, превръщаше къщата му в най-хубавото място на света. Тя беше като остров във времето: около нея всичко се развиваше нормално, но на острова времето бе замряло. Готвеше се на печка, а не в микровълнова. Писането на писмо означаваше използването на писалка и хартия, а не електронна поща и със сигурност не есемес.

И въпреки свръхестествената способност на Ямада да стои настрани от силите на модернизацията, в едно отношение той правеше останалата част от страната да изглежда абсолютно средновековна.

— Благодаря ви — рече тя, докато слизаха по задното стълбище. — За това, че се отнасяте към мен като към ученик, а не като към ученичка. Иска ми се колегите ми да се поучат на това-онова от вас.

— О, какво ли разбират те? Чувам, че някои от тях все още не са открили дори пастата за зъби.

Тренираха цели два часа без прекъсване. След стойката и движенията на краката последваха ударите над глава, после напречните удари, докато раменете на Марико не я заболяха дотолкова, че не можеше да вдига ръцете си, камо ли тежкия меч.

Изпотена и запъхтяна, тя каза:

— Сенсей, може би е добре да си починем малко.

— О, не. Мислите си, че сте научили достатъчно, а?

— Недостатъчно, но може би достатъчно засега. Вие все пак ми казахте, че името на този меч е Славна победа нетърсена, нее?

— Аха. Значи сте внимавали.

— Разбира се. Запомнила съм всяка ваша дума, сенсей. — Марико се подсмихна. — И тъй като вече овладях достатъчно Славна победа, защо да си давам зор с тренировките? С такова име как мога да загубя?

Ямада присви незрящите си очи.

— Този меч ще ви убие в момента, в който бдителността ви отслабне — точно заради тази мисъл. Изобщо не сте вникнали в думите ми, малко момиченце.

— Не ме наричайте така.

— Щом предпочитате да се шегувате, докато държите този меч в ръцете си, ще ви наричам както си искам. Тук аз съм сенсей, малко момиченце.

— Престанете — извика тя и го нападна. Той отби меча й встрани, както бе правил стотици пъти досега.

Марико го очакваше. Тя се плъзна също встрани и избягна неговата катана. Беше й в ръцете. Целият му десен фланг бе открит. Малко момиченце, друг път, помисли си тя и вдигна меча си за удар.

Ямада не си направи труда да вдигне оръжието си. Той просто отстъпи встрани. Марико дори не успя да види движението му, когато подсече краката й с ритник. Тя падна на земята, като внимаваше да се приземи на лявото си рамо и да задържи меча вдигнат във въздуха с дясната си ръка. Но опитвайки се да предпази меча, тя забрави да защити себе си. Земята я удари като камион — камион с голяма ръбеста емблема на капака, която се заби в ребрата й.

Погледна към меча в сбръчканата ръка на Ямада, чието остро като бръснач острие почти докосваше шията под брадичката й. Върхът на собственото й оръжие профуча над ниско окосената трева. Не беше нужно да изказва поуката на глас; ако това бе истинска битка, неправилната й координация щеше да й коства живота.

Накрая тежестта на меча я победи и Марико се отпусна по гръб, за да може да положи острието върху гърдите си. Дълбоко в дясното й рамо пулсираше болка, сякаш продължаваше да се опитва да задържи меча над земята. Във всеки друг ден натискът от плоската задна част на металното острие щеше да причини болка в гърдите й. Днес тя се примири с тънката линия на болката, за да могат да си починат раменете й.

— Знаете ли как успях да ви подсека?

— Заради избухването ми. — Марико говореше със затворени очи. — Нарекохте ме малко момиченце и аз кипнах.

— Не. Искахте да ми покажете, че не сте малко момиченце. Искахте да ми покажете какво сте научили. Тогава мечът ви предаде.

Все още със затворени очи, тя усещаше миризмата на собствената си пот, която надделяваше дори над свежия мирис на тревата.

— Какво имате предвид под това, че ме е предал?

— Ако позата ви беше добре балансирана, нямаше да успея да ви подсека краката. Знаете много добре, че не виждам по-далеч от пръстите на ръката ми. Пристъпих натам, накъдето предположих, че ще пристъпите вие; вашата лоша координация ви изпрати точно на пътя на крака ми. Паднахте не толкова заради мен, колкото заради самата вас — или по-точно заради оръжието ви.

Това не беше възможно. Стоманата не можеше да предаде никого. И въпреки това обяснението му отговаряше точно на фактите.

