Диана Габалдон
Друговремец (9)

8.
Вечерно забавление

Лежах на леглото съвсем изтощена. Странно, но доста се насладих на тършуването из вещите на Бийтън, а и работих с неколцина пациенти, макар и с крайно недостатъчни средства. Въпреки това отново се чувствах така, сякаш присъствам в света и съм полезна с нещо. Плътта и костите под пръстите ми, докато отмервам пулс, изплезените езици и ококорените очи — всичко тъй познато, — успяха да потушат паниката, обзела ме, откакто докоснах канарата. Колкото и странни да бяха обстоятелствата, колкото и не на място да се чувствах, с голямо успокоение осъзнавах, че това наистина са хора. Топли и космати, с биещи сърца и работещи дробове. Някои миришеха лошо, гъмжаха от въшки и бяха мръсни, но това не беше нищо ново. Със сигурност не по-лошо от положението в полевата болница — а и за щастие раните до момента бяха дребни. Бях изключително доволна отново да мога да облекча нечия болка, да наместя става, да почистя рана. Отговорността за здравето на останалите ме караше да се чувствам по-малко като жертва на безумната си орис и бях благодарна на Колъм, задето ми го предложи.

Колъм Макензи. Странен мъж. Образован, дори твърде любезен и тактичен, резервиран, ала здрав като стомана отвътре. Стоманата личеше много по-ясно у брат му Дугал. Роден воин. Ала видиш ли ги рамо до рамо, става ти ясно кой е по-силният. Колъм бе водач, въпреки болестта си.

Синдромът на Тулуз-Лотрек. Никога не бях виждала на живо болестта, ала ми бе описвана. Получила бе името си от най-известния неин представител (който още не беше роден, напомних си) и представляваше дегенеративно заболяване на костите и съединителната тъкан. Болните често изглеждаха нормални, ако и болнави, докато не настъпи ранният пубертет, когато дългите бедрени кости се предаваха под тежестта на торса.

Бледата кожа и ненавременните бръчки също бяха симптом на слабото кръвообращение, с което се характеризираше болестта — както и сухите, мазолести пръсти на ръцете и краката, които вече бях забелязала. Заедно с краката, нерядко се изкривяваше и гръбнакът и причиняваше изключително натрапчиви болки. Припомних си описанието на болестта от учебниците, докато разсеяно приглаждах косата си. Ниска концентрация на бели кръвни телца, по-голяма уязвимост към инфекции, склонност към ранен артрит. Заради лошото кръвообращение и проблемите със съединителната тъкан болните са неизменно стерилни и често полово немощни.

Потокът на мислите ми спря рязко, когато се сетих за Хамиш. „Синът ми“, беше го представил гордо Колъм. Хмм. Може би не беше импотентен. Или пък беше. Но пък за Летиша беше добре, че мъжете Макензи толкова си приличаха.

Ненадейно почукване смути прелюбопитните ми размисли. Едно от вечно мотаещите се наоколо хлапета ме чакаше оттатък прага с покана от самия Колъм. Щяло да има певческо представление в Залата, пишеше в нея, и владетелят на замъка щял да бъда поласкан от присъствието ми.

Любопитно ми бе отново да видя Колъм, в светлината на скорошните ми мисли. Огледах се набързо в огледалото и безрезултатно пригладих къдриците си, след което последвах малкия си водач по студените, лъкатушещи коридори.

Нощем Залата изглеждаше различно, празнична с боровите факли, които припукваха по стените и от време на време просветваха в синьото на терпентиновото масло, което гореше в тях. Огромната камина с многото шишове и котли вече не гъмжеше от активност след вечерята. Шишовете бяха прибрани в големия като пещера комин, а огънят бе само един. Поддържаха го две огромни цепеници.

Масите и пейките бяха преместени малко по-далеч от огнището — явно там щеше да е забавата. Големият резбован стол на Колъм бе разположен недалеч. Самият той седеше в него, с топло одеяло върху краката, а на ръка разстояние — масичка с гарафа и бокали.

