Стив Байн
Дъщерята на меча (31)

31.

Дайгоро лежеше на футона си и се взираше в правоъгълните плочи на тавана. След като упорито го прави в продължение на един час, реши, че няма да заспи. Изправи се с пъшкане на колене и плъзна встрани една от външните стени, за да пропусне повече лунна светлина. Усещаше миризмата на татамито под пищялите си и обещанието за дъжд във въздуха. Навлече една тънка роба, украсена с рисунки на мечешки лапи, и завърза колана на кръста си. След това отиде до нишата в северната стена на спалното помещение и свали Славна победа от стойката му.

През хартията на намиращата се вляво от него шоджи врата Дайгоро можеше да чуе шумоленето на сандалите на единия си телохранител. Той затъкна в колана си ножницата на Славна победа и я нагласи на левия си хълбок. Мечът бе твърде дълъг, за да го носи така, както обикновено носеше своята катана; трябваше да го издърпа напреки на бедрото, почти в скута си, за да може краят на дървената ножница да не докосва татамито. Славна победа беше малък за одачи, което означаваше, че стигаше само до брадичката на Дайгоро, а не се извисяваше над главата му. Дръжката му, обвита с ръждивочервени, пропити с пот шнурове, бе с цяла педя по-дълга от тази на собствената му катана, за да може по-добре да се командва огромното острие.

Дайгоро познаваше отлично меча — по-добре, отколкото познаваше когото и да е от дежурещите тази нощ пред вратата му самураи. Той бе роден в огъня на майстор Иназума преди почти петстотин години — последното оръжие, създадено от великия ковач. Славна победа беше оръжие за конник, достатъчно дълго, за да подсече ахилесовото сухожилие на пеши войник от седлото и достатъчно дълго, за да може някой, стъпил на земята, да посече яхнал кон противник. Стоманата бе силна и чиста, с жлеб за стичане на кръвта, който продължаваше от основата на острието почти до върха му. Бащата на Дайгоро го бе забил веднъж в сърцето на нападащ боен кон и острието излезе все така гладко и чисто, каквото беше преди удара. Шнуровете и лакираната му ножница бяха червеникавокафяви на цвят, в тон с бронята и шлема на досегашния си собственик. Враговете на рода Окума бяха кръстили бащата на Дайгоро Червената мечка от Изу — име, което му бе харесало дотолкова, че да направи мечата лапа свой личен герб. „Мечките се разгневяват бавно — беше казал веднъж на Дайгоро. — Виждал съм ги в северните земи. Оставиш ли ги на мира, няма да те закачат. Но нарушиш ли покоя им, не знам нещо, което би могло да ги удържи. Младият самурай ще направи добре, ако се учи от тях.“

Точно такъв съвет бе дал Дайгоро на брат си. Сега, гледайки към меча, който държеше в ръцете си, той се зачуди дали това наистина е пътят на Бушидо. Дали истинският воин избягва битката? Иска ли да бъде оставен на мира? И какво би трябвало да загатва това за меч като този, пролял толкова много кръв? Какво би трябвало да загатва за бойните подвизи на толкова много самураи, сред които и бащата на Дайгоро? Покажи ми пътя на самурая, помисли си той. Ще тръгна по него, стига да го намеря. Кажи ми, татко, защо е толкова труден за откриване?