Стив Байн
Дъщерята на меча (27)

27.

Входната врата на Ямада не беше заключена. Странно, помисли си Марико, като се имаше предвид нападението от предишната нощ. Това й напомняше за едни по-спокойни времена. Тя отвори вратата и бе посрещната от познатия аромат на зелен чай. Ямада се намираше във всекидневната, коленичил край ниската масичка с лице към Марико.

— Аз съм, доктор Ямада. Детектив Оширо. Наистина не бива да оставяте вратата си отключена. Не забравяйте, че съвсем скоро ви нападнаха в дома ви.

— Учтива както винаги — усмихна се Ямада. Набръчканата му ръка посочи с жест масата, на която чакаха две димящи чаши чай. По татамито на пода все още се виждаха кафяви петна по местата, където беше изтичала кръвта на нападателите му, макар да си личеше, че бе положил усилия да ги почисти. — Моля заповядайте, влезте.

— Простете ми — каза Марико. — Не трябваше да ви казвам какво да правите в собствения си дом.

Тя събу обувките си, поклони се учтиво на професора и седна от другата страна на масичката, срещу него. Натъртените й ребра протестираха при всяко движение.

— Сестра ми е изчезнала, затова се държа грубо с всички. Работех по нейния случай, когато ми хрумна нещо за вашия. Този Шузо Фучида, същият, който се опитва да открадне меча ви, вие сте го срещали лично, нее?

— Разбира се.

Ето я пак: онази влудяваща негова способност да я накара да се чувства като дванайсетгодишно момиче. Как беше възможно отговорът на този въпрос да бъде „Разбира се“?

Марико си пое дълбоко дъх. После още веднъж.

— Защо не ми го казахте досега?

Той сви рамене.

— Не смятах, че има отношение към случая.

— Как е възможно да няма…? — Този път трябваха две дълбоки вдишвания, за да не се разкрещи. — Доктор Ямада, можехте да ми кажете името му още първия ден, когато дойдох тук. Защо изчакахте толкова дълго?

— Всяко нещо с времето си. Стига, инспекторе, сигурно вече сте го проучили. Какво разбрахте?

— Нищо. — Не й хареса увереността му, че знае как тя си върши работата, а още по-малко й харесваше това, че бе абсолютно прав. Беше преровила досиетата от всяка полицейска база данни, която успя да намери, и бе попълнила дузина нареждания за претърсване на досиетата на ипотечни заемодатели, автомобилни салони, банки и правителствени служби в търсене на някакви официални писмени документи за Шузо Фучида. Засега нарежданията все още не бяха дали плод и тъкмо когато започна да се рови из полицейските досиета, Саори изчезна и по всичко си личеше, че бе отнесла със себе си способността на Марико да се концентрира.

— Хайде, хайде — рече Ямада. — Вие сте много по-умна. Мисля, че вече сте си направили доста повече изводи за него от простия факт, че двамата сме се срещали. Защо не ми кажете какво знаете?

Марико усети вкуса на жлъчка от бунтуващия се стомах. Ребрата също я боляха, но нищо не можеше да се сравни с болката от усилието да сдържи раздразнението си.

— Добре. Той е свързан с борьокудан, нали?

— Не знам. Защо смятате така?

— Татуировките. Видях такива и на дебелака. Останалите, които нахлуха тук онази нощ, също ги имаха. Много от якудза си ги правят. Ако този Фучида е изпратил четиримата от онази вечер, значи самият той е якудза. Хм. Не мога да кажа, че съм прекарвала много време в създаването на контакти с борьокудан, но ще попитам познатите ми якудза дали са чували за него.

Ямада я погледна слисано.

— Познавате лично якудза?

— Разбира се.

— И разговаряте с тези хора?

Марико се засмя.

— Естествено. Аз съм полицай, доктор Ямада, почти е невъзможно да не познавам някой друг якудза. Освен това са полезни; научават какво се случва на улицата много преди нас, а най-много обичат да се фукат на ченгетата. Ще попитам моите хора. Ако го познават, повярвайте ми, веднага ще се похвалят.

Веждите на Ямада постепенно се върнаха на обичайното си място, окръглените му във формата на „О“ устни се отпуснаха и изненадата се изтри от лицето му.

— Простете, инспекторе. Никога не ми беше хрумвало, че между полицаи и престъпници могат да съществуват толкова… толкова… приятелски отношения.

