Стив Байн
Дъщерята на меча (75)

75.

Кулите близнаци на Международната болница „Свети Лука“ бяха най-високите сгради в полезрението й. Доминираха синьото стъкло и острите ъгли, а кулите бяха свързани помежду си — някъде на две трети от височината на по-ниската и по средата на по-високата — с пешеходна алея, която отразяваше отблясъците на проникващата през тънката облачна покривка слънчева светлина. На Марико болницата й изглеждаше като нещо, построено от конструктор „Лего“.

— Тук съм — съобщи тя в телефона.

— От другата страна на улицата има една сграда. Единствената, която е в строеж. Паркирайте колата пред вратата.

Марико изпълни нарежданията му, намери пепелявокафявата сграда и спря полицейската кола пред импровизираната фасада: висока два метра шперплатова стена, прикрепена към метално скеле посредством дебели „свински опашки“, промушени през пробити с бургия дупки. Вратата представляваше обикновен правоъгълник, изрязан в шперплата, прикрепен към него с панти и заключен с верига и катинар. На нея имаше табела с надписи „НОСЕНЕТО НА КАСКА ЗАДЪЛЖИТЕЛНО“ и „НЕ ВЛИЗАЙ“. След като угаси двигателя, тя попита:

— Искате ли да изключа високоговорителя? За да не ви чуват хората?

— Да. Направете го. Излезте от колата сама.

Марико натисна бутона на високоговорителя с палец, после притисна телефона към бедрото си.

— Изчакайте пет минути и се обадете в полицията. — Тя говореше тихо и бързо, като междувременно извади своя зигзауер P230 от жабката. — Радиостанцията се намира пред дясната ви ръка. Просто натиснете бутона и говорете. Кажете им къде се намирам и че съм с Фучида и заложничката. Разбрахте ли?

Шоджи кимна и лицето й се изкриви, когато Марико дръпна затвора на пистолета, за да се увери, че в цевта има патрон — несръчно движение, тъй като с дясната си ръка притискаше телефона към крака си.

— Това пистолет ли е? — попита Шоджи.

— Разбира се — отвърна Марико. — Нали не очаквате да вляза вътре и да го предизвикам на дуел с мечове?

В следващия миг вече беше на телефона и говореше на Фучида:

— Съжалявам, изпуснах телефона. Много съжалявам. Моля, не се сърдете.

Дали бе вложила достатъчно уязвимост в гласа си, за да го убеди? По всичко личеше, че да.

— Заради подобни глупости сестра ви ще умре. Не го правете отново — каза Фучида.

Ядосан, помисли си Марико, но не неуравновесен.

Тя излезе от колата и измери с поглед сградата. Големи прозорци: отлични възможности за снайперисти, стига да можеше да извика някой. Фучида чуваше всяко нейно движение, а Шоджи, един от последните динозаври в Токио, нямаше мобилен телефон, иначе Марико щеше да го използва, за да изпрати есемес. Но това нямаше значение. Прозорците имаха огледални стъкла и под лъчите на обедното слънце всичко зад тях ставаше невидимо.

Тя се погрижи Фучида да вижда ръцете й, ако случайно я наблюдаваше отвътре, след което се наведе отново в колата, за да извади Планински тигър. Пистолетът се притисна болезнено в плаващите й ребра, но тежестта му й действаше успокоително. Придърпа сакото си напред, за да го покрие, и притисна лакътя си по-близо до тялото, за да го прикрие по-добре.

Когато се изправяше, палката я прободе в гърба. Тя също беше прикрепена към колана й, пъхната в малкия си кобур. Марико никога не бе използвала кобура при работата си на терен — носеше цивилни дрехи горе-долу откакто притежаваше електрошокова палка, а големият черен жезъл нямаше място в цивилния гардероб — и сега адски се надяваше, че изваждането й ще е толкова лесно, колкото го помнеше. Сакото и без това щеше да забави движенията й, но не можеше да мине без него, ако искаше да скрие оръжието си. Всъщност сакото й не беше достатъчно дълго, за да го прикрие напълно, но колата щеше да попречи да бъде забелязан откъм сградата — стига Фучида наистина да беше в нея. Ако се намираше в болницата от другата страна на улицата, тя може би току-що му бе разкрила скритото си оръжие.