Когато ме видя, че се суетя около прага, той ми направи знак да седна на пейка до него.

— Радвам се, че слязохте, Клеър — каза той с приятно неформален тон. — Гуилин ще се зарадва, че някой нов ще чуе песните му, макар ние винаги да го слушаме с удоволствие. — Владетелят на замъка изглеждаше доста уморен — бе отпуснал широките си рамене, а ранните му бръчки изглеждаха още по-дълбоки.

Измълвих някаква дребна учтивост и се огледах. Хората влизаха — а някои излизаха, — събираха се на групички за разговор и полека заемаха места по пейките до стените.

— Извинете? — Обърнах се, понеже недочух думите на Колъм сред усилващия се шум на тълпата. Той ми подаваше гарафата, прекрасен съд от бледозелен кристал във формата на камбана. Течността, макар в съда да изглеждаше зеленикава като морските дълбини, в прозрачната ми чаша се оказа с прекрасен бледорозов цвят. Вкусът напълно съответстваше на цвета на виното и затворих блажено очи, преди да преглътна.

— Добро е, нали? — Усетих нотка на веселие в дълбокия глас и отворих очи. Колъм ме гледаше одобрително.

Отворих уста, за да отвърна, и открих, че деликатният вкус мамеше — виното бе достатъчно силно, за да вцепени устата ми.

— Чуд… чудесно — успях да смотолевя.

Колъм кимна.

— Така си е. От Рейнския регион. Познати ли са ви тези вина? — Поклатих глава отрицателно, а той ми наля още искряща розовина. Взе чашата ми за дръжката и я заобръща пред лицето си, така че огънят прибавяше кървавочервени резки към цвета на виното.

— Ала познавате хубавото вино, виждам — рече Колъм и наклони чашата, за да се наслади на богатия аромат. — Разбираемо, с френската ви жилка. Откъде във Франция е семейството ви?

Поколебах се, но отново реших да се придържам максимално към истината.

— Роднинската връзка е стара и далечна, но е от север, край Компан. — С лека изненада си помислих, че в този момент роднините ми от Компан вероятно наистина живееха там. Определено се придържах към истината.

— Но никога не сте била там, така ли?

Наклоних чашата и поклатих отрицателно глава. Затворих очи и вдишах аромата на виното.

— Не. Не съм срещала никого от роднините си там. — Отворих очи. Той ме наблюдаваше внимателно. — Но това вече съм ви го казвала.

Той кимна, напълно спокоен.

— Така е, казахте ми го. — Очите му бяха прекрасни, наситено сиви, с гъсти черни мигли. Колъм Макензи, така привлекателен, поне до кръста. Погледът ми трепна оттатък рамото му, където на няколко метра от нас съпругата му Летиша и още няколко дами разговаряха оживено с Дугал Макензи. Също много привлекателен, целият.

Върнах вниманието си върху Колъм — той се взираше разсеяно в един от гоблените на стената.

— И както вече ви казах — рекох рязко, — ще ми се колкото може по-бързо да поема обратно към Франция.

— Така ми казахте — повтори той с приятен тон и вдигна гарафата с питащо изражение. Направих жест към средата на чашата, за да покажа, че не искам много, но той отново я напълни почти до ръба. — А както аз ви казах, госпожо Бюшамп — добави, без да откъсва поглед от виното си, — мисля, че трябва да сте доволна от престоя си тук, докато не ви осигурим нужното за пътуването. Няма нужда да бързаме. Едва пролет е, месеци преди есенните бури да направят прекосяването на Канала рисковано.

Той вдигна очи заедно с гарафата и впери преценяващ поглед в мен.

— Но ако ми дадете имената на роднините си във Франция, може да им изпратя известие. За да очакват пристигането ви.