— Приятелски не е точната дума. Наречете го професионална етика. Да се надяваме, че ще ми предложат нещо по-добро от онова, което мога да науча от официалните канали, защото в базата данни няма никаква шибана информация.

— Всички млади дами от вашето поколение ли са толкова добре възпитани?

— Извинявайте.

— Забравете за базата данни. Какво открихте вие за него?

В нея отново се надигна усещането за незрялост и недалновидност. В съзнанието й той постепенно бе приел ролята на дядо, учител и командващ офицер. Но след като й зададе този въпрос по възможно най-простия начин, тя установи, че започва несъзнателно да си прави изводи, до които не бе стигала досега.

— Той също е експерт, нали? По мечовете, имам предвид. Не може да не е. Човек не нахлува в първата срещната къща с надеждата, че ще намери вътре средновековни оръжия. Само някой познавач ще знае какво да открадне и къде да го търси.

— Продължавайте — подкани я Ямада.

— И колко специалисти по средновековните мечове може да има? — Изводите започваха да проблясват като мълнии, толкова бързо, че Марико едва успяваше да ги следва. — Вие сте учен. Посещавате разни конференции и други подобни, нее? Това трябва да е. Познавате го, защото е учен като вас. Да не е някой друг преподавател по история?

— Не.

— Тогава е някой от вашите ученици. Аспирант? Не. Сред тях няма много престъпни типове. Значи е някой от учениците ви по бойни изкуства, нали?

Ямада се поклони ниско, а късата му сребриста коса заблестя като милион звезди под светлината.

— Много добре, инспекторе. Всъщност наистина се запознахме в университета. Това се случи, преди да започне да тренира в моята школа. Човек среща боец като него само веднъж или два пъти в живота си.

— Какво можете да ми кажете за него?

Ямада сви рамене.

— Запознахме се, когато се записа в курса ми по история на периода Хейан. Умен младеж. Целеустремен. Разговаряхме често за боя с мечове и след това той започна да тренира при мен. Не мога да си спомня някой друг да е стигал толкова бързо до шодан.

— Защо не ми казахте кой е още първия път, когато дойдох тук? Досега щях да съм напреднала доста по случая ви.

— Съдбата си знае работата.

— О, не. Няма да ви позволя да се измъкнете толкова лесно. Вижте, случилото се онази нощ, когато нахлуха в дома ви… добре де, това наистина беше странно. Но дори и да вярвате, че съдбата ни е събрала заедно в онази нощ, първия път, когато се срещнахме, просто е нямало как да знаете какво ще се случи.

Ямада се ухили дяволито и очите му проблеснаха.

— За човек, който току-що е започнал да вярва в съдбата, знаете доста неща за нея, инспекторе.

Марико не можеше да реши дали да му се ухили в отговор, или просто да го удуши. Той беше симпатичен по онзи типичен за старците начин, но цялата тази глупост за съдбата започваше да й писва.

— Хайде де, да не би да искате да ми кажете, че цял живот сте чакали една жена полицай да застане на прага ви?

— Една жена боец, която владее изкуството на боя с мечове.

— Аз не съм… — Марико се изсмя раздразнено. — Направо ме вбесявате, знаете ли?

— Учтива както винаги, Оширо-сан.

— Вижте какво, да предположим, че сте прав. Да предположим, че наистина е било писано да дойда тук и по някакъв начин вие да успеете да ме уговорите да се захвана с изучаването на бойното изкуство с мечове… Ако съдбата ни наистина е била такава, какво щеше да се промени в нея, ако ми бяхте казали името на Фучида още в началото? Така или иначе щяхме да стигнем дотук, нали?

— О, не — отвърна Ямада. Той вдигна ръце пред себе си, сякаш тя бе насочила пистолет в гърдите му. — Никак не е зле, инспекторе. Мисля, че ме победихте със собствената ми логика.

— Абсолютно сте прав. Затова отговорете на въпроса ми. Защо не ми казахте името му още първия ден?

Ямада разтърка лицето си с ръце, после притисна дланите си една към друга, опирайки показалците в устните си. Изглеждаше така, сякаш се моли. Когато най-накрая я погледна над прилепените си пръсти, той каза:

— Още ли не сте го разгадали, инспекторе? Това е доста смущаващо. Фучида-сан беше мой ученик. Какво говори за учителя фактът, че собственият му ученик се опитва да го ограби?

