Диана Габалдон
Друговремец (14)

13.
Обявен е брак

Седях в общото помещение, взирах се в чаша мляко и се борех с поривите на повръщане.

Дугал ме беше погледнал само веднъж, докато слизах с помощта на ефрейтора, и веднага ни подмина и влетя в стаята на Рандал. Подовете и вратите на хана бяха здрави и дебели, но гласовете на двамината въпреки това се чуваха.

Надигнах чашата мляко, но ръцете ми още трепереха твърде много, за да отпия.

Лека-полека се възстановявах от удара, но не и от шока. Знаех, че онзи мъж не е съпругът ми, но приликата беше толкова силна, навиците ми — така силни, че бях почти склонна да му се доверя и докато говорехме, очаквах учтивост, ако не и съчувствие. Призляваше ми повече от това как бе преобърнал тези чувства.

Призляваше ми и ме беше страх. Бях видяла погледа му, докато приклякаше до мен на пода. В дебрите на тъмните му очи нещо бе помръднало, само за миг. Моментално се скри, но никога повече не исках да го виждам. Горе се отвори врата и прекъсна мислите ми. Тежките стъпки бяха последвани от появяването на Дугал, а веднага след него — на капитан Рандал. Всъщност изглеждаше, че капитанът гони шотландеца, но той спря, когато Дугал ме забеляза и закова на най-долното стъпало.

Дугал погледна през рамо към капитан Рандал и бързо дойде при мен, подхвърли монета на масата и ме вдигна на крака, без да каже и дума, и ме избута през вратата.

Бяхме на конете и яздехме, преди да успея да подгъна полите си и платът се издуваше около мен като парашут. Дугал мълчеше, ала конете сякаш долавяха емоциите му — докато стигнем до главния път, вече галопирахме.

До един кръстопът, отбелязан с пиктски кръст, Дугал рязко спря. Слезе, взе юздите на двата коня и ги привърза леко за една фиданка. Помогна ми да сляза и се скри в храстите, като ми правеше знаци да го последвам.

Последвах полюшващата му се поличка нагоре по склона, като се привеждах, когато клонките, през които минаваше, плющяха над главата ми. Склонът бе обрасъл с дъбове и ниски борчета. В гъсталаците отляво се обаждаха синигери, а малко по-нататък — ято сойки. Тревата беше свежозелена, раннолятна и покриваше на гъсти туфи земята под дъбовете. Под боровете не растеше нищо, разбира се — игличките се трупаха със сантиметри и закриляха малките пълзящи създания, скрити там от слънцето и хищници.

От острите аромати ме болеше гърлото. И преди се бях катерила по подобни хълмове и бях вдишвала същите аромати. Но тогава тревата и боровете бяха смесени с петролни изпарения от пътищата и се чуваха гласовете на хора вместо тези на сойките. При последното ми ходене по подобна пътека земята бе обсипана с опаковки от сандвичи и фасове, вместо с цветчетата на теменужки. Боклуците ми се струваха добра цена в замяна на неща като антибиотиците и телефоните, но засега бях склонна да се задоволя и с теменужки. Трябваше ми покой и го усещах по склона.

Дугал ненадейно свърна точно под върха на хълма и изчезна в гъст храсталак. Проправих си с мъка път след него и го открих седнал на плосък камък край малък вир. Зад него накриво стоеше обветрено парче камък с изсечено в него човекоподобно лице. Сигурно бе някакъв свят извор. Тези малки олтари на различни светии осейваха високопланинските райони и често се намираха в уединени места, макар че дори тук от клоните на една офика до водата висяха опърпани парченца плат — молитви от посетители към светията, за здраве или може би за безопасен път.

Дугал ми кимна. Прекръсти се, наклони глава и загреба вода в двете си шепи. Водата имаше странен тъмен цвят и миришеше лошо — сигурно бе серен извор. Денят беше горещ, а аз бях жадна, така че последвах примера на Дугал. Водата нагарчаше, ала беше студена. Пих, после си наплисках лицето. Пътят дотам беше прашен.

Вдигнах глава и видях, че ме наблюдава с много странно изражение. Нещо между любопитство и пресметливост, стори ми се.

