Стив Байн
Дъщерята на меча (7)

7.

Над хълмовете се спусна тишина. Оранжеви и златисти есенни листа мързеливо се ронеха по земята, все по-малко оставаха неподвижни по клоните. Едно от тях падна върху лицето на господаря Осаму Канаяма; бледността му рязко контрастираше с ярката червенина на листото. По-голямата част от кръвта му вече бе обагрила земята в поток от тъмноалено. На гърба му зееше страшна рана, дълбок разрез от лявото рамо до десния хълбок, а лицето му все още беше разкривено в налудничавата озъбена маска от битката.

— Никога досега не съм виждал подобно нещо. — Все още дишащ тежко, Тоширо Сайто гледаше падналия си командир, а кръвта барабанеше по тъпанчетата на ушите му в поддържан от адреналина ритъм.

— Нито пък аз — каза Минору Накадай и прибра своя тачи в ножницата на бедрото си. — Нито при Камакура, нито при Хигашияма, никога.

Двамата мъже бяха много различни. Докато Сайто се извисяваше слаб и висок в доспехите си, Накадай беше с цяла глава по-нисък от него и широк почти толкова, колкото и висок. Сайто имаше обветрено лице, загоряло от слънцето и загрубяло от годините, прекарани в сражения. Бузите на Накадай приличаха на червени ябълки, а очите му представляваха дълбоки и тесни проблясващи цепнатини, като две черни мраморни топчета, натиснати в топка тесто. И двамата бяха облечени в доспехи и имаха характерните прически, които, заедно с двата меча, ги определяха като самураи, но така, застанали един до друг, Накадай приличаше повече на бик, а Сайто — на изсъхнало дърво.

— Той се сражаваше като полудял — поклати глава Сайто. — Не, като бясно куче. Не го разбирам.

— Да. Ние трябваше да лежим тук, не той. Жалко, заслужаваше много по-добра смърт.

Освен всичко останало господарят Канаяма беше един от най-изтъкнатите майстори на меча в област Овари. Също така бе самурай, господар на замъка в Гифу, даймьо на околното феодално владение и съюзник и довереник на господаря Джиндзаемон Ашикага Овари-но-ками, повелител на Овари. Допреди няколко дни Канаяма беше един от генералите на господаря Ашикага и командир на Сайто и Накадай. По време на война мнението на господаря Канаяма винаги се зачиташе, а хванеше ли меча в ръце, никой на сто ри наоколо не можеше да се мери с него. Ала предишната сутрин той трябваше да извърши сепуку; наказанието му беше наложено от господаря Ашикага по обвинение в измяна. Но вместо това на зазоряване Канаяма бе взел мечовете си и двата си най-бързи коня и бе побягнал през равнините на Овари.

Той препуска с първия кон, докато животното не рухна от изтощение. Вторият, който беше по-силен от първия, го носи на гърба си цяла нощ, докато накрая не счупи крака си при безумното си хвърляне в река Кисо. Нататък Канаяма продължи да бяга пеша и на Сайто, Накадай и още десетина воини, които се бяха впуснали да го преследват по заповед на Ашикага, им бяха нужни почти трийсет часа, за да го настигнат. А сега, на тези усамотени хълмове, той се бе обрекъл на кучешка смърт от ръцете на хората от собствената си свита.

— Не мога да го разбера — каза Сайто, докато чистеше кръвта от острието на меча си. — Ако просто беше извършил сепуку, щеше да умре с чест. А сега това! Да бяга като най-обикновен крадец, да кълца хората наляво и надясно така, сякаш никога преди не е докосвал меч… Кълна се в боговете, когато те изрита, направо не можах да повярвам на очите си!

Ритникът бе запратил дебелия Накадай право в един бодлив храсталак, където той си счупи две ребра, а всяко непокрито късче от кожата му беше одраскано стотици пъти. Накадай бе извадил късмет; всеки друг, озовавал се в обхвата на меча на Осаму Канаяма, обикновено умираше от бърза смърт. Ритникът не само отблъсна Накадай настрани, той накара Канаяма да изгуби равновесие и позволи на Сайто да избегне следващия му безумен удар. Воинът се размина само с повърхностно нараняване по ръката, но в замяна на това Канаяма оголи гърба си, а Сайто се завъртя и го разсече от рамото до хълбока.

— В това нямаше никакъв смисъл — кимна утвърдително Накадай и погледна невярващо към тялото. — Аз щях да съм обезглавен труп, а твоята кръв щеше да изтича от чуканчето на отсечената ти ръка, докато чакаш господаря да те посече. В нападенията му нямаше никаква мисъл, само лудост. Може би онова, което казват за този меч, е истина…

— Глупости — отвърна веднага Сайто. — Той беше изтощен. Яздил е дни наред без почивка. Може и да е пострадал, когато конят му падна в реката.