По дяволите. Но вече нищо не можеше да се направи. Продължавай да вървиш. Съсредоточи се.

Марико дръпна ръчката за багажника, затвори шофьорската врата и отиде отзад, за да извади Славна победа нетърсена. Тогава осъзна, че няма как да носи едновременно и двата меча. Не и докато държи телефона, притиснат към ухото си. Те заслужаваха много по-голямо уважение от това да бъдат носени заедно под мишницата й. Но имаше ли друг избор?

— Извинявайте — каза им тя, докато вървеше към вратата в шперплатовата стена.

— Катинарът е отключен. Просто го дръпнете.

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи, поне за някого с два меча, две скрити оръжия, телефон и ребра, които ужасно боляха. Но тя отвори вратата и пристъпи в хладната тъмнина, която цареше зад нея.

— Прекарайте отново веригата през вратата. Заключете я с катинара.

Марико се замисли върху разположението на сградата. Откъм прозорците с изглед към улицата нямаше пряка видимост към тази врата. Хората, които стояха отвън пред нея, щяха да се виждат, но след като вече се намираше под дървените дъски на скелето, тя се скриваше от погледа. И никой от страната на болницата, която гледаше към улицата, не би могъл да я види. Тя притисна телефона с рамо към ухото си, раздрънка леко веригата и щракна катинара само в единия й край. Подкреплението едва ли щеше да дойде навреме, но нямаше намерение допълнително да затруднява работата им.

Не знаеше дали Шоджи ще успее опипом да разбере как работи радиостанцията. Не знаеше и дали Фучида се бе досетил да вземе полицейски скенер със себе си, за да подслушва комуникациите. Дали една пророчица можеше да предвиди подобни неща? Бих дала всичко, помисли си Марико, за да узная какво ще се случи през следващите три минути.

Фучида беше подбрал подходящата сграда, ако си търсеше място, в което изпратените на помощ полицаи щяха да видят доста зор, за да проникнат. Покривът може и да бе достатъчно голям, за да бъде спуснат там с хеликоптер тактически екип, но стърчащите наоколо небостъргачи щяха да окажат влияние върху скоростта и посоката на вятъра, а шумът от роторите със сигурност щеше да ги издаде. На приземния етаж не можеше да няма втора врата — противопожарните правила го изискваха дори за наполовина изтърбушените сгради, които бяха подложени на саниране — но Фучида не й беше казал къде се намира, а Марико нямаше време да я търси. В болницата сигурно имаше няколко полицаи, които щяха първи да реагират на повикването, ала никой от тях нямаше да е от спецчастите, а дори и да беше, нямаше да разполага с данни за разположението на сградата. Нито пък щеше да има телефонна връзка с някой психопат, който да му дава указания за правилната посока.

— Петият етаж — нареди Фучида. — Стълбището се намира право срещу вас, в задната част на сградата.

Беше обмислил всичко. Когато стигнеше до него, щеше да е доста запъхтяна. Дори да имаше асансьор, той щеше да е блокиран на етажа на Фучида, а петте етажа осигуряваха достатъчно разстояние, за да не успее да стигне до приземния етаж преди асансьора. Фучида дори си бе направил труда да наръси стъпалата с натрошен цимент — ако Марико беше успяла по някакъв начин да се свърже със спецчастите, на тях щеше да им е дяволски трудно да се изкачат по стълбището, без Фучида да ги чуе.

Когато стигна до петия етаж, Марико видя силуетите на две фигури, очертани на фона на панорамния прозорец, който заемаше голяма част от задната стена. Едната беше мускулеста и в дясната си ръка държеше извит меч, чийто връх бе насочен към недовършения бетонен под. Другата фигура, слаба като вейка, седеше на единствения стол в помещението — който всъщност беше единствената мебел на целия етаж. Когато се приближи, Марико успя да различи дългите, дебели „свински опашки“, които привързваха китките и глезените на Саори към квадратните стоманени крака на стола. Видът на сестра й накара сърцето й да се свие.