— Височко стигнахме само за да пием, не мислиш ли? — попитах лековато. На конете имаше бутилки вода. А и се съмнявах, че Дугал възнамерява да моли светията на извора за безопасно завръщане в хана. Правеше впечатление на по-практичен човек.

— Колко добре познаваш капитана? — попита ме рязко.

— Не толкова добре, колкото го познаваш ти — сопнах му се. — Бях го срещала веднъж, по случайност. Не се разбрахме.

За моя изненада строгото лице се поразведри.

— Е — призна той, — не бих казал, че и аз много го харесвам. — Той забарабани с пръсти по бедрото си, обмисляйки нещо. — Но някои го харесват. Смел войник и чудесен боец, от това, което чувам.

Повдигнах вежди.

— Понеже не съм английски генерал, това не ме впечатлява. — Той се засмя и зърнах изненадващо белите му зъби. Смехът смути три врани на дървото над нас, които отлетяха с дрезгави крясъци.

— За англичаните ли шпионираш, или за французите? — попита той, сменяйки объркващо темата за пореден път. Е, поне беше прям.

— За никого не шпионирам — рекох раздразнена. — Аз съм чисто и просто Клеър Бюшамп, нищо повече.

Потопих кърпичката си във водата и избърсах с нея врата си. По гърба ми, под подплатата на роклята, плъзнаха освежаващи вадички. Притиснах мокрия плат към пазвата си и го стиснах, със същия ефект.

Дугал помълча няколко минути, като наблюдаваше внимателно как се мия.

— Виждала си гърба на Джейми — каза ненадейно.

— Трудно би било да не го видя — отвърнах с малко хлад в гласа. Отказах се да се питам накъде бие с тези въпроси. Щеше да ми каже, когато стигнеше до смисъла. — Питаш дали знам, че е бил Рандал?

— Аз знам това — отвърна той, като ме преценяваше спокойно, — но не знаех, че и ти знаеш.

Свих рамене, за да му покажа, че не е негова работа какво знам и какво — не.

— Бях там, всъщност — рече той небрежно.

— Къде?

— Във форт Уилям. Имах работа с гарнизона. Писарят там знаеше, че с Джейми сме роднини, и ми съобщи, когато го арестуваха. Отидох да видя какво мога да сторя с него.

— Явно не си постигнал успех — казах остро.

Дугал сви рамене.

— За нещастие. Ако ги ръководеше обикновен старши сержант, можех да спестя на Джейми поне второто бичуване, но Рандал беше нов. Не ме познаваше и не искаше и да чуе. Тогава си мислех, че може би просто е решил да покаже на всички от самото начало, че няма да се церемони с никого. — Той потупа късия меч на колана си. — Принципът действа добре, когато командваш хора. Заслужи си уважението им преди всичко останало. Ако не стане, заслужи си страха им.

Спомних си изражението по лицето на младия ефрейтор и разбрах по кой път е поел капитанът.

Дугал ме гледаше заинтригуван.

— Знаеш, че е бил Рандал. Джейми ли ти каза?

— Поразказа ми — отвърнах внимателно.

— Явно те цени — каза Дугал замислено. — Обикновено не говори за това с никого.

— Защо ли? — попитах саркастично. Все още затаявах дъх, когато стигахме до нов хан, докато не станеше ясно, че този път само ще се пие и ще се говори край огъня. Дугал се усмихна язвително, разчел мислите ми.

— Е, на мен не е било нужно да го казва, нали? Вече го знаех. — Той прокара длан през странната тъмна вода и раздвижи серните изпарения. — Не знам как е в Оксфордшир — и саркастичното натъртване ме накара да потръпна леко, — но по тези краища дамите обикновено не наблюдават неща като публични побои. Виждала ли си такъв?

— Не, нито пък държа — отвърнах остро. — Но мога да си представя какво би причинило белезите по гърба на Джейми.

Дугал поклати глава и опръска една любопитна сойка.

— Не, тук грешиш, моме, ще ме извиниш. Въображението е едно, гледката как разкъсват нечий гръб — друго. Ужасна работа. Правят го, за да пречупят човека, и най-често успяват.

