Стив Байн
Дъщерята на меча (14)

14.

— Това е изключително острие, господарю — изрече със заекване ковачът. Сайто погледна въпросително мъжа. Той беше млад, още нямаше трийсет, но далеч не беше момче, за да заеква в присъствието на самурай. Носеше бялата роба на шинтоистки монах, е черна шапчица на темето си. Всички ковачи в Секи бяха монаси и мечовете се изработваха с религиозна ритуалност. Точно почтителността и посвещаването им ги правеха най-добрите. — Никога не съм виждал подобно на него.

— Не, не си. — Сайто бе очаквал, че ще се изпълни с облекчение при вида на Красивата певица, но вместо това сърцето му се бе смъкнало в петите. Нервността в гласа на монаха беше достатъчна, за да му се догади, а над облеченото в бяло рамо той зърна любимата си сабя да лежи разглобена върху постланото на пода татами. Дръжката бе премахната от острието и то лежеше голо върху копринена кърпа. — Какво сте й направили? — сопна му се той.

Обвинението веднага накара монаха ковач да повдигне вежди.

— Н-нищо. Тачи е добре. Просто още не сме му монтирали дръжката.

— Защо?

— Заради, мм… — ковачът се поколеба — надписа. Видяхте ли го?

— Не, въпреки че е много нагло от твоя страна да питаш. — Ковачът, макар монах, все пак се намираше на по-нисше стъпало от самурая. — Знам какво пише. Че е творение на Иназума.

— Тя е нещо повече, господарю. Това е Красивата певица.

Сайто сбърчи вежди.

— И?

Веждите на монаха ковач отново подскочиха нагоре.

— Не искам да ви обидя, господарю, но мисля, че е най-добре да знаете: това острие е прокълнато.

— Говори се, че е прокълнато — поправи го Сайто.

— Но легендата…

— Е просто една легенда. Изправял съм се срещу стотици мъже на бойното поле. Нима очакваш да се страхувам от някакви си думи?

Младият монах преглътна.

— Моля да ми простите, господарю, но аз не бих употребил израза „някакви си“, когато става дума за тази сабя.

— И си прав — тя далеч не може да бъде определена като обикновена. Предполагам, че работата, която си свършил за мен, е също толкова изключителна?

Монахът знаеше, че вече е прекрачил общоприетите граници, и бързо се обърна, за да вземе новата цуба.

— Искрено се надявам да ви удовлетвори.

Сайто пое металния диск. Той бе изработен от лакирана черна стомана с фамилния му герб, гравиран в средата. Гербът представляваше две фигури с формата на диаманти, наложени една върху друга. Формата на удължена висулка щеше да позволи острието на тачи да бъде втикнато точно през средата на диамантите. Те блестяха в сияйно златно на фона на черната стомана и Сайто неизбежно си спомни за покойния си баща. Кланът Сайто бяха потомствени самураи, но точно баща му бе воювал под знамето с тези диаманти и бе привлякъл към тях вниманието на Ашикага. Дотогава домът Сайто беше сред по-второстепенните, но заради победите на баща му звездата на рода бе изгряла високо на небосклона и сега Сайто носеше с гордост името си. Той се надяваше един ден да има също толкова значителни постижения.

След това монахът показа на Сайто новата ножница, докато други двама помощник-ковачи внимателно монтираха острието на Иназума към новата му дръжка и цуба. Ножницата беше дъбова и блестеше с лъскавата си черна полировка, върху която отново грееше златният герб на Сайто. Изработката бе несравнима, истински шедьовър, но той изобщо не й обърна внимание. Погледът му просто се плъзна по ножницата, а мислите му бяха изцяло заети от сабята. Когато ковачите най-после се поклониха и му я представиха, той положи огромни усилия да не я сграбчи веднага, а първо да им благодари.

Щом тя се озова отново в ръцете му, Сайто се почувства наистина цял. Внезапно осъзна собствената си припряност и се опита да я прикрие.

— Справили сте се добре — кимна той и прибра сабята в ножницата й. Поклони се на тримата ковачи, които отвърнаха на поклона му, и след това препусна към Иватани.