Стив Байн
Дъщерята на меча (6)

6.

Мечове, помисли си Марико. Проявите на насилие от борьокудан се разрастват, имаме мъртва полицайка и никакви следи към това кой я е убил, кокаинът заплашва да ни връхлети като тайфун, а моята основна задача са някакви откраднати мечове.

Не, помисли си тя. Един меч. Почти откраднат меч. Предполагаем опит за кражба на меч. Случаят не само не беше свързан с наркотици, но Ко дори не я бе пратил да разследва престъпление. Това беше прекратен престъпен акт, възможен вариант на престъпление.

Тя взе метрото до дома на Ямада. Би могла да вземе някоя от полицейските коли и да отиде с нея, но дори това можеше да бъде прието като разхищение на полицейски ресурси, а Марико не искаше да рискува. Тя също можеше да бъде търпелива. В участъка имаше много полицаи, с времето Ко щеше да става все по-зает и тогава Марико щеше да разбере дали слухът му е толкова остър, колкото твърдеше.

Пътуването до Мачида й отне почти час; колкото повече се отдалечаваше от центъра, толкова сградите край линията ставаха все по-ниски и дори по-малки. През първите петнайсет минути във вагона имаше толкова малко хора, че Марико дори успя да отлепи лактите от ребрата си, а скоро вече можеше да вижда и до другия край на кабината. Докато чакаше на платформата за прехвърлянето, тя успя да проведе телефонно обаждане, от което научи, че участъкът на Мачида беше малък, че наскоро единственият им детектив се бе пенсионирал и че все още не са му намерили заместник. Става все по-добре, помисли си Марико. Сега го играя заместващ в разследването на едно почти престъпление.

Не за пръв път ужасно й се прииска лейтенант Хашимото да не се бе пенсионирал. Не че имаше кой знае какъв избор. Също като Марико човекът нямаше представа как да върши нещата половинчато. Двайсет и шестте години осемдесетчасова работна седмица си бяха взели своето, докато накрая той не припадна в кабинета си и не се събуди в болницата, а над него се бе надвесил лекар, който му казваше, че се е разминал на косъм с кароши. Докато влакът тихо потракваше, Марико си мислеше колко е странна тази дума. Кароши: смърт от преумора. Какво говореше за японската култура наличието на специална дума за това? Как може да оцелее едно общество, в което толкова много хора се преработват до смърт, че то не е имало друг избор, освен да измисли специална дума? Американците нямаха нищо такова — но пък съществуването на термина drive-by shooting^[1] беше също толкова болезнено обяснение за тяхната култура. Само на място с нестихващи прояви на насилие хората измислят лексика, която разграничава този вид престрелка от онзи вид престрелка.

И Марико бе избрала земята на кароши пред земята на стрелбата от автомобил. Какво говореше това за самата нея? В избора й да предпочете самоубийството пред безразборната стрелба имаше нещо толкова класически японско. Някога самураите са спорели дали има някаква чест в това да спечелиш битка чрез прибягването до огнестрелни оръжия. За разлика от меча или стрелата куршумът на мускета улучва произволно, а честта повелява на истинския последовател на Бушидо да убива само използвайки собствения си талант. По-добре да се умре чрез сепуку, казвали някои, вместо да се обяви безсъдържателна победа чрез огнестрелни оръжия. Разбира се, онези, които го твърдели, били сред десетките, паднали пронизани от мускетните куршуми.

От време на време хората отново подхващат разговор за духа на самурая. Марико се чудеше дали го носи в себе си, или всичко е било просто проява на чиста упоритост. Не — упоритост плюс желанието да издържи повече от съперника. Много я биваше в тази част. Това бе единственият начин да победи подобните на Ко — тя щеше да прояви по-голяма издръжливост от него. Щеше да издържи повече, дори това да я убиеше.

Марико установи, че не изпитва удоволствие нито от сияещото слънце и безоблачното небе, нито от зеленината на Мачида, която бе много повече в сравнение с центъра на града. Бледосинята папка в лявата й ръка все още миришеше на цигарен дим. Тя я отгърна, за да потърси адреса на Ямада, и после с лекота откри къщата.

Ясуо Ямада, на осемдесет и седем години, пенсионер, живее сам. Няма полицейско досие. Каквото и да бе работил преди пенсионирането си, очевидно беше достатъчно доходоносно, за да си позволи да си купи собствен дом — лукс, за който Марико можеше само да мечтае. Вероятно бе вдовец и талантлив градинар, защото, когато стигна до дома му, тя го откри да отрязва една огромна розова хризантема от храста, който растеше до предната веранда.

— Ямада-сан?

