Диана Габалдон
Друговремец (38)

37.
Бягство

На сутринта си беше върнал част от руменината, макар че синините по лицето му се бяха превърнали в още по-тъмни петна. Той въздъхна, простена от болка и опита отново, по-внимателно.

— Как се чувстваш? — Поставих ръка на главата му. Кожата беше хладна и влажна. Нямаше треска, слава Богу.

Той направи гримаса, все още със затворени очи.

— Сасенак, ако главата ми е на раменете, значи боли. — Протегна ръка. — Помогни ми да стана. Схванат съм като пън.

Снегът спря малко преди обяд. Небето беше сиво като вълна и обещаваше нови вихрушки, но опасността от преследване беше още голяма. Затова тръгнахме от Елдридж точно преди обед, увити добре заради студа. Под наметалата си Мърто и Джейми бяха въоръжени до зъби. Не носех нищо, освен камата си, при това добре скрита. Против волята ми ме убедиха да се преструвам на отвлечена англичанка, ако ни спре патрул.

— Но те са ме виждали в затвора — опитах да се възпротивя, докато се готвехме за тръгване. — Сър Флетчър вече ме познава.

— Да. — Мърто внимателно зареждаше пистолетите, подредил на масата на лейди Анабел всякакви оловни сачми, вата, барут, лостчета и торбички, но успя да ми отдели един поглед. — Това е идеята, моме. Трябва да не припарваш до Уентуърт.

Той натика един бутален прът в дулото на украсен с гравюри пистолет и натъпка ватата с отривисти, икономични движения.

— Сър Флетчър ще ни търси, но не и днес. Ако срещнем червенодрешковци, няма да те познават. Ако ни намерят, трябва да кажеш, че сме те взели насила и да ги убедиш, че нямаш нищо общо с две шотландски диванета като мен и онзи разбойник там.

Кимна към Джейми, който седеше като на тръни на една табуретка с топъл хляб и мляко пред себе си. Аз и сър Маркъс бяхме подплатили бедрата и хълбоците му дебело, а отгоре бяхме намерили чифт износени панталони, тъмни, за да скрият издайническата кръв, която би могла да се процеди. Лейди Анабел беше разпорила една от ризите на мъжа си, за да се побере в нея Джейми, както и превръзките му. Дори така ризата не искаше да се затвори отпред и бинтовете се виждаха отчасти. Джейми беше отказал да се среше, защото го болял скалпът, и изглеждаше като дивак — червеникавите иглички на косата му стърчаха над моравото лице, а едното око се беше затворило от оток.

— Ако ви заловят — намеси се сър Маркъс, — кажи им, че си ми била на гости и са те отвлекли, докато си яздила край имението. Накарай ги да те доведат, за да потвърдя. Това би трябвало да ги убеди. Ще им кажем, че си приятелка на Анабел от Лондон.

— А след това бързо ще те изпроводим, преди сър Флетчър да ти окаже честта да те посрещне в района.

Сър Маркъс ни предложи Хектор и Абсалом за придружители, но Мърто отбеляза, че така Макранох ще бъдат разпознати като съучастници. Затова бяхме само тримата, добре навлечени срещу студа, и пътувахме към Дингуол. Носех дебела кесия с пари с бележка от господаря на Елдридж. Едно от двете или и двете щяха да свършат работа, за да ни прекарат оттатък Английския канал.

Трудно напредвахме. Макар и само трийсет сантиметра дълбок, снегът криеше всякакви скали, дупки и други препятствия и конете пристъпваха неуверено. Парчета сняг и кал се разлитаха с всяка стъпка и цапаха коремите на животните. Дъхът им чезнеше нагоре в огромни кълба.

Мърто ни водеше, следвайки плитката бразда, която бележеше пътя. Аз яздех до Джейми, в случай че загуби съзнание, макар че по негово настояване го бяхме вързали за коня. Свободна беше само лявата му ръка, легнала на пистолета, скрит под наметалото.

Подминахме няколко бараки, от чиито сламени покриви се издигаше дим, но обитателите и животните им се бяха прибрали на топло. Тук-там някой преминаваше от бараката си към навес, понесъл кофи със слама.

На три километра от Елдридж влязохме в сянката на замъка Уентуърт, мрачна грамада на склона на един хълм. Тук пътят беше отъпкан — движението не спираше, дори в ужасно време.

Преминаването ни беше съобразено с обяда на сър Флетчър, с надеждата, че пазачите ще са вглъбени в храната и бирата си. Продължихме нататък покрай пътя до входната порта, просто групичка пътешественици с лошия късмет да са навън в такова време.

След затвора спряхме в малка борова горичка, за да си отпочинат конете. Мърто се приведе, за да погледне Джейми, скрил лице в качулката си.