— Възможно е, но при Инуяма го видях да посича с една ръка четирима мъже, и то след като рамото му беше пронизано от стрела.

— Не мога да си го обясня — призна Сайто. — Може и да е полудял. Нищо друго не може да обясни защо се обърна срещу господаря Ашикага.

— Нищо, освен меча.

Сайто се намръщи.

— Избий си тази мисъл от главата. Да не си жена на някой селянин? Да не би също така да вярваш, че нощем таласъми крадат децата ти? Това острие е изковано от Иназума. Няма друг такъв меч! Нормално е да измислят легенди за него.

— Не и такива легенди — възрази Накадай.

— Вземи се в ръце! Легенди се носеха и за самия господар. Наистина ли повярва, че е убил сто мъже при Камакура? И аз не повярвах, но селяните разказваха такива неща за него. Сам избери, приятелю мой, дали си селянин или самурай. Наистина ли вярваш, че духовете могат да контролират мечове?

Накадай отпусна за миг глава. Когато отново я надигна, дебелите му бузи се бяха надиплили в усмивка.

— Прав си. Разбира се, че си прав. Сигурно смъртта на господаря ни ме подлудява. — Той тръсна главата си, сякаш за да се отърси от последните остатъци от някакъв лош сън. — Съжалявам. Сега можем ли да съберем останалите и да се върнем при господаря Ашикага?

Очите на Сайто отново се спряха върху тялото.

— Ти тръгвай. Някой трябва да приготви главата и да съчини предсмъртното му стихотворение.

Накадай кимна. Сайто го гледаше как бавно се изкачва по хълма, за да намери десетината буши, които ги бяха придружили при преследването. Сайто и Накадай бяха най-добрите ездачи в групата и бяха да успели да навлязат по-навътре в гората от останалите. Накрая дърветата се бяха сгъстили дотолкова, че ги бяха принудили да слязат от конете. Преследването продължи пеша, докато конете послушно чакаха на мястото, където бяха оставени. Сайто предположи, че където Накадай открие конете им, там ще намери и останалите от групата.

Което не му оставяше много време. Веднага щом фигурата на Накадай се скри от погледа му, очите на Сайто се впериха в тялото на мъртвия му господар. Трупът лежеше на земята с кръстосани крака и изкривен под невъобразим ъгъл торс, тъй като гръбнакът и гръдният кош вече не можеха да го поддържат в нормална човешка форма. Дясната ръка на Канаяма все още стискаше неговия тачи, който бе толкова остър, че когато собственикът му беше паднал, той се бе забил на половин дължина в земята.

Сайто се надяваше да не се е натъкнал на скала при падането. Той издърпа острието на Иназума от земята и въздъхна, когато установи, че никакъв камък не е повредил идеалния му ръб. Иназума, създателят на оръжието, беше майстор, какъвто нямаше да се появи на света поколения наред. Той, естествено, бе имал чираци, но никой от тях не беше успял да прояви гения на своя учител и след смъртта на Иназума училището му бе изчезнало. Оттогава бяха минали двеста години и единственото му наследство бяха саби като тази, съкровище, което Сайто никога не се бе надявал, че ще има честта да държи в ръцете си.

Самият Сайто беше забележителен майстор на меча, дори сред самураите. Не можеше да се сравнява с господаря Канаяма, но все пак уменията му превъзхождаха тези на повечето воини. Освен владеенето на меча, което всички самураи превръщаха в своя цел в живота, Сайто дълго време се бе обучавал и в иайдо, изкуството на изваждането на меча. Той се гордееше с бързината си и с плавността, с която отбиваше, парираше и нанасяше удари. Истинският майстор на иайдо можеше да извади меча си, да нанесе смъртоносен удар и да прибере оръжието в ножницата, преди трупът на врага му да е докоснал земята. Сайто все още не беше постигнал това, но полагаше всички усилия.

Впрочем точно тази сабя бе изкована от майстор Иназума специално за иайдо. Името й беше Красивата певица заради свистенето, което издаваше острието й при изваждането от ножницата. При иайдо мечът трябва да е по-лек от повечето тачи, за да се постигне по-голяма скорост при изваждането му; при този усещането бе сякаш масата му се поддържаше от собствени мускули, сякаш беше продължение на ръката на Сайто, напълно безтегловен.

Истински шедьовър. Щеше да е престъпление да го изпрати в отвъдния живот заедно с господаря Канаяма. Нямаше да е позор да вземе меча. Нямаше да е безчестие. Единственият начин да спаси този шедьовър бе да го открадне от мъртвеца, каза си той, като кражбата не беше нито мерзка, нито срамна. А и слуховете, които се носеха за меча, нямаше как да са истина. Сайто се засмя при тази мисъл, докато оглеждаше острието му под лъчите на слънцето. Той лъсна до блясък повърхността му, възхищавайки се на отразените в нея листа. Това е меч на Иназума, помисли си. Естествено, че ще има легенди. Мъжете биха убили — мъжете бяха убивали — за да се сдобият с подобно оръжие. Когато става дума за такива съкровища, въображението е склонно да се развихря.

