Стив Байн
Дъщерята на меча (8)

8.

Господарят Джиндзаемон Ашикага Овари-но-ками бе колкото могъщ, толкова и страховит. Никой не оспорваше властта му над Овари; всичките му разумни врагове вече бяха решили, че е по-добре да изчакат стария тиран да умре, с надеждата, че наследникът на Ашикага няма да е надарен със същата демонична смелост като бащата. Наистина областта Овари беше апетитна земя и всички съседни феодали копнееха да я изтръгнат от контрола на Ашикага. Полуострови ограждаха дълбокия й тесен залив от всички страни и го превръщаха в пристанище с естествена защита от често връхлитащите тайфуни. Планините, които се издигаха на север и на запад, осигуряваха допълнителна защита срещу заплахите от военно естество. Равнините на Овари даваха богата оризова реколта, което правеше областта още по-изкусителна плячка. Армията на Ашикага бе много по-малобройна от силите, които командваха враговете му. Но след като планините и морето защитаваха фланговете му, Ашикага можеше да съсредоточи ограничената си военна мощ върху защитата на източния фронт, което не представляваше особена трудност за такъв изкусен генерал.

Веднъж, преди много години, двама вражески феодали нападнали едновременно Овари, единият по море, а другият по суша. Господарят Ашикага разгромил и двамата, изпращайки срещу всеки от тях по половин армия. Първия нападнал по двата фланга откъм полуостровите, докато корабите му нахлували в пристанището. Обсипал ги с дъжд от запалени стрели, които нанесли на лодките такива щети, каквито стоманата нанася на плътта и нападението било прекратено още преди първият моряк да стъпи на брега. Сухопътните нападатели получили възможността да нахлуят дълбоко в равнините, преди втората половина от бойците на Ашикага да ги връхлети откъм гърба, отрязвайки ги от обоза. Врагът се отправил на юг само за да бъде пресрещнат от стрелците, които се връщали от морската битка. Свивайки на запад, нашествениците се сблъскали с останалите стрелци, които се спускали от другия полуостров. Обграден с воини от три страни и планината от четвъртата, врагът бил оставен без продоволствия цяла седмица в плодородната земя, на която, за нещастие, й оставали цели три месеца до жътва. И двете маневри били толкова изненадващи и били проведени с такава унищожителна скорост, че генералите на противника нямали друг избор, освен да повярват, че цялата армия на Ашикага е била изпратена едновременно в равнините и на крайбрежието и че всеки генерал, който е способен едновременно да разгърне една и съща армия на две бойни полета, трябва да бъде оставен да умре спокойно в собствената си провинция, с надеждата, че нечовешките му умения няма да бъдат наследени от приемника му.

Въпреки цялата си мощ и ум Ашикага беше грозноват мъж. Лицето му приличаше на череп с опъната върху него кожа, а скулите му бяха изпъкнали като на затворник, оставен две седмици без храна. По лявата страна на лицето му, от устата до липсващата мека част на ухото, минаваше идеално права линия — плътен бял белег, по който нямаше окосмяване. Косата и веждите му бяха рошави и прошарени, в рязък контраст с постоянния червеникавокафяв цвят на кожата му, придобит през годините, прекарани под безмилостното слънце на бойното поле. Тялото му също носеше белезите на сраженията, но все още най-грозният от белезите му бе противният засукан възел на гърлото му. В младежките години на Ашикага някакъв стрелец пуснал стрела през гърлото му и само по милостта на някой буда или демон успял да оцелее. Говореше се, че в онзи ден той убил още двама мъже, преди да спре, за да извади стрелата. Някои твърдяха, че дори се върнал, за да се разправи с мъжа, който го прострелял. Накрая се възстановил от раната, но лековете сбръчкали кожата на гърлото му в странен усукан белег, напомнящ на увъртяно около дръжката на копие парче плат. Гласните му струни също били увредени. Минала повече от година, преди да започне отново да говори и дори да върти главата си, и оттогава гласът му напомняше по-скоро ръмжене, скърцане на чакъл под колелата на каруца, боботенето на далечна гръмотевица.