— Добре ли си, момче? Мълчиш.

Джейми вдигна глава. Беше блед и по врата му се стичаше пот въпреки ледения вятър, но успя да се усмихне половинчато.

— Бивам.

— Как се чувстваш? — попитах притеснена. Беше се прегърбил на седлото и нямаше и следа от обичайната му изправена, елегантна стойка. Получих другата половина на усмивката.

— Опитвам се да реша кое ме боли най-много, ребрата, ръката или задникът. Докато разсъждавам по този въпрос, поне не мисля за гърба си.

Отпи дълго от манерката, предвидливо предоставена му от сър Маркъс, потръпна и ми я даде. Беше много по-добро от суровия алкохол, който ми бяха дали да пия по пътя към Леох, но също толкова силно. Продължихме, а в стомаха ми се разгоря малък весел огън.

Конете се бореха с един полегат склон и ритаха сняг във въздуха, когато Мърто рязко вдигна глава. Последвах погледа му и видях четирима английски войници на върха на хълма. Нямаше как да избягаме, бяха ни видели и един от тях се провикна, за да ни спре. Трябваше да блъфираме и да се надяваме да ги излъжем. Без да погледне назад, Мърто се спусна да ги посрещне.

Ефрейторът в групичката беше професионален войник на средна възраст, потънал в огромния си зимен кожух. Поклони ми се учтиво и се съсредоточи в Джейми.

— Извинете ме, господине, госпожо. Имаме заповеди да спираме всекиго на пътя и да питаме дали знаят за избягалите наскоро от Уентуърт затворници.

Затворници. Значи бях успяла да освободя не само Джейми. Радвах се, по най-различни причини. Най-малкото щяха да изтощят повече човешки ресурс от войниците в затвора. А и трима срещу четирима беше по-приемливо.

Джейми не отвърна, а се отпусна по-напред и оклюма. Очите му лъщяха изпод качулката — беше в съзнание. Явно знаеше тези мъже и щяха да разпознаят гласа му. Мърто се примъкваше напред с коня си, заставайки между мен и войниците.

— Да, господарят ми се разболя, сър, както виждате — каза и подръпна уж плахо кичура върху челото си. — А може ли да ми посочите пътя към Балах? Не съм сигурен, че сме в правилната посока.

Зачудих се какво, за Бога, цели, докато не видях очите му. Погледът му пробягна назад и надолу и обратно към войника толкова бързо, че англичанинът не можеше дори да предположи, че мъжът срещу него не го слуша задълбочено. Да не би Джейми да се свличаше от седлото? Престорих се, че оправям шапчицата си, и небрежно погледнах през рамо в посоката, в която бе погледнал и Мърто. Почти се смразих от шок.

Джейми стоеше прав, привел глава, за да не се вижда лицето му. Но от крайчеца на едното стреме се процеждаше кръв и оставяше малки димящи следи в снега.

Мърто беше успял да привлече всички войници със себе си към върха на хълма, където му сочеха, че пътят към Дингуол е единственият наоколо. Минавал през Балах, а след това направо към брега, на около пет километра оттук.

Бързо се плъзнах на земята, трескаво дърпайки юздата на коня си. Закрачих с мъка през преспите и изритах достатъчно сняг под корема на коня на Джейми, за да скрия кръвта. Хвърлих бърз поглед нагоре по хълма — войниците и Мърто още разговаряха, макар че един от тях ни погледна, сякаш за да се увери, че не сме се залутали надалеч. Махнах весело и още щом войникът завъртя глава, се приведох и откъснах парче от едната си фустанела. Отметнах наметалото на Джейми и натъпках плата под бедрото му, като пренебрегнах вика му на болка. Наметалото му се върна на мястото си точно навреме, за да се спусна назад към коня си, където англичаните и Мърто ме завариха да се занимавам с единия ремък.

— Явно се е поохлабил — обясних невинно и примигнах към най-близкия англичанин.

— Така ли? И защо не помагаш на дамата? — обърна се той към Джейми.

— Съпругът ми не е добре — рекох. — Мога и сама да се справя, благодаря.

Ефрейторът се позаинтересува.

— Болен значи? Какво ти има? — Приближи коня си и се взря в сведеното лице на Джейми. — Определено не изглеждаш добре, дума да няма. Свали си качулката, друже. Какво ти има на лицето?

Джейми го застреля през наметалото си. Войникът беше на не повече от два метра разстояние и се катурна встрани, преди кървавото петно на гърдите му да стане по-голямо от дланта ми.

