Диана Габалдон
Друговремец (25)

24.
Чувствам, палци ме сърбят^[1]

 

Суетнята около ненадейното ни пристигане и новообявения ни брак бе засенчена почти незабавно от още по-важно събитие.

На следващия ден седяхме на вечеря и приемахме поздравления и наздравици в наша чест.

— Буйохус, ма карич.^[2]

Джейми се поклони след последното поздравление и седна сред все по-спорадичните аплодисменти. Дървената пейка се разтресе под него и той затвори за кратко очи.

— Много ли ти идва? — прошепнах. Той беше понесъл основната тежест на събитието, като изпиваше по една чаша с всеки от благопожелателите. Аз се бях отървала само със символични глътки, съпроводени от щастливи усмивки и гръмки и неразбираеми келтски фрази.

Джейми отвори очи и ме погледна усмихнат.

— Питаш дали съм пиян? Не, мога да пия цяла нощ.

— Това и правиш — отвърнах и хвърлих поглед към празните бутилки вино и каменните делви за бира на дъската пред нас. Вече е късно.

На масата на Колъм свещите догаряха в свещника, а разтопеният восък грееше в златисто и хвърляше странни сенки по братята Макензи, които разговаряха тихо, приведени един към друг. Като нищо можеха да са част от изсечените в камъка край огнището гномски глави и се зачудих дали те не са вдъхновени от лицата на предишни главатари на клана — може би дело на някой каменоделец с чувство за хумор… или със силни фамилни връзки.

Джейми се поизтегна на мястото си и направи гримаса на неудобство.

— От друга страна — каза, — мехурът ми ще се пукне след броени мигове. Сега се връщам.

Постави ръце на пейката, прескочи я ловко и се скри зад по-ниската арка.

Обърнах се в посоката, където седеше Гейлис Дънкан и скромно отпиваше бира от сребърна купа. Артър, съпругът й, беше на съседната маса с Колъм, както подобаваше на районния криминален обвинител, но Гейли бе настояла да седне до мен с оправданието, че не иска да слуша мъжки разговори цяла вечер.

Хлътналите очи на Артър бяха затворени, със синкави торбички от вино и умора. Беше се отпуснал на лакти, гледаше безизразно и не слушаше разговора на главатарите до себе си. Светлината открояваше рязко острите им чертите, но Артър изглеждаше просто болен и дебел.

— Съпругът ти не изглежда много добре — отбелязах. — Стомахът му влошава ли се?

Симптомите бяха объркващи — нито язва, нито рак, не и с толкова плът по костите му. Може би просто беше хроничен гастрит, както настояваше Гейли.

Хвърли бегъл поглед към съпруга си, преди да свие рамене.

— А, добре си е — рече. — Поне не е по-зле. Ами твоят съпруг?

— Какво той? — попитах предпазливо.

Сръчка ме познайнически в ребрата с доста острия си лакът и видях, че и на нейната маса има немалко празни бутилки.

— И без риза ли е толкова хубав?

— Ами… — Зачудих се какво да отговоря, а тя проточи врат към входа.

— А ми обясняваше как никак не ти харесва! Хитруша. Половината момичета в замъка биха искали да те оскубят. На твое място бих внимавала какво ям.

— Какво ям ли?

Сведох объркан поглед към дървения поднос, празен, с изключение на мазно петно и самотна глава варен лук.

— Отрова — изсъска мелодраматично в ухото ми тя, като ме обля и със солидно количество изпарения от бренди.

— Глупости — отвърнах студено и се отдръпнах от нея. — Никой не би искал да ме отрови само защото… е, защото… — Думите не ми идваха лесно и ме осени, че и аз може да съм пила повече, отколкото си мислех. — Стига, Гейли. Този брак… не съм го планирала, знаеш това. Не съм го искала! Беше просто… необходима договорка — довърших, надявайки се, че светлината на свещите скрива руменината ми.

— Ха! — възкликна тя иронично. — Струва ми се, че някой добре се е погрижил за теб. — Хвърли поглед към свода, под който се беше скрил Джейми. — И проклета да съм, ако това на врата ти не са смучки. — Вдигна платинена вежда. — Ако е било необходима уговорка, бих казала, че си получила добра отплата.

Приведе се към мен.

— Вярно ли е? — прошепна. — Това, дето го казват за палците?

— Палци ли? Гейли, какво, за Бога, бръщолевиш?

Тя ме изгледа съсредоточена. Красивите й сиви очи бяха разфокусирани и се надявах да не се катурне върху мен.

— Не може да не знаеш! Всеки знае! Палците на един мъж показват колко му е дълъг. Е, и тези на краката — добави благоразумно, — но те се преценяват по-трудно заради обувките. А онова рижо вълче — и тя кимна към свода, където точно се бе появил Джейми, — може да обхване цяла тиква с една ръка. Или цял задник, а? — Отново ме сръчка.

— Гейлис Дънкан, я… да… млъкваш! — изсъсках й, а лицето ми пламна. — Някой ще те чуе!

— О, никой, който… — започна тя, но млъкна и се втренчи зад рамото ми. Джейми ни бе подминал, сякаш не ни виждаше. Беше пребледнял и свил устни, като че ли му предстоеше особено неприятно задължение.

— Какво му има? — попита Гейли. — Прилича на Артър, след като е ял сурова ряпа.

— Не знам. — Избутах пейката назад, разколебана. Крачеше към масата на Колъм. Дали да го последвам? Очевидно нещо се беше случило.

Гейли се огледа и ме дръпна за ръкава, като сочеше към Джейми.

Под арката стоеше мъж и също се колебаеше. Беше прашен и окалян — идваше от път. Вестител. Каквото и да бе съобщението му, го бе доверил на Джейми, който го предаваше на Колъм на ухо.

Не, не на Колъм. На Дугал. Червенокосата глава се приведе между двете тъмни и на свещите изсечените красиви черти на тримата добиха нереално сходство. Ненадейно ме осени, че приликата не е защото бяха роднини, а заради общия им израз на шок и скръб.

Пръстите на Гейли се впиваха в предмишницата ми.

— Лоши новини — рече тя ненужно.

* * *

— Двайсет и четири години — рекох тихо. — Звучи много дълго за брак.

— Да, така е — съгласи се Джейми. Топъл вятър раздвижи клоните на дървото над нас и подигна косата от раменете ми. Тя погъделичка лицето ми. — По-дълго, отколкото съм бил на света.

Наблюдавах го, облегнат на оградата на пасбището, длъгнест, изящен, силен. Често забравях колко е млад — изглеждаше толкова самоуверен и способен.

— При все това — рече той и хвърли парче слама в разрохканата пръст на пасбището, — съмнявам се Дугал да е прекарал с нея повече от три години. Той е предимно тук, в замъка. Или из земите на Колъм, по негови дела.

Съпругата на Дугал, Маура, бе починала в имението им в Беаннахд. Треска. Самият Дугал беше тръгнал по изгрев, заедно с Нед Гауън и вестителя от снощи, за да подготви погребението и да се погрижи за собствеността на жена си.

— Значи не са били близки, така ли?

Джейми сви рамене.

— Не повече, отколкото при останалите съпрузи, струва ми се. Тя беше заета с домакинството и децата — едва ли й е липсвал особено, макар да му се радваше, колчем се прибереше.

— О, да, ти си живял с тях, нали? — Замислих се. Запитах се дали това не е и представата на Джейми за брак. Да живеем отделно и да се събираме само за да правим деца. Ала от малкото, което знаех, бракът на неговите родители е бил изпълнен с близост и любов.

Той отново сякаш прочете мислите ми.

— С моите беше много по-различно, знаеш. Бракът на Дугал беше по сметка, подобно на този на Колъм, повече за земи и съюзи, отколкото защото са се искали. Но моите — е, ожениха се по любов, против волята и на двете семейства, така че бяхме… не точно откъснати, но по-скоро самостоятелни в Лалиброх. Родителите ми не посещаваха често роднини, нито пък вършеха много работа извън имението, затова мисля, че са разчитали повече един на друг.

Той постави длан на кръста ми и ме придърпа към себе си. Наведе глава и докосна с устни връхчето на ухото ми.

— И нашият беше уреден — каза тихо. — Но се надявам, че… може би един ден…

Той млъкна смутено, усмихна се накриво и махна с ръка.

Не исках да го насърчавам, затова се усмихнах възможно най-неутрално и се обърнах към пасбището. Усещах го до себе си — почти се докосвахме, а той стискаше оградата. Аз сторих същото, за да се спра да не го хвана за ръката. Исках повече от всичко да се обърна към него, да му предложа утеха, да го уверя с думи и жестове, че между нас има нещо повече от договорка. Но ме спря именно това, че бе истина.

Какво е това между нас, беше ме питал. Когато съм с теб, когато ме докосваш. Не, не бе никак обичайно. Не беше и просто увлечение, както ми се бе сторило отначало. Нищо не можеше да е по-малко просто.

Но оставаше и истината, че бях обвързана, с обет, вярност, закон. И с любов.

Не можех, не можех да кажа на Джейми какво изпитвам. Да го направя и след това да си замина би било най-голяма жестокост. Не можех и да го лъжа.

— Клеър. — Беше се обърнал към мен и ме съзерцаваше — усещах го. Не продумах, но обърнах лице към него, за да ме целуне. И по този начин не можех да го лъжа, затова не го и сторих. Все пак смътно ми хрумна, че му бях обещала честност.

Иззад оградата ни прекъсна едно силно „Ахм!“. Джейми се сепна, извъртя се и инстинктивно ме бутна зад себе си. Спря и се ухили, когато видя Стария Алек Макмеън с мръсните му панталони и язвителния взор на едничкото му синьо око.

Старецът държеше чифт плашещи на вид ножици за кастриране, които вдигна в ироничен поздрав.

— Щях да използвам тези на Махомет — отбеляза. — Но може да ги вкарам в употреба по-добре тук, а? — Щракна подканящо с плътните остриета, — на твое място бих мислил за работата си, а не за чепа си, младок.

— Дори не се шегувай с това — каза Джейми ухилен. — Трябвам ли ти за нещо?

Алек размърда вежди като мъхести стоножки.

— Не, какво те кара да мислиш така? Реших да пробвам да кастрирам чистокръвно двугодишно сам, за удоволствие.

Посмя се хрипливо на собственото си остроумие и махна към замъка с ножиците.

— Хайде, моме, беж да те няма. Ще ти го върна за вечеря — макар че дотогава няма да става за много.

Джейми очевидно нямаше много вяра на последната забележка, протегна дългата си ръка и взе ножиците от ръцете на Алек.