— Не и Джейми. — Тонът ми беше по-рязък, отколкото възнамерявах. Джейми ми беше пациент и донякъде приятел. Нямах желание да обсъждам с Дугал личната му история, макар че, ако ме притиснеше с въпроси, бих признала, че ме интригува. Никога не бях срещала някой толкова открит и същевременно така потаен като високия млад Мактавиш.

Дугал се позасмя и прокара влажната си длан през косата си, като приглади разрошените от бягството ни кичури — или поне аз мислех, че сме избягали от хана.

— Ами, Джейми е опак като останалите си роднини — всички са като камъни, а той е най-лошият. — В гласа му обаче чувах уважение, колкото и да беше неохотно.

— Джейми каза ли ти, че са го били и за бягство?

— Да.

— Прехвърли се през стената малко след мръкване, в същия ден, когато го докараха. Хората доста често се опитваха да бягат, защото мястото, където ги затваряха, не беше особено сигурно. Англичаните патрулираха почти всяка нощ. Писарят на гарнизона ми каза, че Джейми се е борил, а и му личеше, когато го доведоха, но пък са били шестима на един, а англичаните са с мускети, така че не е траело дълго. Джейми пренощува във вериги и още по съмване беше на стълба. — Той спря и ме огледа, сякаш за да провери дали не ми прилошава. — Побоите се случваха точно след строяването, за да започнат всички деня си с правилната нагласа. Джейми беше последен от трима.

— Значи наистина си го видял?

— О, да. И ще ти кажа, моме, не е приятна гледка. Имал съм щастието да не го изпитам, но предполагам, че и самото усещане не е много приятно. А най-неприятно е да гледаш как бият някого, докато чакаш реда си.

— Не се съмнявам — промълвих.

Дугал кимна.

— Джейми изглеждаше мрачен, но не показваше с нищо, че му въздействат крясъците и другите звуци. Знаеш ли, че разкъсването на плът се чува?

— О…

— И аз така си мислех — каза той и направи гримаса. — Да не говорим за кръвта и синините. — Изплю се, като внимаваше да не улучи вира. — Преобърна ми се стомахът, а аз не съм гнуслив.

Дугал продължи с ужасната си история:

— Идва редът на Джейми и той отива до стълба. Някои трябва да ги влачат, но не и него. Протяга ръце, за да може ефрейторът да отключи оковите му. Ефрейторът понечва да му дръпне ръката, за да го постави на нужното място, но Джейми се отдръпва назад с една крачка. Почти очаквах да побегне, но той просто си сваля ризата. Скъсана е тук и там и е мръсна като парцал, но я сгъва, сякаш му е най-хубавата неделна дреха. Оставя я на земята. После прави няколко крачки към стълба и вдига ръце, за да му ги вържат.

Дугал поклати удивено глава. Слънчевата светлина се процеждаше през листата на дървото и го обсипваше с дантелени светлосенки. Усмихнах се и той ми кимна одобрително. Сигурно си мислеше, че реагирам на разказа му. Продължи:

— Да, моме, такъв кураж е много рядък. Не беше и невежество — беше видял предните двама и знаеше какво го очаква. Явно просто е решил, че няма какво да се направи. Дързостта в битка не е нищо ново за шотландец, знаеш, но да се изправиш хладнокръвно срещу страха е рядко за всеки човек. Тогава беше само на деветнайсет.

— Сигурно е било ужасяващо за гледане — казах иронично. — Чудно как не ти е призляло.

Дугал долови иронията и я пропусна край ушите си.

— Почти, моме. — Повдигна тъмните си вежди. — Първият удар пусна кръв и само след минута гърбът на момчето беше наполовина син и наполовина червен. Само че не крещеше, не молеше за милост, не се въртеше, за да избегне ударите. Просто постави чело на стълба и стоеше. Трепваше, когато получеше удар, но нищо повече. Съмнявам се, че бих могъл така — призна той, — малцина биха могли. По средата на всичко припадна, а те го свестиха с вода от една стомна и довършиха.

— Ужасяващо. Защо ми го разказваш?