И така отговори на блъфа ми. Нямах избор, освен да смотолевя нещо като „да, може би по-късно“ и да се извиня набързо, уж за да посетя тоалетната, преди да започнат песните. Точка за Колъм, но играта не беше свършила.

Претекстът ми не бе напълно безпочвен и немалко се лутах из тъмните помещения на замъка, за да открия каквото търсех. Почти опипом поех обратно с чаша вино в ръка и открих една от арките към Залата, но осъзнах, че е в противоположния й край, далеч от Колъм. Предвид обстоятелствата, това ме устройваше чудесно и закрачих през Залата, като се стараех да се смесвам с групички хора, по пътя към една пейка до стената.

В другия край на Залата се появи слабоват мъж, навярно бардът Гуилин, ако се съдеше по малката му арфа. Колъм направи жест и един от прислужниците побърза да донесе столче. Бардът седна и се зае да настройва инструмента си, като подръпваше струните, приближил ухо до тях. Колъм напълни още една чаша от гарафата си и махна на прислужника да я отнесе на певеца.

— „И повика ги той, свирката му да му донесат, и купата с вино, да дойдат и свирачите му трима“^[1] — изтананиках аз, а девойката Лери ме изгледа странно. Седеше под гоблен с ловец и шест издължени, кривогледи хрътки, гонещи заек.

Докато се настанявах до нея на пейката, махнах към гоблена и попитах закачливо:

— Малко му се престарават, не мислиш ли?

— О! А… да… — отвърна неразбиращо тя и леко се отдалечи от мен. Опитах се да я заговоря приятелски, но тя ми отговаряше едносрично, червеше се и се стряскаше на всяка моя дума. Скоро се отказах и насочих вниманието си към другия край на помещението.

Настроил арфата си, Гуилин беше извадил три дървени флейти с различни размери и ги беше разположил на масичка близо до себе си.

Забелязах, че Лери не споделя интереса ми към певеца и инструментите му. Изпъна гръб и се взря през рамото ми към входа, откъдето бях дошла, и едновременно с това се облегна назад в сянката на гоблена, за да не я видят.

Проследих погледа й. Високият червенокос Джейми Мактавиш тъкмо влизаше в Залата.

— А! Галантният герой! Май си падаш по него, нали? — попитах момичето. Тя яростно заклати глава в отрицание, но сияйната руменина по бузите й беше предостатъчен отговор.

— Е, ще видим какво може да се направи, нали? — продължих, чувствайки се сърдечна и великодушна. Изправих се и помахах, за да привлека вниманието му.

Той ме забеляза и си проправи път през тълпата, като се усмихваше. Не знам какво точно се е случило между тях във вътрешния двор, но маниерът му ми се стори любезен, ако не и формален. На мен се поклони малко по-свободно. След принудителната ни близост от последните дни, нямаше как да се отнася като към непозната.

Няколко плахи тона от отсрещния край на залата дадоха знак, че забавлението ще започне всеки момент, и бързо заехме места — Джейми между мен и Лери.

Гуилин бе крайно обикновен на вид, дребен, с коса като миша четина, но това вече не беше важно, щом запя. Започна с простичка песен на келтски, с ритмичен напев и съвсем леки докосвания на арфата, които сякаш понасяха ехото на всяка дума към всички краища на помещението. Гласът му също бе само привидно простоват. Отначало сякаш у него нямаше нищо особено — приятен, ала не особено силен. Но после осъзнах, че звукът направо ме пронизваше, всяка сричка — кристално ясна, независимо дали я разбирах, или не, отекваше затрогващо в ума ми.

Песента бе приета с топли аплодисменти, а след нея певецът започна нова, този път на уелски, стори ми се. Звучеше ми като мелодично гъгнене, но тези край мен сякаш разбираха какво се пее. Несъмнено не го чуваха за пръв път.