— Ще се чувствам по-спокоен, ако са у мен — каза и изгледа Стария Алек многозначително. — Хайде, сасенак. Когато свърша работата на Алек вместо него, ще те намеря.

Приведе се да ме целуне по бузата и прошепна в ухото ми:

— Конюшните. По пладне.

* * *

Конюшните в замъка бяха по-добре построени от много от колибите, които бях виждала по време на пътуването с Дугал: каменен под и стени, а единствените отвори бяха тесните прозорци в единия край и вратата в другия, както и по-тесните цепнатини под дебелия сламен покрив, за да кацат по-лесно бухалите, които се хранеха с мишките в сламата. Проветряваха добре и пропускаха достатъчно светлина, така че помещението да е приятно притъмнено, но не и мрачно.

В плевнята, точно под покрива, светлината бе още по-добра, образуваше ивици върху купчините слама, а прашинките на пътя й грейваха като злато. Въздухът влизаше на топли вълни през процепите и ухаеше на шибой, самакитка и чесън от градините, а отдолу се вдигаше приятната миризма на конете.

Джейми се размърда под дланта ми и седна. Главата му се премести от сенките към един ярък лъч слънце — сякаш някой палеше свещ.

— Какво има? — попитах го сънливо и обърнах глава накъдето гледаше и той.

— Малкия Хамиш — рече тихо, докато се взираше надолу през ръба на плевнята. — Сигурно си иска понито.

Претърколих се непохватно по корем и се покрих с долната си риза — глупаво, понеже отдолу никой не можеше да види нещо повече от темето ми.

Синът на Колъм вървеше бавно между преградите. Край някои от тях спираше колебливо, макар да не обръщаше внимание на любопитните червеникави и кафяви глави, щръкнали над вратите. Търсеше нещо, но не беше дебелото му кафяво пони, което спокойно дъвчеше слама в отделението си до вратата.

— Боже, отива към Донас! — Джейми сграбчи поличката си и бързо я навлече, преди да се спусне. Направо увисна на ръце и скочи на пода. Приземи се леко на посипаните със слама камъни, но все пак достатъчно шумно, за да стресне Хамиш.

Макар луничавото лице на малчугана да се поуспокои, когато видя кой е, в сините му очи се четеше предпазливост.

— Помощ ли ти трябва, братовчеде? — Той направи няколко крачки към кошарите и се облегна на една от отвесните греди, като препречи пътя на Хамиш.

Хамиш се подвоуми, но изпъна гръб и издаде брадичка.

— Ще яздя Донас — каза той, опитвайки да звучи решително, макар да не успя съвсем.

Донас — името му значеше „демон“ и не бе предвидено да го ласкае, — се намираше сам в края на конюшнята, разделен с празна преграда от най-близкия си съсед. Огромен и зъл дорест жребец, той не ставаше за яздене и никой, освен Стария Алек и Джейми, не смееше да го доближи. От отделението се чу раздразнено изцвилване, огромна меденочервеникава глава се стрелна оттам и изтрака със зъби в опит да ухапе голото рамо на Джейми.

Той не помръдна, защото знаеше, че звярът не може да го достигне, но Хамиш отскочи назад и изписка от страх пред ококорените, кървясали очи и разширени ноздри.

— Не мисля — спокойно рече Джейми. Хвана малкия си братовчед за рамото, като го отведе по-далеч от коня, който изрита недоволно преградата си. Хамиш потрепери заедно с дъските.

Джейми завъртя момчето към себе си и го изгледа от горе на долу с ръце на хълбоците.

— Сега — рече твърдо. — Какво ти става? Защо изобщо искаш да имаш нещо общо с Донас?

Хамиш беше стиснал челюст, но лицето на Джейми едновременно бе увещаващо и непреклонно. Побутна леко с юмрук момчето и получи слаба усмивка в отговор.

— Хайде, де — продължи тихо Джейми. — Знаеш, че няма да кажа на никого. Нещо глупаво ли си направил?

Светлата кожа на момчето поруменя.

— Не. Поне… не. Е, може би малко.

След още малко окуражаване историята се изясни, първо несигурно, а след това в прилив от самопризнания.

Предния ден яздел понито си с още няколко момчета. По-големите започнали да се надпреварват кой ще прескочи по-високо препятствие. Хамиш едновременно им се възхитил и им завидял, и желанието да се изперчи надделяло над благоразумието. Опитал да накара дебелото си пони да прескочи каменна ограда. То нямало нито способностите, нито интереса за това, и спряло рязко пред оградата. Малкият Хамиш полетял над главата му, над оградата и право в копривата от другата страна. Жегнат и от копривата, и от смеха на другарите си, той решил да излезе на „истински кон“, както се изрази.

— Няма да се смеят, ако изляза с Донас — рече той, като предвкусваше сценката с мрачно удоволствие.

— Не, няма да се смеят — съгласи се Джейми. — Твърде ще са заети да ти събират кокалите.

Изгледа братовчед си и бавно поклати глава.

— Нека ти кажа нещо, момко. На добрия ездач му трябват кураж и благоразумие. Имаш куража, но благоразумието малко ти липсва.

Постави успокоително ръка на рамото му и го придърпа към края на конюшнята.

— Хайде, друже. Помогни ми да изгребем сламата и ще те запозная с Кобхар. Прав си. Ако си готов, трябва да имаш по-добър кон, но не е нужно да се убиеш, за да се докажеш.

Пътьом Джейми хвърли поглед към плевнята, вдигна вежди и сви рамене безпомощно. Усмихнах му се и махнах с ръка, за да му покажа, че няма проблем. Джейми взе една ябълка от кошницата край вратата. Взе вила от ъгъла и поведе Хамиш към една от централните прегради.

— Ето, братовчеде. — Джейми подсвирна тихо през зъби и от преградата се подаде ръждив на цвят кон с едра глава и изпръхтя. Тъмните му очи бяха големи и топли и бе вирнал уши, така че изглеждаше приятелски настроен.

— Е, Кобхар, киамар а та ту? — Джейми потупа гладкия врат и почеса коня зад ушите. Направи знак на братовчед си. — Ела. Така, до мен. Достатъчно близо, за да те подуши. Конете обичат това.

— Знам. — Гласецът на Хамиш бе презрителен. Едва стигаше до носа на коня, но посегна нагоре и го потупа. Не помръдна, докато животното свеждаше глава и рошеше косата му.

— Дай ми ябълка — каза Хамиш на Джейми и получи една. Меките устни на коня внимателно взеха плода от дланта му, прехвърлиха го към огромните кътници и там ябълката изчезна със сочно хрущене. Джейми наблюдаваше одобрително.

— Добре. Мисля, че ще се разберете. Хайде, посприятелете се, докато привърша с храненето на другите, а после може да го изведеш на разходка.

— Сам? — попита развълнувано Хамиш. Кобхар, чието име значеше „пяна“, беше добър, но много силен и одухотворен скопец. По нищо не приличаше на кафявото пони.

— Ще обиколиш пасбището два пъти под мой надзор и ако не паднеш или не го дърпаш твърде силно за поводите, ще го изкараш сам. Но няма да скачате, докато не разреша.

Дългият гръб на Джейми се приведе, когато напълни една вила сено от купчината в ъгъла и я отнесе до най-близката преграда.

Изправи гръб и се усмихна на братовчед си.

— Ще подадеш ли една и на мен?

Подпря вилата на преградата и захапа ябълката. Двамата хапваха, облегнати един до друг на стената. Джейми подаде огризката си на един от любопитните коне и отново вдигна вилата. Хамиш го следваше надолу по пътечката и дъвчеше.

— Чувал съм, че баща ми е бил добър ездач — подхвана плахо Хамиш след миг мълчание. — Преди… преди, когато е можел.

Джейми стрелна братовчед си с поглед, но първо остави сламата в преградата на младия кон, който беше получил огризката. После отвърна на неизречената мисъл на детето, вместо на думите му.

— Не съм го виждал да язди, но ще ти кажа, момко, надявам се никога да не ми потрябва толкова много кураж, колкото има Колъм.

Хамиш любопитно премести поглед върху белезите по гърба на Джейми, но не продума. След втората ябълка мислите му явно се рееха другаде.

— Рупърт каза, че е трябвало да се ожениш — отбеляза с пълна уста.

— Исках да се оженя — каза твърдо Джейми и върна вилата до стената.

— О… Ами… добре — рече несигурно Хамиш, сякаш тази нова идея го обърка. — Само се чудех… пречи ли?

— Кое? — Джейми сякаш осъзна, че разговорът може да продължи по-дълго, и се настани на една бала.

Краката на Хамиш не стигаха съвсем до пода, иначе сигурно щеше да подритне прахта. Вместо това изтрополи с пети по здраво натъпканата слама.

— Пречи ли ти, че си женен. Да спиш с жена всяка нощ, имам предвид.

— Не — каза Джейми. — Не, всъщност е много приятно.

Хамиш като че ли се съмняваше.

— Не мисля, че много би ми харесало. Но пък всички момичета, които познавам, са мършави и миришат, сякаш се къпят само с вода, и то рядко. Дамата Клеър — твоята дама, имам предвид — добави бързо, сякаш за да няма объркване, — тя, хм, с нея спането изглежда приятно. Имам предвид, че е мека.

Джейми кимна.

— Да, вярно е. И хубаво мирише — рече той. Дори в сумрака виждах как край устата му трепка мускулче и разбрах, че не смее да вдигне поглед към мен.

Последва дълго мълчание.

— Как разбра? — попита Хамиш.

— Какво как съм разбрал?

— Коя е вярната дама, за която да се ожениш — нетърпеливо повтори момчето.

— О… — Джейми се облегна на каменната стена, подпрял глава с ръце. — Веднъж попитах баща си същото — каза той. — Каза ми, че човек просто усеща. И ако не усети, не е вярната девойка.

— Ммммхм… — По изражението на момчето личеше, че не намира отговора за особено задоволителен. Облегна се, съзнателно имитирайки позата на Джейми. Краката му, по чорапи, но без обувки, стърчаха от ръба на балата. Колкото и да беше малък, фигурата му обещаваше някой ден да заприлича на тази на братовчед му. Раменете, формата на главата — и по двете си приличаха почти като две капки вода.

— Къде са ти обувките? — обвинително го попита Джейми. — Нали пак не си ги забравил в пасбището? Майка ти ще ти нашари бузите, ако си ги изгубил.

Хамиш сви рамене — заплахата от това не му беше важна. Явно мислеше за нещо по-належащо.

— Джон… — започна той, мръщейки се замислено, — Джон казва…

— Джон конярчето, помощникът в кухнята, или Джон Камерън? — попита Джейми.