Единственият друг източник на светлина освен прозорците бе висок, самотен правоъгълник в дъното — асансьорът, чиито врати зееха отворени. На различни места в помещението се виждаха купчини струпани сандъци с балатумни плочки, които бяха достатъчно високи, за да може зад тях да се скрие човек. Големи парчета гипсокартон стояха облегнати на стените като подредени по рафтовете огромни книги. До асансьора беше оставена голяма кутия с инструменти, която закриваше гледката към цялата задна част на етажа. Дори да бе дошла с партньор, прочистването на помещението щеше да е същински кошмар. Марико можеше само да се надява, че Фучида е дошъл тук сам.

Голият меч трябваше да е достатъчен, за да привлече вниманието й. Безпомощната й сестра би трябвало да е достатъчна. Но Марико беше детектив, умът й запомняше детайлите, независимо дали тя го искаше или не. Забелязваше всичко в стаята, без да забавя крачка, докато се приближаваше до най-близкия сандък с подови плочки. Тези неща бяха плътни, може би достатъчно, за да спрат куршум, макар че не можеше да си представи Фучида като стрелец. Дори да бе имал намерението да я застреля и да приключи с тази история, сега мечът го бе обсебил напълно. Ако Ямада беше прав, Красивата певица нямаше да му позволи да смени оръжията.

Мечът на Фучида бе дълъг колкото ръката му и той стоеше толкова близо до Саори, че Марико не се осмели да рискува и да стреля по него. Зигзауерът беше деветмилиметров, твърде малък, за да гарантира смъртоносно попадение при първия изстрел. Освен това Фучида бе избрал мястото си добре. Единственото нещо зад гърба му беше тънкото стъкло на прозореца, а зад него болницата „Свети Лука“. Тя не можеше да стреля, докато помещението не бъде прочистено.

— Вече сме тук — каза Марико и остави мечовете върху пълния сандък. — Сами.

— Не сме сами — отвърна Фучида. — Сестра ви е тук, за да ни прави компания.

Добре, помисли си Марико. Може и да лъжеше, но според нея не беше така. А ако казваше истината, значи стаята бе чиста.

— Можете да я пуснете вече. Мечовете ви са тук.

— Не съм идиот. Искам първо да ги видя.

Марико извади Славна победа нетърсена от памучния й калъф, измъкна острието й наполовина от ножницата и го прибра отново вътре. Постъпи по същия начин и с императорския меч.

Фучида направи една крачка към двата Иназума, после направи още една. Саори все още се намираше в обсега на меча му. Зад гърба му все още имаше хиляди пациенти, които можеха да разчитат единствено на късмета си за защита от рикоширали куршуми. Марико се опита да разгадае психическото му състояние, но лицето на Фучида все още се намираше в сянка.

Още две стъпки към мечовете. Той се движеше бавно, сякаш се опитваше да върви срещу вятъра с петдесеткилограмова раница на гърба. Когато продължи да се приближава с огромни усилия, Марико започна да различава повече подробности от тялото му, но не и лицето му. Досега бе смятала, че е облякъл плътно прилепнала тениска, може би от ликра, с претенциозна шарка. Сега видя, че рисунката на дясното му рамо всъщност е татуировка — сложна паяжина — а около другото му рамо беше увита змия или дракон. Косата му бе дълга и права, вързана на конска опашка и покрита с хачимаки, традиционната кърпа за глава на самураите. Това не беше добър знак. Пилотите камикадзе си връзваха хачимаки на главите, преди да отлетят и повече да не се върнат.

Красивата певица сияеше под слънчевата светлина. Тя беше по-тънка от всички мечове, които Марико бе виждала, и навяваше асоциации за зловещите, изящни нокти на пантера, за острата извивка на опашка на акула.

Още крачка и Фучида се озова на почти един меч разстояние от Марико. Силуетът му засенчваше напълно Саори, което допълнително попарваше всяка надежда за точен изстрел. Но той като че ли напълно бе забравил за присъствието на Марико. За него на света не съществуваше нищо друго, освен мечовете — мечовете и онази невидима сила, срещу която се противопоставяше при всяко свое движение.

Марико се отмести много бавно от двата Иназума, извивайки тялото си така, че той да не може да види скритата зад хълбока й ръка.

