Диана Габалдон
Друговремец (15)

14.
Сключва се брак

Когато се събудих, над главата ми имаше нисък таван, а дебело одеяло бе втъкнато под брадичката ми. Като че ли носех само нощница. Понечих да седна и да потърся дрехите си, но само след миг усетих, че не е добра идея. Внимателно се отпуснах обратно в леглото, затворих очи и хванах глава, за да не се изтърколи на пода.

По-късно се събудих отново — когато се отвори вратата. Внимателно открехнах око. Мъгливият силует се открои по-ясно в следващите секунди — беше намусеният Мърто, който ме гледаше неодобрително от долния край на леглото. Затворих око. Чух приглушено универсалното шотландско сумтене, като ми се стори, че този път изразява отвращение. Когато обаче отново отворих очи, Мърто го нямаше.

Тъкмо отново потъвах в милостива несвяст, когато вратата пак се отвори и влезе жена на средна възраст, навярно съпругата на съдържателя. Носеше голяма кана с вода и леген. Нахълта с енергична стъпка и отвори кепенците с трясък, който в главата ми прозвуча като сблъсък на танкове. След това жената атакува леглото ми като щурмови отряд и изтръгна одеялото от слабите ми пръсти. Останах открита и разтреперана.

— Хайде, хайде, мило — каза тя. — Да те оправим.

Тя подпъхна здравата си предмишница под раменете ми и ме вдигна в седнало положение. С едната ръка стиснах главата си, а с другата стомаха си.

— Да ме оправите? — повторих, а устата ми сякаш бе пълна с разложена плесен.

Жената започна да мие лицето ми.

— О, да. Не искаш да си изтървеш сватбата, нал’ тъй?

— Искам — отвърнах, но жената безцеремонно се отърва от нощницата ми и ме изправи насред стаята, за да продължи с измиването.

Малко по-късно седях на леглото напълно облечена, зашеметена и раздразнена, ала благодарение на чаша портвайн поне се чувствах способна да се движа. Внимателно отпивах от втората чаша, докато жената минаваше с гребен през гъсталака на косата ми.

Вратата се тръшна още веднъж, а аз подскочих и разлях портвайна. Едно след друго, край няма, занареждах гибелно наум. Този път посетителите бяха двама — Мърто и Нед Гауън, с еднакви неодобрителни изражения. С Нед се гледахме свирепо, докато Мърто обикаляше леглото и ме проучваше от всеки ъгъл. Върна се при Нед и промърмори нещо, твърде тихо, за да чуя. Хвърли ми последен отчаян поглед, излезе и затвори вратата зад себе си.

Накрая косата ми бе във вид, който се харесваше на жената, плътно дръпната назад и нагоре, а тук-таме по врата ми и пред ушите ми падаха къдрици. Имах чувството, че скалпът ми ще се откъсне, но когато се погледнах в огледалото, ефектът бе определено привлекателен. Чувствах се малко по-човешки и дори намерих сили да й благодаря. Тя ми остави огледалото и си замина, като отбеляза, че е на късмет да се омъжваш лете, нал’ тъй, защото ще имам много цветя в косата.

— Ние, отиващите на смърт…^[1] — промълвих на отражението си, като му вдигнах ръка за поздрав. Отпуснах се на леглото, залепих мокър парцал на лицето си и отново заспах.

Тъкмо сънувах хубав сън, с тревисти поля и диви цветя, когато осъзнах, че игривият ветрец, който подръпваше ръкавите ми, са всъщност чифт не особено внимателни длани. Седнах рязко, размахвайки ръце слепешката.

Когато отворих очи, видях, че стаичката ми прилича на спирка на лондонското метро: беше пълна с хора. Нед Гауън, Мърто, съдържателят, жена му и длъгнест юноша, който се оказа синът на съдържателя и стискаше купчина цветя — оттам вероятно бяха всички аромати в съня ми. Имаше и млада жена, въоръжена с плетена кошница. Усмихна ми се приятелски и установих, че й липсват някои от най-важните зъби.