— Конярчето. — Хамиш махна с ръка, за да не го разсейва повече Джейми. — Каза за жененето…

— М? — окуражи го Джейми, но тактично не го гледаше в лицето. Погледна към мен. Ухилих му се и той прехапа устна, за да не се ухили също.

Хамиш си пое дълбоко дъх и го изпусна заедно с думите, като сачми от въздушна пушка.

— Каза-че-трябва-да-обслужиш-девойката-както-жребец-кобила-и-не-му-повярвах-обаче-вярно-ли-е?

Захапах здраво пръста си, за да не се разсмея с глас. Джейми нямаше предимството да е скрит, затова заби пръсти в крака си и се изчерви поне колкото Хамиш. Приличаха на два домата, представени за оценка на някой земеделски панаир.

— Ами, да… е, в известна степен… — произнесе задавено. После се овладя и повтори по-уверено: — Да, така правим.

Хамиш погледна полуужасен към съседната преграда, където си почиваше един от конете, а между краката му висяха трийсетина сантиметра репродуктивно оборудване. После погледна със съмнение в скута си, а аз натъпках шепа плат в устата си.

— Има разлика, де — продължи Джейми. Наситеният цвят на лицето му чезнеше, но около устата му още трепкаха мускулчета. — Например… по-нежно е.

— Значи не ги хапеш по врата? — Хамиш питаше със сериозното, вглъбено изражение на човек, който си води старателни записки наум. — За да не мърдат?

— Хм… не. Не и по принцип. — Упражнявайки впечатляващата си воля, Джейми мъжествено се изправяше пред отговорността да просветли детето. Продължи, като внимаваше да не поглежда нагоре: — Има и още една разлика. Може да се прави и лице в лице, вместо само отзад. Както желае дамата.

— Дамата ли? — Хамиш сякаш не му хващаше много вяра. — Аз бих предпочел да е отзад. Не мисля, че ще искам някой да ме гледа, докато го правя. Трудно ли е да не се смее човек?

* * *

Когато същата нощ си лягах, още мислех за Джейми и Хамиш. Отметнах завивките усмихната. От прозореца духаше студен ветрец и нямах търпение да се мушна под тях, до топлия Джейми. Неуязвим за студа, сякаш носеше у себе си малка пещ и кожата му беше винаги топла — понякога почти гореща, сякаш се разгаряше, когато я докосвах с хладните си пръсти.

Още бях непозната и другоземка, но вече не гостувах в замъка. Макар омъжените жени да ми се струваха по-дружелюбни сега, когато бях част от тях, по-младите като че ли ненавиждаха факта, че един от наличните ергени вече не е свободен. Всъщност толкова много от тях ме гледаха студено и злословеха, скрили усти с ръце, че се зачудих колко точно от девиците на замъка са се озовавали в някоя ниша заедно с Джейми Мактавиш по време на краткия му престой.

Е, вече не беше Мактавиш, разбира се. Повечето обитатели на замъка винаги бяха знаели кой е и независимо дали ме мислеха за английски шпионин, или не, трябваше да се примирят, че вече и аз знам. Затова сега открито се наричаше Фрейзър, както и аз. В стаята над кухнята вече ме посрещаха с „госпожо Фрейзър“, там, където задомените шиеха и дундуркаха бебетата си, като разменяха майчински мъдрости и заглеждаха преценяващо собствената ми талия.

Заради предишните си неуспехи в зачеването не бях се замисляла за бременност, когато се съгласих да се омъжа за Джейми, затова зачаках нетърпеливо цикъла си. Случи се навреме. Този път не тъгувах, а ме обзе облекчение. Животът ми беше достатъчно сложен и без бебе. Стори ми се, че Джейми донякъде съжалява, макар и той да каза, че е облекчен. Бащинството беше лукс, който човек в неговото положение не можеше да си позволи.

Вратата се отвори и той влезе, като търкаше глава с ленена кърпа, а капчици от косата му тъмнееха по ризата.

— Къде си бил? — попитах го изумена. Колкото и да бе пищен Леох в сравнение със селските домове и колиби, в него нямаше бани, освен една медна вана, в която Колъм от време на време топеше краката си, както и малко по-голяма, използвана от жените, които смятаха, че уединението в нея си струва усилието да я напълнят. Всичко друго се случваше на части, с помощта на леген и стомна, или навън — в езерото или в малка стаичка с каменни стени до градината, където младите жени бяха свикнали да се поливат една друга с кофи вода.

— В езерото — отвърна той, като провеси влажната кърпа през перваза. Мрачно рече: — Някой е оставил вратата на една от кошарите отворена, както и тази на конюшнята, и Кобхар е поплувал по здрач.

— О, затова не беше на вечеря. Но конете не обичат да плуват, нали? — попитах.

Той поклати глава и прокара пръсти през косата си, за да я изсуши.

— Не, не обичат. Но и те са като хората. Всякакви ги има. А Кобхар обича напъпилите водни растения. Пасял е край брега, когато дошла глутница кучета от селото, и го изтикали в езерото. Трябваше да ги прогоня и да вляза след него. Само почакай да спипам тоя бръмбазък Хамиш — закани се мрачно. — Ще го науча как се оставят вратите отворени.

— Ще кажеш ли на Колъм? — попитах. Малко ми беше мъчно за виновника.

Джейми поклати глава и затършува за кожената си торба. Извади комат хляб и парче сирене, вероятно задигнати от кухнята.

— Не. Колъм е много строг с момчето. Ако чуе за това, ще му забрани да язди цял месец. Не че би могъл след боя, който би получил. Боже, умирам от глад.

Захапа яростно хляба и пръсна трохи край себе си.

— Не си лягай с храната — предупредих го и сама се вмъкнах под завивките. — Какво ще правиш с Хамиш тогава?

Той преглътна остатъците и ми се усмихна.

— Не го мисли. Ще го откарам навътре в езерото точно преди вечеря утре и ще го хвърля във водата. Докато излезе и се изсуши, вечерята ще е приключила. — Изяде сиренето на три хапки и облиза пръсти. Завърши мрачно: — Нека той си легне мокър и гладен, да видим ще му хареса ли.

Взря се с надежда в едно от чекмеджетата на бюрото, където понякога съхранявах ябълки или други парченца храна. Само че тази вечер беше празно и той затвори чекмеджето с въздишка.

— Е, ще оцелея до закуска — заключи той философски. Съблече се бързо и се намести до мен, разтреперан. Макар крайниците му да бяха студени от плуването в езерото, тялото му бе блажено топло.

— Мм, хубаво е човек да се сгъне до теб — промълви той, докато, предполагам, се „сгъваше“ до мен. — Миришеш различно. Плевила ли си днес?

— Не — отвърнах изненадана. — Мислех, че си ти. Миризмата, имам предвид.

Беше остра миризма на билки, не неприятна, но непозната.

— Аз мириша на риба — отбеляза той, докато душеше опакото на дланта си. — И на мокър кон. — Приближи лице към мен и вдиша. — Не, и ти не си. Но е наблизо.

Стана и отметна завивките. След известно тършуване го намерихме под възглавницата ми.

— Какво е това, за Бога? — Вдигнах го и го изпуснах. — Ох! Има бодли!

Беше вързопче растения, изкоренени и вързани с черен конец. Бяха увехнали, но от смачканите листа още се носеше остър аромат. В букета имаше едно цвете, иглика, чието стъбло ме беше уболо.

Засмуках засегнатия пръст и заобръщах стръка внимателно с другата си ръка. Джейми гледаше растенията, без да помръдва. След това рязко ги грабна, отиде до отворения прозорец и ги изхвърли. Върна се в леглото, събра старателно в дланта си парченцата пръст и изхвърли и тях. Затвори прозореца с трясък и се върна, отупвайки длани.

— Няма ги вече — каза ненужно. — Връщай се в леглото, сасенак.

— Какво беше?

— Сигурно шега. Лоша шега, но шега. — Надигна се на лакът и издуха свещта. — Хайде, мо дюин. Студено ми е.

* * *

Въпреки смущаващото зложелание, спах добре, в двойна безопасност зад залостената врата и в обятията на Джейми. Малко преди да се съмне, засънувах тревисти поляни, пълни с пеперуди. Жълти, кафяви, бели и оранжеви, кръжаха около мен като есенни листа, кацаха на главата и раменете ми, спускаха се като дъжд надолу по тялото ми, гъделичкаха ме, а прозирните им крилца биеха като отгласи на собственото ми сърце.

Бавно се върнах в реалността и осъзнах, че пеперудените крачка по стомаха ми са яркочервените кичури на Джейми, а уловената между бедрата ми пеперуда е езикът му.

— Ммм — рекох по-късно. — Много хубаво. Ами ти?

— И на мен ще ми е хубаво след около минута, ако продължаваш така — каза той и отдръпна ръката ми. — Но по-скоро бих се позабавил. Аз съм търпелив и лукав по природа. Може ли да ме удостоите с компанията си тази нощ, госпожо?

— Може — отвърнах. Сложих ръце зад главата си и го изгледах предизвикателно през полузатворени клепачи. — Ако искаш да кажеш, че си толкова разнебитен, та не можеш да се справиш повече от веднъж на ден.

Той ме изгледа косо, седнал на ръба на леглото. Рязко се спусна към мен и се оказах притисната дълбоко в пухеното легло.

— Е, добре — рече той, заровил лице в косата ми, — да не кажеш, че не съм те предупредил.

След две минути и половина той простена и отвори очи. Енергично разтърка с длани лицето и косата си и тя щръкна. След това изруга приглушено на келтски и стана с нежелание от леглото. Заоблича се, разтреперан в студената утрин.

— Предполагам, не можеш да кажеш на Алек, че си болен, и да се върнеш, нали? — попитах с надежда.

Той се засмя и се приведе, за да ме целуне. После опипом намери чорапите си под леглото.

— Де да можех, сасенак. Съмнявам се, че нещо по-малко от шарка, чума или тежка телесна повреда ще ми свърши работа като извинение. Ако не кървя, Стария Алек ще е при мен незабавно и ще ме извлачи от смъртния ми одър, за да помагам да очисти конете от глисти.

Изгледах прасците му, докато си слагаше чорапа и го прегъваше старателно отгоре.

— Тежка телесна повреда, така ли? Може и да успея да измисля нещо — рекох мрачно.

Той изсумтя и посегна за другия чорап.

— Е, внимавай къде ще ме нараняваш, сасенак. — Опита се да ми намигне мръснишки, но успя само да примижи. — Удариш ли твърде високо, няма да съм полезен и на теб.