За Сайто нямаше никакво значение дали стрелата наистина бе пробила гърлото на господаря му, или само го беше одраскала, дали наистина бе открил стрелеца, или историята за отмъщението му беше просто измислица. Щом човек се издигне дотам, че хората да започнат да измислят легенди за него и да ги разказват така, сякаш са самата истина, то това говореше достатъчно за способностите му. Сайто винаги се обръщаше към господаря си с Ашикага-доно, вместо с обичайното сан, което се използваше при равни, или дори сама, което използваше за господаря Канаяма. Винаги щеше да уважава Ашикага като воин и свой феодал въпреки слуховете, които се разнасяха сред суеверните войници, за разни гладни духове, върнали се към живота.

Сайто беше призован от своя генерал в залата за аудиенции, за да му докладва за смъртта на господаря Канаяма. Когато му разказа за ритника, който бе запратил другаря му в бодливия храсталак, Ашикага издаде къс дрезгав смях.

— Нима очакваш да повярвам, че Осаму Канаяма е ритнал човек, докато е държал меч в ръката си? — вълчият глас бе пропит с горчиво недоверие. — Защо просто не го е посякъл? Какво се опитваш да скриеш от мен?

— Нищо, Ашикага-доно. Нищо от онова, което ви разказах досега, няма да спаси покойния господар от срама. Вие поискахте от мен истината и аз ви давам точно това. Не мога да обясня действията му; той изгуби всякакъв контрол. Години наред му бях верен, но господарят Канаяма умря без чест и за да му спестя позора, му отсякох главата. Ако все още смятате, че съм лъжец, моля да ми позволите да извърша сепуку, за да защитя невинността си.

Черните очи на Ашикага се насочиха към лакираната кутия, поставена в основата на подиума. В кутията лежеше дебела платнена торба, в която беше увита отсечената глава.

— Не, Сайто-сан — каза замислено той. — Продължи разказа си. Може би наистина е полудял. Разкажи ми останалото.

Сайто довърши историята със смъртоносния удар и погребалната клада, като описа всяка подробност, с изключение на мечовете. Не се страхуваше, че Ашикага ще разпознае промяната в новата цуба на неговия тачи, защото никой, освен телохранителите и самия господар Ашикага, не влизаше въоръжен в залата за аудиенции. Домакинът, който на входа бе приел оръжието на Сайто, нямаше нужните познания, за да направи разлика между мечовете, така че тайната му си оставаше скрита. И въпреки това той предаде оръжието си с огромна неохота. Дори при самата мисъл за него припяващото свистене, наподобяващо писъка на връхлитащ стоманен сокол, което беше чул в гората, отекна в залата за аудиенции. Как може икономът да не знае, че държи в ръцете си меча на мечовете? Дори през ножницата усещането му бе божествено. Сайто успокои напрежението си с мисълта, че скоро отново ще се събере с оръжието си.

Ръмжащият глас на Ашикага върна вниманието на Сайто в залата за аудиенции.

— Ти беше искрен с мен, Сайто-сан, макар и с цената на честта на господаря ти и твоята собствена. Правилно си постъпил, като си изгорил тялото на предателя. Ако го беше върнал тук, аз нямаше да го позволя. Преценката ти е добра и двамата с Накадай-сан доказахте своята лоялност. Няма да те отпратя като ронин.

Тези думи прогониха и последните остатъци от тревогата, която караше стомаха му да се свива на топка от мига на пристигането му тук. Животът на самурая се заключаваше във верността към господаря му, а без господар този живот ставаше безцелен. Право на господаря Ашикага бе да разпусне всички самураи на Канаяма и да ги отпрати като ронини, воини без господар, обезчестявайки още повече името на предателя. Смъртта щеше да е за предпочитане, това беше пределно ясно. Сега Сайто не го очакваше такава съдба, защото Ашикага бе избрал да реквизира самураите на Канаяма и да прехвърли лоялността им към себе си. Сайто лесно щеше да приеме тази промяна; и без това вече уважаваше стария даймьо повече, отколкото би могъл да изрази с думи. Въпросът беше дали Ашикага щеше да приеме подобна преданост, а сега и тази тревога се бе изпарила без следа.