Тази особа се оказа селската шивачка, която съдържателят беше повикал с помощта на свой познат, за да се погрижи за облеклото ми. От ръката на Нед като мъртво животно висеше сватбената ми рокля. Той я разстла на леглото и дрехата се оказа тежка атлазена рокля, кремава на цвят, с дълбоко деколте и отделен корсет, който се закопчаваше с десетина мънички, покрити с плат копчета, като на всяко бе избродирана със златист конец стилизирана хералдическа лилия. По деколтето и по ръкавите се къдреше дантела, както и по горния кат на роклята, който бе от шоколадовокафяво кадифе. Съдържателят на хана се давеше във фустанелите, които носеше, а чорлавите му мустаци едва се виждаха над тях.

Погледнах петното от портвайн на сивата си рокля и суетността ми надделя. Ако щях да се женя, не исках да изглеждам като повлекана.

След кратки, но яростни действия, през което време стоях като манекен, а всички край мен търчаха с части от облеклото ми, наблюдаваха, критикуваха и се спъваха едни в други, резултатът бе налице, включително белите богородички и жълтите рози в косата ми и бясно бумтящото ми сърце под корсета. Роклята не ми ставаше идеално, а и миришеше доста силно на предишната си собственичка, но атлазът бе плътен и се движеше много впечатляващо над слоевете фустанели, когато се завъртах. Чувствах се царствена и дори красива.

— Не можете да ме карате да правя това насила — изсъсках заплашително на Мърто, който вървеше пред мен по стълбите, но и двамата знаехме, че се перча напразно. Ако някога изобщо бях имала волята да се противопоставя на Дугал и да рискувам сред англичаните, то тя се бе изпарила с уискито.

Дугал, Нед и останалите се намираха в главното помещение, пиеха и си хортуваха с неколцината селяни, които явно нямаха какво да правят по това време, освен да се мотаят наоколо и да се напиват.

Дугал ме видя да слизам и рязко млъкна. Останалите последваха примера му, докато се носих в удовлетворяващ облак от почтителното им възхищение. Хлътналите очи на Дугал бавно ме обходиха от глава до пети и се върнаха на лицето ми със съвсем искрено одобрително кимване.

Отдавна никой не ме беше гледал така и аз му кимнах благодарно в отговор.

След първоначалното мълчание, останалите бързо повишиха глас, за да изразят възхищението си, и дори Мърто си позволи усмивчица, като кимаше доволно от резултата. „А кой те направи теб моден критик?“ помислих си враждебно. Но трябваше и да призная, че негова бе заслугата да не се оженя в сива рокля на петна.

Щях да се женя. Боже мили! Разсеяна от портвайн и дантели, за миг бях забравила важността на събитието. Когато отново се сетих за това, сякаш някой ме удари в стомаха и трябваше да стисна перилата.

Само че сред тълпата липсваше може би вторият най-важен човек след мен — женихът ми. Окуражена от мисълта, че може да е избягал през някой прозорец и вече да е на километри оттук, приех последна чаша вино от съдържателя, преди да последвам Дугал отвън.

Нед и Рупърт отидоха за конете. Мърто също изчезна, може би в търсене на Джейми.

Дугал ме държеше за ръката — уж за да ме крепи, ако се спъна в пантофите си, а всъщност за да предотврати бягство в последната минута.

Беше „топъл“ шотландски ден — мъглата не бе достатъчно гъста, за да се превърне в дъжд, но и не й трябваше много. Внезапно вратата на хана се отвори и слънцето изгря под формата на Джеймс. Ако аз сияех като булка, то той бе просто ослепителен. Зяпнах и не си направих труда да затворя уста.

Планинец в пълна премяна е впечатляваща гледка, независимо колко е стар, грозен или мърляв. Млад, спретнат и в никакъв случай грозен шотландец направо може да ти спре дъха.

Гъстата златисто рижа коса беше пригладена и грееше над фината ленена риза с подгъната яка, издути ръкави и поръбени с дантела ръкавели, които си пасваха съвършено с жабото на врата му, украсено с рубинена игла.

Карираната му наметка бе в черно и алено и гореше до по-неугледното бяло-зелено на Макензи. Вълната, хваната с кръгла сребърна брошка, се спускаше елегантно от дясното му рамо и бе пристегната с инкрустиран със сребро колан. Продължаваше надолу покрай прасците във вълнени чорапи и свършваше малко над лъскавите черни ботуши със сребърни токи. Мечът, камата и кожената торба на врата завършваха тоалета.