Повдигнах вежда и се сгуших в завивките.

— Не се тревожи. Няма да те пипам над коленете.

Потупа ме по една от по-големите извивки и пое към конюшнята, докато си припяваше силно: „Насред пирена“. Рефренът се понесе от стълбището:

Седя си със девойче, на коляно я дундуркам —

И не щеш ли, мъхеста пчела ме жилна ето таааам —

Горе във пирена, на върха на Бендикея!

Прав беше — музиката наистина му беше чужда.

За кратко си позволих да ме обземе доволна сънливост, но скоро станах за закуска. Повечето обитатели на замъка бяха яли и вече работеха — тези в залата ме поздравиха сравнително приятелски. Нямаше присвити очи, нито прикрита враждебност, никой не се чудеше дали гадният му номер е сработил. Но въпреки това внимателно наблюдавах лицата.

Прекарах сутринта сама в градина и полето, с кошницата и пръчката ми за копаене. Свършваха ми някои от най-често употребяваните билки. Обикновено хората отиваха при Гейлис Дънкан, но в последно време при мен се бяха появили и неколцина души от селото и цяровете ми се търсеха много. Може би болестта на съпруга й пречеше да се грижи за обичайните си пациенти.

Прекарах късния следобед в лечебницата. Нямаше много хора — само един с упорита екзема, един с разместен палец и помощник в кухнята, който се бе залял с гореща супа. След като дадох мехлем от стилингия и син ирис и наместих палеца, се заех да начукам крайно подходящо именувания камен корен в едно от по-малките хаванчета на покойния Бийтън.

Беше досадно, но пък подходящо за мързелив следобед като този. Времето беше хубаво и когато се качих на масата си, за да погледна през прозорчето, видях как се удължават синкавите сенки под западните брястове.

Вътре стъклениците лъщяха спретнати, а в скрина до тях се мъдреха подредени купчинки превръзки и компреси. Аптекарският шкаф бе почистен и дезинфекциран из основи и сега съдържаше изсушени листа, корени и плесени, прибрани в торбички от тънък памук. Дълбоко вдишах ароматите на убежището си и въздъхнах удовлетворено.

Спрях да удрям по растението и оставих чукалото. Наистина бях удовлетворена, осъзнах шокирана. Въпреки непрестанната несигурност на живота тук, въпреки зложелателството от снощи и малката, непрестанна болка от липсата на Франк, всъщност не бях нещастна. Тъкмо напротив.

Незабавно се засрамих, почувствах се като предател. Как можеше да съм щастлива, когато Франк сигурно вече беше полудял от тревога? Ако времето там наистина продължаваше да тече — а не виждах защо да е иначе, — нямаше ме вече повече от четири месеца. Представях си как претърсва шотландските чукари, звъни в полицията, чака някакъв знак, някаква вест от мен или за мен. Сигурно вече почти бе изгубил надежда и навярно очакваше да му съобщят само, че са намерили тялото ми.

Оставих хаванчето и започнах да кръстосвам тясната си стаичка и да търкам ръце в престилката си в спазъм на виновна скръб и съжаление. Трябваше да съм се измъкнала вече. Трябваше да съм се постарала повече да избягам. Но аз се бях постарала, напомних си. Неколкократно. И ето какво се случи.

Женена за издирван престъпник, с когото бяхме преследвани от садистичен капитан на отряд драгуни и живеехме сред варвари, които по-скоро биха убили Джейми, ако се окажеше заплаха за скъпоценната им кланова приемственост. И най-лошото — бях щастлива.

Седнах и се загледах безпомощно в подредените бутилки и буркани. Откакто се върнахме в Леох, живеех ден за ден и нарочно потисках спомените от предишния си живот. Дълбоко в себе си знаех, че трябва да взема решение, но все отлагах тази необходимост за следващия ден, за следващия час, като заравях несигурността си в удоволствието от компанията на Джейми — и от обятията му.

Ненадейно от коридора се разнесоха тропот и ругатни и бързо отидох до вратата, тъкмо навреме, за да видя как с препъване влиза Джейми. От едната страна го крепеше Стария Алек Макмеън, а от другата — старателно, но не особено успешно, — едно от момчетата, които помагаха в конюшнята. Джейми се отпусна на столчето ми с изпънат ляв крак, като го погледна с ядна гримаса — явно не го болеше толкова, затова приклекнах да го огледам без особено безпокойство.

— Леко изкълчване — казах. — Какво си направил?

— Паднах — рече кратко Джейми.

— От оградата? — подкачих го. Той ме изгледа като буреносен облак.

— Не. От Донас.

— Яздил си онова създание? Е, тогава имаш късмет, че само с това си се отървал.

Взех една превръзка и започнах да увивам с нея ставата.

— Е, не беше толкова зле — опита се да го защити Стария Алек. — Всъщност, момче, доста добре се справяше за малко.

— Знам — сопна се Джейми и стисна зъби, когато пристегнах. — Ужили го пчела.

Гъстите вежди на стареца се стрелнаха нагоре.

— А, така ли било? Сякаш някоя зла фея прошепна на звяра — довери ми. — Подскочи и с четирите крака, право нагоре, после направо лудна. Търчеше из ограждението като оса в буркан. Младокът обаче се държеше — и Алек кимна към Джейми, който измайстори поредната си неприятна физиономия вместо отговор, — докато чудовището не прескочи оградата.

— Прескочил е оградата? Къде е сега? — попитах, докато ставах и отупвах ръце.

— На половината път обратно към ада, предполагам — каза Джейми, като постави крак на земята и внимателно отпусна тежестта си на него. — Да си стои там. — Трепна и отново седна.

— Съмнявам се, че на Дявола му е нужен полуопитомен жребец — отбеляза Алек. — Самият той може да се превръща в кон, когато поиска.

— Може би той е Донас — предложих, развеселена.

— Не бих се усъмнил — каза Джейми, още кисел, но настроението му като че ли се пооправяше. — Само че Дяволът обикновено е черен жребец, нали?

— О, да — каза Алек. — Огромен черен жребец, бърз като греховния помисъл, дето прехвърча между момък и девойка.

Усмихна се добронамерено на Джейми и стана, за да си ходи.

— И като говорим за помисли — рече и ми смигна, — момко, да не си стъпил утре в конюшнята. Лежи си и… си почивай.

— Защо — попитах, докато изпровождах с поглед стария отговорник по конете, — всички смятат, че мислим само как да си легнем?

Джейми отново опита да се отпусне на крака си, като се подпираше на тезгяха.

— Първо, женени сме от по-малко от месец. Второ… — Той ми се ухили, клатейки глава. — И преди съм ти казвал, сасенак. Всяка мисъл е изписана на лицето ти.

— Мамицата му — отвърнах.

* * *

С изключение на бързо отскачане до лечебницата, за да проверя има ли спешни случаи, прекарах цялата следваща сутрин в грижи за настойчивите нужди на единствения си пациент.

— Предполага се да си почиваш — укорих го в някакъв момент.

— Почивам си. Е, поне глезенът ми. Виждаш ли?

Изпъна дългия си пищял и размърда стъпало. Рязко спря с приглушено „ох“. Свали още подутия си глезен и внимателно го разтърка.

— А така, да видиш ти — казах и свалих крака на пода. — Хайде. Стига си киснал в леглото. Трябва ти свеж въздух.

Той приседна и косата падна над очите му.

— Мислех, че искаш да си почивам.

— Може да си почиваш на открито. Стани. Ще оправя леглото.

Докато се оплакваше колко съм безчувствена и колко малко внимание показвам към тежко ранения, той се облече и поседя достатъчно дълго, за да превържа слабия глезен, преди естествената му жизненост да надделее.

— Навън е малко влажно — каза той и погледна през прозореца, където лекият ръмеж се беше превърнал в порой. — Да се качим на покрива.

— На покрива? Да, разбира се. Нищо по-добро за изкълчен глезен от шест стълбища.

— Пет. Освен това си имам бастун. — Той победоносно извади иззад вратата въпросния „бастун“ — една стара тояга.

— Откъде го взе? — попитах, докато го разглеждах. Отблизо беше още по-очукан, метър твърда дървесина, твърда като диамант.

— Алек ми го зае. Използва го за мулетата — чуква ги между очите, за да внимават.

— Звучи много полезно — рекох и хвърлих многозначителен поглед на парчето дърво. — Трябва да опитам някой път. С теб.

Накрая се появихме на едно закътано местенце, над което висеше крайчец от покрива. Пред нас имаше малък парапет.

— О, прекрасно е! — Въпреки дъжда гледката бе величествена — сребърното езеро се ширеше, скалите отвъд се извисяваха към каменносивото небе като набраздени юмруци.

Джейми се подпря на парапета, за да облекчи ранения си крак.

— Да, така е. От време на време идвах тук, при предните си престои в замъка.

Посочи оттатък езерото, което се къдреше под дъжда.

— Виждаш ли цепнатината между онези две скали?

— В планините ли? Да.

— Оттам е пътят към Лалиброх. Когато ми ставаше самотно за дома, понякога идвах тук и се заглеждах. Представях си как прелитам като гарван през прохода, под мен хълмовете и полята от другата страна на планината, а в края на долината — дома ми.

Докоснах го по ръката.

— Искаш ли да се върнеш, Джейми?

Завъртя глава и ми се усмихна.

— Замислял съм се. Не съм сигурен, че искам, но мисля, че трябва. Не мога да кажа какво ще открием там, сасенак. Но… да. Сега съм женен. Ти си господарката на Брох Туарах. Издирван или не, трябва да се върна, дори само за да оправя нещата там.

У мен се надигнаха вълнение, облекчение и нервност при мисълта да напусна Леох и интригите му.

— Кога заминаваме?

Той се намръщи и затрополи с пръсти по парапета. Камъкът бе потъмнен и влажен от дъжда.

— Е, мисля, че трябва да изчакаме херцога. Възможно е да реши да направи услуга на Колъм, като се застъпи за мен. Ако не успее, може да ми уреди поне амнистия. Тогава ще е много по-безопасно да се върнем.

— Е, да, но…

Той ме изгледа остро.

— Какво има, сасенак?

Поех си дълбоко дъх.

— Джейми… ако ти кажа нещо, ще ми обещаеш ли да не питаш откъде знам?

Хвана ме за ръцете и се вгледа в лицето ми. Дъждът оставаше на миниатюрни капчици в косата му, които се търкаляха по лицето му. Усмихна ми се.

— Казах ти, че няма да те питам за нищо, което не искаш да ми кажеш. Да, обещавам.