— Благодаря ви, Ашикага-доно — поклони се Сайто. — Животът и мечът ми ви принадлежат.

— Утре ще изпратя третия ми син в замъка на Канаяма. Той ще бъде новият му господар. Ти ще го придружиш и ще го запознаеш с новия му дом.

— Да, господарю.

— Колко е голямо сегашното ти владение?

— Петстотин коку, господарю.

— Вече е хиляда. Когато пристигнете в Гифу заедно със сина ми, той ще ти избере шест от най-добрите коне на Канаяма. — Ашикага забеляза озадаченото изражение на Сайто и додаде: — Ако беше върнал тялото ми на моя враг, духът ми щеше да те преследва до края на живота ти и след смъртта ти щеше да пререже гърлото на душата ти. Ти направи мъдър избор, Сайто-сан.

Сайто се зачуди какво ли бе казал Накадай, когато Ашикага го беше призовал в същата тази стая, дали той също бе получил подобна награда. Сигурно причината е предложението ми да издигнем погребална клада, помисли си той. Няма значение. Господарят ще увеличи или намали арендата ми както намери за добре, а добрият васал е длъжен да я плати, независимо в каква посока е промяната.

Но одобрението на новия му господар прогони затаената вина от присвояването на меча на Канаяма. Ашикага можеше да заповяда да увесят трупа на Канаяма над входната му врата или да нахрани с него кучетата си, или да нареди да разтопят Красивата певица и да изковат от метала й нощно гърне. Никой не можеше да предвиди реакцията му. По-добре беше да изгорят Канаяма, както бяха направили, и да спасят Красивата певица, както бе направил той. Не беше откраднал меча, за да спечели от него. Добрият васал обръща внимание на подобни неща.

Освен това, когато четири дни по-късно Сайто се завърна у дома с четири нови коня и широка усмивка на лицето, съпругата му беше много доволна. Хисами бе красива жена с изваяна фигура, не дребничка и крехка като куртизанките, които толкова много жени се опитваха да имитират. Разбира се, самият Сайто беше доста висок, затова главата на Хисами стигаше едва до рамото му. Но високата и горда дама се отличаваше сред останалите жени, изпъкваше като ловен сокол на китката, с дълга шия и блестящи очи, непознаващ страх. В този ден бе облечена с оранжево кимоно, под което се подаваше долната й роба в искрящо бяло. Прическата й както винаги беше безупречна, две дълги игли поддържаха кока й. Сайто знаеше със сигурност нещо, за което всички останали можеха само да предполагат: че иглите всъщност бяха ножове. Защото Хисами бе самурай като съпруга си и беше също така подготвена да грабне оръжието и да пролее кръвта си по заповед на господаря.

Тя изпита удоволствие при вида на конете — конюшните на покойния им господар бяха отлични — а още по-доволна бе от разширяването на имението им. Едно коку беше количеството ориз, необходимо за изхранването на един човек за година, а петстотин допълнителни коку щяха да позволят на Сайто да включи в пределите на имението си и съседния град. Което все пак не беше много. Преди да умре, Канаяма бе събирал данъци от около дванайсет хиляди коку, а владенията на Ашикага бяха поне трийсет пъти повече от това, но истинският самурай не измерваше богатството си по този начин. Селяните и отвратителните търговци се тормозеха от подобни неща; паричните дела бяха под достойнството на Сайто. Той сигурно щеше да използва новопридобитото си богатство, за да въоръжи още слуги с мечове и брони, но подробностите щеше да остави на своята домакиня. Финансите касаеха единствено лихварите и жените.

И като такава, Хисами беше във възторг.

— Господарят сигурно е много доволен от теб — изчурулика тя с грейнало лице, когато той предаде конете на прислугата и тръгна заедно с нея към чайната стая. — Да удвои площта на имението ти и да те изпрати да придружаваш сина му. Като телохранител, несъмнено. Убедена съм, че за това те е изпратил.

В стаята тихо влезе прислужница с мише личице, остави подноса с чая и чашите и изчезна също толкова безшумно, както бе влязла.

— Не — отвърна Сайто. — Господарят Ашикага имаше нужда от човек, който да познава замъка на Канаяма. Затова ме изпрати.