Марико се изненада колко бързо бе започнала да приема невъзможното. И въпреки това си оставаше детектив, вярваше единствено на онова, което й подсказваха уликите, а те бяха красноречиви.

Тя се изправи на крака, съпровождана от протестите на ребрата и бодящите я рамене.

— Сенсей, ще ми покажете ли какво направихте преди малко? Онова с краката?

— Онова с краката се нарича подсичане — уточни Ямада и зае с лекота бойна поза. Внезапно й се стори по-голям, по-заплашителен; в съзнанието й се появи картина на пантера, разположила се на клона точно над нищо неподозиращата плячка. — Хайде — подкани я той.

Марико се хвърли в атака. Той отстъпи встрани. Кракът му ритна нейния; тя почувства как тежестта й я повлича напред. Едва успя да се удържи да не падне.

— Много добре! — каза Ямада буквално в ухото й. Острието на меча му се намираше на сантиметри от нея. Големият Иназума беше твърде дълъг за подобни близки схватки. Ако Ямада решеше да контраатакува, щеше да е мъртва.

Марико изсумтя уклончиво.

— Можехте да ме убиете.

Ямада се засмя.

— Но не по начина, по който щях да го направя предишния път. Не се хванахте втори път на същия номер. Уменията ви се подобряват.

— Уф! Но не достатъчно бързо.

— Изисквате твърде много от себе си, инспекторе. Дори Мусаши не е станал такъв майстор в боя с мечове за един следобед.

Взискателността беше твърде добре позната на Марико. Затова трябваше да печели триатлони, а не просто да финишира. Затова бе станала сержант, затова бе станала детектив, затова искаше да командва полицейска хайка, а не просто наблюдение. Затова все още не се беше отказала от търсенето на сестра си. Да остави Саори да носи последствията от постъпката си не бе просто по-лесният избор, това беше разумният избор, много по-практичен от това да се опитваш да спасиш една наркоманка от самата нея. Но Марико не можеше да го позволи, както не можеше да позволи на Красивата певица да довърши Фучида.

И все пак това й се струваше толкова лесно, толкова изкушаващо. Мечът така или иначе щеше да го убие. Тя не разбираше как парче стомана ще предаде едно човешко същество със собствена воля, но след като сама бе станала жертва на този феномен, вече не можеше да отхвърли възможността мечът на Фучида да има същата сила. Ако Ямада беше прав, трупът на Фучида щеше да се появи скоро и единствените косвени жертви щяха да са няколко мъртви пласьори.

Искаше й се да можеше да се задоволи с това. Наблюдаването бе лесна работа. Марико не може просто да седи и да гледа мониторите, както правеха някои от момчетата, но пък беше водещ полицай по случая. Можеше да реквизира къщата на Айхара и през часовете, в които разполагаше с нея, да се упражнява с меча. Мисълта Ко да й плаща, за да усъвършенства своите умения по кенджуцу, я накара да се усмихне. Самодоволното копеле си го заслужаваше. Бе понесла достатъчно гадости от него. Заслужаваше да си почине един ден.

На всичкото отгоре половината ченгета в службата щяха да кажат, че следващият в списъка на Фучида сигурно си го е заслужил. Разплата за греховете му и други такива. Но те бъркаха. Марико го знаеше много добре. Дори наркопласьорите имаха права, а тя се бе заклела да защитава тези права. И въпреки че наказанието за наркотрафик беше смърт, то трябваше да бъде обявено от съдия, а не от някакъв полудял касапин от якудза.

И този касапин бе някъде навън. Марико прибра Славна победа в ножницата и подаде почтително меча на Ямада. Поклони му се и каза:

— Съжалявам, сенсей. Трябва да се прибера у дома и отново да прегледам записките си по случая. Не може да няма нещо подсказващо как да закова Фучида. Просто трябва да я намеря.

— Късмет, инспекторе.

Отговорът на Марико беше горчив смях.

— Това нали не е някое от онези неща, на които знаете отговорите предварително? Защото последните няколко пъти бе ужасно дразнещо.

Ямада се подсмихна.

— Боя се, че не.

— Просто… Имам усещането, че съм на косъм от откриването на нещо, но когато успея да го открия, вече ще е твърде късно. Изпитвали ли сте някога подобно чувство?

— Веднъж.

— И какво се случи?

Ямада се намръщи. Лицето му помрачня и той наведе невиждащия си поглед към земята. Накрая отвърна:

— Умряха хора.

Марико също се намръщи.

— От това се страхувам и аз.