— Не съм приключил. — Дугал извади камата от колана си и започна да чисти ноктите си с върха й. Държеше на външния си вид, въпреки че на път беше трудно. — Джейми се беше отпуснал, държаха го само въжетата, а кръвта му напояваше калта. Не мисля, че беше припаднал, просто беше твърде слаб, за да се изправи. Точно тогава обаче слезе капитан Рандал. Не знам защо не беше там от самото начало — може нещо да го е забавило. Така или иначе Джейми го видя и имаше самообладанието да се престори, че е в несвяст.

Дугал смръщи вежди и се съсредоточи яростно върху някаква непокорна кожичка около нокътя си.

— Капитанът беше доста ядосан, че вече са били Джейми. Явно е искал да запази удоволствието за себе си. Но вече нямаше какво да се направи. След това обаче се сети да разпита как е избягал. — Вдигна камата, за да я огледа за нащърбени части по острието, и започна да я остри в камъка, на който седеше. — Още преди да приключи, неколцина войници трепереха. Човекът го бива с думите, не може да му се отрече.

— Да, със сигурност — отвърнах сухо.

Камата стържеше ритмично в камъка. От време на време от метала прескачаше искрица.

— Оказа се, че Джейми е имал малко хляб и сирене в себе си, когато са го хванали. Капитанът се замисли и после се усмихна с такава усмивка, каквато бих намразил и на лицето на баба си. Заяви, че кражбата е сериозно провинение и наказанието трябва също да е сериозно. Осъди Джейми на още сто камшика.

Изтръпнах.

— Но това би го убило!

Дугал кимна.

— Да, така каза и лекарят на гарнизона. Каза, че съвестта му няма да позволи такова нещо и затворникът трябва да се лекува седмица, преди да получи второто бичуване.

— О, колко милостиво. Съвестта му, значи! И какво реши капитан Рандал?

— Отначало не беше доволен, но се примири. След това старши сержантът, който можеше да разпознава истинското припадане от фалшивото, каза на другите да развържат Джейми. Олюляваше се, но се държеше на крака, така че някои от войниците дори се провикнаха одобрително, което не се хареса на капитана. Не му се понрави и когато сержантът взе ризата на Джейми и му я върна, макар че на останалите отново им хареса.

Дугал завъртя острието и го огледа критично. Постави камата на едното си коляно и ме изгледа прямо.

— Знаеш ли, моме, лесно е да си смел, докато седиш в топъл хан и пиеш бира. Не е толкова лесно, когато клечиш на студено поле, край теб фучат мускетни куршуми, а пиренът ти гъделичка задника. А е още по-трудно, когато стоиш лице в лице с врага си, а по краката ти тече собствената ти кръв.

— Сигурно си прав. — Въпреки всичко бях отмаляла. Потопих ръце във водата и тя охлади китките ми.

— По-късно същата седмица се върнах при Рандал — каза отбранително Дугал, сякаш се опитваше да оправдае действието си. — Поговорихме, дори му предложих компенсация…

— О, впечатлена съм — промълвих, ала направих пауза, когато той ме погледна изпод вежди. — Не, наистина. Мило от твоя страна. Но предполагам, че Рандал е отказал, нали?

— Да, отказа. Още не знам защо, открил съм, че английските офицери като цяло не са много съвестни, когато опре до кесиите им, а дрехи като тези на капитана не са евтини.

— Може би има други източници на приходи — предположих.

— Всъщност има — потвърди Дугал. — И все пак.

Поколеба се и продължи по-бавно:

— След това се върнах, за да съм близо до Джейми, когато отново дойде редът му, макар че нямаше какво повече да сторя за горкото момче.

Вторият път Джейми бил единственият затворник за бичуване. Пазачите свалили ризата му, преди да го изведат точно след зазоряване в една студена октомврийска сутрин.

— Виждах, че момчето го е страх до смърт, макар че отново вървеше сам и не позволяваше на пазача да го докосне. Виждах, че се тресе, колкото от нервност, толкова и от студ, кожата му беше настръхнала, но лицето му се потеше.

Няколко минути по-късно Рандал излязъл с бича под мишница, а оловните топчета по върховете му почуквали едно в друго. Огледал Джейми хладнокръвно и направил знак на старши сержантът да обърне затворника.