— Възможно е. Но нали Накадай-сан е прекарал там също толкова време, колкото и ти? А избраха теб. Не Накадай уби господаря Канаяма. О, не се прави на изненадан. Научихме за това още преди дни. Господарят Канаяма направи грешка и е наистина жалко, че трябваше да умре без лице, но все пак той бе Осаму Канаяма. Ашикага-доно изпрати поне дузина мъже, за да го убият, но ти се справи сам.

— Направих го заедно с Накадай. И със съжаление. — Той отпи от чая си. — И все пак в думите ти има някаква истина.

Хисами се поклони; по-добре беше да благодари на съпруга си за проявената благосклонност, вместо да се държи като настоятелна съпруга.

— Нашият нов господар наистина е много доволен от теб. Иначе можеше да ни остави да изгнием като ронини! След всичко, което… Къде е мечът ти?

Гърбът на Сайто настръхна от хилядите ледени остриета, които се забиха в него.

— Какво?

— Твоят тачи — каза тя. — Този е различен. Върху дръжката и цубата има гравирани лисици.

— А, да. — Стомахът му се сви, тъпа болка се стрелна към тестисите му. Все пак съумя да потисне всяка промяна в изражението на лицето си или в гласа. — Моят тачи се счупи по време на битката. Реших да го оставя заедно с моя господар, когато положихме тялото му върху кладата. — Въпреки чувството за гадене лъжата успя да прозвучи достатъчно убедително. — Беше отличен меч. Дори умирайки, Канаяма оцени стойността му.

Настъпи напрегнато мълчание и Сайто се зачуди дали и на нея гласът му бе прозвучал толкова равно, колкото му се бе сторило. Най-накрая тя каза:

— Да, наистина е жалко. Беше хубаво оръжие, нее!

— Предполагам, че и този ще свърши работа. Господарят Ашикага ми го даде заедно с останалото.

— Хм. Не съм чула тази част от историята. Наистина не е срамно да изгубиш оръжието си в двубой с Канаяма, предвид бойните му умения. Странно, че са пропуснали тази част, нее? Хм.

Сайто положи огромни усилия да не преглътне.

— Знаеш как се разнасят слуховете. Когато историята стигне до следващото село, тя е почти неразпознаваема. Сигурно някои подробности са били пропуснати при разказването.

— Да, сигурно. Но къде ли съм виждала тези лисици?

Пулсирането в корема му се ускори. Точно това го беше притеснявало от момента, в който се бе отдалечил от погребалната клада. Няколко години по-рано Канаяма беше посетил дома на Сайто. Случило се бе само веднъж, точно след като двамата с Хисами се бяха оженили. Сайто и господарят му седнаха заедно и Хисами им наля чай. Но един самурай винаги забелязва оръжията, които носят останалите около него — или нея. Добрата съпруга трябва да има око за детайлите, за да може да поздрави подобаващо гостите или да промени посоката на разговора, ако се повдигне някоя нежелана тема. Хисами беше едновременно добра съпруга и добър самурай. Тя сигурно бе забелязала изящно гравираните лисици на хълбока на Канаяма и сега всичко зависеше от това дали паметта й беше съхранила онова, което бяха видели очите й. Сайто преглътна едно проклятие и зачака най-лошото.

Но днес боговете бяха благосклонни към него.

— Мога да се закълна, че съм ги виждала и преди — заяви най-накрая тя, — но нямам представа къде. Може да е било в някой друг живот. Няма значение. Предполагам, че съм виждала хиляди мечове да преминават през селото ни, защо този да не ми изглежда познат, нее?

Сайто кимна, искаше му се да въздъхне дълбоко и да изпусне насъбралото се в гърдите му напрежение, но се страхуваше да го направи, защото тя седеше точно срещу него.

— Можеш да забравиш за лисиците. Утре ще отнеса меча, за да му сложат нова цуба. Мисля си за герба на рода Сайто. — Той кимна, поглеждайки отново към лисиците. — Да, мисля, че гербът на баща ми ще изглежда отлично там.

— Определено. Веднага ще изпратя някой при ковача на мечове, за да уговори подмяната.