Висок над един и деветдесет, широкоплещест и с впечатляващи черти, Джейми нямаше почти нищо общо с мръсния коняр, с когото бях свикнала — и виждах, че и той го знае. Пристъпи с крак напред и ми се поклони по съвършен придворен маниер, като промълви:

— На вашите услуги, мадам — с весел проблясък в очите.

— О… — въздъхнах аз.

Не бях виждала сдържания Дугал съвсем да губи ума и дума. Гъстите му вежди се сключиха здраво над почервенялото лице. Сякаш видът на Джейми бе неочакван колкото за мен, толкова и за него.

— Луд ли си, човече? — успя да процеди накрая. — Ами ако някой те види?!

Джейми повдигна вежда.

— Чичо, нима ме оскърбяваш? При това в деня на сватбата ми. Нали не искаш да посрамя невестата си? Освен това — добави той — едва ли би било законно, ако не се оженя със собственото си име. А искаш всичко да е законно, нали?

Дугал си върна самообладанието с очевидно усилие.

— Ако си приключил, да продължаваме.

Но Джейми като че ли не беше приключил. Пренебрегвайки яда на Дугал, той извади от кожената си торба огърлица от бели мъниста. Пристъпи напред и я сложи на врата ми. Отблизо видях, че мънистата са барокови перли, дребни и с неправилна форма, разделени от миниатюрни златни дискове. От самите дискове се поклащаха още по-малки перлички.

— Шотландски перли са, нищо особено — извинително каза той, — но страшно ти отиват.

Пръстите му останаха още миг на врата ми.

— Това са перлите на майка ти! — възкликна Дугал, вторачен в огърлицата.

— Да — отвърна спокойно Джейми, — а сега са перлите на жена ми. Ще тръгваме ли?

* * *

Където и да отивахме, бе далеч от селцето. Бяхме доста мрачна сватбена процесия — двойката младоженци бяха обградени от останалите като арестанти на път към затвора. Единствените думи бяха извинението на Джейми, че е закъснял — трудно си намерил чиста риза и достатъчно голямо палто.

— Мисля, че това е на сина на местния големец — каза той и перна с показалец жабото. — Явно обича да се труфи.

Слязохме и оставихме конете в основата на малък хълм. Нагоре през шубраците се виеше пътечка.

— Организирал си нещата, нали? — Дугал попита Рупърт, докато връзваха животните.

— О, да. — Сред черната брада се бялнаха зъбите на Рупърт. — Не беше лесно да убедим свещеника, но му показахме специалното разрешително.

Потупа кожената си торба, която издрънча приглушено. Добих представа какво е било специалното разрешително.

През ръмящия дъжд и мъглицата пред нас видях силуета на малкия параклис. Потресена, разпознах кръглия покрив и странните многофасетъчни прозорчета, които бях видяла за последно в ярката сутрин, когато се ожених за Франк Рандал.

— Не! — извиках. — Не тук! Не мога!

— Тихо, тихо. Не се коси, моме, не се коси. Всичко ще е наред. — Дугал постави едра длан на рамото ми и започна да издава успокояващи звуци, все едно съм плашлив кон. — Нормално е да сте притеснени — добави към всички. След това ме побутна решително в кръста. Обувките ми потъваха във влажната шума.

Джейми и Дугал вървяха от двете ми страни, така че дори да не си помислям за бягство. Внушителното им присъствие засилваше истерията ми. Двеста години по-късно се бях оженила в същия параклис, очарована от старинната му живописност. Сега всички парчета дърво в зданието скърцаха като чисто нови, от особения чар нямаше и помен и щях да се женя за двайсет и три годишен девствен шотландски католик с награда за главата му, чието…

Паникьосана се завъртях към Джейми.

— Не мога да се омъжа за теб! Дори не знам фамилията ти!

Той ме погледна и повдигна вежда.

— О… Фрейзър. Джеймс Алекзандър Малкълм Макензи Фрейзър. — Произнесе имената си бавно и тържествено.