Марико кимна, засрамена, че го е принудила да си признае. Всеки истински японец щеше да забележи връзката. Но тя бе прекарала по-голямата част от детството си в Щатите и не гледаше на взаимоотношенията по начина, както го правеха повечето японци.

Бащата на Марико беше върнал семейството си в Токио, за да могат дъщерите му да учат в добър японски университет, което нямаше как да стане, ако не посещаваха добра японска гимназия. Когато Марико го бе попитала защо, той й беше обяснил смисъла на гакубацу. Тя се бе опитала да разбере думата на английски, който бе основният й език в онези години, но „приятелски кръг“ не беше достатъчно точен превод на гакубацу. Най-близкият американски еквивалент бе татуировката на морските пехотинци: гакубацу беше символ, обединяваща сила, знак за нещо, което ужасно много наподобяваше семейство. Заради гакубацу възпитаниците от един и същи университет се наемаха един друг, повишаваха се, заедно управляваха цели корпорации, университети и политически партии. Заради гакубацу, ако някой опетнеше доброто име на учебното заведение, всички останали в семейството страдаха.

— Съжалявам — каза Марико. — Трябваше да го разбера. В този смисъл полицейската работа е като университета: ако изляза от рамките на приетото, карам всички, които носят значката, да се чувстват неудобно — особено началника ми. — Тя се засмя унило. — Това, последното, има значение само ако уважаваш началника си, разбира се. В моя случай мога да си позволя лукса да не ми пука, защото моят началник е абсолютен гадняр.

Ямада отпи от чая си.

— И въпреки това изобщо не ми изглеждате спокойна, инспекторе.

Марико въздъхна.

— Причината е Саори. Вие смятате за смущаващо това, че ваш ученик се опитва да открадне от вас? Да видим как ще се почувствате, ако сте полицай от отдел „Наркотици“, чиято сестра е наркоманка.

— Искате ли да поговорим за сестра ви?

Не искаше. Не бе привърженик на емоционалните разговори с непознати, още повече с граждани, по чиито случаи работи. Но нещо в Ямада я караше да се разкрие. Виновно беше проклетото му доброжелателно излъчване и въпреки че на Марико й се искаше да замълчи, тя установи, че вече говори.

— По никакъв начин не мога да й повлияя. Не спирам да се надявам, че ще успея, но досега би трябвало да съм си научила урока.

— Който е?

— Че не мога да накарам Саори да престане да се друса. Че някой ден това ще я убие, а аз не мога да направя нищо, за да й попреча.

Марико изсумтя. Над бледооранжевата й чаша с бледозелен чай се виеха димни спирали. Тя погледа известно време, после духна леко и продължи да ги гледа как се завъртат и усукват в отговор. Защо не можеше да влияе така и на Саори?

— Искате ли да се откажете от моя случай и да потърсите сестра си?

— Не. Всъщност да, разбира се, че искам, но не мога. Началникът ми е задник, а полицаите и без това не губят много време в търсене на изчезнали наркомани. Освен това дрогата се е впила здраво в нея. Тя я тегли надолу, към места, за които дори не подозирам, че съществуват.

Марико се засмя тихо, безнадеждно.

— Животът ми бе пуритански, подреден и благоприличен — продължи тя, — докато не станах полицай. Знаете ли, че за пръв път видях метамфетамини едва когато влязох в академията? Запалиха ни джойнт, за да се научим да разпознаваме миризмата, и лицата на мнозина грейнаха в усмивка. Спомени от купонджийските им години, нали се сещате? А аз го помирисах за пръв път. Не знам как Саори успя да се забърка с тая гадост, при положение че аз изобщо не се интересувах от нея. — Марико вдигна глава — досега бе гледала виещата се пара — и видя състрадателната усмивка на лицето на Ямада. — Защо се усмихвате?

— Защото единствената друга алтернатива е да заплача — отвърна той. — Нека ви разкажа една история. Тя ще отвлече вниманието ви от проблемите, но същевременно много прилича на вашата история. В нея също става дума за нещо, което се впива безмилостно, нещо, което разрушава семейства. Искате ли да я чуете?

Марико въздъхна и отпи от чая си.

