Стив Байн
Дъщерята на меча (49)

49.

Месец по-късно земята вече беше покрита с дебел пласт сняг, а Ичиро и Дайгоро довършваха вечерята си в една планинска странноприемница близо до преходния пост Ашигара. Ичиро бе дошъл като глава на клана, за да изслуша молбата на един от пратениците на генерал Тойотоми за допълнителни войници. Беше поканил Дайгоро за компания и въпреки вятъра и студа Дайгоро бе повече от щастлив да приеме.

— Отвори онази стена там — нареди Ичиро на момичето, което им прислужваше. — Нека да видим градината.

То се подчини веднага въпреки необичайното искане. Когато плъзна шоджито настрани, над ниската маса премина студен полъх; парата, която се издигаше над ориза, прие по-бял, по-плътен оттенък.

— Помисли си само — каза Ичиро. — На по-малко от петдесет крачки от тази маса се намира кафявата кална утъпкана киша на пътя Токайдо. А тук, отвъд тази стая, снегът по скалите е чист и бял. Сакето е топло в корема ми, а само на петдесет крачки от мен хората вървят с мъка, премалели от студ.

Снежното одеяло в каменната градина ставаше все по-дебело под сипещите се големи бели снежинки, които приличаха на разцъфнали през пролетта черешови цветове. Над големия горещ извор в градината се издигаше пара, която овлажняваше мириса на зимния вятър. Езерцето никога не замръзваше, никога не изстиваше. От другата страна на оградата, отвъд отрупаните със сняг кленови дървета, Дайгоро можеше да чуе последните вечерни пътешественици, които минаваха по Токайдо.

— Хубава вечер да си останеш вкъщи — подхвърли той.

— Хубава нощ да си Окума.

По вратата към коридора се разнесе тихо почукване и тя леко се плъзна встрани. Собственикът на странноприемницата коленичи от вътрешната й страна, навел ниско глава, така че брадичката му опираше до кафявото кимоно, което покриваше гърдите му. В първия момент Дайгоро си помисли, че мъжът е дошъл да ги помоли да затворят заради студения вятър. Ако го беше направил, Дайгоро щеше да е едновременно впечатлен и обиден от безочливостта на човека. Но вместо това собственикът на странноприемницата съобщи:

— Имате посетител, господари.

— Кой? — попита Ичиро.

— Някой си господин Йошитомо Ода. Моля за прошка, господари. Той беше много настоятелен.

Без да каже нито дума, Ода пристъпи в стаята и коленичи до вратата. Затвори вратата зад гърба си, без да отпрати собственика, и съвсем леко се поклони на Ичиро и Дайгоро.

— Научих, че сте победили Гоемон Кацушима — каза той.

— Така е — отвърна Ичиро.

— Преди три години излязох на двубой срещу него. Трудно ми е да повярвам, че сте го победили.

Дайгоро почувства как Ичиро се напряга, но беше наистина впечатлен от самоконтрола на брат си. Сблъсъкът му със смъртта го бе променил.

— Три години са доста време — заяви Ичиро. — Може би Кацушима е станал по-бавен с възрастта.

— Той не е стар мъж. Съмнявам се.

— Пийнете малко чай — предложи Дайгоро. — Или саке, ако предпочитате.

— Освен това дочух — продължи Ода — за хвалбите ви, че сте единственият човек, който е оцелял след моето Гмуркане на ястреба.

Напрежението се натрупваше в раменете и врата на Ичиро също като снега в градината. Дайгоро можеше да го усети и знаеше, че същото се отнася и до Ода. Но гласът на Ичиро остана спокоен, макар и студен.

— Факт е, че оцелях — рече той, — а що се отнася до хвалбите, засега се опитвам да ги избегна.

— Но сте говорили за това.

— Хората говорят. Може да съм бил един от тях.

Мускулите на челюстите на Ода се стегнаха.

— Не мога да го приема. Особено от човек, който се е държал толкова грубо с мен.

— Точно вие ли ще говорите за грубост — намеси се Дайгоро. Той се опита да се изправи, за да застане между двамата мъже, но слабостта в десния му крак и тясното място зад масата сякаш се бяха наговорили да му попречат. — Вие дойдохте тук без покана — продължи той — и само подхвърляте обиди и инсинуации. — После докосна рамото на Ичиро. — Не го слушай. Това е просто кармата ти, братко. Остави я да следва пътя си.

— Да, карма — каза Ода. — Кармата да бъде обиден, след като обиди мен. Кармата да бъде накълцан на парчета като повален от ловец елен, след като е накълцал онези, с които се е дуелирал. Как се чувства вратът ти, Окума? Достатъчно силен е, за да поддържа главата ти, но докога?

Ичиро скочи на крака и отблъсна протегнатата ръка на Дайгоро. Преди да е успял да промълви и дума, Дайгоро извика:

— Почакай, Ичиро! Той не може да те призове на дуел — не и ако иска да запази честта си. Той спечели последния ви двубой. Ако те призове отново, ще бъде опозорен.

