Стив Байн
Дъщерята на меча (12)

12.

Хисами изчезна през входната врата със същата бързина, с която слугинята изчезна през задната, оставяйки Сайто да се чуди какво й е щукнало на съпругата му. Обикновено тя бе послушна, както си му е редът, но днес беше доста дръпната. Не, поправи се той. Езикът й винаги е бил хаплив. Това бе едно от нещата, които го бяха привлекли към нея: тя не беше някакво меко малко зайче като много от останалите жени. И все пак понякога подобен език не подхождаше на жена, а и без това денят му се бе сторил ужасно дълъг. Имаше истина в старата поговорка: „Самураят трябва да е женен само за сабята си“.

Отсъствието на Красивата певица подлудяваше Сайто. Той винаги се беше чувствал гол без допира на острие до хълбока си, но този път това усещане бе особено силно. Нощната езда до Секи беше тежка и много опасна в тъмното, но чувствайки новото оръжие до хълбока си, той не бе изпитал никакъв страх. Сайто, разбира се, се прибра у дома по светло, но макар да си беше спестил опасностите от язденето през нощта, той се бе чувствал много по-уязвим. Пришпорването на коня в тъмното си имаше своето очарование: навеждането при преминаването под случайните ниско надвиснали клони, несигурността дали и кога конят му ще се спъне, ще счупи крак или ще го хвърли от гърба си. При препускането невъоръжен посред бял ден нямаше подобни вълнения, с изключение на срамната възможност да бъде причакан от разбойници.

Сайто поклати глава, докато гледаше как прислужницата Харуко мълчаливо поставя пред него лакиран поднос с чай и храна. Бръчки прорязаха бузите му, когато сви устни в самоукоряващо мръщене. Не страхът от пътните разбойници бе причина за студените тръпки сутринта. Беше мечът, или по-скоро липсата му, и той го знаеше много добре. Дори без своя тачи Сайто не беше съвсем невъоръжен. На кръста си носеше своя вакизаши, къс меч, от който не се лишаваше никой самоуважаващ се самурай. Колкото и добър меч да бе тачи, винаги съществуваше вероятност да се счупи по време на сражение. Такава беше реалността. Вакизаши можеше да се използва в битка само когато воинът се окажеше лишен от основното си оръжие. Но истинската цел на вакизаши бе непрекъснато да напомня на самурая, че е смъртен. За истинския последовател на Бушидо имаше само два благородни начина да умре: в битка или от собствената си ръка, извършвайки сепуку. И двата бяха израз на висша саможертва в служба на господаря. Вакизаши се използваше при извършването на сепуку и тъй като честта можеше по всяко време да изиска самураят да сложи край на живота си, той никога не трябваше да остава без късия си меч. Никой разбойник не можеше да се изправи срещу Сайто и неговия вакизаши и да остане жив. Сайто го знаеше. Макар мечът да беше доста по-къс, уменията на самурая бяха достатъчни, за да превърнат този недостатък в предимство срещу врага. Едва ли мисълта за разбойниците го бе притеснявала по обратния път от Секи. Причината можеше да е единствено сабята.

Ами ако й се случеше нещо? Занаятчиите от Секи бяха най-добрите в страната и може би в целия свят, но все пак никой от тях не можеше да се мери с безсмъртния майстор Иназума. Щяха ли да окажат на Красивата певица нужното уважение? Сайто изсумтя и отпи от чая си. Разбира се, че щяха. Тези мъже, също като Сайто, бяха посветили живота си на меча, макар и по различен начин. Те нямаха друг избор, освен да й засвидетелстват почитта си. Как би могъл някой да не забележи красотата й, нейното съвършенство?

А ако не оправдаеха надеждите му? Сайто не беше сигурен как тази мисъл отново бе успяла да се промъкне в главата му. Докато оставяше чашата си на подноса, навън изпищя сокол. Писъкът проникна в къщата, докато птицата продължаваше да кръжи над нея и Сайто долови познатата нотка, песента на неговата Красива певица. Ами ако я бяха повредили? Въпросът беше неизбежен и след мигновен размисъл той вече знаеше отговора: всеки, който почерни сабята, ще умре.

Нямаше друг начин. Това бе напълно естествена реакция, успокои се той. Всеки, който види как някой друг унищожава такова великолепно произведение, ще се почувства по същия начин. Можеше ли човек да гледа безпристрастно как някой безумец хвърля в кладата статуите на Ункей^[1]? Можеше ли просто да стои и да гледа как някой разкъсва на парчета „Сказание за дома Тайра“^[2]? Никога. Никой от занаятчиите в Секи нямаше да навреди на Красивата певица, но и никой, който й нанесеше повреда, нямаше да остане жив.

Успокоен от решението си, Сайто започна да се храни. На подноса пред него лежаха купа с димящ ориз и малка правоъгълна чиния с парчета суров октопод. Сайто осъзна, че слугинята ги е оставила там, без той да забележи, и това го разтърси. Обикновено беше невъзможно да влязат хора в стаята, без самураят веднага да усети дали има напрежение в стойката им, дали са въоръжени и каква защита има в близост до мястото, където седи той. Това, че някаква си обикновена слугиня се е приближила незабелязано до него, най-малкото го разтревожи. „Препускането“, помисли си Сайто, докато загребваше ориз с пръчиците за хранене и го пъхваше в устата си. Сигурно ездата го е изтощила толкова много.

Той кимна успокоен и топна едно лилаво-бяло парче октопод в плитката съдинка със соев сос и уасаби, която му бе оставила Харуко. Да, беше точно ездата. Дванайсет от последните четиринайсет часа бе прекарал на седлото, което беше повече от достатъчно, за да изтощи който и да е мъж. Ако зависеше само от него, Сайто щеше да отседне в Секи, да изчака, докато мечът му е готов, и да се върне у дома следобед на следващия ден. Но никой самурай не принадлежеше единствено на себе си. Сайто бе просто оръдие на господаря Ашикага, а Ашикага не обичаше васалите му да препускат наоколо без негово знание. Дори самураите от най-висш ранг не можеха да напуснат собственото си село без позволението на господаря си. Да се позволи на нечии воини да ходят където си искат бе най-сигурният начин да се стигне до бунтове и убийства. Сайто бе извадил късмета да попадне сред самураите със среден ранг в армията на Ашикага, което бе достатъчно, за да носи двата меча и характерната прическа, но пък му позволяваше да избегне внимателното следене на всеки негов ход. И все пак нямаше да е добре да отсъства от дома си, ако се появи вестоносец на господаря. Освен това щеше да е неблагоразумно да направи още едно своеволно пътуване до Секи. Следващия път щеше да се наложи да иска разрешение.

А той знаеше, че следващият път щеше да е скоро. Занаятчиите, които бе наел в Секи, му бяха казали, че ако работят бързо, биха могли да завършат новата му цуба още на следващия ден. Сайто знаеше, че за да го направят, трябваше да поддържат огнищата на ковачниците си запалени денонощно. Още по-добре, помисли си той. Не бяха ли нисшите касти родени точно за това? Дървената ножница, която беше поръчал, също щеше да е изработена дотогава, а обвивките на дръжката и канията вече бяха готови. Много добре, реши той, докато пъхаше последните остатъци от ориз в устата си. Значи ще е утре.

Той отново извика Харуко и й заповяда да каже на главния гълъбар на дома да приготви пощенски гълъб. Скоро след това мъжът се появи на вратата и Сайто му издиктува молбата за пътуване до Секи. Доволен, той мина през банята, която вече беше подготвена за него, след което потъна в сън.