— Историята започва с един прочут самурай от Ечизен — каза Ямада, — мъж на име Хидетада Мотойори. Той притежавал сабя на име Красивата певица. Историята се развива преди около осемстотин години, макар че по това време сабята вече е била поне стогодишна. Семейството му било погубено, когато той е бил в разцвета на силите си. Красивата певица преминала в ръцете на най-големия син на сестра му, феодал на име Нагафуса. За десет години могъщият клан Нагафуса бил унищожен.

Сабята се изгубила за известно време и се появила отново век по-късно в ръцете на Осаму Канаяма. Родът на господаря Канаяма бил покрит с позор и безчестие, след като той избягал като обикновен престъпник, вместо да си направи сепуку. Веднага след падението на Канаяма друг изтъкнат род, Сайто, последвал съдбата му. След по-малко от двайсет години родът Накадай също бил унищожен. Фамилиите Сайто и Накадай били близки съюзници на рода Канаяма. Историческите архиви не могат да потвърдят, че те са притежавали сабята, но не могат да предложат и някакви конкретни причини за падението на тези родове.

Сабята излиза отново наяве едва през Реставрацията Мейджи, когато неправилно е наречена Божественото слънце. И притежателят й също загива безславно. Появява се пак през Втората световна война в ръцете на един офицер на име Ивазаки. Той изиграва главната роля в клането, известно сега на света под името Батаански марш на смъртта. Преди това отнася сабята в китайския град Нанкин. Тамошното клане е още по-ужасно.

— Хубава приспивна приказка — обади се Марико.

Ямада потрепна.

— Между другото Ивазаки също е бил убит — от собствените си хора. Нужни бяха доста усилия, за да се свърже Божественото слънце с Красивата певица и бе свършена още повече работа, за да се съберат заедно всички части от историята й. Аз посветих двайсет години от живота си, за да разкрия истината, но така и не написах книга за нея.

— И защо?

— Защото Красивата певица е била изкована от майстор Иназума. Трябва да разберете, инспекторе: никой в академичния свят не вярва, че Иназума е съществувал. За мен той е първият от великите майстори на мечове, но никой друг няма да ми повярва.

— Защо не?

— Той е използвал техники на закаляване, каквито не сме виждали повече от век. Геният му не бива да бъде подценяван. Двамата най-изтъкнати майстори на мечове в историята са Масамуне и Мурамаса, но Иназума е усъвършенствал стила на Масамуне повече от сто години преди раждането му. Най-старият меч в стил шиноги-зукури, с който разполагаме, е един Юкимаса от късния период Хейан. Според мен Красивата певица е била изработена цели двайсет и пет години по-рано от този Юкимаса.

Марико примигна.

— Не съм глупачка, доктор Ямада, но ще се наложи отново да ми обясните всичко.

Ямада кимна и слепите му очи проблеснаха. Тя неволно се усмихна; никога не го беше виждала толкова въодушевен.

— Добре — рече той, — представете си как биха реагирали историците, ако заявя, че Хенри Форд е разработил проектите на своя Модел Т въз основа на кола, построена от Галилео през 1600 година.

— Направо ще побеснеят.

— Точно така. Сега си представете, че никога през живота си не сте чували за Галилео, защото всички историци смятат, че той е просто легенда. Ако аз се опитам да издам книга за Иназума, тя ще дискредитира целия ми труд.

— Дори онова, което е написано в книгата, да е истина?

— Пиронът, който стърчи над останалите, получава удар с чук, инспекторе.

— Но нали това не е измислица. Вие сте историк. Имате доказателства.

— Да, има доказателства, но има и неща, които могат да бъдат издавани. Дори да успея да си намеря издател, не смятам, че е мъдро да привличам вниманието към Красивата певица. Сабята ще бъде унищожена и след това забравена. — Той допълни чашата на Марико, а след това и своята. — Но това е доста мрачна тема за нощ като тази. Искате ли да чуете друга история?

— Добра ли е? — попита Марико.

— Тя също започва с меч. Нарича се Планински тигър. Твърди се, че докато този меч се намира в някой замък, той никога няма да бъде разрушен.

— Нека позная: в историческите книги изобщо не се споменава за него?

— Да, така е. Но тук-там се намират архиви, в които се споменава за цели села, сринати със земята, с изключение на една къща. Земетресение събаря свещи върху разлято масло, покриви върху огнища, дори срутва замъците, но не и тази къща. Домът на някакъв рибар не помръдва, а замъкът се събаря.

— Това е Япония, професоре. Земетресенията и странните случайности вървят ръка за ръка, както ориз и шою.