Старецът се обърна и се усмихна. Косата му беше подстригана късо с машинка и под слънчевите лъчи сияеше като милион мънички иглички сребриста светлина. Той беше коленичил на земята — цветчето, което бе отрязал, се намираше на най-ниските клончета на храста — но въпреки това тя забеляза, че има лека гърбица. Носеше панталони и пуловер с цвят на чай с мляко, а лицето му беше обсипано със старчески петна. Марико никога не бе виждала толкова набръчкана кожа, колкото тази на ръцете и лицето му.

— О, здравейте — каза той.

— Аз съм детектив сержант Оширо от Токийското столично управление на полицията. Искам да ви задам няколко въпроса във връзка със скорошния опит за кражба. Можете ли да ми отделите няколко минути?

— Разбира се. Влезте, моля.

Той й даде знак с кимване на главата и тръгна към входната врата, стиснал в ръката си ножиците и хризантемата. Сега, когато вече беше изправен, тя установи, че е по-нисък, отколкото бе очаквала — не повече от десетина сантиметра по-висок от нея. Гърбицата отнемаше част от височината му. Краката му внимателно търсеха стъпалата, което изненада Марико, защото той се беше изправил сравнително пъргаво и изглеждаше доста здрав за възрастта си. Едва когато стигна до вратата, тя разбра защо се бе движил толкова бавно. Той бръкна в джоба си, за да извади ключа, и след като го намери, се наведе толкова ниско напред, че лицето му се озова на един пръст разстояние от дръжката на вратата. Едва тогава успя да вкара ключа в ключалката.

— Официално сляп ли сте? — попита Марико.

— Май не сте от деликатните, инспекторе.

Марико усети как се изчервява.

— Не, сър. Моля да ме извините. Баба ми също е почти сляпа. Все още се занимава със сашико, но следва шаблона с опипване.

— Аха. Моят лекар казва, че в някои случаи е по-добре да оставям пръстите ми да виждат вместо мен, но аз предпочитам да използвам очите си, докато все още мога. Моля, влезте. Да поседнем.

Домът на Ямада представляваше отломка от миналото. Подът на фоайето му, в което все още имаше ниско дървено рафтче за обувки, беше по-нисък от останалата част на къщата. Единствената мебел във всекидневната му бе широка маса, чиято височина стигаше до под коленете, обградена от четири сиви забутона. Подът беше покрит с татами, стените — с книги, а единственият електрически уред, който се забелязваше наоколо, бе куполообразната лампа. Дори осветлението беше сравнително скорошна придобивка за дома, ако се съдеше по мазилката на тавана — една права линия с почти същата текстура като на останалата му част, водеше от лампата до стената, показвайки откъде минаваше новата жица. В стъкления балон на лампата се забелязваха мъртви насекоми, но рафтовете бяха грижливо забърсани, а по сивите възглавници не се забелязваха никакви петна. Стаята миришеше на татами и стара хартия. В другия й край шумно тиктакаше часовник.

Марико каза, че предпочита да остане права, но Ямада настоя, така че тя събу обувките си, влезе във всекидневната и се настани на един забутон. Ямада й заговори от кухнята, където приготвяше чая.

— Той дойде за меча снощи — каза възрастният мъж. — С кола, ако това има значение. Беше малка, ако се съди по звука на двигателя й.

Марико си записваше всичко, повече по навик, ако не друго.

— Защо смятате, че човекът е дошъл за меча?

— Не се сещам за друго, което си заслужава да бъде откраднато — отвърна Ямада, влизайки в стаята, стиснал поднос с двете си ръце. На подноса имаше две чаши за чай — традиционни, без дръжки — димящо чайниче и голямата розова хризантема. Ароматите на чая и цветето се смесваха в прекрасно благоухание.

Марико нямаше навика да противоречи на свидетелите или жертвите по време на разпит, но не можа да не си помисли, че един меч със сигурност не си заслужава да бъде откраднат. За какво му е на човек меч в двайсет и първи век?

Но тя не произнесе мислите си на глас. Вместо това попита:

— Може ли да видя меча, сър?

— Първо чая — каза Ямада. Ръцете му с лекота намериха чашата и дръжката на чайничето — дали ги виждаше, или просто бе запаметил мястото, където ги беше поставил? — и той напълни догоре с бледозелен чай двете малки чашки.

Марико сръбна от своята. Докато пиеха, тя му задаваше обичайните въпроси: По кое време е пристигнала колата? Какво се е случило след това? Човекът проникнал ли е в къщата, или просто е направил опит да влезе? Можете ли да опишете човека? Сам ли беше той или тя?

