Стив Байн
Дъщерята на меча (71)

71.

Телефонът на Саори не ги доведе доникъде. Ямада беше прав за протежето си — мечът не го бе обсебил дотолкова, че да изгуби здравия си разум. Фучида беше проявил съобразителност и спецчастите бяха открили телефона зарязан на задната седалка на таксито.

— Проверете за отпечатъци — каза Марико на водача на екипа по телефона.

Тя пътуваше към моргата, седнала до шофьора на една полицейска кола, която летеше с пълна скорост през каньона от асфалт, стомана и светлини. Фаровете и стоповете на останалите автомобили оставяха призрачни следи пред замъгленото й зрение, уличните лампи прелитаха над главата й, огромните светодиодни дисплеи проблясваха от двете страни на улицата, а бурканът на полицейската кола пръскаше стробоскопична светлина навсякъде.

— Знаем, че Фучида е нашият човек, но няма да е зле да представим на прокурора още доказателства. Разпитайте шофьора на таксито. Вижте дали си спомня нещо.

— Вече го направихме, сержант. Той каза, че някакъв дългокос тип го спрял и го питал колко ще му струва да го закара до Нарита. Предполагаме, че вашият заподозрян е хвърлил телефона отзад, докато вратата е била отворена.

— Вероятно.

— Вече разговарях с охраната на Нарита и изпращам хора…

— Не си правете труда. Той няма да лети никъде. Има заложничка, ще се старае да избягва обществените места. Освен това бърза да получи откупа си до утре, днес в никакъв случай няма да напусне страната.

— Права сте.

— Разберете къде се е намирал Фучида, когато е спрял таксито. Копелето сигурно се крие някъде наблизо. Трябва да е някое уединено място, където крещяща жена няма да бъде чута. Предполагам, че ще е в някое доста просторно помещение. След като остави телефона на масата, го чух да прави три или четири крачки, преди да стигне до заложничката.

— Тъй вярно.

— Още нещо. Щом Фучида се е разбързал така, значи сигурно е накарал доставчика си да чака. Или може би доставчикът му пътува насам в момента и Фучида трябва да се срещне с него. Вземам си думите назад; свържете се с Нарита. И с властите на пристанището, тук и в Йокохама. Кажете им да затегнат проверките на товарите. Трябва да търсят кокаин. Съсредоточете се върху чуждестранните превозвачи и кораби, които пристигат от външни пристанища. Но екипът ви нека остане в района, може да извадим късмет и да открием къде се е сврял Фучида.

— Заемаме се, сержант.

Командирът на спецотряда прекъсна връзката точно когато колата с Марико навлезе в кръговото пред болницата. Тя благодари на шофьора, след което влезе в сградата и се спусна по стълбището към моргата.

Беше доста късно, едва ли някой от семейството щеше да се появи преди сутринта. Марико смяташе, че трябва да има кой да ги посрещне, някой, който да им разкаже какво се е случило с доктор Ямада. А моргата беше обикновено място за чакане, както всяко друго. Нямаше никакво желание да се прибира у дома. Колкото и да й се спеше, точно сега нямаше нужда от кошмарите с окървавеното тяло на Ямада и писъците на Саори. По-добре да задреме на някое място, където знаеше, че няма да може да заспи дълбоко. Без сънища.

На долния етаж откри една облечена в бяло възрастна жена, която носеше огромни черни слънчеви очила на Шанел. Тя изглеждаше по-възрастна от бабата на Марико и стоеше с лице към прозореца, който Марико бе виждала и преди. От другата му страна трябваше да лежи тяло и Марико се зачуди чие ли е то. Трупът на Ямада нямаше да е единственият тук — в град с тринайсет милиона население всяка болница сигурно подслоняваше доста тела.

Но възрастната жена се обърна към Марико и отбеляза:

— И вие сте дошли заради него.

— Заради кого?

— Мисля, че го познавате под името Ясуо Ямада — каза възрастната жена. — Как се запознахте с него?