— Нека седнем. Не бива да стоиш прав на този крак.

Намерихме част от стената, останала суха под покрива, и се настанихме удобно с гръб към стената.

— Добре, сасенак. Какво има? — попита той.

— Херцогът на Сандрингам — рекох. Прехапах устна. — Джейми, не му вярвай. Самата аз не знам всичко за него, но знам… че нещо не наред.

— Значи знаеш за това? — попита ме той изненадан.

Сега аз го зяпнах.

— Значи вече знаеш? Срещал ли си го? — Бях облекчена. Може би тайнствената връзка между Сандрингам и якобитската кауза бе по-добре позната, отколкото подозираха Франк и викарият.

— О, да. Беше тук на посещение, когато бях на шестнайсет. Когато… си тръгнах.

— А защо си си тръгнал? — Заинтригувах се, защото си спомних какво беше казала Гейлис Дънкан при първата ни среща в гората. Странният слух, че Джейми е истинският баща на сина на Колъм. Самата аз знаех, че това няма как да е възможно — но като че ли само аз в замъка бях наясно с това. Може би то беше довело до опита на Дугал да убие Джейми — ако атаката срещу Джейми наистина е била негово дело.

— Не е било заради… заради лейди Летиша, нали? — попитах колебливо.

— Летиша ли? — Изражението му на изумление и шок отпусна нещо, което се бе стегнало под лъжичката ми. И преди не бях смятала, че е истина, но все пак…

— Защо, за Бога, я споменаваш? — попита Джейми. — Живях в замъка година и си спомням само един път, в който сме разговаряли, когато ме привика в покоите си и ме нахока, задето бях повел една игра с момчетата през розовата й градина.

Казах му за твърденията на Гейли и той се засмя, изпускайки пара в хладния, влажен въздух.

— Боже, сякаш имам дързостта!

— Не смяташ, че Колъм е подозирал нещо, нали?

Той тръсна глава решително.

— Не, не мисля, сасенак. Ако му беше хрумнало, нямаше да доживея до седемнайсет, камо ли до преклонните двайсет и три.

Това повече или по-малко потвърди впечатленията ми от Колъм, но въпреки това се поуспокоих. Изражението на Джейми стана замислено, а сините му очи се зареяха към нещо, което само той виждаше.

— Като се замисля, май че не знам дали Колъм знае защо си заминах толкова бързо. И ако Гейлис Дънкан разпространява такива слухове… тази жена е беля, сасенак — клюкарка и кавгаджийка, дори да не е вещица, за каквато я мислят хората. Е, тогава най-добре да му кажа защо си тръгнах.

Вдигна глава към водата, която се лееше обилно от стрехите.

— По-добре да слизаме, сасенак. Малко е мокро.

Надолу поехме по различен маршрут, като прекосихме покрива и заслизахме по външно стълбище, водещо към кухненските градини. Поисках да отскубна малко пореч^[3], ако дъждът ми позволеше. Скрихме се под един перваз на прозорец на стената на замъка.

— За какво ти е поречът, сасенак? — попита Джейми, загледан в мършавите увивни растения, омачкани от силния порой.

— Когато е зелен, не ми върши работа. Първо го изсушаваш, а после…

Прекъсна ме ужасяващ шум — лай и викове оттатък градинската стена. Затичах се натам през дъжда, следвана по-бавно от Джейми.

Отец Байн, селският свещеник, тичаше по пътя, а краката му плискаха в локвите, подгонен от глутница кучета. Спъна се в тежкото си расо и падна сред експлозия от капчици и кал. След миг кучетата го наобиколиха с ръмжене.

Над стената до мен прелетя кариран плат и Джейми се озова сред тях, размахвайки тоягата си. Развика се на келтски, като така добавяше към данданията. Ругатните му нямаха много ефект, но тоягата имаше. Когато улучваше някое животно, то рязко проскимтяваше — постепенно глутницата се обърна и избяга към селото.

Джейми отметна запъхтян косата от очите си.

— По-лоши са от вълци — рече той. — Вече бях казал на Колъм за тези. Те вкараха Кобхар в езерото преди два дни. Най-добре да нареди да ги застрелят, преди да убият някого.

Аз приклекнах до падналия свещеник и го огледах. Дъждът се оттичаше от краищата на косата ми и усещах как шалът ми прогизва.

— Е, още не са. Оставили са си зъбите по него, но като цяло е добре.

Расото на отец Байн бе скъсано от едната страна и се подаваше бялото му, неокосмено бедро. По него имаше грозна драскотина, както и следи от зъби, от които се процеждаше кръв. Свещеникът се изправяше на крака. Бе блед като овесена каша. Очевидно раните му не бяха тежки.

— Елате с мен в лечебницата, отче, ще почистя нараняванията — предложих, потискайки усмивката си при вида на дебелия дребен свещеник — расото му плющеше на вятъра и чорапите му се виждаха.

В най-добрия случай лицето на отец Байн приличаше на стиснат юмрук. Сега червените петна по него караха бръчките му да личат още повече. Изгледа ме, сякаш му бях предложила да се съблече публично.

Явно точно така мислеше, защото следващите му думи бяха:

— Какво, човек на Бога да позволи жена да докосва личните му части? Ще ви кажа, мадам, не знам какви неморални деяния са допустими в кръга, в който се движите, но знайте, че тук това не се търпи — не и докато аз се грижа за душите на това паство!

И той се обърна и закуцука обратно, като се мъчеше неуспешно да придържа скъсаните части на расото си.

— Както искате — подвикнах след него. — Ако не ми позволите да прочистя раната, ще забере!

Свещеникът не отвърна, но се попрегърби и заподскача по стълбището на градината като пингвин по парче лед.

— Този човек не харесва много жените, нали?

— Предвид професията му, така е по-добре — отвърна Джейми. — Да отидем да ядем.

* * *

След обяд изпратих пациента си в леглото — този път сам, въпреки протестите му, — и слязох в лечебницата. Дъждът правеше работата ми спокойна — хората си стояха на закрито, вместо да мачкат краката си с рала или да падат от покриви.

Прекарах няколко приятни часа, докато обновявах медицинското ръководство на Дейви Бийтън. Точно докато приключвах, един посетител изпълни целия праг.

Примижах в полумрака и видях, че е Алек Макмеън, увит в няколко палта, шалове и парчета конски чул.

По походката ми напомни на Колъм, когато бе дошъл в лечебницата с мен, така че ми стана ясно какъв е проблемът.

— Ревматизъм, нали? — попитах съчувствено, докато той сядаше сковано на единственото ми столче и простена приглушено.

— Да. Влагата направо попива в кокалите ми. Може ли нещо да се направи?

Постави огромната си възлеста длан на масата и позволи на пръстите си да се отпуснат. Ръката му се отвори бавно, като нощно цвете, и разкри мазолестата вътрешност на дланта му. Хванах един от пръстите и го раздвижих леко напред-назад, масажирайки дланта. Сбръчканото лице на стареца се сбърчи за миг, после се отпусна, когато първите болки отминаха.

— Като дърво е — рекох. — Малко уиски и силен масаж е най-добрата ми препоръка. Чаят от вратига помага само донякъде.

Той се засмя и от рамото му паднаха няколко шала.

— Уиски, а? Съмнявах се, моме, но виждам, че от теб ще излезе лекар.

Извадих от скрина с лекарствата една кафява бутилка без етикет. В нея беше запасът ми от дестилационната на Леох. Поставих го на масата пред него заедно с купичка.

— Пий — казах, — след това се съблечи, доколкото ти е удобно, и легни. Ще наклада огъня.

Синьото му око се взря с признателност в бутилката и разкривената му длан бавно посегна към нея.

— По-добре пийни и ти, моме — посъветва ме. — Ще е тежка работа.

Изстена от нещо средно между болка и задоволство, когато се подпрях силно на лявото му рамо, за да го отпусна, след което го повдигнах и завъртях цялата му лява част.

— Жена ми ми мачкаше гърба — отбеляза той, — заради лумбагото. Но това е още по-добре. Хубави, силни ръце имаш, моме. Добър коняр ще излезе от теб.

— Предполагам, че това беше комплимент — рекох сухо и полях още малко от затоплената смес от олио и восък, като после я разстлах по широкия му бял гръб. Между обветрената и покафеняла от слънцето кожа на ръцете му и белите рамене и гръб имаше рязка разлика, белязана от навитите ръкави на ризата, която носеше обикновено.

— Бил си хубав, светъл момък — отбелязах. — Кожата на гърба ти е бяла като моята.

Той се позасмя гърлено и плътта под ръцете ми трепна.

— Никога не би предположила, нали? Да, Елън Макензи веднъж ме видя гол до кръста, докато израждах едно жребче, и ми каза, че Бог сякаш е поставил погрешната глава на тялото ми. Вместо торба млечен пудинг съм имал лице като от резбата над олтара.

Реших, че има предвид преградата между две от частите на параклиса, на която бяха изобразени множество извънредно неприятни на вид демони, измъчващи грешници.

— Елън Макензи сякаш не си е поплювала с оценките — отбелязах. Бях немалко заинтригувана от майката на Джейми. От подхвърлените тук-таме думи си бях изградила образ за баща му Брайън, но той никога не споменаваше майка си и не знаех друго, освен че е починала млада, докато е раждала.

— О, да, остър език имаше Елън, и остър ум. — Развързах крачолите на панталоните му и ги повдигнах нагоре, за да масажирам мускулестите му прасци. — Но и беше достатъчно мила, за да й прощават всички, освен братята й. Но пък тя не им обръщаше много внимание.

— Да. И аз така съм чувала. Избягала е с Брайън, нали? — Притиснах с палци сухожилията зад коляното му и той издаде звук, който у по-малко горделив човек би прозвучал като изписукване.

— О, да. Елън беше най-голямата от децата на Макензи — година-две по-голяма от Колъм — и беше писаното яйце на Джейкъб. Затова толкова време Елън не се омъжи. Не искаше да има нищо общо с Джон Камерън или Малкълм Грант, нито пък с някой от другите главатари, а на баща й не му даваше сърце да я насилва.

Тогава обаче старият Джейкъб се споминал и Колъм вече не бил толкова търпелив към своенравната си сестра. Опитвайки се отчаяно да заздрави хватката си върху клана, той потърсил съюз с Мънро на север и Грант на юг. И двата клана имали млади главатари, подходящи за женихи. Младата Джокаста, едва на петнайсет, склонила да се омъжи за Джон Камерън и заминала на север. Елън, почти стара мома, на двайсет и две, се противяла значително повече.

— Предполагам, че молбата на Грант е била твърдо отказана, предвид как се държеше преди две седмици — отбелязах.