— Някой трябва да му отреже големия език — изръмжа Ичиро, вперил поглед в Ода вместо в брат си.

— Да — отвърна Дайгоро, — някой трябва да го направи, но нека не си ти. Вече вървиш по друг път, братко, твърде скоро е да се връщаш към стария.

Ода изсумтя.

— Точно така. Послушай малкия си брат — тоя дребен, сакат изтърсак.

— Достатъчно! — изкрещя Ичиро. — Предизвиквам те сега, сине на проститутка! Ще се дуелираме със стомана, по средата на Токайдо! Когато приключа с теб, ще изпратя ръцете ти на изток, а краката на запад, за да може всички от Едо до Осака да видят какво се случва с онези, които говорят лошо за един Окума! Дайгоро, подай ми меча!

— Братко, не мога…

— Меча! — Той прекрачи през Дайгоро, чието предателско дясно коляно осуетяваше всичките му опити да се изправи. Разгневеният Ичиро грабна меча на баща им, който лежеше на пода до брат му, и веднага излезе с широки крачки в градината. Ода го последва; и двамата мъже бяха боси, но не обръщаха внимание на студа и влагата.

Дайгоро изпъна десния си крак, оттласна се от земята и тръгна бързо към вратата. Спря се до нея, за да обуе дървените си сандали, но само защото се нуждаеше от тях: хилавият му десен крак щеше да поддаде, ако стъпеше върху някой скрит под снега камък, а сандалът щеше да намали опасността от това. После тръгна по пътя колкото се може по-бързо, усещайки осезаемо липсата на Славна победа нетърсена на хълбока си.

Когато стигна Токайдо, около Ичиро и Ода се беше събрала значителна тълпа. Широкополите, покрити със сняг шапки показваха, че някои от тях са пътници; други, по-леко облечени, стояха на праговете на околните странноприемници и гостилници. Дайгоро си проправи път през тълпата, която бе оставила широко пространство във формата на яйце около двамата участници в двубоя.

Първата размяна на удари можеше да е последна за Ичиро, ако вече не бе виждал Гмуркането на ястреба на Ода. Ода беше бърз, а лунната светлина едва стигаше, за да се вижда добре в тъмното. Но Ичиро майсторски отрази удара и отвърна със замах, който преряза ръкава на Ода, но не и ръката му. Дайгоро се изненада: по-дългото острие на Иназума би трябвало да пусне кръв при подобен удар. Ала след това видя, че стойката на Ичиро беше твърде разкрачена: тежестта на меча го бе накарала да изгуби равновесие и целта му беше останала извън обхвата му.

Следващият сблъсък протече почти по същия начин. Ичиро отрази заслепяващо бързото нападение, след което изгуби равновесие точно преди да посече противника си.

Последва отново Гмуркането на ястреба. Ода мушна напред, отстъпи встрани, замахна към шията на Ичиро. Той очакваше удара и го отрази, също както преди. Ода удължи замаха си, като внезапно се отпусна на едно коляно. Движението изненада Ичиро, но само за миг; той се приготви да нанесе смъртоносен удар.

Мечът на Ода го прониза под ребрата. Първо премина през диафрагмата, след това през сърцето и дробовете и върхът му се появи до раменната лопатка. Окървавената стомана проблесна под мъглявата лунна светлина. След кратък вик от болка Ичиро беше мъртъв.

Мечът на Иназума падна с глух плясък в кишата.

— Това — изрече Ода над трупа — беше Издигането на феникса. — Гласът му се понесе над пътя. Първоначално Дайгоро си помисли, че нощта е неестествено тиха. След това осъзна, че Ода говори по-силно, за да бъде чут от всички в тълпата. — Ако някога пропусна да убия с Гмуркането на ястреба — каза той, — Издигането на феникса взема жертвата.

Опитва се да възстанови репутацията си, помисли си Дайгоро. Беше доволен, че Ичиро се е бил с него пред толкова много хора.

След един продължителен миг Ода се изправи и отпусна тялото на Ичиро на земята. Не му беше лесно да издърпа катаната си, защото вътрешностите на трупа като че ли се бяха вкопчили в острието с нечовешка сила. Докато Ода се бореше с меча си, Дайгоро изкуцука напред и се наведе, за да вземе Славна победа нетърсена.

— Предизвиквам те, Йошитомо Ода. — Дайгоро сви здраво пръстите си около дръжката на Иназума, която все още беше топла от ръцете на брат му.

Ода вдигна поглед, в очите му проблесна изненада, но устните му бяха разтеглени в усмивка.

— Ти? Ти си просто едно пале. Искаш да се изправиш срещу мен!

— Дали искам? Не. Но ти стоиш там и злорадстваш над трупа на мъртвия ми брат. Обиди го и така обиди цялото ми семейство. Какъв избор ми оставяш?

Ода погледна към меча на Дайгоро, после към своето оръжие, което все още бе затъкнато в тялото на Ичиро.

— Мечът е висок почти колкото теб. Защо не си отидеш у дома, малко пале? И се върни, когато пораснеш.