Фучида се приближи отново. Още една стъпка и щеше да е в обхвата на палката. Неговото тяло също бе извито настрани, като дясната му половина бе насочена към прозорците и пленничката му, сякаш Красивата певица се опитваше да му попречи да се доближи до другите два меча. Той направи още една крачка и се приближи достатъчно, за да може да докосне мечовете. Марико се напрегна. Красивата певица отново го дръпна назад, извън обхвата й. Но волята на Фучида се оказа по-силна от тази на сабята. Той протегна ръка и положи лявата си длан върху ножницата на Славна победа.

Електрошоковата палка се стовари върху ръката на Фучида, пронизвайки я с 850 000 волта. Той изрева и бързо я отдръпна. Марико скочи напред и заби предната част на палката в гърдите му. Фучида я сграбчи с голата си лява ръка. Марико натисна бутона. Болката не означаваше нищо за него, той просто изтръгна палката от ръката й.

Тя издрънча на пода, а той се обърна към Марико, която бързо се изтегли зад сандъка с подови плочки, единственото й укритие. Лицето му вече беше напълно осветено и изглеждаше ужасяващо. Устните му бяха тъмни, както и основата на миглите му. Кожата му, покрита изцяло от татуировки, се надипли, когато той вдигна Красивата певица над главата си. В средата на гърдите му един буда се гърчеше в пламъци, посечен също от меч.

Ръката на Марико се стрелна към зигзауера. Тя измъкна пистолета от кобура, хвана го с две ръце и го насочи към зловещия буда.

Острието полетя надолу.

Пистолетът не стреля.

Внезапно кръвта в ръката на Марико пламна като бензин. Макар да не отместваше поглед от окървавения меч, съзнанието й намери време да отрази изгарящата болка. Опита се да стреля пак по него и болката отново прониза ръката й.

Фучида беше отрязал показалеца й.

Видът на осакатената й ръка я ужаси. Макар и разярен, той бе запазил достатъчно самообладание, за да отреже само пръста й. Ямада беше прав от самото начало: Фучида бе майстор.

Той се обърна към нея и Марико отстъпи назад. Нещо я удари в задника — сандъкът с плочки. Марико потърси слепешком мечовете, напипа един с лявата си ръка и се опита да заобиколи сандъка. Фучида беше по-бърз и се придвижи заедно с нея.

Единствено чистият късмет помогна на Марико да избегне следващото нападение на Фучида. Тя инстинктивно вдигна ръце, за да се предпази от третата атака, и отново чистият късмет й помогна да парира острието му със своя зигзауер. Сблъсъкът изби пистолета й в другия край на стаята. Секунда по-късно тя би могла да е мъртва, ако Фучида се беше намирал в позиция за удар. Но той замахваше диво, неовладяно. Бе изгубил равновесие, осигурявайки на Марико достатъчно време, за да може тя да издърпа меча си.

За малко да го изпусне от хлъзгавите си от кръвта пръсти. Едва когато лявата й ръка намери дръжката, успя да го стисне здраво. Фучида отново я нападна и този път обучението на Ямада си каза думата. Тя отстъпи встрани и контраатакува.

Но Фучида беше по-добър фехтовач. Той отстъпи бързо назад и избягна острието й, след което отново я притисна.

Атаката й трябваше да го достигне. Но пък мечът й би трябвало да тежи два пъти повече. Тя го погледна и установи, че държи в ръцете си Планински тигър.

Беше изгубена. Никога не се бе обучавала да се бие с подобен меч. Той беше лек, малък, адски бърз, но сега всичко, което бе научила за спазването на дистанция, беше безполезно. По-дългото острие на Славна победа й даваше солидно преимущество. Тигърът изглеждаше още по-къс и от Красивата певица, а ръцете на Марико определено бяха по-къси от тези на Фучида. Той беше и по-добър боец с по-голям опит, а тя вече кървеше и бе уплашена.

Фучида се приближи към нея. Марико отстъпи назад. Той скочи напред, целейки се в гърлото й. Марико замахна към ръцете му. Пропусна, но му попречи да достигне целта си.