Ямада отговори на всички въпроси, макар Марико да усещаше, че мъжът крие нещо. Опита се да перифразира въпросите, да ги представи от различен ъгъл, но не успя да преодолее резервираността му. Не можеше да прецени дали старецът умишлено прикрива нещо, или всичко се дължи просто на различията във възпитанието на поколенията.

Накрая стигна до заключението, че Ямада е традиционалист. Масата в стар стил и възглавниците, липсата на каквато и да е стереосистема или CD плейър, татамито на пода: всичко това напомняше за едни отминали времена. Ямада не разкриваше доброволно нищо, за което не бе попитан, и не всичко от онова, за което беше попитан, но Марико предположи, че причината е принадлежността му към по-старото поколение, което все още вярваше в светостта на мълчанието.

Докато Ямада я водеше нагоре по стълбите към спалнята, където държеше меча, Марико забеляза, че в къщата няма телевизор. Не беше необичайно слепите хора да имат телевизори в дома си — баба й имаше — но Марико заподозря, че този мъж не е изхвърлил своя, когато зрението му се бе влошило. По-вероятно беше, помисли си тя, никога да не бе притежавал телевизор. В къщата например не се виждаше нито едно очевидно място, където да е стоял, секция или стойка, които сега да се използваха за нещо друго, а силно тиктакащият часовник във всекидневната й подсказваше, че дори след като беше почти напълно ослепял, Ямада все още пазеше нещата, които не би могъл да използва повече. И най-вече според нея бе невъзможно някой да е прочел толкова много книги, ако прекарваше някакво време пред малкия екран.

Ямада нямаше дори компютър, което не беше чак толкова изненадващо — бабата на Марико също нямаше — но въпреки това Марико бе шокирана, защото не можеше да си представи живота си без компютър. Поредната разлика между поколенията, предположи тя.

— Ето го — посочи Ямада. Спалнята също миришеше на покрити с татами подове. Леглото не беше разтегателен диван в стар стил, както бе очаквала, а по-скоро модерен матрак върху висока до бедрото рамка. По-лесен за лягане и ставане, предположи тя. Над леглото, върху едно черно лакирано рафтче, лежеше мечът.

Мъжът отиде до него, свали го от стената и й го подаде. Оръжието беше изненадващо тежко и много по-голямо, отколкото бе очаквала. Но пък досега тя никога не бе държала в ръцете си истински меч. Беше ги разглеждала при обиколките на музеи и замъци като дете, разбира се, и всъщност винаги бе искала да отвори стъклените кутии и да ги вземе. Чувстваше се странно с оръжието в ръце, сякаш момичешката й фантазия бе оживяла. Една мъничка частица от нея се чудеше какво ли разкриваше това за нея. Детската фантазия на Саори беше да има пони.

— Извадете го от ножницата — каза Ямада.

Тя се подчини, оставяйки излъсканата, обвита с шнур ножница върху матрака. Голата стомана отразяваше всичко в стаята, като изкривяваше и разтягаше образите. Марико трудно можеше да си представи да се бие с него, но веднага щом мисълта се появи в главата й, тя осъзна колко лесно би било да се разсекат кости и мускули с толкова голямо острие. И естествено самураите, които са се сражавали с подобни оръжия, несъмнено са били много по-едри от петдесетте килограма и сто шейсет и петте сантиметра на Марико. Мечът едва ли им се е струвал чак толкова голям.

— Впечатляващо — отбеляза тя, претегляйки го на ръка.

— Така трябва да е. Той управлява силите на съдбата.

Младата жена не можа веднага да проумее думите му.

— Силите на съдбата?

— Точно така.

— Сър, да не би да твърдите, че този меч е вълшебен?

— И така може да се каже.

Марико го прибра в ножницата му.

— И това е причината крадецът да иска да ви го отнеме?

— Но разбира се.

— Естествено. — Тя не си направи труда да върне меча обратно на рафта му, просто го остави на леглото. — Казахте, че всъщност не сте видели крадеца да влиза в къщата?

— Вече не виждам добре, инспекторе.

Марико се обърна към стълбите.

— Мисля, че приключихме тук, сър. Ще ви съобщя, ако изскочи нещо.

— А, инспекторе — извика той след нея, — ако това ще помогне при разследването ви, този меч струва много пари.

— Защото контролира съдбата?

— Не. Защото е на почти деветстотин години.

— Аха. Ще ви се обадя, сър.

Напусна дома на стареца, свивайки и разпускайки юмруците си, като непрекъснато си повтаряше, че това е единственият начин да победи Ко. Трябваше да издържи повече от него. Той щеше да я засипва с подобни боклуци и тя щеше да търпи, докато боклукът му не свършеше.

И Марико адски силно се надяваше да свърши скоро.