Стария Алек се засмя и смехът му се превърна в удовлетворен стон, когато притиснах по-дълбоко.

— Да. Не чух какво му е казала, но сигурно го е жегнало. Случи се на големия Събор, там се срещнаха. Излязоха в розовата градина и всички очакваха да разберат какво ще се случи. Стъмни се, а хората още чакаха. Стъмни се още, запалиха фенерите, започнаха песните и все така ни знак от Елън или Малкълм Грант.

— Божичко. Кой знае какъв разговор е бил.

Отлях още мазило между раменете му и той изсумтя от удоволствие.

— Така изглеждаше. Много време минаваше, а те все не се връщаха. Колъм започна да се опасява, че Грант е избягал с нея. Против волята й. И наистина изглеждаше така, защото не намериха никого в розовата градина. Тогава ме повика от конюшните и му казах, че хората на Грант наистина са си взели конете и цялата пасмина е отпрашила без думичка.

Разярен, осемнайсетгодишният Дугал скочил на коня си и поел след Грант, без да изчака други, нито да се посъветва с Колъм.

— Когато Колъм разбра, че Дугал е погнал Грант, изпрати мен и още неколцина след него, понеже добре познаваше нрава му и не искаше новият му шурей да загине, преди бракът да бъде признат за официален. Смяташе, че щом не е успял да склони Елън да се омъжи за него, Грант я е отвлякъл, за да я принуди.

Алек млъкна замислено. След малко продължи:

— Дугал виждаше само обидата, разбира се. Но не мисля, че Колъм бе толкова разстроен. Щеше да му реши проблема — а и Грант навярно нямаше да иска зестра от Елън и дори щеше да плати обезщетение на Колъм. — Алек изсумтя цинично. — Колъм никога не пропуска възможност. Лукав и безжалостен, такъв е той. — Синьото му око се завъртя към мен зад прегърбеното рамо. — Имай го предвид, моме.

— Едва ли ще забравя — уверих го мрачно. Спомних си историята на Джейми, как са го наказали по заповед на Колъм, и се зачудих доколко е било отмъщение за разбунтувалата се негова майка.

Но така или иначе Колъм нямал шанс да се възползва от отворилата се възможност. По зазоряване Дугал намерил Малкълм Грант и лагера му край главния път. Всички спели край храстите.

Когато Алек и останалите стигнали дотам по-късно, се заковали на място при вида на Дугал Макензи и Малкълм Грант, голи до кръста и нашарени с рани. Клатушкали се и се препъвали по пътя и току замахвали един към друг, когато били в обсег. Хората на Грант стояли в редица покрай тях като бухали на клон и въртели глави, докато приключващият двубой се пренасял тук и там край тях.

— И двамата пъхтяха като умиращи коне, а от телата им се вдигаше пара. Носът на Грант беше подут двойно, а Дугал почти не виждаше. На гърдите им капеше и засъхваше кръв.

Когато се появили хората на Колъм, тези на Грант скочили с ръце на мечовете си и нещата навярно щели да завършат със сериозно кръвопролитие, ако някой от по-зорките Макензи не забелязал, че Елън Макензи никаква я няма.

— Е, след като поляха Малкълм Грант с вода и го свестиха, успя да ни каже каквото Дугал не искал да чуе. Елън прекарала с него не повече от четвърт час в градината. Не искаше да каже какво точно са си казали, но така се обидил, че поискал да си тръгне незабавно и да не си показва лицето в Залата. Оставил я там и оттогава не я бил виждал, нито искал да чува името й. После се качи на коня — олюляваше се от боя, — и си замина. И оттогава не е приятел на никого от клана Макензи.

Слушах го като хипнотизирана.

— А къде е била Елън през това време?

Стария Алек се засмя със звука на проскърцваща врата на конюшня.

— През девет планини в десета. Но още известно време не успяха да го разберат. Обърнахме към дома, за да открием Колъм пребледнял във вътрешния двор, подпрян на Ангъс Мхор. Елън я нямаше.

Последвало още по-голямо объркване, защото с всичките гости стаите на замъка били пълни, както и всички плевници и кътчета, където може да се спи, включително килерите и кухните. Изглеждало безнадеждно да се разбере кой точно липсва, но Колъм привикал всички слуги и упорито минал по списъците с поканените, питайки кой е бил видян предната вечер, къде и кога. Накрая една помощничка в кухнята си спомнила мъж в един от страничните коридори, точно преди да сервират вечерята.

Забелязала го, защото бил много хубав — висок и едър, с коса като черно морско пале и очи като на котка. Изпроводила го с поглед, за да му се полюбува, и видяла, че посреща някого при една от външните врати — жена, цялата в черно, скрита под наметало с качулка.

— Какво е морско пале? — попитах аз.

Алек ме погледна и развеселено присви очи.

— Англичаните им викате тюлени. Дълго време след това, въпреки че знаеха истината, хората по селата разказваха как Елън Макензи я отвлекли в морето, да живее с тюлените. Знаеш ли, че морски палета хвърлят кожите си, когато излязат на сушата, и ходят сред нас като хора? Ако намериш кожата им и я скриеш, той — или тя — добави той безпристрастно, — не може да се върне в морето, а трябва да остане с теб на сушата. Разумно е да сториш така, защото жените тюлени са много добри готвачки и отдадени майки.

Замисли се и добави благоразумно:

— При все това Колъм не вярваше много на тези врели-некипели, така и каза. Затова привика гостите един по един и ги разпита виждали ли са мъж с такъв вид. Накрая стигна и до името му, Брайън, но никой не знаеше клана му или фамилията — бил на Игрите, но там просто го наричали Брайън Дху, Брайън Чернокосия.

И известно време имали само това, Макензи нямали представа накъде да се насочат в търсенето. Но и най-добрите ловци трябва да почукат рано или късно на нечия врата, за шепа сол или малко мляко. В крайна сметка до Леох стигнала вест за двамата, защото Елън била девойка с необичайна красота.

— С коса като огън — говореше отнесено Алек, наслаждавайки се на топлината по гърба си. — И очи като на Колъм, сиви, с дълги черни мигли, много красиви, но и такива, че направо те пронизват. Висока — по-висока дори от теб. И толкова красива, че те болят очите, като я гледаш. По-късно дочух, че се видели за пръв път на Събора и мигом решили, че ще се вземат. Затова направили план и избягали под носовете на Колъм Макензи и още триста гости.

Засмя се ненадейно от спомена.

— Накрая Дугал ги открил в колиба на ръба на земите на Фрейзър. Решили, че ще се крият, докато Елън не забременее и не наедрее достатъчно, за да няма съмнение чие е. После Колъм трябвало да благослови брака, независимо дали иска, или не. А никак не искаше, да знаеш. — Алек се ухили. — Докато пътувахте, случайно да видя белега на Дугал, на гърдите му?

Бях го видяла — тънка бяла ивица, която минаваше върху сърцето му, от рамото до ребрата.

— Брайън ли го е сторил?

— Не, Елън — отвърна и се засмя, когато видя изражението ми. — За да попречи на Дугал да пререже гърлото на Брайън. Не бих говорил с Дугал за това на твое място.

— Да, добър съвет.

За щастие планът им проработил и Елън била в петия месец, когато Дугал ги открил.

— Настана голяма дандания, Леох и Боли, замъкът на Фрейзър, си размениха много груби писма, но накрая се разбраха и Елън и Брайън се нанесоха в Лалиброх седмица преди да се роди детето. Ожениха се пред прага — добави, сякаш между другото, — за да я пренесе през него за пръв път като своя жена. След това ми каза, че почти му се скъсал далакът, когато я повдигнал.

— Сякаш добре си ги познавал — рекох. Приключих с процедурата и избърсах мазилото от ръцете си с кърпа.

— О, малко — отвърна Алек, разтопен от масажа. Клепачът му тежеше върху здравото око и лицето му се бе отпуснало и вече не изразяваше лекото неразположение, което му придаваше непрестанния вид на напрежение.

— Познавах Елън добре, разбира се. С Брайън се запознахме години след това, когато доведе момчето — спогодихме се добре. Много разбираше от коне.

Гласът му заглъхна и клепачът се затвори.

Загърнах го с одеяло и се измъкнах на пръсти, като го оставих на сънищата му край огъня.

* * *

Качих се в стаята ни с Джейми, само за да го открия в същото състояние като наставника си. Човек, принуден да стои на закрито, може да разнообрази мрачния дъждовен ден само по няколко начина и не исках нито да го будя, нито да спя до него, така че ми оставаха четенето и шиенето. Предвид че във второто не бях дори посредствена, реших да заема книга от библиотеката на Колъм.

В съзвучие със странните архитектурни принципи на Леох — накратко, правите линии не бяха на почит, — стълбището до покоите на Колъм два пъти завиваше под прав ъгъл, като всеки завой завършваше с малка площадка. На втората обикновено стоеше прислужник, готов да изпълнява нарежданията на господаря си или да му помогне да слезе, но днес нямаше никого. Отгоре се чуваха гласове — може би прислужникът беше с Колъм. Спрях пред вратата, несигурна дали да влизам.

— Винаги съм знаел, че си глупак, Дугал, но не те мислех чак за такъв идиот.

Свикнал с домашни учители от малък и спрял да излиза сред бойците и обикновените хора във владенията си, Колъм нямаше тежкия шотландски акцент, който отличаваше речта на Дугал. Културният акцент обаче се пропукваше и двата гласа бяха почти неразличими, натежали от гняв.

— Докато беше на двайсет, очаквах от теб такива неща, но дяволите те взели, човече, на четирийсет и пет си!

— Е, ти не би разбирал много-много от тези неща, нали? — В тона на Дугал личеше грозна подигравка.

— Не — отсече Колъм. — И макар рядко да ми се е случвало да благодаря на Бог, може би се е смилил над мен в това. Хората неслучайно казват, че мозъкът на един мъж спира да работи, когато му стане чепът, и вече им вярвам.

Краката на нечий стол проскърцаха по каменния под.

— Ако братята Макензи имат общо един чеп и един мозък, е, аз се радвам кое от двете съм получил!

Реших, че трети участник в препирнята им щеше да е несъмнено излишен и леко отстъпих от вратата, като се обърнах да се върна по стълбището.

Звукът на шумолящи поли от първата площадка ме спря рязко. Не исках да ме намерят пред стаята на главатаря, затова се обърнах към вратата. Тази площадка беше широка и едната стена бе почти изцяло покрита с гоблен. Краката ми щяха да се виждат, но нямаше какво да се стори.