Смотолевих едно „Клеър Елизабет Бюшамп“ и му подадох ръка, като пълна идиотка. Той реши, че го моля за физическа подкрепа, така че пое ръката ми и я стисна здраво под лакътя си. И така, впримчена в съдбата си, заджваках нататък по пътечката.

Рупърт и Мърто ни чакаха при параклиса и пазеха доведения по принуда свещеник, младеж с червен нос и разбираемо ужасена физиономия. Рупърт небрежно дялкаше с голям нож една клонка и макар да свали пистолетите си с костени дръжки, когато влезе в църквата, ги остави на ръка разстояние, на ръба на кръщелния купел.

Останалите също се разоръжиха, както подобаваше в Божията обител, и задната пейка се напълни с впечатляващ арсенал. Само Джейми не свали камата и меча, навярно защото бяха част от церемониалната му премяна.

Коленичихме пред дървения олтар, Мърто и Дугал заеха местата си като свидетели и церемонията започна.

Формата на католическото бракосъчетание на практика беше същата като в съвремието ми и думите, които ме обвързаха с червенокосия непознат до мен бяха почти същите като тези, които осветиха брака ми с Франк. Чувствах се като студена, куха черупка. Пелтеченето на младия свещеник отекваше в празните недра на душата ми.

Когато дойде време за обетите, се изправих автоматично и с притъпено, отчуждено удивление се взирах в едрата десница на жениха ми, в която изчезнаха замръзналите ми пръсти. Неговите бяха същите и за пръв път се замислих дали и той не изпитва същото като мен, въпреки че не го показваше.

Избягвах да го гледам, но сега го сторих — той също се взираше в мен. Лицето му бе бяло и старателно безизразно — както когато превързвах рамото му. Опитах се да му се усмихна, но крайчетата на устните ми се разтрепериха. Той стисна пръстите ми малко по-силно. Сякаш един друг се поддържахме прави — ако някой пуснеше другия или погледнеше встрани, щяхме и двамата да се строполим. Странно, но това донякъде ме успокои. В каквото и да се забърквахме, поне бяхме двама.

— Взимам теб, Клеър, за своя съпруга… — Гласът му не трепереше, но пък трепереше ръката му. Стиснах я по-здраво. Пръстите ни се вплетоха здраво, като стиснати от менгеме. — … да те обичам, почитам и закрилям… в добро и лошо…

Думите му идваха сякаш отдалеч. Кръвта се отцеждаше от главата ми. Корсетът бе чудовищно тесен и ми се стори, че под него избива студена пот. Молех се да не припадна.

Високо на една от стените имаше малък прозорец от цветно стъкло. Беше грубо стилизирано изображение на Йоан Кръстител в мечите му кожи. По ръкава ми се разливаха синьо-зелени сенки и ми напомняха за главното помещение на хана — горещо ми се прииска да пийна.

Дойде моят ред. Започнах със заекване.

— В-взимам теб, Джеймс… — изопнах гръб, Джейми се беше справил относително достоверно със задачата си, аз щях да сторя същото — … за свой съпруг, от този ден нататък… — гласът ми доби увереност — … докато смъртта ни раздели.

Думите прозвучаха в смълчания параклис със стряскаща окончателност. Нищо не помръдваше, сякаш бяхме комари в кехлибар. Тогава свещеникът поиска пръстен.

Хората се размърдаха неспокойно и зърнах за миг зашеметеното лице на Мърто. Едва имах време да осъзная, че някой е забравил за пръстена, когато Джейми пусна ръката ми и свали един от своите.

На лявата си ръка още носех този на Франк. Пръстите на дясната изглеждаха като замръзнали във вирче синя светлина от един от цветните прозорци. Джейми надяна пръстена. Беше ми голям и щеше да падне, ако Джейми не бе свил пръстите ми около металната халка, след което обхвана юмрука ми в своя.

Свещеникът измърмори още нещо и Джейми се наведе да ме целуне. Ясно беше, че възнамерява да ме целуне леко и формално, но устните му бяха меки и топли и аз инстинктивно се приближих до него. Смътно долових ентусиазираните окуражителни възгласи на зрителите, но не обръщах внимание на нищо друго, освен на обгърналата ме топлина. Убежище.