— Разбира се. Вие естествено ще си помислите, че по чиста случайност при връхлитането на цунами са завлечени всички колиби, с изключение на една. Или при бомбардировка по време на Великата война всички къщи в квартала са изравнени със земята, с изключение на една. Всеки път, когато откриете стърчаща самотна къща, ще намерите някаква връзка с Планински тигър. — Той се усмихна и й намигна. — Сигурен съм, че е случайност.

Марико му се усмихна в отговор.

— Кой от тези мечове лежи на горния етаж?

— Никой. Искате ли да чуете и тази история?

— И той ли е някой прокълнат меч?

Ямада се усмихна накриво.

— Трудно е да се каже. Но има една друга история, най-смайващата от всички, в която легендите за трите меча се преплитат. И трите оръжия са изковани от един и същ майстор, който изобщо е изчезнал от историята. Аз съм единственият учен, който все още вярва, че е съществувал.

— Майстор Иназума — кимна Марико.

— Точно така.

— Убедена съм, че знаете интересни истории и за него. Но онова, което ме впечатлява, е начинът, по който разказвате историите си. Обикновено познавам кога хората ме лъжат. Но вие — вие наистина вярвате във всяка дума, нали?

— Мога да докажа всяка моя дума. Дати, семейства, завещания, които предават този и останалите мечове от поколение на поколение. Делото на живота ми е да ги открия.

— И не сте споменавали за това в останалите си книги?

— Нито дума. Трябва да ме разберете: още когато за пръв път открих майстор Иназума, вече имаше сериозни съмнения за съществуването му — а това беше преди почти седемдесет години. Оттогава се сражавахме в една война и я изгубихме. Няколко пъти се преосмисляхме като нация. Вече никой не отделя време, за да изучава традициите. Повечето реагират също както реагирахте вие — с презрение. Такова нещо като магията не съществува, нее?

Марико се почувства засрамена. Презрение беше тежка дума, макар тя да не се сещаше за подходящ заместител. Но освен това забеляза, че той говореше за нейното презрение в минало време. Приемаше я така, както самата тя бе започнала да се приема: като жена, която вярва в магията. Или в каквото е правилното наименование на силите на съдбата, които се проявяваха чрез едно стоманено острие.

— Шузо Фучида — произнесе Марико и гласът й прозвуча глухо дори за самата нея. — Разказали сте му за мечовете?

— Разбира се.

— Защо?

— Помислих си, че ще ми помогне да унищожа Красивата певица. — Раменете на Ямада увиснаха леко, а невиждащите му очи се наведоха към масата. — Той е човек със забележителна целеустременост. Най-упоритият майстор на бойни изкуства, който съм виждал. Когато го срещнах за пръв път, вече се бе научил да издържа на болка. Разбирате ли, той колекционира татуировки. Винаги по традиционния метод и обикновено на чувствителни места: слабите точки, меките тъкани, нее? Сега се чудя как това не ми е показало тъмната му страна, но по онова време бях много впечатлен от него. Само целеустремен и психологически устойчив човек може да се възпротиви на волята на Красивата певица. Или поне така си мислех тогава.

— А сега?

Ямада цъкна през зъби.

— Сега ли? — каза той с натежал от примирение глас. — Сега не вярвам, че някога е съществувал човек, който да може да победи меча. И въпреки това целта на живота ми е да го унищожа. И вие трябва да ми помогнете, сержант Оширо.

Марико тежко отпусна ръцете си върху масата и разплиска последните останали капки чай в чашите им.

— Ами щом никой на земята не може да му се възпротиви, не виждам как аз бих могла да помогна. Но предполагам, че можем да започнем с откриването на Красивата певица.

Ямада кимна със свити устни и леко присвити очи — изражение, каквото бе забелязала на лицето на баща си в деня на дипломирането й в академията.

— Добре. Добре. Сега, ако искате да намерите меча, просто открийте Шузо Фучида.

— Това не би трябвало да представлява трудност. Очевидно той иска да дойде при вас или поне ще продължи да изпраща хората си. Ще накараме някой от тях да говори. Но откъде знаете, че мечът е у него?

Ямада сви рамене.

— Използвал го е, за да убие онази жена в Камакура, нали?

— Мразя, когато правите така — възкликна Марико и отново удари с длан по масата. — Говорите за неща, които не би трябвало да знаете, сякаш сте се намирали в стаята, когато са се случили. Как, по дяволите, се превърнахте в по-добър детектив от мен?