В паузата за пренастройка на арфата попитах тихо Джейми:

— Гуилин отдавна ли е в замъка? — После си спомних и добавих: — Но ти пък няма как да знаеш, нали? И ти си нов.

— И преди съм бил тук — отвърна той, като се обърна към мен. — Една година, когато бях на шестнайсет. Тогава Гуилин пак беше тук. Колъм обича музиката. Плаща на Гуилин добре, за да стои тук. Трябва да му плаща добре — уелсецът може да си намери място край камината на всеки земевладелец наоколо.

— Помня, като беше тук за последно — чу се гласецът на Лери, още изчервена, но решена да се включи в разговора. Джейми завъртя глава, да покаже че й обръща внимание, и се поусмихна.

— Така ли? Значи не си била на повече от седем-осем. Не мисля, че тогава бях много за гледане, камо ли за помнене. — После ме попита: — А знаеш ли уелски?

— Обаче помня — отвърна Лери, без да се отказва от темата. — Беше, хм… Искам да кажа… Не ме ли помниш оттогава? — Ръцете й нервно мачкаха гънките на полата. Забелязах, че ноктите й са изгризани.

Вниманието на Джейми сякаш беше привлечено от групичка в другия край на стаята, спореха на келтски.

— Да те помня ли? — измърмори разсеяно той. — Не, не мисля. Но пък — продължи с усмивка — младок на шестнайсет е твърде обсебен от собствената си велика особа, за да обръща внимание на сополиви хлапета, както той би ги нарекъл.

Веднага разбрах, че иска да прозвучи самоиронично, а не да обижда слушателя си, но ефектът не бе такъв. Изчаках няколко мига, за да може Лери да си възвърне самообладанието, и бързо продължих:

— Не, не знам никакъв уелски. Имаш ли представа какво казва?

— О, да. — И Джейми подхвана нещо като буквален превод на песента. Беше стара балада за млад мъж, който обичал млада жена (ама разбира се), но не се чувствал достоен, защото бил беден, затова отишъл да си търси късмета по моретата. Корабът му се разбил, а младежът имал премеждия с морски влечуги, с русалки чародеи, преживял много приключения, открил много съкровища и се върнал у дома, само за да се окаже, че девойката се омъжила за най-добрия му приятел, който бил по-беден и от него, но поне имал капка здрав разум.

— А какво би сторил ти? — попитах закачливо. — Ще си онзи, който няма да се ожени без пари, или ще вземеш момичето, а парите да вървят по дяволите?

Лери също се заинтригува от въпроса ми и наклони глава, за да чуе по-добре отговора, като се преструваше, че няма уши за друго, освен за новата песен на Гуилин.

— Аз ли? — Джейми изглеждаше развеселен. — Понеже нямам пари и почти никакъв шанс да се сдобия с такива, мисля, че ще съм късметлия да се оженя за някоя девойка, за която те не са важни. — Поклати глава с широка усмивка. — Няма да ми понесат морските влечуги.

Отвори уста, за да продължи, ала млъкна, когато Лери постави плахо ръка на неговата и изчервена я отдръпна като опарена.

— Шшт — каза тя. — Така де… Ще разказва истории. Не искате ли да чуете?

— А, добре. — Джейми се приведе напред в очакване, после осъзна, че ми пречи да виждам, и настоя да седна от другата му страна, като така премести Лери по-далеч от себе си. Момичето не се зарадва на това, а аз се опитах да възразя, че и така съм си добре, но той настоя.

— Не, оттук ще виждаш и ще чуваш по-добре. А ако говори на келтски, ще ти шепна какво казва.

Всяка част от изпълнението на барда бе посрещана с доволни аплодисменти, но това не пречеше на хората да си говорят по време на изпълнението, като създаваха дълбоко бучене като фон на звучните трели на арфата. Сега обаче над цялата зала бе надвиснала очаквателна тишина. Гласът на Гуилин, докато говореше, беше ясен като пеенето му, всяка дума — така изречена, че лесно достигаше до всички в залата.