Дугал направи гримаса.

— Беше много жалка картинка. Раните бяха оголени, недозараснали, резките почернели, а всичко останало — пожълтяло. Самата мисъл, че на този гръб ще се стоварят още сто камшика, ми стигаше, за да ми се дръпне цветът от лицето, както и на повечето от останалите. Обръща се тогава Рандал към старши сержанта и казва: „Хубава работа, сержант Уилкс. Трябва да видим мога ли и аз да се справя толкова добре.“ — Тогава, със завиден педантизъм, Рандал повикал лекаря на гарнизона, за да потвърди, че Джейми е достатъчно здрав, за да го бичуват отново. — Виждала ли си котка да си играе с мишка? Беше точно така. Рандал се разхождаше около момчето и му говореше разни неща, все неприятни. Джейми стоеше като дъб, не говореше и изобщо не погледна Рандал. Виждах, че си стиска лактите, за да не си личи, че трепери, но и Рандал го виждаше. Устата му се присви и каза: „Мислех, че това е младежът, който само преди седмица викаше, че не се страхува да умре. Човек, който не се страхува да умре, не се страхува и от няколко удара с бич, нали?“ И побутна Джейми в корема с дръжката на бича. Джейми погледна право към Рандал и каза: „Не, но се страхувам, че ще замръзна, преди да приключиш с приказките.“

Дугал въздъхна и продължи:

— Е, бяха смели думи, но много безразсъдни. Боят с камшик никога не е нещо приятно, но има начини да го направиш и по-зле: да удряш странично за по-дълбоки рани, или да пристъпиш напред и да улучиш човек в бъбреците, например. — Дугал поклати глава. — Грозна работа.

Намръщи се и като подбираше внимателно думите си, каза:

— Лицето на Рандал беше… съсредоточено, бих казал, и някак озарено, както когато мъж гледа жена, към която има чувства, ако ме разбираш. Сякаш вършеше нещо много по-лошо, отколкото да дере Джейми жив. На петнайсетия удар кръвта му вече се стичаше по краката, а заедно с потта имаше и сълзи.

Поолюлях се и поставих длан на камъка на светията.

— Е — каза Дугал рязко, — няма да продължавам. Той оцеля. Когато ефрейторът развърза ръцете му, Джейми почти падна, но ефрейторът и старши сержантът го закрепиха, докато се задържи на крака. Трепереше от шок и студ, но държеше главата си вдигната и очите му горяха. Виждах го от седем метра. Докато му помагаха да слезе от платформата, оставяше кървави стъпки, но не сваляше поглед от Рандал, все едно само това го спира да не падне. Лицето на Рандал беше почти толкова бледо, колкото това на Джейми, и той също се беше втренчил в младежа. Сякаш щеше да падне, ако откъснеше поглед.

Дугал се взираше пред себе си, като че ли още виждаше сценката.

Всичко беше притихнало и само вятърът просвирваше тихо през листата на офиката. Затворих очи и се заслушах.

— Защо? — попитах накрая, без да отварям очи. — Защо ми го разказа?

Дугал ме наблюдаваше съсредоточено, когато ги отворих. Потопих длан в извора и охладих слепоочията си.

— Реших, че ще е добра илюстрация на характер — каза той.

— На характера на Рандал? — Засмях се кратко и невесело. — Нямах нужда от допълнително доказателство що за човек е, благодаря.

— На Рандал — съгласи се той, — и на Джейми.

Погледнах го, внезапно притеснена.

— Ако искаш да знаеш, имам заповеди — натърти той саркастично, — от добрия капитан.

— Какви заповеди? — попитах, все по-притеснена.

— Да предоставя особата на английския поданик Клеър Бюшамп на негово разположение във форт Уилям в понеделник. За разпит.

Сигурно съм изглеждала много стряскащо, защото той скочи на крака и дойде при мен.

— Сложи глава между коленете си, моме — нареди ми и натисна врата ми с длан, — докато отмине прималяването.

— Знам какво да правя — отвърнах раздразнено, но въпреки това го сторих. Затворих очи и усетих как оттичащата се кръв затуптява отново в слепоочията ми. Лепкавото усещане около лицето и ушите ми започна да изчезва, макар ръцете ми още да леденееха. Концентрирах се върху това да дишам равномерно и отброявах до четири при всяко вдишване и до две при всяко издишване.