Ямада отново й се усмихна добродушно.

— Моля да ме извините. Може би трябва да обясня. Онази жена в Камакура, как казахте, че й е името?

— Юко Курихара.

— Когато се запознах с нея, името й беше Юко Мацумори. Мечът, който е държала в стаята си, е Иназума и се предава по наследство в семейството й. Купих го от нея преди няколко години, за да го предпазя. Фучида несъмнено я е убил, за да се сдобие с него, без да знае, че го е продала. Очевидно иска да увеличи колекцията си.

— Но това не обяснява нищо. Откъде знаете, че Красивата певица е у Фучида?

— О, това е лесно. Преди двайсет години той я открадна за мен.

Марико зяпна. Просто не можа да се сдържи.

— Какво е направил?

Ямада отново сви рамене в познатия жест, който правеше и най-неясните факти да изглеждат очевидни като масата пред очите й.

— Нали ви казах. Обучавах Фучида, защото смятах, че той ще ми помогне да унищожа сабята. Той се справи блестящо с първата част: открадна я от един колекционер — който и до днес е жив, смея да добавя, вероятно защото вече не притежава своята Красива певица. Фучида се провали във втората част от задачата си: така и не ми достави сабята. Всъщност оттогава не съм го виждал.

— Но вие казахте, че ви е компрометирал, като се е опитал да открадне меча ви. А вие от самото начало сте участвали в кражбата на Красивата певица!

— Не сте ме разбрали правилно, инспекторе.

— Мисля, че съм ви разбрала съвсем точно. Американците имат една поговорка точно за такива случаи: „Няма чест между крадците“. Как може да се възмущавате, след като самият вие сте обучили Фучида да краде мечове, а сега той иска да открадне вашия?

Ямада затвори очи и въздъхна:

— Не съм засегнат от кражбата, инспекторе. А от предателството. — След това я погледна и макар тя да бе убедена, че седи твърде далеч от нея, за да може да я види, той като че ли се взря право в очите й. — Трябва да разберете, че въвлякох Фучида-сан в моя план да унищожа Красивата певица само защото го смятах за приятел. А когато той изчезна, сякаш ми забиха нож в гърдите.

Марико познаваше това чувство. Изчезването на Саори също й подейства като забиване на нож в гърдите. Отново усети смущение пред този мъж — този мил старец, чието наранено сърце бе подритвала насам-натам, защото имаше тактичността на пиян бабуин.

— Съжалявам — извини се пак Марико. От градината се чуваше свиренето на щурци и тя осъзна, че отдавна е минало залез-слънце. — Вижте, аз… Аз съм емоционален инвалид, разбирате ли? Но мисля, че най-после стигнахме до нещо, което да започна да разследвам. Вие преподавате в Токийския университет, нее? Те трябва да са регистрирали Фучида като студент и може би така ще успея да намеря някаква връзка с финансовите му дела.

Челото на Ямада се набръчка.

— Защо се интересувате от финансовите му дела?

— Наистина сте доста старомоден, нали?

— Учтива както винаги, инспекторе.

— Простете. — Марико отново усети, че се изчервява. Способността му да я кара да се срамува бе невероятна, но не повече от собствения й талант да ръси глупости, когато се намира край него. — Нека започна отначало. В наши дни, когато човек си купи нещо скъпо, то най-вероятно ще бъде регистрирано някъде. Намерите ли го, понякога откривате и други големи покупки: коли, наеми за апартаменти, такива неща. По този начин лесно се открива заподозрян.

— Аха. Този модерен свят.

— Досега момчетата от борьокудан сигурно са намерили нещо за мен. Ще поддържам връзка. А вие дръжте вратите и прозорците си заключени и следващия път се обадете на 110, преди да нападнете някого с меча си, нее?

Ямада се изкиска.

— Ще го направя.

Докато обуваше обувките си, Марико каза:

— Благодаря ви, доктор Ямада.

— За какво?

— За това, че ме разсеяхте. С вашите истории за мечове, имам предвид. Въобще не ми помага да се съсипвам от работа заради неща, които по никакъв начин не мога да поправя, но понякога просто не мога да се спра.

— Контрол над импулсите, скъпа моя. Нека започна да ви обучавам в изкуството на фехтовката. Ще научите още много неща.