— И тъй, случи се преди двеста години… — Говореше на английски и получих дежа вю. Звучеше точно като водача ни в Лох Нес, докато споделяше легендите си.

Не била история за призраци и герои, а за Малкия народ^[2].

— До Дъндреган живеел един клан от Малкия народ. А тамошният хълм е именуван на дракона, който живял там и който Фион сразил и погребал, та кръстил хълма на него. И след като се споминали Фион и Феин, Малкият народ поискал човешките майки да откърмят собствените им дечица феи — тъй щото хората имат нещо, което феите нямат, и от Малкият народ решили, че може да го добият от майчиното мляко на човеци.

Бардът продължи:

— И тъй, Юън Макдоналд от Дъндреган се грижел за говедата си в мрака, през нощта, когато жена му родила първородния му син. Вятърът духнал край него и в него той чул въздишката на жена си. Въздишала, както преди да се роди детето, и когато я чул край себе си, Юън Макгрегър се обърнал и хвърлил по вятъра ножа си с Троицата на уста. И жена му паднала невредима на земята до него.

Историята бе приета с дружно възклицание и бързо я последваха разкази за хитрините на Малкия народ, както и за другите им срещи с хората. Някои бяха на келтски, а някои — на английски, явно според звученето, защото всички не просто бяха интересни, но и красиво разказани. Верен на обещанието си, Джейми ми превеждаше келтските разкази, тъй лесно и бързо, че навярно ги бе чувал много пъти.

Една от историите ми направи особено силно впечатление — за мъжа, който излязъл късно през нощта на върха на вълшебен хълм и чул „тъжната, жална“ песен на жена от самите камъни навръх хълма. Заслушал се по-внимателно и чул:

Аз съм жената на господаря на Балнеан,

Малкият народ отново ме открадна.

И мъжът бързо отишъл в замъка на Балнеан и открил, че господарят на дома го няма, няма ги и съпругата му, и бебето им. Мъжът бързо открил свещеник и го отвел на хълма. Свещникът благословил канарите и го поръсил със светена вода. Ненадейно нощта се смрачила и отекнала гръмотевица. Луната излязла иззад един облак и осветила жената на Балнеан, просната изтощена на тревата с детето в ръце. Тя сякаш била изминала много дълъг път, ала не можела да си спомни къде е била, нито как се е върнала.

И други искаха да се включат в разказването, затова по едно време Гуилин спря, за да отпочине и да пийне вино, докато хора от публиката се изреждаха да омагьосват залата с историите си.

Почти не обърнах внимание на повечето. Самата аз бях прехласната в собствените си мисли, които се гонеха и се оформяха под влиянието на вино, музика и легенди за феи.

— И тъй, случи се преди двеста години…

„Във високопланинските легенди всичко е отпреди двеста години — проехтя в спомените ми гласът на преподобния Уейкфийлд. — Същото като «Имало едно време».“

И жени в камъните на магически хълмове, пътуващи надалеч, пристигат изтощени, а после не знаят къде са били и как са стигнали дотук.

Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха и бързо ги разтърках. Двеста години. От 1945 г. до 1743 г. — почти точно толкова. Жени през вълшебните камъни… Винаги ли бяха жени? Досетих се и за друго. Жените се връщаха. Със светена вода, вълшебства или нож във вятъра, връщаха се. Така че може би беше възможно. Трябваше да се върна при каменния кръг. От вълнение малко ми прилоша и посегнах към бокала си, за да се успокоя.

— Внимателно! — Несръчните ми пръсти бутнаха почти пълната кристална чаша, която нехайно бях оставила на пейката до себе си. Дългата ръка на Джейми се стрелна над скута ми и спаси на косъм бокала. Вдигна го и внимателно го подуши. После ми го върна, извил вежди.

— Рейнско — обясних.

— Да, знам — каза все още леко объркан. — От Колъм, нали?

