Стив Байн
Дъщерята на меча (3)

3.

Шузо Фучида стигна до станция Хондогай с метрото, облегнат на бялата стена в дъното на вагона, така че никой да не се блъсне във вързопа, който беше преметнал през рамо. На Хондогай слезе последен и се вля в потока от пътници, който се спускаше надолу по бетонното стълбище. Рамо до рамо с униформени гимназистки и излезли по-рано от работа служители, той последва стадото към дългия коридор със светлокремави плочки, флуоресцентно осветление и рекламни плакати на алкохол, цигари и най-новите модели мобилни телефони на „Софтбанк“. Тунелът, който бе по-хладен от горната платформа, миришеше на дъжд и цигарен дим. Въпреки черния си костюм и бялата риза Фучида знаеше, че не може да бъде сбъркан със средностатистическия сарариман. Не носеше издайническия знак, вратовръзката. Косата на Фучида беше по-дълга, по-лъскава и с по-стилна прическа, отколкото биха позволили на корпоративните служители, а добре поддържаните му мустаци и къса черна брада бяха също толкова неприемливи. Освен това вместо куфарче той носеше вързоп с дължината и формата на пушка, увита в тъмносин плат.

И това, без да се споменават татуировките. Само някой близкостоящ би могъл да забележи факта, че устните му са малко по-тъмни от обичайното и че очите му са очертани с тъмни линии. Увлечението по мъжкия грим все още беше в разгара си, но очната линия на Фучида бе много по-фина от тази на метросексуалните, както и много по-болезнена. Фучида знаеше отлично, че тя му придава зловещ вид. Кожата му беше бледа и в комбинация с татуировките лицето му изглеждаше едновременно зачервено от ярост и застинало като на дебнещ тигър. Малцината, които разпознаваха същността на татуировките, потръпваха от страх. Плашеше ги самата мисъл за болката, и то без дори да са ги видели в цялото им великолепие.

Фучида излезе от тунела и се озова на хлъзгавото от дъжда кръстовище Йокохама; иззад сивите облаци се забелязваше идеалният бял кръг на луната, светофарът на пешеходната пътека проблясваше в синьо-зелено и монотонно припяваше кратката си мелодия. Никога не би се почувствал тук като у дома си. Беше твърде спокойно, твърде култивирано. Сградите се извисяваха в редици както навсякъде другаде, но всички бяха твърде ниски, уличното движение бе твърде слабо, а неоновите табели твърде малко. За разлика от местата, които Фучида редовно посещаваше, този квартал оставяше впечатлението, че в някои часове от деня тук всъщност дори е тихо. Той прекоси улицата заедно с останалите пасажери и докато вървеше, някакъв младеж го подмина забързано и блъсна с лакът вързопа, който Фучида носеше преметнат през рамото си.

С две бързи крачки Фучида го настигна и с едно сръчно и почти незабележимо движение изрита настрани крака на младежа, точно когато той се канеше да отпусне тежестта си върху него. Този маневра се използваше от учениците в гимназиите по цял свят — както и в джудото, откъдето го бе усъвършенствал Фучида — и младежът се просна по лице на пътеката, сякаш се беше препънал.

— Нека ви помогна — каза Фучида и докато коленичеше, заби коляно в нервния сплит в основата от вътрешната страна на бедрото на младежа.

По скъсаните над коленете дънки и прилепналата толкова плътно тениска, че през нея почти прозираше туптящото от страх сърце, Фучида предположи, че момчето е студент. То отвори уста, за да изкрещи или изругае, но погледът на мъжа го накара да се вцепени.

— Трябва да показваш повече уважение — заговори Фучида толкова тихо, че само хлапето можеше да го чуе. — Нещото, което нося, е много скъпо.

Момчето очевидно нямаше представа как да му отговори. Тонът на нападателя му беше невъзмутимо спокоен, в пълно противоречие с пронизващата болка, която то изпитваше в бедрото си. Устните му се изкривиха в гримаса, миришещият на цигари дъх излизаше накъсано и плитко, наситен с адреналин и страх.

— Знаеш ли какво щеше да се случи в миналото, ако се беше блъснал в меча на някой самурай? Щеше да те посече право там, насред улицата.

Фучида остави на хлапето достатъчно време да се огледа, за да се убеди, че наистина лежи насред улицата. После хвана ръката му и я изви зад гърба.

— Представи си как те убивам само заради това, че се блъсна във вързопа ми.

Притискайки извитата ръка към гърдите си, за да не я забележи някой друг, Фучида я дръпна силно, принуждавайки момчето да се изправи на крака. То прояви достатъчно здрав разум, за да не извика.

— Сега ще те пусна — заяви Фучида. — Ако само се обърнеш назад, за да ме погледнеш, ще откъсна ръката ти и ще ти я натикам в устата. Ясен ли съм?

Момчето кимна, както би направил някой сгащен в ъгъла заек. Фучида пусна жертвата си и продължи да върви напред, оглеждайки близките пешеходци с крайчеца на окото си. Те вървяха, замислени за своите си работи, потънали в блажено неведение за онова, което се бе случило току-що.

Фучида забеляза жилищния блок, който търсеше, висока, еднообразна бяла сграда, наподобяваща пирамида от тераси. Тя се извисяваше над едно футболно игрище и гледката на толкова много незаета земя накара Фучида да изпита безпокойство. В центъра на града такова голямо празно пространство щеше да струва трилиони йени.