Разделихме се един от друг, и двамата малко по-спокойни, и се усмихнахме нервно. Дугал извади камата на Джейми от ножницата й и аз се запитах защо. Без да сваля поглед от мен, Джейми протегна ръка с дланта нагоре. Ахнах, когато острието тегли дълбока бразда през дланта му, която бързо започна да се налива с кръв. Нямах време да помръдна, преди Дугал да сграбчи моята и да почувствам рязката болка от впиващото се желязо. Дугал бързо притисна дланите ни и ги върза една в друга с парче бял лен.

Трябва да съм се олюляла, защото Джейми ме подхвана за лакътя със свободната си лява ръка.

— Потърпи, моме — помоли ме тихичко. — Не остава много. Повтаряй след мен.

Бяха две-три кратки келтски изречения. Не значеха нищо за мен, но послушно повтарях, препъвайки се в хлъзгавите срички. Свалиха ленената превръзка, почистиха раните и бяхме женени.

Обратно по пътечката настроението бе по-леко и дори приповдигнато. Можеше да мине за произволно весела сватбарска групичка, макар и малка и напълно мъжка, ако не се брои булката.

Почти бяхме слезли, когато малкото храна, остатъците от махмурлука и изобщо стресът от деня най-после ме застигнаха. Свестих се, просната на шумата, а новият ми съпруг придържаше главата ми в скута си. Остави мокрия парцал, с който беше бърсал лицето ми.

— Толкова зле ли бях? — Той ми се усмихна широко, но в очите му се четеше неувереност, която ме докосна повече от всичко друго. Отвърнах му със също толкова неуверена усмивка.

— Не е от теб — уверих го. — Просто… не мисля, че съм яла от вчера на закуска, а пих доста.

Устата му трепна.

— Чух. Е, мога да се погрижа за това. Нямам какво толкова да предложа на съпругата си, но със сигурност няма да гладуваш.

Той се усмихна срамежливо и приглади една къдрица от челото ми.

Понечих да се поизправя и направих гримаса — нещо ми пареше на дланта. Бях забравила последната част от церемонията. Раната се беше отворила, по всяка вероятност след падането ми. Взех плата от Джейми и го усуках несръчно около ръката си.

— Помислих, че заради това си припаднала — каза той. — Трябваше да те предупредя. Не осъзнавах, че не го очакваш, чак докато не ти видях лицето.

— Какво точно беше? — попитах, докато се опитвах да втъкна краищата под превръзката.

— Малко е езическо, но по тези краища е обичай да има и кръвен обред. Някои свещеници не го разрешават, но този едва ли можеше да възрази. Изглеждаше изплашен почти колкото мен.

— Кръвен обред ли? Какво значат думите?

Джейми пое дясната ми ръка и внимателно втъкна последното крайче от импровизираната превръзка.

— На английски е следното:

Ти си Кръв от Кръвта ми, Кост от Костта ми.

Отдавам ти Тялото си, за да сме Двамата Един.

Отдавам ти Духа си, докато на Живота ни настъпи Краят.

Сви рамене и допълни:

— Горе-долу същото като обикновения обет, но малко по-… примитивно.

Вторачих се в китката си.

— Да, може да се каже.

Огледах се. Бяхме сами, под една трепетлика. Кръглите мъртви листа бяха пръснати по земята и лъщяха като ръждясали монети. Цареше тишина, с изключение на капещата от клоните вода.

— Къде са останалите? В хана ли са се върнали?

Джейми направи физиономия.

— Не. Накарах ги да се отдалечат, за да се погрижа за теб, но ни чакат ей там. — Той посочи с брадичка. — Няма да ни имат доверие, докато нещата не станат официални докрай.

— А не са ли? — попитах неразбиращо. — Нали се оженихме?

Той доби силно смутен вид, извърна се и започна да отупва ненужно шума от поличката си.

— Мффффм. Да, женени сме. Но не е законно, докато, хм, докато не го консумираме.

Изпод натруфеното жабо по врата и лицето му се надигна ярка руменина.

— Мффффм — отвърнах и аз. — Да си намерим нещо за ядене.