Стив Байн
Дъщерята на меча (76)

76.

Две мълнии я пронизаха в гърдите.

Миризмите се завърнаха: кръв, озон, урина, повръщано, прах, пот. Последваха ги звуците. Саори продължаваше да плаче. Някой каза: „Върна се. Продължавай да натискаш тук“. От време на време се чуваше влажен гъргорещ звук, който се губеше сред останалите звуци, но идваше достатъчно отблизо, за да може Марико да го чуе. Едва след няколко повторения тя осъзна, че това е собственото й дишане.

За щастие осезанието й все още не функционираше, обезсилено от хиповолемичния шок. Но и без това нямаше какво толкова да види — само неясни фигури, които се движеха в бялата мъгла. Усещаше вкуса на кръв и повръщано. В устата й на равни интервали влизаше студен въздух с вкус на пластмасова бутилка.

Нямаше усещане нито за време, нито за продължителност. Чуваше как Саори плаче и после изведнъж всичките й сетива се изключиха, а когато отново се върна в съзнание, предишните шумове ги нямаше. Чуваше се някакво пиукане и звук от механично вкарване и изкарване на въздух през някаква тясна тръба някъде наблизо. После всичко отново изчезна и тя се свести в море от болка. После имаше мъгла и светлина. После нищо.

И тогава, след хиляди подобни откъси — или може би само десетина? — Марико отвори очи. Плуващите наоколо сенки постепенно се оформиха в плочки на тавана, алуминиева релса на завеса, горен ъгъл на дървена врата.

— Събуди се — чу Марико гласа на Саори, след което няколко нови сенки постепенно се изчистиха до разплаканите, но усмихнати лица на майка й и сестра й. — Помислих, че съм те изгубила — каза Саори, а майка й рече едновременно с нея:

— Знаех си, че ще успееш.

Но Саори продължи да говори и думите се изливаха хаотично от устата й, като снежинки във виелица.

— Бях натикана там, не можех да направя нищо, не можех да помръдна. Можех само да те гледам как умираш. Толкова много съжалявам, Мико-чан.

Марико се опита да отговори, ала установи, че нещо бе залепено към устата й. Не можеше да помръдне челюстта си, а дори и да можеше, в устата й бе затъкнато нещо. Тя изпъшка и в този миг Саори и майка й изчезнаха, избутани встрани от цял поток медицински сестри.

Минаха още двайсет и няколко часа, преди Марико да започне да идва в съзнание за повече от няколко секунди, и през тези часове всеки миг на свестяване се сливаше със следващия. В единия момент тя разговаряше със сестра си; след това примигваше и при отварянето на очите си пред нея стоеше докторът, а през прозорците не влизаха слънчеви лъчи, а светлината от уличните лампи.

— Ужасно, ужасно съжалявам — каза сестра й.

— Вие сте голяма късметлийка, Оширо — заяви лекарят й.

— Не си виновна ти, че те отвлякоха — рече Марико на Саори.

— Не можахме да спасим пръста ви — поклати глава лекарят. — Когато успяхме да ви стабилизираме, той вече бе престоял твърде дълго време в лед. Съжалявам.

— Съжалявам — каза Саори.

— Какво стана с меча на императора? — попита Марико.

— В спешно отделение — отвърна лекарят. Марико не можа да разбере на кой въпрос й отговаряше.

— Повече никога няма да правя така — обеща Саори и я прегърна силно.

Марико заспа в ръцете й и когато отново се събуди, умът й се беше избистрил.