— Той беше мой сенсей… — отвърна Марико като замаяна. — Чакайте… коя сте вие? Как се озовахте тук? Той е мъртъв едва от час. Не може да са успели толкова бързо да се обадят на наследниците.

Марико говореше предимно на себе си, твърде тихо, за да може някоя жена на толкова напреднала възраст да я чуе. Но старицата обясни:

— Видях я. Смъртта му, имам предвид. Толкова ме натъжи. И да го убие собственият му ученик. Каква трагедия.

Марико се зачуди дали вече не е заспала.

— Сигурно сънувам — рече тя. — Това няма как да ви е известно. Тук още никой не го знае, а аз току-що дойдох.

Възрастната жена я погледна.

— Скъпа моя, звучите ужасно изтощена. Мисля, че един хубав сън ще ви се отрази добре.

Тя беше права. Но дори в изтощението си умът на Марико все още бе ум на детектив. Подробностите продължаваха да привличат вниманието й, като например фактът, че жената гледаше право в нея и въпреки това каза, че Марико звучи ужасно изтощена. И големите черни слънчеви очила, които носеше през нощта в сутерена.

Жената беше сляпа. Марико едва не го произнесе на глас, но след това си спомни как Ямада-сенсей я бе сгълчал на верандата, когато му беше казала същото нещо. Вместо това попита:

— Коя сте вие?

— Името ми е Хаяно Шоджи. Двамата с Кейджи-сан сме приятели от много, много време. Още преди родителите ви да се родят, мисля.

— Защо го наричате Кейджи-сан?

— Ами това е името му. Кейджи Кияма. Той го промени на Ямада след войната. Човек не може да се запише в университет, след като е бил разжалван позорно. Не и в онези години. Нямаше друг избор, освен да го смени. И да, чувстваше се ужасно виновен заради това! Но според мен, оставяйки старото си име зад гърба си, той остави с него и част от вината си.

Марико все още се чувстваше потопена в нереалността. Тази жена говореше като герой на аниме. Със същия успех можеше да е вещица или дракон, седнал на гигантска гъба. Говореше така, сякаш Марико през цялото време е участвала в това аниме, познава сюжета и затова може да разбира странния разговор във всичките му обрати.

Тя се стовари в най-близкия стол. Умът й работеше с такава скорост, че не й оставаше сила да стои права. И въпреки това не изпускаше от поглед детайлите. Столът беше тапициран със зелена изкуствена кожа и когато тежестта й се стовари върху него, металният му крак, на който липсваше гумената тапа, заскърца по балатума. Хаяно Шоджи стоеше изправена, опряла леко два пръста върху тесния метален ръб, който ограждаше големия стъклен прозорец на стаята за оглед в моргата. Самата Марико все още не се бе приближавала до него, за да види тялото на своя сенсей. За секунда се замисли върху този факт, анализирайки мотивите си — но само за секунда.

— Вина. Вие казахте, че Ямада-сенсей е бил изпълнен с вина. За какво?

— Ами за това, че не успя да унищожи меча, когато имаше възможност, разбира се. И заради други неща. Той не беше при майка си, когато тя почина, но аз винаги съм му казвала, че не бива да се чувства виновен заради това. Не бива да изпитваме вина заради нещата, които не можем да контролираме, скъпа. Вие също трябва да научите този урок.

— Госпожо, вие не знаете нищо за мен.

Шоджи се усмихна със сладка усмивка.

— Дете, виждам много повече, отколкото предполагате.

— Да, и аз така започвам да си мисля — съгласи се Марико. Тя също можеше да забелязва доста подробности, но тази жена беше нещо друго. Тя говореше с изнервяща фамилиарност — същата, която Марико често бе откривала в тона на Ямада. Така говорят илюзионистите, когато знаят коя карта сте избрали, макар вие да сте сигурни, че никой друг не я е видял. — Ако нямате нищо против, смятам да постъпя твърде неуместно и да ви предложа да ви почерпя с чаша кафе. Знам, че току-що се запознахме, но съм изпълнена с усещането, че имаме за какво да си поговорим. Някъде на горните етажи има кафене. Искате ли да дойдете с мен?

— С удоволствие, скъпа.