Спотаена като плъх зад плата, чух стъпките отдолу да се забавят, докато приближаваха вратата. След това спряха в далечния край на площадката, когато неизвестният посетител осъзна, като мен, личния характер на разговора между двамата братя.

— Не — говореше Колъм, вече по-спокоен. — Не, разбира се, че не. Жената е вещица, или каквото там е най-близо до това.

— Да, но… — Думите на Дугал бяха нетърпеливо прекъснати от брат му.

— Казах да се погрижиш, човече. Не го мисли, малки братко, ще се погрижа да има справедливост.

В гласа на Колъм се прокрадваше неохотно съчувствие.

— Ще ти кажа нещо. Писал съм на херцога, че може да ловува в земите над Ерлик — иска да постреля по елени там. Ще изпратя Джейми с него, може би още таи някакво приятелство към момчето…

Дугал го прекъсна с нещо на келтски, явно цинична забележка, защото Колъм се засмя и каза:

— Не, Джейми ми се струва достатъчно голям, за да се грижи за себе си. Но ако херцогът бъде убеден да се застъпи за него пред Негово Величество, това би бил най-добрият му шанс за помилване. Ако искаш, ще кажа на Негова Светлост, че и ти ще отидеш. Помогни на Джейми както искаш, а и няма да си тук, докато оправям нещата.

Оттатък площадката се чу приглушено тупване и рискувах да надзърна. Беше Лери, бледа като варосаната стена зад себе си. Държеше поднос с гарафа — една от купичките бе паднала на покрития с килим под.

— Какво беше това? — чу се резкият глас на Колъм отвътре. Лери остави подноса на маса до вратата, като почти катурна и гарафата в бързината, и изтича надолу по стълбите.

Чувах как Дугал крачи към вратата и знаех, че няма да се измъкна, без да ме види. Едва имах време да се измъкна иззад скривалището и да вдигна падналата купичка, преди вратата да се отвори.

— О, ти ли си? — Дугал звучеше донякъде изненадан. — Това ли е сместа от госпожа Фиц за гърлото на Колъм?

— Да — включих се плавно в ситуацията. — Казва, че се надява скоро Колъм да се чувства по-добре.

— Обещавам. — С по-бавна крачка Колъм се появи до брат си. Усмихна ми се. — Благодари на госпожа Фиц от мое име. А на теб благодаря, задето ми го донесе. Ще поседиш ли с мен, докато го изпия?

От подслушания разговор бях забравила защо съм се качила, но сега си спомних. Дугал се извини и си тръгна, а аз последвах Колъм в библиотеката му и той ми даде пълна свобода сред лавиците.

Още бе зачервен от кавгата, но отговаряше на въпросите ми за книгите с привичното си спокойствие и елегантност. Единствено светналите му очи и леката напрегнатост в стойката го издаваха.

Една-две ботанически книги ми се сториха интересни и си ги заделих, докато прелиствах страниците на дебел роман.

Колъм прекоси стаята до клетката на птиците, несъмнено за да се успокои, както обикновено, с гледката на прекрасните самовглъбени създания сред клоните — всяко си бе напълно самодостатъчно.

Викове привлякоха вниманието ми. От тази височина полята зад замъка се виждаха чак до езерото. Малка група конници яздеха по брега му и викаха превъзбудени, докато дъждът ги шибаше.

Когато приближиха, видях, че са просто момчета, а сред тях се мяркаха и по-малки, почти деца, възседнали понита и притиснати в тях, мъчейки се да не изостават. Запитах се дали Хамиш е с тях и скоро мярнах отличителната ярко рижа коса, която лъщеше в средата на групичката. Беше на гърба на Кобхар.

Бандата пришпори животните към замъка и се упъти към една от неизброимите каменни огради, които деляха полята. Едно след друго няколко от по-големите момчета я прескочиха с безгрижие, породено от дълъг опит.

Кобхар сякаш се поколеба, но несъмнено си въобразявах. Всъщност следваше останалите с желание и нетърпение. Засили се към оградата, приготви се и скочи.

Сякаш го стори както всички преди него, но нещо се случи. Може би ездачът му се поколеба, или бе дръпнал юздите твърде силно, или седлото не бе пристегнато добре. На предните копита не им достигнаха няколко сантиметра и конят, заедно с ездача, се прекатури през стената в най-впечатляващата парабола на обречеността, която бях виждала.

— О, не!

Привлечен от възклицанието, Колъм завъртя глава към прозореца, точно навреме за да види как Кобхар пада тежко на една страна и притиска под себе си дребния Хамиш. Макар и сакат, Колъм светкавично се озова до мен, а в следващия миг се навеждаше през прозореца още преди конят да започне да се изправя.

Вятърът и дъждът нахлуха и обляха кадифеното палто на Колъм. Взирайки се уплашена през рамото му, видях момчетата да се бутат в нетърпението си да помогнат. След като че ли много време групичката се раздели и между тях премина Хамиш, притиснал стомаха си. Поклати глава в отрицание на множеството предложения за помощ и се заклатушка целенасочено към стената, приведе се над нея и повърна обилно. После се отпусна по нея на тревата, изпружил крака, и вдигна лице към дъжда. Когато видях, че отваря уста и изплезва език под капките, поставих длан на рамото на Колъм.

— Добре е — рекох. — Само си е изкарал въздуха.

Колъм затвори очи и въздъхна шумно, а тялото му се отпусна от напрежението. Наблюдавах го със съчувствие.

— Обичаш го като свой, нали? — попитах го.

Сивите очи пламнаха, впити в моите с изумителен израз на уплаха. За миг в стаята се чуваше само тиктакането на стъкления часовник на една от лавиците. След това по носа на Колъм се търкулна капка дъжд и спря блеснала на върха му. Несъзнателно посегнах да я попия с кърпичката си и лицето му се успокои.

— Да — рече простичко.

* * *

Накрая казах на Джейми само за плана на Колъм да го изпрати на лов с херцога. Вече бях убедена, че не чувства нищо към Лери освен кавалерско уважение, но не знаех какво ще стори, ако разбере, че чичо му е прелъстил момичето и я е забременил. Явно Колъм нямаше намерение да се възползва от услугите на Гейли Дънкан — чудех се дали момичето ще трябва да се омъжи за Дугал, или Колъм ще й намери друг съпруг, преди бременността й да започне да си личи. Във всеки случай, ако Джейми и Дугал щяха да прекарат няколко дни в ловна хижа, по-добре тази новина да не стои между тях.

— Хм — изсумтя той замислено. — Струва си. Хората много се сближават, докато ловуват по цял ден, а след това цяла вечер пият уиски край огъня.

Привърши с пристягането на роклята ми и се наведе да ме целуне по рамото.

— Не ме мисли — казах аз. Не бях се замисляла, че ще остана сама в замъка, и мисълта ме притесняваше. Но реших да се справя, ако това щеше да му помогне. — Готов ли си за вечеря? — попитах.

Ръката му остана на кръста ми и се обърнах към него.

— Ммм — отвърна след няколко мига. — Бих погладувал.

— Е, аз не бих. Ще трябва да почакаш.

* * *

Хвърлих поглед по протежението на масата за вечеря, след което огледах стаята. Вече познавах повечето присъстващи, някои добре. Колко разнородна тайфа, замислих се. Франк щеше да се шашне — толкова много различни лица.

Мислите за Франк бяха като докосване на болен зъб — идваше ми да спра незабавно. Но наближаваше моментът, когато нямаше да мога да отлагам повече, затова върнах ума си към него и преминах с вътрешния си поглед по дългите гладки дъги на веждите му, така както някога минавах по тях с пръсти. Ненадейно пръстите ми поизтръпнаха от спомена за едни други вежди, по-рошави и гъсти, и тъмносините очи под тях.

Бързо се обърнах към най-близкото лице, за да потисна смущаващите мисли. Бе Мърто. Е, той поне не приличаше на нито един от двамата.

Нисък, дребен, но жилав като гибон, а дългите ръце само подсилваха приликата. Имаше ниско чело и тясна челюст, които ми напомняха на пещерните хора и рисунките на Ранния човек от някои от книгите на Франк. Само че не неандерталец. Пикт. Да, това беше. Имаше нещо устойчиво у дребния мъж, което ми напомняше на обветрените, украсени камъни, древни дори в тази епоха, непрестанни стражи по кръстопътища и гробища.

Заинтригувана от идеята, огледах и другите, за да разпозная етническите им корени. Мъжът край огнището, например, Джон Камерън, беше съвсем типичен нормандец, макар и да не бях виждала нормандци — високи скули, високо, тясно чело, дълга горна устна и тъмна галска кожа.

Тук-таме саксонци… а, Лери, идеалният пример. Бледа, синеока, съвсем леко пълничка… Потиснах дребнавото наблюдение. Внимателно избягваше да среща моя поглед или този на Джейми и оживено бъбреше с приятелките си на една от масите по-близо до изхода.

В обратната посока, на следващата маса, седеше Дугал Макензи, както никога отделно от брат си Колъм. Проклет викинг, несъмнено. Висок, широкоплещест, с широки, плоски скули. Лесно си го представях на носа на викингски кораб, а хлътналите му очи искрят от алчност и похот, докато се взира през мъглата към някое сгушено в крайбрежните скали селце.

Край мен посегна едра длан, леко окосмена сякаш с мед, за да вземе комат овесен хляб от подноса. Още един викинг — Джейми. Напомняше ми на легендите на госпожа Беърд, за расата великани, които някога кръстосвали Шотландия и полагали дългите си кости в северните предели на острова.

Разговорът беше на дребни теми, както обикновено — групички хора бърбореха между хапките. Но слухът ми изведнъж улови познато име от близката маса. Сандрингам. Стори ми се, че го изрича Мърто, и се обърнах. Седеше до Нед Гауън, който дъвчеше усилено.

— Сандрингам? А, старият Уили, похитителят на задници — рече Нед замислено.

— Какво?! — Един от по-младите пазачи се задави с бирата си.

— Многопочитаемият ни херцог си пада по момченца, доколкото знам — обясни Нед.

— Мммм — съгласи се Рупърт с пълна уста. Преглътна и добави: — Беше си паднал и по младия Джейми последния път, когато ни посети, ако помня правилно. Кога беше това, Дугал? Трийсет и осма? И девета?

— И седма — отвърна от съседната маса Дугал. Присви очи. — Хубав момък беше на шестнайсет, Джейми.

Джейми кимна и каза през залъка си:

— Да. И бърз.

Когато смехът утихна, Дугал започна да подкача Джейми.

— Не знаех, че си му любимец, Джейми. Не един и двама край херцога са разменили болката отзад за земи и титли.