Дайгоро не отстъпи от мястото си.

— Няма да се бия с теб, докато си невъоръжен — заяви той.

— Значи си глупак. Позволиш ли ми да изтегля меча си, нещата няма да се развият добре за теб. По-добре ме убий още сега.

Дайгоро отстъпи две крачки назад, тътрейки краката си в кишата.

— Ако умреш тази вечер, поне ще държиш меч в ръцете си. Вземи го.

Ода изгледа Дайгоро, след което отново стисна здраво дръжката на оръжието си. Най-накрая успя да надделее над вакуума в тялото и да изтегли окървавения си меч. Над раната и острието се кълбеше зловонна пара.

Дайгоро застана в средата на пътя, тълпата наоколо се разпръсна встрани. Ода се изправи срещу него на разстояние три или четири крачки.

— Не ти трябваше да се захващаш с това, момче.

— Не се захванах аз. Брат ми го започна. Ти влоши нещата. Аз просто извървях пътя, който бе постлан пред мен.

Дайгоро усещаше пулсиращите вени на врата си. Кожата му беше студена, повече от прилива на адреналин, отколкото от зимния въздух. Докато двамата с Ода се обикаляха, той се приближи до трупа на брат си. Лицето на Ичиро беше отпуснато и вече бе придобило спокойствието, което бе носило лицето на баща им в смъртта си. „Ах, Ичиро — помисли си той, — ти вървя твърде дълго по своя път, за да избегнеш края му“.

Цялото военно дело се основава на заблудата. Фразата се появи в съзнанието на Дайгоро, докато куцукаше надясно, правейки две стъпки за едната на Ода. Той беше смел боец, Ода; несъмнено мисълта на Сун Дзъ му бе известна. Опитваше се да заблуди Дайгоро от мига, в който бе чул предизвикателството му. Въпреки цялото си перчене Ода се страхуваше и Дайгоро го знаеше много добре. Ода имаше два убийствени удара, неговия Ястреб и неговия Феникс, а Дайгоро ги беше виждал и двата. Гмуркането на ястреба не бе успяло да мине втори път при Ичиро — един път беше достатъчен, за да се научи да го избягва. Издигането на феникса нямаше да е по-различен. Ода фучеше и заплашваше, защото тайните му бяха разкрити. Твърде дълго бе разчитал на тях и сега не разполагаше с нищо.

Затова Дайгоро се престори, че все още го е страх от тях. Той дишаше по-бързо и по-повърхностно, отколкото бе нужно. Отпусна раменете си, позволи на китките си да потреперват леко. Най-добрата тактика беше да насочи острието на меча си към гърлото на врага, за да попречи на внезапния му скок напред. Дайгоро отпусна дългото си острие и го насочи към бедрото на Ода.

Всички, които го гледаха, виждаха едно дребно, сакато момче, чийто меч е твърде тежък за него. Когато Ода замахна за пръв път, Дайгоро се премери в ръцете.

Острието на Иназума отсече дясната ръка на Ода при китката. Дайгоро позволи на тежкия меч да го повлече напред. Ода залитна покрай него, кървейки ужасно. Той се завъртя и се опита да нанесе удар с лявата си ръка.

Дайгоро парира удара, звънна стомана. Мечът на Ода профуча пред носа на Дайгоро. Славна победа прониза лявата ключица на Ода.

Ода изпусна оръжието си, а лявата му ръка увисна като мокър парцал.

— Коленичи — нареди Дайгоро. — Бързо. Повече няма да можеш да извършиш сепуку. Нека ти окажа честта да те обезглавя.

— Как? — промърмори Ода. Лицето му беше бяло като снега по покривите, а кръвотечението бе започнало да намалява. — Как можах да изгубя от теб?

— „Цялото военно дело се основава на заблудата“ — цитира Дайгоро. Той застана зад Ода, запазвайки един меч разстояние между тях. — „Следователно, когато можеш да нападнеш, трябва да изглежда, че не можеш. Когато се впускаш в начинание, трябва да изглеждаш бездействен. Когато си близо, трябва да внушиш на врага, че си далеч. А когато си далеч — да му внушиш, че си близо. Преструвай се на слаб, така че той да стане надменен.“ Познат ли ти е този пасаж?

Ода се отпусна на колене.

— Знам го.

Главата му клюмна напред. Дайгоро се зачуди дали е коленичил по собствено желание, или тялото му просто нямаше достатъчно кръв, за да поддържа мускулите на краката му.

— Твоята надменност те уби — каза му Дайгоро толкова тихо, че да може да го чуе единствено Ода. — Със съжаление ще добавя, че същото се отнасяше и до моя брат. Ако някой от двама ви имаше по-добър самоконтрол, тази вечер нямаше да станем свидетели на такова кръвопролитие. Сега тук ще умрат двама самохвалковци, които имаха нужда някой да им посочи правилния път.

Ударът на Дайгоро беше бърз и чист. Главата на Ода падна в скута му.