— Да. Искаш ли да опиташ? Много е добро. — Подадох му чашата с нестабилна ръка. Той се поколеба за миг, но пое виното и отпи.

— Да, добро е — рече, докато ми връщаше бокала. — Също така е два пъти по-силно от обикновеното. Колъм го пие нощем, защото го болят краката. Колко си изпила? — попита той с присвити очи.

— Две… не, три чаши — отвърнах, като се опитах да запазя достойнство. — Да не би да намекваш, че съм се напила?

— Не. — Още изглеждаше изненадан. — Впечатлен съм, че не си. Повечето хора, които пият с Колъм, са под масата след втората чаша.

Отново ми взе бокала и рече твърдо:

— И все пак мисля, че е най-добре да не продължаваш, ако искаш сама да изкачиш стълбите след това.

Той изпи остатъка и подаде празната чаша на Лери, без да я поглежда.

— Върни я при останалите, моме — рече с равен тон. — Късно е. Мисля да изпратя госпожа Бюшамп до покоите й. — Подхвана ме под лакътя и ме поведе към изхода, а девойката така ни изгледа, че се зарадвах, че погледите не убиват.

Джейми ме изпрати до стаята ми и за моя изненада не си тръгна веднага. Изненадата се стопи, когато затвори и веднага свали ризата си. Бях забравила за превръзката, до която все не стигахме през последните два дни.

— С радост ще се разделя с това — каза той, търкайки платнения клуп, в който стоеше ръката му. — Претрива ми кожата от дни.

— Учудващо е, че сам не си го свалил. — Заех се да развързвам възлите.

— Боях се, след като така ми се скара, докато ми слагаше първата превръзка — отвърна той дръзко ухилен. — Май каза, че ще ме биеш по задника, ако го докосна.

— Това и ще направя сега, ако не седнеш и не мируваш — отвърнах. Сложих ръце на здравото му рамо и леко нескопосано го придърпах на столчето.

Махнах клупа и внимателно опипах рамото — още бе леко подуто и насинено, но за щастие сякаш нямаше скъсани мускули.

— Ако толкова си нямал търпение да се отървеш от превръзката, защо не ми позволи да я махна вчера следобед? — Тогава това ми се стори странно, както и сега, когато видях почервенялата заради грубия ленен клуп кожа. Вдигнах превръзката предпазливо, но под нея всичко изглеждаше добре.

Той ме изгледа косо и сведе поглед плахо.

— Ами… просто не исках да си свалям ризата пред Алек.

— Срамежлив си, значи? — попитах го сухо и с жест го накарах да вдигне ръка, за да проверя как се движи ставата. Той трепна леко от болка, ала се усмихна на въпроса ми.

— Ако бях, нямаше да седя полугол в стаята ти, нали? Не, заради белезите по гърба ми. — Изгледах го питащо и той обясни: — Алек знае кой съм. Искам да кажа, чувал е, че са ме били, но не е виждал. Но да знаеш не е същото като да го видиш. — Той опипа леко рамото си, без да ме поглежда. Намръщи се. — Може би няма да разбереш какво искам да кажа. Но ако си научил, че един мъж е пострадал, това е просто още нещо, което знаеш за него. За Алек това е като червената ми коса.

Вдигна глава, търсейки някакъв знак, че го разбирам, и продължи:

— Но когато го видиш… — Той се поколеба, затърси правилните думи. — … по-лично е, може би, сякаш това имам предвид. Мисля, че ако види белезите, няма да ме вижда, без да мисли за гърба ми. И ще виждам, че си мисли за това и ще си спомня всичко наново, и… — Той спря и сви рамене. — Е, май не го обясних добре, а? Но пък може би много се вживявам. Самият аз не мога да видя белезите, вероятно не са толкова зле, колкото си мисля.

Бях виждала ранени да кретат по улицата на патерици и как хората извръщат погледи от тях — стори ми се, че обяснението не беше лошо.