Накрая се поизправих, горе-долу овладяла порива. Дугал се върна на камъка и ме наблюдаваше, да не би да падна назад в извора.

— Има изход — каза той рязко. — Виждам само един.

— Кажи ми какъв е — отвърнах с неубедителен опит за усмивка.

— Добре тогава. — Той се приведе към мен, за да ми обясни. — Рандал има право да те разпита, защото си поданик на английската корона. Е, трябва да променим това.

Вторачих се неразбиращо в него.

— Какво искаш да кажеш? Ти също си поданик на короната, нали? Как би променил нещо такова?

— Шотландският и английският закон са много подобни — каза той, смръщил вежди, — но не са едно и също. А един английски офицер не може да нареди това на шотландец, освен ако няма сигурно доказателство, че е извършено престъпление, или сериозни основания за съмнение. Дори така не може да извика шотландец от земите на клана му без разрешението на местния земевладелец.

— Разговарял си с Нед Гауън — рекох и отново започна да ми се вие свят.

Той кимна.

— Да, разговаряхме. Реших, че може да се стигне дотук. И Гауън ми каза това, което и аз самият си мислих. Има само един начин да откажа законно молбата на Рандал — да те превърна от англичанка в шотландка.

— В шотландка ли? — попитах и замайването ми отстъпи пред ужасно подозрение.

Следващите думи на Дугал потвърдиха подозрението ми.

— Да — каза той, кимайки. — Трябва да се омъжиш за шотландец. Младия Джейми.

— Не бих могла!

— Ами… — Той се намръщи замислен. — Би могла да се омъжиш за Рупърт. Вдовец е и има малка ферма. Но пък е доста по-възрастен и…

— И за него не искам да се омъжвам! Това е най… най-абсурдното… — Думите не ми стигаха. Скочих на крака и започнах да снова из полянката, а падналите плодове на офиката пукаха под стъпалата ми.

— Джейми е добро момче — опита да се аргументира Дугал. — Не притежава много, но има добро сърце. Няма да е жесток с теб. А и е много силен боец, с добра причина да мрази Рандал. Ако се омъжиш за него, ще те пази с последния си дъх.

— Но… Не мога да се женя за никого! — избухнах.

Дугал впери остър поглед в мен.

— Защо не, моме? Да не би съпругът ти още да е жив?

— Не. Просто е… безумно! Такива неща не се случват.

Дугал хвърли поглед към слънцето и стана.

— По-добре да тръгваме, моме. Ще трябва да се погрижим за някои неща. Ще ни е нужно специално позволение — промълви, сякаш на себе си. — Но Нед може да се справи с това.

Хвана ме за ръката, като продължаваше да си говори сам. Отскубнах се.

— Няма да се омъжвам за никого — казах твърдо.

Дугал само повдигна вежди, не изглеждаше смутен.

— Значи искаш да те отведа при Рандал?

— Не! — Нещо ми хрумна. — Но поне ми вярваш, че не съм английски шпионин, нали?

— Вече ти вярвам.

— А защо вече?

Той кимна към извора и издълбаното лице в камъка. Сигурно беше на стотици години, по-старо и от дървото, което засенчваше извора и ръсеше белите си цветчета в черната вода.

— Извора на свети Ниниън. Пи от водата, преди да те попитам.

Това съвсем ме обърка.

— Това какво общо има?

Той доби изненадан вид и се усмихна.

— Не знаеше ли? Наричат го извора на лъжците. Водите му миришат на адските изпарения. Който пие от водата и след това лъже, ще му изгори стомахът.

— Аха — процедих през зъби. — Е, стомахът ми си е наред. Така че ми вярвай, когато ти казвам, че не съм шпионин, нито английски, нито френски. И още нещо, Дугал Макензи. Няма да се омъжа за никого!

Не ме слушаше. Всъщност вече си беше проправил път през храсталаците, скрили извора. Само по трепкащ дъбов клон личеше откъде е минал. Последвах го бясна.