Когато стигна до сградата, той установи, че входната врата се наблюдава от електронна охранителна система. Но късметът беше с него; от другата страна на вратата се чуваше засилващият се кух звук на потракващи по дървени стъпала токчета. Фучида се отдалечи на десетина крачки от сградата, обърна се и тръгна отново към вратата. Стигна до нея едновременно с жената, която слизаше по стълбите, и когато тя отвори вратата, той я дръпна към себе си в кавалерски жест. Усмихна й се, жената отвърна на усмивката му и след миг Фучида се озова вътре.

Сградата беше чиста, но обикновена, коридорът бе покрит с евтин мокет, стените бяха боядисани, вместо да бъдат облепени с тапети. Блокът беше точно от типа, в който би очаквал да живее полицайка, но не и място, което колекционер на антики би избрал, за да съхранява една Иназума. В Токийското столично управление на полицията едва ли работеха повече от шепа жени, така че смъртта на тази сигурно щеше да бъде забелязана веднага, но въпреки това Фучида щеше да й изтръгне сърцето, ако бе оставила втората сабя да ръждясва в тази мърлява дупка.

Апартаментът, който търсеше, се намираше на втория етаж. След като го намери, той почука по вратата с месинговото чукало. Чу стъпки на боси крака по килима. Вратата се отвори на един палец разстояние и го посрещна домашната миризма на варен ориз. Фучида видя част от лицето на жена, разполовено от лъскавата месингова верига за врата. Тя беше на неговата възраст, малко над четирийсетте, с една глава по-ниска от него, с големи очила и пълничка фигура. През процепа зърна тъмносинята пола и бялата риза на униформата й и реши, че скоро се е прибрала вкъщи.

— Мацумори-сан? — попита той.

— Всъщност е Курихара — отвърна тя, — но да, Мацумори е моминското ми име. Мога ли да ви помогна?

— Съпругът ви вкъщи ли е?

— Все още е на работа. За какво става дума?

— Ако не греша, вие сте внучка на генерал Кейчи Мацумори от Военното разузнаване през Втората световна война. Така ли е?

— Да. — Тя го изгледа предпазливо. — Познавам ли ви?

— Търся меча на дядо ви. Всъщност го издирвам отдавна. Доста време ми отне да ви открия. При вас ли е мечът?

Той чу как ръката й стисва силно дръжката на вратата.

— Отдавна го продадохме. Тук няма да намерите никакъв меч. Вървете си.

— Страхувам се, че не мога да го направя. Както вече казах, от доста време търся този меч. Искам да ми кажете на кого го продадохте.

— Ще се обадя на полицията — каза тя и босите й крака отстъпиха неспокойно назад.

Фучида свали от рамото си тънката синя чанта и измъкна от нея красивата си сабя. С едно рязко движение я извади от ножницата и замахна напред. Песента й се понесе във въздуха. Златистата верижка се разпадна на две увиснали половини. Фучида влезе в апартамента, затвори вратата с ритник, без да поглежда зад себе си, и тръгна след побягналата Курихара-сан.

С първия си замах посече гръбначния й стълб малко над таза.

Тя се срина на пода с безжизнени като въжета крака. По килима се разля тъмно кърваво петно. Ширината му бързо достигна тази на изтривалката. Фучида се наведе, измъкна телефона от ръката й, натисна бутона за прекъсване и пъхна мобилния апарат в джоба на панталоните си.

— Както сама виждате — рече той, — аз вече притежавам меч, но можете да ме смятате за колекционер. Ще се наложи да ми кажете къде да открия оръжието на дядо ви.

Курихара нададе пронизителен вой. В него отекнаха ужас и отчаяние — може би заради едновременното осъзнаване, че никога повече няма да проходи и че същият меч, който я бе осакатил, щеше да я убие на мястото, където лежеше. Странно е да се притеснява и за двете неща, помисли си Фучида — едва ли някой на прага на смъртта ще започне да се тревожи да не остане сакат — но широко отворените й очи се стрелкаха от мъртвите й нозе към окървавената стомана.

Втори писък само щеше да навреди, затова Фучида я изрита в гърдите.

— Има и други начини да ви попреча да извикате — заяви той, коленичейки до нея. — Бих могъл да пронижа някой от дробовете ви. Но тогава няма да можете да ми кажете кой купи меча. Ще се наложи да ви карам да ми го напишете някъде или нещо подобно, а не ми се иска да ви причинявам допълнителни неудобства след всичко, което преживяхте тази вечер.

Тя изхлипа през накъсаното си дишане, вкопчила ръце в диафрагмата си. Лицето й беше станало пепеляво; очилата й се бяха изкривили под странен ъгъл, защото при падането рамката им се бе счупила.

Не му се наложи да я наранява допълнително, за да научи името, което му трябваше. Първата му мисъл, след като го чу, беше: „Това лукаво копеле. Да крие меча от мен толкова дълго време — ти хитро, хитро копеле“.

Фучида погледна към Курихара. Жената изглеждаше ужасно състарена, макар само допреди минута той да бе предположил, че двамата са на една възраст. Беше пребледняла, лицето й бе сбръчкано от страх и болка, тялото й се бе смалило.

Накрая не беше сигурен дали я уби от съжаление, или за да й попречи да вика, след като той си тръгнеше. Сигурно нямаше значение. Смъртта си беше смърт.