Мърто беше извадил два пистолета още преди ефрейторът да се строполи. Конят му се стресна от внезапния шум и движение, затова единият изстрел не улучи. Вторият намери целта си, като мина през предмишницата на един от другите войници. Разкъсаният ръкав се развя и бързо прогизна от кръв. Мъжът обаче успя да се задържи на седлото и посегна към сабята си, докато Мърто бъркаше под наметалото си за още оръжия.

Един от двамата останали войници обърна коня си, залитайки в снега, и се отдалечи в галоп към затвора, вероятно за да потърси помощ.

— Клеър! — Стресната, зърнах Джейми, който размахваше ръка след измъкващия се конник. — Спри го!

Имаше време само да ми подхвърли втори пистолет, след което се обърна и извади меча си, за да посрещне атаката на четвъртия войник.

Конят ми бе обучен за битка — беше прилепил уши към главата си, тъпчеше на едно място и риеше снега, но не побягна при гърмежите. И сега не помръдна, докато го насочвах след препускащия конник. Щастлив да се отдалечи от схватката, той веднага рипна и бързо започнахме да настигаме англичанина.

Снегът ни пречеше почти колкото на него, но моето животно бе по-добро, а имахме и предимството на освободената диря, оставена от мъжа пред нас. Настигахме го равномерно, но не беше достатъчно. Той наближаваше един склон — ако свърнех вдясно, щях да се възползвам от равния терен и да го пресрещна от другата страна. Дръпнах юздата и се приведох силно на една страна, за да не падна, докато конят завиваше, подхлъзвайки се. Успя обаче да си върне равновесието и се спусна напред.

Не настигнах войника, но съкратих разстоянието до не повече от десетина метра. При неограничено време щях да го хвана, но нямах този лукс — стените на затвора се издигаха на километър пред нас. Още малко и часовоите щяха да го видят.

Спрях и слязох. Обучен за битка или не, не знаех какво ще стори конят, ако стрелям от гърба му. Дори да стоеше неподвижен, не бях сигурна, че собствените ми умения ще са достатъчни. Приклекнах в снега, подпрях лакът на коляното си, а пистолета — на другата си ръка, както ми беше показал Джейми.

— Подпри го тук, насочи го натам и стреляй — беше ми казал. Така и сторих.

За мое удивление, улучих бягащия кон. Той залитна, падна на едно коляно и се превъртя във вихър от крайници и сняг. Ръката ми беше изтръпнала от отката на пистолета — разтърквах я, без да откъсвам очи от падналия войник.

Беше ранен — опита се да стане, но не успя. Конят му кървеше и несигурно закуцука встрани, влачейки юздите си.

Чак по-късно осъзнах какво ми е минавало през главата тогава, но докато го приближавах, знаех, че не мога да го оставя жив. Бяхме твърде близо до затвора, а и други групички патрулираха в търсене на затворници — щяха да го открият. И тогава не само щеше да ни опише в подробности — дотук с лъжата за пленницата! — но и щеше да им каже накъде пътуваме. Имахме още пет километра до брега, два часа път във виелицата. А там трябваше да намерим и лодка. Не можех да поема риска.

Той се надигна с мъка на лакти. Ококори се от изненада, когато ме видя, но се поуспокои. Бях жена. Не се боеше от мен.

Мъж с повече опит не би си позволил подобно нещо, но това беше момче на не повече от шестнайсет. Призля ми. Бузите му още бяха закръглени, а мустакът — рехав.

Отвори уста, но успя само да изстене. Притисна ръка към ребрата си и видях кръвта по нея — вътрешни контузии. Явно конят беше паднал върху него.

Вероятно щеше да умре от раните си, но не можех да разчитам на това.

Камата в дясната ми ръка беше скрита под наметалото. Поставих лявата си ръка на челото му — точно както бях правила със стотици войници, докато ги успокоявах, преглеждах и подготвях за предстоящото. И те ме бяха гледали точно като това момче — с надежда и доверчивост.

Не можех да му прережа гърлото. Паднах на колене до него и внимателно извърнах главата му. Техниките на Рупърт за бърза смърт включваха съпротивлението на жертвата. Но нямаше съпротивление, когато притиснах главата му надолу и забих камата в основата на черепа.

Оставих го да лежи по лице в снега и се върнах при останалите.

* * *

След като натоварихме обемистия си багаж под одеялата на една от пейките под палубата на „Кристабел“, с Мърто се качихме и огледахме кипящия небосвод.

— Изглежда, вятърът е силен и стабилен — рекох с надежда, вдигнала наплюнчен пръст.

Мърто мрачно огледа черните облаци, тегнещи над пристанището, а снегът от тях се топеше в студените вълни.

— Е… Да се надяваме, че няма да ни люлее много. Ако ли не, може да стигнем до другата страна с труп.