* * *

По пътя към хана не спрях да протестирам. Дугал ме посъветва да си пестя дъха, за да имам с какво да си духам кашата, а след това яздихме в мълчание.

При хана хвърлих юздите на земята и изтрополих нагоре към стаята си.

Цялата идея бе не само абсурдна, но и немислима. Сновях из тясната стаичка и все повече се чувствах като плъх в капан. Защо, по дяволите, не ми стискаше да избягам от шотландците по-рано, независимо от риска?

Седнах на леглото и опитах да помисля ясно. От гледната точка на Дугал идеята несъмнено имаше смисъл. Ако откажеше да ме предаде на Рандал сега, капитанът не би се поколебал да ме вземе насила. А независимо дали ми вярваше, Дугал разбираемо не би искал да влиза в схватка с отряд английски драгуни заради мен.

А и ако гледах хладнокръвно на нещата, също бих забелязала ползата. Омъжена за шотландец, нямаше вече да съм такъв обект на наблюдение. Щеше да ми е много по-лесно да се измъкна, когато дойдеше времето. А и ако беше Джейми — е, очевидно ме харесваше. И познаваше високопланинските райони като петте си пръста. Щеше да ме отведе до Крейг на Дун, или поне близо до него. Да, може би бракът беше най-добрият начин да постигна целта си.

Това беше хладнокръвната гледна точка. Ала в момента бях всичко друго, но не и хладнокръвна. Кипях от гняв и безпокойство, не ме свърташе на едно място и отчаяно исках друг изход. Какъвто и да е. След час лицето ми се бе наляло с кръв, а главата ми бумтеше. Изправих се, отворих кепенците и подадох глава навън, за да я проветря.

Някой властно потропа на вратата. Прибрах глава, а Дугал влезе. Носеше листи твърда хартия, Рупърт и безупречно спретнатият Нед Гауън го следваха като кралски адютанти.

— Моля, влезте — казах вежливо.

Както обикновено, Дугал ме пренебрегна, свали нощното гърне от масата и разстла церемониално хартията на неравната дъбова повърхност.

— Готово — рече с доволството на човек, успял да завърши труден проект. — Нед приготви документите. Няма нищо по-хубаво от адвокат, стига да е на твоя страна, нали, Нед?

Всички се засмяха, очевидно в добро настроение.

— Не е много трудно всъщност — отвърна Нед скромно. — Простичък договор.

Той разлисти страниците собственически, направи пауза и смръщи вежди, присещайки се за нещо.

— Нямате собственост във Франция, нали? — попита, като се взираше притеснено в мен през тесните си очила. Поклатих глава и той се успокои, като подреди отново листите. — Е, значи няма друго. Ще трябва само да се подпишете тук, най-отдолу, а Дугал и Рупърт ще са свидетели.

Адвокатът остави мастилницата на масата и като извади чисто перо от джоба си, ми го подаде.

— И какво е това? — попитах аз. Бе по-скоро реторичен въпрос, защото на първата страница ясно пишеше БРАЧЕН ДОГОВОР, с петсантиметрови черни букви.

Дугал потисна нетърпелива въздишка, когато чу тона ми.

— Чудесно виждаш какво е — отвърна. — И освен ако не ти е хрумнала друга чудесна идея как да се спасиш от Рандал, ще го подпишеш и дотам. Нямаме време.

Определено нямах чудесни идеи, макар че бях прекарала час в опити да реша проблема. Тази безумна алтернатива наистина изглеждаше единствената, колкото и да се дърпах.

— Но аз не искам да се женя! — повторих инатливо. Хрумна ми, че моята гледната точка не е единствената в ситуацията. Спомних си за русокосото момиче, с което се беше целувал Джейми в нишата в замъка. — Може би и Джейми не иска да се жени за мен!

Дугал махна с ръка.

— Джейми е войник, ще стори каквото му се нареди. Ти също — рече остро, — освен ако не предпочиташ английски затвор.

Вторачих се яростно в него, като дишах тежко. Още откакто бяхме тръгнали от стаята на Рандал стресът ми непрестанно се покачваше, още повече сега, когато изборът бе пред мен черно на бяло, така да се каже.

— Искам да говоря с него — казах.