— Ямада не си е губил времето в последните си дни, а? — Фучида се подсмихна подигравателно. — Да не би да се мислиш за фехтовачка?

Марико не се мислеше за никаква. Единственото, за което можеше да мисли, беше осакатената й ръка. Сърцето й блъскаше в гърдите така, както боксьор блъскаше боксовата си круша.

— Вземай си меча и се махай — каза тя.

— Ти си просто едно кротко мъниче, нали? По телефона ми се правеше на много безпощадна. И трябва да ти призная: голям кураж се иска да дойдеш тук сама. Но сега ще видим истинската ти същност. Когато картите се свалят на масата, ще се окаже, че си просто една ревлива ученичка.

Той се престори, че нанася удар. Тя се опита да го парира и пропусна. Фучида повтори, сега вече наистина, възползвайки се от острата й реакция, и този път острието й едва успя да избие неговото настрани. Той изръмжа, оголвайки зъби. Сега вече се беше ядосал. Дали защото Марико успяваше толкова време да издържи на атаките му? Дали не искаше да приключи по-бързо с нея, а тя успяваше — като по чудо — да му се опре?

Без да спира да ръмжи, той се хвърли към нея и мечът му проблесна. Тя отстъпи встрани. Фучида се спъна в крака й. Марико осъзна, че Ямада бе използвал точно същия похват срещу нея. Фучида се стовари на пода и тя твърде късно осъзна, че би могла да скочи до него и да го довърши. Но когато осъзна възможността, Фучида вече бе заел приведена стойка и стискаше меча си в ръка.

Марико погледна към Славна победа нетърсена. Мечът лежеше точно до него, скрит в ножницата си върху купчината подови плочки в сандъка.

— Вземай си меча и се махай — повтори тя, като се опитваше да прогони отчаянието от гласа си.

— О, ще го взема — отвърна Фучида. Той се изправи, прехвърли Красивата певица в лявата си ръка, а с дясната сграбчи дългата дръжка на Славна победа. — И ще те убия с него. А после ще убия и сестра ти с него.

Мастилените линии на ръката му се нагънаха. Изведнъж той се хвърли към нея, замахвайки с Красивата певица. Върхът на острието му премина на доста голямо разстояние от Марико и за части от секундата тя си помисли, че отново финтира, подготвя се за втора атака. Но след това осъзна какво става всъщност — не я беше нападнал Фучида.

А Красивата певица.

Тя се опитваше да го отдалечи от другото оръжие. Но дори с помътнен разсъдък, Фучида притежаваше невероятна воля. Той се приближи с тежки стъпки до Славна победа нетърсена и с едно бързо движение измъкна масивното острие от ножницата му.

Човек би трябвало да притежава невероятна сила, за да размахва Славна победа с една ръка, ала Фучида беше невероятно силен. Очите му се бяха разширили, в тях гореше налудничав пламък, главата му се въртеше на всички страни, сякаш търсеше най-добрия ъгъл, от който да нападне. Накрая той се приближи към Марико, като размахваше и двата меча, и от опръсканата му със слюнка уста се разнесе маниакален крясък. Марико се завъртя странично и скочи напред, замахвайки с Планински тигър.

Славна победа издрънча на пода, все още стискана от половината ръка на Фучида.

Той дори не обърна внимание на удара. Хвърли се към нея и преди Марико да успее да възстанови равновесието си, тя почувства как Красивата певица я пронизва през корема. Фучида заби острието чак до дръжката му. Целият свят изчезна, потопен в болка.

Не. Не целият свят. Тя все още имаше меч и мишена. С последни усилия Марико успя да забие Планински тигър странично в гръдния кош на Фучида. Прониза белите му дробове и окървавеният връх на меча щръкна от другата страна на тялото му.

Двамата паднаха заедно. Марико не почувства удара на главата си в бетонния под. Пъргавият й детективски ум не реагира, когато тя повърна, нито когато мехурът й се освободи неволно, нито когато тялото й започна да се гърчи в агония. Вече не чувстваше дори болката от отрязания си пръст. Целият свят се потопи в бяла мъгла и единственото, което остана, беше Саори.

Саори пищеше и плачеше и умоляваше Марико да не умира. Но тя умря.