— Значи нямаш проблем, че аз виждам гърба ти?

— Не, нямам. — Прозвуча леко изненадан и помисли няколко секунди. — Предполагам… може би защото показваш състрадание, но не ме караш да се чувствам жалък.

Търпеливо ми позволи да го заобиколя и да огледам гърба му. Не знам колко лошо си мислеше, че е, но си беше лошо. Дори на светлината от свещите изглеждаше кошмарно, а вече го бях виждала веднъж — но само белезите край рамото. Всъщност покриваха целия му гръб — от раменете до кръста. Някои бледнееха съвсем, само тънки бели ивици, ала най-големите бяха плътни и сребристи, напреки на мускулите. Със съжаление се замислих колко хубав гръб трябва да е бил някога. Кожата му беше светла и стегната, костите и мускулите — здрави и грациозни, раменете — прави и изпънати назад. Гръбнакът му бе гладка, права вдлъбнатина между здравите мускули от двете страни.

Джейми беше прав — като гледах тези безсмислени поражения, не можех да не си представя какво ги беше причинило. Опитвах се да избягам от образа на мускулестите ръце, разперени встрани, привързани за китките, така че въжетата се впиват в кожата, а рижата му глава и агонизиращо лице — притиснати към стълба. Ала и най-беглият поглед към белезите обезсмисляше усилията ми. Дали беше крещял? Бързо потиснах мисълта. Бях чувала историите за германските зверства през войната, много, много по-лоши от това, но Джейми и тук бе прав — да чуеш не беше същото като да видиш.

Несъзнателно го докоснах, сякаш можех да го излекувам с докосване и да залича белезите. Той въздъхна тежко, ала не помръдна, докато прокарвах пръсти по дълбоките белези, един по един, като че ли за да му покажа пораженията, които не можеше да види. Накрая поставих длани на раменете му, безмълвна, търсейки думи.

Той постави ръка върху моята и леко я стисна, за да покаже, че разбира.

— На други са се случвали и по-лоши неща, моме — каза той тихо. После ме пусна и магията се развали. — Изглежда, добре зараства. Не ме боли.

Опита се да погледне към раната на рамото си.

— Хубаво — рекох, борейки с буцата в гърлото си. — Наистина добре зараства. Коричката е хванала добре, раната е чиста. Поддържай я такава и щади ръката през следващите два-три дни.

Потупах го леко по рамото, знак, че вече може да си върви. Той си облече ризата и я запаса в поличката.

Настъпи неловък миг, когато спря на прага и се опита да каже нещо за довиждане. Накрая ме покани в конюшнята на следващия ден, да видя как се ражда конче. Обещах да отида и едновременно си пожелахме лека нощ. Засмяхме се и си кимнахме смутено, а аз затворих вратата. Незабавно се върнах в леглото и заспах в мъгла от винени изпарения. Сънувах странни сънища, които не запомних.

* * *

На следващия ден прекарах дълга сутрин с пациенти, търсих полезни билки в килера в кухнята и церемониално записах полезните подробности в черния тефтер на Дейви Бийтън. Излязох от тясната лекарска стаичка за малко въздух и раздвижване.

Наоколо нямаше никого, затова се възползвах и обходих горните етажи на замъка, обиколих празните стаи и лъкатушещите стълбища. Опитвах се да запомня колкото е възможно повече от плана на замъка. Бе извънредно необичаен. След години добавки вече беше трудно да се каже дали изобщо е имало план. В една от залите, например, в стената до стълбището се намираше ниша без никакво логично предназначение.

Нишата бе отчасти скрита от раирана ленена завеса — щях да я подмина, но ми се мерна нещо бяло и привлече вниманието ми. Спрях на крачка пред изхода и се взрях зад завесата. Някой, облечен с ризата на Джейми, прокарваше ръка по гърба на една девойка и я придърпваше по-близо. Тя седеше в скута му и русата й коса като поточе улавяше слънчевите лъчи през едно прозорче процеп.

