Стив Байн
Дъщерята на меча (65)

65.

Два дни по-късно сияещият генерал Мацумори влезе в работната зала на своите разузнавателни аналитици. Кейджи и останалите застанаха мирно, докато генералът не им позволи с кимване да се отпуснат.

— Господа, утрото наистина е добро. Армията на Негово величество смаза напълно съпротивата на Филипините.

— Банзай! — извикаха всички. — Банзай!

Кейджи викаше силно както всички останали, но стомахът му се бе свил на топка. Причината не беше победата — напротив, новините го караха да се гордее, че носи униформата си, да се гордее със себе си и със страната си — а по-скоро бързината, с която бе постигната. Според неговите изчисления трябваше да мине поне още една седмица, преди планът да се осъществи.

— Господа — заяви генералът, — длъжен съм да привлека вниманието ви към усилията на нашия най-нов другар, лейтенант Кияма. Младият Кияма предвиди необходимостта от допълнителен персонал в случай на ранна капитулация и благодарение на него аз успях да подбера най-добрите офицери. Те започнаха да пристигат вчера и днес — в последната минута, нее?

Останалите аналитици поздравиха Кейджи и той отвърна със сконфузен поклон.

— Преди два дни — продължи генералът — имахме посещение от полковник Ивазаки, ветеран от китайския фронт. Той е разпределен за надзора на военнопленниците в Минданао, Югоизточни Филипини. Преди два дни нашият лейтенант Кияма ме помоли да пренасоча Ивазаки в Лузон, на север. А тази сутрин, точно когато самолетът на полковник Ивазаки докосна земята, падна и последната съпротива в Севера. Вие показахте забележителна предвидливост, лейтенант. Ще ви препоръчам за медал.

Офицерите отново нададоха одобрителни възгласи, изчервеният Кейджи пак се поклони.

— Седемдесет и пет хиляди мъже — продължи Мацумори със сияеща усмивка на лицето — и сред тях нито един истински воин! Знаете ли на кого се предадоха те? На дизентерията! — Той се изсмя. — Така се бият тези варвари, господа. Те не се поддържат чисти и не хранят задоволително хората си. Победата на империята в тази война е предопределена!

— Банзай!

Кейджи отново извика заедно с тях, а лицето му не спираше да пламти. Беше се надявал американците да издържат поне още една седмица. Нуждаеше се само от още няколко дни, за да се погрижи Ивазаки да бъде отстранен. Нападението над момиче инвалид посред бял ден бе достатъчно, за да бъде хвърлен дори един полковник в затвора, стига Кейджи да успееше навреме да придвижи документацията. Разбира се, Мацумори щеше да подпише веднага, но Кейджи знаеше, че генералът никога нямаше да я придвижи нагоре. Затова бе свършил всичко сам, открадвайки ценни минути от работното си време, за да изпрати съответните молби и уведомления до друг генерал в Токио, а сега се оказваше, че всичко е било напразно. Вече никой не можеше да отстрани Ивазаки. Той беше изпратен, за да се оправя с двайсет и пет хиляди военнопленници, а сега бе получил три пъти повече. Обслужването на Батаан щеше да ангажира всички до един, че и повече. Кейджи можеше само да се надява, че малката Хаяно е сбъркала.

Но тя не беше. Той вече бе сигурен в това. Хаяно го бе защитила от земетресението. Беше видяла рака на майка му. Дори бе успяла да избегне смъртоносния удар на Ивазаки, а Кейджи просто не можеше да си обясни как едно обикновено сляпо момиче би могло да се справи с това.

Не, той беше повече от сигурен: на Батаанския полуостров щеше да има касапница и вината за това кръвопролитие щеше да е негова.