Веждите на Дугал подскочиха.

— С Джейми ли? Защо?

— Защо ли? Защото го карате да се ожени за мен и доколкото виждам, дори не сте му казали!

Това явно нямаше значение за Дугал, но накрая склони и заедно с другите двама отиде да вземе Джейми от общото помещение.

Той се появи не след дълго, а на лицето му се четеше разбираемо недоумение.

— Знаеше ли, че Дугал иска да се оженим? — попитах го още от вратата.

— О, да. Знаех.

— Но млад човек като теб. Имам предвид, няма ли някоя, от която се интересуваш?

Трябваха му няколко секунди, за да разбере какво го питам.

— О, дали съм обещан на някого? Не, не съм добра партия. — Сякаш усети как може да прозвучи това и бързо добави: — Искам да кажа, нямам имоти и живея от войнишка надница.

Потърка брадичка и ме изгледа със съмнение.

— Освен това има награда за главата ми. Никой баща не иска да жени дъщеря си за човек, който всеки момент може да увисне на въжето. Не помисли ли за това?

С жест ясно му показах, че това с бесилото е дребна работа в сравнение с чудовищността на настоящото положение. Опитах за последно.

— Не те ли тревожи, че не съм девствена? — Той се поколеба, преди да отвърне.

— Ами не — каза бавно, — стига да не те тревожи това, че аз съм.

Ухили се, когато видя увисналата ми челюст, и заотстъпва към вратата.

— Добре, че поне един от нас ще знае какво прави.

Вратата се затвори тихо след него. Ухажването очевидно беше приключило.

* * *

Когато подписах, внимателно слязох по стръмното стълбище към главното помещение. Отидох до бара.

— Уиски — казах на чорлавия старец зад него. Той ме изгледа подозрително с влажни очи, но Дугал кимна и старецът изпълни поръчката ми, като ми подаде бутилка и чаша. Чашата беше от дебело зеленикаво стъкло, не бе измита добре и част от ръба беше нащърбена, но имаше дупка отгоре и само това имаше значение засега.

Когато огънят на питието поотслабна, успя да ми внуши лъжливо спокойствие. Сякаш се откъснах от света и забелязвах подробностите от обкръжението си необичайно ясно: цветното стъкло над бара, което хвърляше шарени отблясъци по съдържателя и стоката му на стената до мен — закривената дръжка на черпака с медно дъно, муха със зелен гръб, която се мъчеше да се откопчи от някаква лепкава локвичка на масата. Съчувствайки й донякъде, й помогнах с ръба на чашата си.

Лека-полека започнах да обръщам внимание на повишените гласове зад една врата в другия край на помещението. След като приключи с мен, Дугал бе отишъл там, навярно за да уреди нещата и с другия участник. Останах доволна, когато установих, че бъдещият ми жених също не се дава лесно, макар по-рано да не бе демонстрирал възражения. Може би не е искал да ме обиди.

— Само така — промълвих и отпих отново.

След известно време имах неясното усещане, че някой се опитва да ми отвори пръстите, за да пусна зеленикавата чаша. Нечия ръка подпираше лакътя ми.

— Исусе, пияна е като мотика — каза някой до ухото ми. Гласът хриптеше неприятно, сякаш човекът бе ял шкурка. Мисълта ме накара да се изкискам.

— Тихо, жено! — каза неприятният глас. Отслабна, щом мъжът се обърна, за да каже на другиго: — Пияна като говедо и пищи като папагал. Какво да очаква човек…

Някой прекъсна хрипливия глас, ала не разбрах какво казва — думите бяха неразличими една от друга. Но беше приятен глас, дълбок, някак успокоителен. Стана по-отчетлив, така че чувах отделни думи. Опитах да се съсредоточа, но вниманието ми отново се зарея другаде.

Мухата отново се бе озовала в локвичката и отчаяно се дърпаше. Светлината от цветното стъкло падаше върху нея и блестеше в зеленото й гръбче. Погледът ми остана върху това гръбче-петънце, което сякаш пулсираше, докато мухата трепкаше и се дърпаше.

— Братко… нямашшшанс — изфъфлих и отблясъците угаснаха.