Не бях сигурна какво да правя. Не исках да воайорствам, но се боях, че стъпките ми по каменния под ще привлекат вниманието им. Докато се колебаех, Джейми се откъсна от прегръдката им и вдигна поглед към мен. Очите му срещнаха моите и той ме позна. Повдигна вежди и рамене, разположи девойката по-удобно на коляното си и продължи със заниманието си. Аз също вдигнах рамене и се отдалечих на пръсти. Не беше моя работа. Не се съмнявах обаче, че и Колъм, и бащата на момичето биха счели това… „общуване“ за крайно неподходящо. Следващият побой можеше да се случи по негова вина, ако не внимаваха какво място избират за срещите си.

На вечеря седнах срещу него на дългата маса. Джейми ме поздрави любезно, ала ме наблюдаваше внимателно. Старият Алек ме прие с обичайното си „Мммпф“. Жените, както ми беше обяснил предния ден на поляната, не са естествено предразположени да ценят конете и затова с тях се говори трудно.

— Как върви опитомяването на конете? — попитах, за да прекъсна с нещо старателното дъвчене срещу себе си.

— Добре, добре — отвърна предпазливо Джейми.

Взрях се в него над купата с варена ряпа.

— Джейми, устата ти изглежда подута. Да не те е бутнал някой кон? — подкачих го.

— Да — отговори той и присви очи. — Не внимавах.

Каза го спокойно, ала усетих как голямото му стъпало застава върху крака ми под масата. Притискаше го леко засега, ала заплахата бе ясна.

— Лошо. Тези кобилки може да са опасни — рекох невинно.

Джейми ме настъпи здраво, а Алек каза:

— Кобилки ли? Ти не работиш с кобилките, нали, момко? — Опитах се да използвам другия си крак като лост, за да се освободя от Джейми, ала не успях. Накрая просто го изритах в глезена и той почти подскочи.

— Ама какво ти има? — попита Алек.

— Прехапах си езика — измърмори той, като ме гледаше свирепо над дланта, с която притискаше устата си.

— Недодялан младок. Не че очаквам друго от идиот, дето не може да се пази от кон, когато… — Алек продължи така няколко минути, обвинявайки помощника си надълго и нашироко в несръчност, мързел, глупост и като цяло в некадърност. Джейми, навярно най-сръчният човек, когото бях виждала, не надигна глава и упорито набиваше по време на цялото конско, макар целият да се изчерви. Аз си гледах в чинията до края на вечерята.

Джейми отказа втора порция яхния и рязко стана от масата, като така сложи край на тирадата на Алек. Старият коняр и аз задъвкахме безмълвно. Старецът обърса чинията си с последната хапка хляб, облегна се назад и ме загледа язвително със синьото си око.

— Не трябва да вадиш душата на момчето — рече той. — Ако баща й или Колъм разберат, младият Джейми ще получи нещо повече от насинено око.

— Например съпруга? — Отвърнах непоколебимо на погледа му. Той кимна бавно.

— Може. А не тази трябва да е жена му.

— Така ли? — Това ме поизненада, особено след думите на Алек на полянката.

— Не, трябва му жена, не момиче. А Лери ще си остане момиче и на петдесет. — Мрачно извитата уста се изкриви в подобие на усмивка. — Може да си мислиш, че съм живял в обор цял живот, но имах жена за съпруга и знам разликата. — Той се заизправя, ала не откъсна поглед от мен. — Ти също я знаеш, моме.

Посегнах към него, за да го спра.

— Как разбра?

Старият Алек изсумтя подигравателно.

— Може да съм едноок, ама не съм сляп. — Той се отдалечи с накуцване и сумтене. Намерих стълбището и се качих в стаята си, размишлявайки какво имаше предвид конярят с последните си думи.