Половин час по-късно, когато вече се носехме по вълнистата шир на Английския канал, разбрах какво е имал предвид.

— Морска болест? — попитах невярващо. — Шотландците нямат морска болест!

Мърто се подразни.

— Еми тогава може да е червенокос африканец. Знам само, че е позеленял като гнила риба и си повръща червата. Ще слезеш ли да ми помогнеш да го спрем, за да не се наниже на собствените си ребра, докато се напъва?

— По дяволите! — рекох, когато малко след това висяхме до перилата и си почивахме от случващото се долу. — Ако е знаел, че има морска болест, защо, за Бога, настоя за кораб?

Мърто ме изгледа немигащо.

— Защото чудесно знае, че в това му положение доникъде няма да стигнем по суша и не иска да оставаме в Елдридж, защото се бои, че ще навлече гнева на англичаните върху Макранох.

— Значи ще се самоубие тихо и кротко в морето — рекох с горчивина.

— Да. Смята, че така ще убие само себе си и няма да повлече другиго. Щедро момче. Но нищо общо с тихо и кротко — добави той и тръгна да слиза под палубата, чувайки стоновете отдолу.

— Поздравления — рекох на Джейми час-два по-късно, като приглаждах потни кичури от челото си. — Мисля, че ще влезеш в медицинската история като единственият човек, умрял от морска болест.

— А, чудесно — измърмори той, заровил лице в съсипаните възглавници и одеяла, — не ми се ще да мисля, че ще си отида за нищо. — Внезапно се надигна на една страна. — Божичко, пак се започва.

С Мърто скокнахме по местата си. Да удържаш гигант, докато повръща, не е работа за слабите.

След това измерих пулса му и поставих ръка на лепкавото му чело. Мърто прочете изражението ми и, без да продума, ме последва към палубата.

— Не е добре, нали? — каза тихо.

— Не знам — отвърнах безпомощно и тръснах плувналата си в пот коса на вятъра. — Никога не съм виждала или чувала някой да умре от морска болест, но вече повръща кръв. — Кокалчетата по ръцете му изпъкнаха в огрубялата от слънце и вятър кожа. — Не знам дали се наранява вътрешно със счупените си ребра или просто стомахът му вече не издържа толкова повръщане. И в двата случая знаците не са добри. Пулсът му е слаб и неравен. Сърцето му се бори с мъка.

— Има сърце на лъв. — Каза го тихо и отначало мислех, че не съм чула правилно, а сълзите в очите му може да са от солените пръски във вятъра. Обърна се рязко към мен. — И кожа като на вол. Имаш ли още от онзи лауданум от лейди Анабел?

— Да, целия. Но не иска да го пие. Казва, че не иска да спи.

— Е… Повечето хора не получават това, което искат. Защо той да е различен? Хайде.

Последвах го неспокойно към долната палуба.

— Ще го повърне.

— Остави това на мен. Дай ми бутилката и ми помогни да го изправим в леглото.

Джейми не беше съвсем в съзнание и трудно го подпряхме на една от вътрешните прегради, а освен това се и дърпаше.

— Ще умра — рече той ясно и отчетливо, — колкото по-скоро, толкова по-добре. Махнете се и ме оставете да си ида.

Мърто го сграбчи за косата и наклони главата му назад, като допря лауданума до устните му.

— Преглътни това, мишленце мое, или ще ти счупя врата. И ти забранявам да го повръщаш. Ще ти стисна носа и устата, така че ще трябва да ти излезе от ушите.

С общи усилия на волята успяхме да накараме младия господар на Лалиброх да изпие цялата бутилка. Давейки се и стенейки, Джейми смело изпи колкото можа, преди да се отпусне, цял позеленял и останал без дъх, а клепачите му бяха с цвета на възглавницата. Мърто успя да предотврати всяка прииждаща експлозия, като здраво стискаше носа на Джейми — средство, което спомогна и опиатът да се разтвори постепенно в кръвта му. Накрая го положихме в несвяст на леглото, а бледността му бе в зловещ контраст с ярката коса, вежди и мигли.

Малко след това Мърто дойде при мен до перилата на горната палуба.

— Виж — рекох и му посочих. Смътните слънчеви лъчи, успели да се процедят под облаците, падаха върху скалите на френския бряг. — Капитанът казва, че ще сме там след три-четири часа.

— Тъкмо навреме — рече спътникът ми и отдръпна няколко рехави кичура, които му влизаха в очите. Обърна се към мен и получих най-близкото нещо до усмивка, на което можех да се надявам от него.

И накрая, следвайки отпуснатото тяло на довереника си, проснат на дебела дървена летва, носена от двама здрави монаси, преминахме през предната порта на абатството на света Ана.