Сайто лъсна меча още веднъж, извади своя тачи и прибра оръжието на покойния си господар в ножницата му. Тя му пасна добре — не идеално, но достатъчно, за да не подрънква в нея. След това я свали заедно с меча от кръста си, седна на земята и бързо размота шнуровете около дръжките на двата меча. Размени ги и омота дръжката на Иназума с шнура от собствения си меч. Макар дълбоко в себе си да усещаше, че нарушава Бушидо, с ума си беше убеден, че постъпва правилно. Докато увиваше плетения шнур от своята ножница около тази на Красивата певица, той се опитваше да убеди в това и вътрешното си чувство.

Огледа със смръщени вежди двете цуба, кръглите метални предпазители на двата меча; размяната им щеше да отнеме повече време, а и не разполагаше с нужните инструменти. Измамата нямаше да е пълна. Но пък не беше и нужно. Нямаше причина някой да оглежда меча, който Сайто носеше по пътя към дома. Ако останалите изпитваха поне капчица лоялност към господаря си, мъката заради безчестната му смърт щеше да засенчи всички останали грижи.

Щом омота дръжката и ножницата на Красивата певица, Сайто набързо уви около меча си оранжево-жълтия шнур, който бе взел от господаря Канаяма. Маскирал двете оръжия, той препаса великолепния трофей на Канаяма около кръста си, а остави стария си меч на покойния господар. Едва тогава чу приближаващите се откъм хълма гласове. С едно безшумно движение Сайто се изправи на крака и извади меча на Иназума. Безподобното острие проблесна, когато отдели главата от тялото на Канаяма. Кръв почти нямаше, защото по-голямата й част вече беше превърнала пръстта в червена кал, но Сайто така или иначе почисти внимателно новото си оръжие. Когато разсече въздуха с острието, преди да го прибере в ножницата, то наистина запя с пронизителен, едва доловим, но въпреки това незабравим глас. Незнайно как Сайто веднага разбра, че тази песен имаше и думи, и в този момент в съзнанието му се появи посмъртното стихотворение на господаря му:

Великолепното слънце,

което достига зенита си,

засенчено от ръката ми.

— Идеално е — обяви по-късно Накадай, когато Сайто му изрецитира стихотворението. — Да, самият господар нямаше да се справи по-добре. Жалко, че е самата истина.

— Какво? — Сайто погледна към приятеля си, внезапно осъзнал, че Накадай е проговорил. Свистящата песен на сабята все още ехтеше във въздуха, заглушавайки всичко останало.

— Животът на господаря — отбеляза Накадай. — Не може да не си го забелязал. Той беше слънцето, засенчен точно когато бе достигнал върха в уменията си. Или си написал стихотворението по-добре, отколкото самият ти си очаквал?

— Не… то само се написа.

Накадай се засмя.

— Какво пък, може да си получил просветление. Сигурно трябва да си обръснеш главата и да постъпиш в манастир. — Накадай отново се изкиска, но Сайто настръхна при мисълта, че може да загърби оръжията си и ранга на самурай. Въпреки това се засмя насила.

Двамата се споразумяха да издигнат клада за тялото на Канаяма край гората, защото беше възможно след отнасянето му у дома господарят Ашикага да не им позволи да му устроят погребение. Какъвто и демон да бе обсебил господаря им в последните му дни, през по-голямата част от живота си Канаяма беше непобедим воин и се радваше на непоклатимата лоялност на подчинените си.

Слънцето вече залязваше по времето, когато успяха да съберат нужното количество дърва, защото, за да превърнат костите на своя господар в пепел, им беше нужна топлина, каквато обикновено се постига само в огнището на ковачницата. По предложение на Сайто мечовете на Канаяма щяха да изгорят заедно с тялото му. Той заяви, че господарят му е заслужил поне тази чест. Накадай бързо се съгласи — ако историите за призраци бяха истина, рече той, значи те ще направят истинска услуга на света, когато предадат на пламъците меча на Иназума. В ярката светлина на среднощната клада като че ли никой не забеляза различната цуба на меча на господаря Канаяма и никой не обърна внимание, че оръжието на хълбока на Сайто носи предпазителя на меча на покойния.

Това не е безчестие, каза си Сайто. Самураят трябва да превърне себе си в жив меч. Както господарят не жертва с леко сърце верните си самураи в битка, така и самураят не може да позволи с леко сърце да бъде унищожен един забележителен меч. Не, помисли си той. Това изобщо не е безчестие.