— Забележи, че нямам нито едното, нито другото — отвърна Джейми с усмивка и останалите отново се запревиваха от смях.

— Какво? Дори не си се доближавал до него? — попита го Рупърт, докато мляскаше.

— Малко повече, отколкото ми се искаше, честно казано.

— А, а колко ти се искаше, а, момко? — Викът долетя от далечния край на масата, от един висок, брадат мъж, когото не познавах, и го посрещнаха още смях и мръснишки подмятания. Джейми се усмихна спокойно и посегна към втори комат.

— Затова ли толкова бързо се изнесе от замъка, обратно при баща ти? — попита Рупърт.

— Да.

— Трябваше да ми кажеш, че имаш проблеми, момко — каза Дугал, като се правеше на загрижен. Джейми изсумтя по шотландски.

— Да, а след това, дърт нехранимайко, щеше да ми сипеш маков сок в бирата някоя вечер и да ме оставиш в леглото на Негова Светлост като подарък.

Масата отново избухна в смях, а Джейми се приведе под хвърления от Дугал лук.

Рупърт примижа срещу Джейми.

— Момко, струва ми се, че скоро преди да си тръгнеш, те видях да влизаш в покоите на херцога по мръкване. Дали нещо не криеш от нас? — Джейми грабна на свой ред една глава лук и го замери с нея. Не улучи и зеленчукът се изтърколи на пода.

— Не — отвърна Джейми през смях. — Още съм девствен. Е, там. Но ако искаш толкова да знаеш, преди да си легнеш, Рупърт, ще ти кажа.

Сред викове „Кажи! Кажи!“ Джейми бавно си наля халба бира и се изтегна в класическата разказваческа поза. На главната маса Колъм се приведе напред, заинтригуван като конярите и войниците на нашата.

— Така — започна той, — вярно дума Нед. Негова Светлост ми беше хвърлил око, макар на шестнайсет да бях невинен… — Прекъснаха го с няколко мръснишки забележки, но той продължи на по-висок глас: — Както казах, бях невинен и не разбирах от тези неща, така че нямах представа какво иска. Макар че ми беше странно как само ме галеше като пале и все се интересуваше какво държа в кожената си торба. („Или под нея!“ чу се нечий пиянски глас.)

Джейми продължи:

— Още по-странно ми се стори, когато ме видя да се мия в реката и поиска да ми измие гърба. Когато продължи след това, започнах да се смущавам, а когато пъхна ръка под поличката ми — тогава разбрах. Може да съм бил невинен момък, но не и пълен глупак, знаете. Измъкнах се от ситуацията, като се гмурнах целия, с все поличката и кожената торба, и преплувах до другата страна — а Негова Светлост не би искал да си рискува скъпите дрехи в калта и водата. Така или иначе след това много внимавах да не остана насаме с него. Веднъж-дваж ме спипваше я в градината, я в двора, но имах място да се измъкна, преди да стори нещо повече от това да ме целуне по ухото. Другият сериозен случай беше, когато ме издебна сам в конюшнята.

— В моята конюшня? — Старият Алек изглеждаше ужасен. Понадигна се и подвикна към главната маса: — Колъм, тоя да не припарва до кошарите ми! Няма да ми плаши конете, не ме интересува, че е херцог! И момчетата да не закача! — Добави, сякаш между другото.

Джейми продължи, необезпокоен от прекъсването. Двете дъщери на Дугал слушаха в захлас, поотворили усти.

— Та, бях в една от кошарите и нямаше място за маневри. Бях се навел (още мръснишки шеги)… бях се навел над яслите, казвам, и чистех, когато чух нещо зад себе си и преди да се изправя, някой ми замята поличката около кръста и нещо твърдо се притиска в задника ми.

Махна с ръка, за да спре врявата, и продължи:

— Е, не ми се нравеше мисълта някой да ме напъне отзад в конска кошара, но не виждах изход. Просто стиснах зъби и се надявах да не боли много, когато конят — онзи голям черен скопец, Нед, който взе в Брокълбъри и Колъм го продаде на Брейдалбин, — така или иначе на коня не му хареса какви звуци издава Негова Светлост. Повечето коне обичат да им говориш, но този имаше особена неприязън към много високи гласове. Не можех да го изведа на двора, ако там имаше дечурлига, защото се изнервяше от писукането им, започваше да тъпче на едно място и да рие земята. Знаете, че Негова Светлост има доста висок гласец, а тогава беше още по-висок, защото, така да се каже, се беше повъзбудил. Както казах, на коня не му хареса — нито пък на мен, — и започна да тропа и да пръхти. Завъртя се и притисна с тяло Негова Светлост към стената на кошарата. Аз скочих и се примъкнах от другата страна на коня, като оставих Негова Светлост да се измъква както може.

Джейми направи пауза, за да си поеме дъх и да пийне малко бира. Вече си беше спечелил вниманието на цялата стая и обърнатите към него лица сияеха на светлината от факлите. Тук-таме зървах възмущение от тези разкрития за най-могъщия аристократ на английската корона, но основната реакция беше неудържим възторг от скандала. Стори ми се, че херцогът не е най-популярната личност в замъка Леох.

— Та, стигнал толкова близо, така да се каже, Негова Светлост реши, че ще ме има, пък каквото ще да става. На следващия ден каза на Големия Макензи, че телякът му се разболял и иска да ме заеме, за да му помогна да се изкъпе и облече.

Колъм скри лице в лъжлив смут и тълпата се разсмя. Джейми кимна към Рупърт.

— Затова ме видя да влизам в покоите на Негова Светлост. По заповед, може да се каже.

— Можеше да ми кажеш, Джейми. Нямаше да те пусна — подвикна Колъм с упрек.

Джейми сви рамене и се ухили.

— Попречи ми естествената ми свенливост, чичо. Освен това знаех, че се опитваш да се спогодиш с него. Реших, че може да попречи на преговорите ви, ако се принудиш да кажеш на Негова Светлост да не докосва задника на племенника ти.

— Много съобразително, Джейми — отвърна Колъм сухо. — Жертвал си се в името на интересите ми, значи?

Джейми вдигна халбата.

— Винаги мисля за интересите ти, чичо. — Стори ми се, че при все закачливия тон, в думите му имаше остър намек, който не убягна и на Колъм.

Пресуши халбата и я постави на масата.

— Но не — каза Джейми и обърса уста, — в този случай не мислех, че семейният дълг струва толкова скъпо. Отидох до покоите на херцога, защото ми нареди, но само дотам.

— И не те разпори? — попита скептично Рупърт.

Джейми се ухили.

— Да, измъкнах се. Веднага щом чух, отидох при госпожа Фиц и й казах, че имам отчаяна нужда от доза сироп от смокини. Когато ми го даде, видях къде държеше бутилката, така че се върнах малко по-късно и го изпих целия.

Цялата стая избухна в смях, включително госпожа Фиц, която така се зачерви, че помислих, че получава пристъп. Изправи се церемониално, заклатушка се към Джейми и го перна по врата.

— Значи това е станало с лекарството ми, диване такова! — С ръце на хълбоците, тя поклати глава и зелените й обеци заискриха като светулки. — Най-хубавото, което съм правила!

— О, беше много ефикасно — увери я той през смутен смях.

— Не се и съмнявам! Като си помисля какво е сторил с вътрешностите ти целият този сироп. Дано си е струвало. Сигурно за нищо не си ставал дни след това.

Той поклати глава.

— Така е, но това значеше, че не ставам и за Негова Светлост. Никак не се противеше, когато го помолих да си отида. Но знаех, че не мога да го сторя два пъти, затова щом крампите поотминаха, скочих на кон и избягах. Дълго време яздих до дома, защото трябваше да спирам на всеки десет минути, но вечерта на следващия ден си бях вкъщи.

Дугал направи знак за още една кана бира, която се предаде от ръка на ръка до Джейми.

— Да, баща ти ми писа, че си научил достатъчно за живота в замъка за момента — каза той с горчива усмивка. — Стори ми се, че долавям в писмото му особен тон, който тогава не разбрах какво значи.

— Е, дано сте приготвила още смокинов сироп, госпожо Фиц — прекъсна го Рупърт, като я сръчка в ребрата. — Негова Светлост ще пристигне след ден-два. Или разчиташ жена ти да те пази, Джейми? — Изгледа ме преценяващо. — Май ще се наложи ти да я пазиш. Чувам, че прислужникът на херцога не споделя предпочитанията на Негова Светлост, но е също толкова неумолим.

Джейми се изправи от пейката и ми подаде ръка. Прегърна ме през раменете и се усмихна на Рупърт.

— Е, тогава с теб ще трябва да се бием гръб в гръб.

Рупърт ококори очи ужасен.

— Гръб в гръб! — възкликна. — Знаех си, че сме забравили да ти кажем нещо преди сватбата, момко! Нищо чудно, че още не е бременна!

Джейми ме стисна за рамото и ме обърна към арката, откъдето избягахме, сподиряни от смях и вулгарни препоръки.

В тъмния коридор отвън Джейми се опря на камъните и се преви от смях. Неспособна да стоя, и аз приклекнах до него, хилейки се безпомощно.

— Не си му казала, нали? — успя накрая да промълви Джейми.

Поклатих глава.

— Не, разбира се, че не.

Докато още хриптях, подхванах ръката му и той ме изправи. Отпуснах се на гърдите му.

— Да видим дали сега ще го направя както трябва. — Обхвана лицето ми с длани и притисна чело в моето. Лицето му беше толкова близо, че очите му се превърнаха в едно голямо яркосиньо петно и усещах дъха му по брадичката си.

— Лице в лице. Така ли? — Веселието отмираше в кръвта ми, заменено от нещо съвсем друго и също толкова силно. Докоснах устните му с език и ръцете ми бяха заети по-надолу.

— Лицата не са най-важните части, но се учиш.

* * *

На следващия ден в лечебницата слушах търпеливо една старица от селото, някаква роднина на готвача, която доста кавгаджийски описваше симптомите на болно гърло на снаха си, които теоретично имаха нещо общо с нейните оплаквания от ангина, макар да не виждах връзката. На прага падна сянка и прекъсна старицата.

Вдигнах стреснат поглед — в стаята влетяха Джейми и Стария Алек, и двамата с притеснен и превъзбуден вид. Джейми безцеремонно взе от ръцете ми импровизирания инструмент за оглеждане на гърлото и ме вдигна на крака, като стисна дланите ми със своите.

— Какво… — започнах аз, но Алек ме прекъсна. Зяпаше ръцете ми иззад рамото на Джейми, а той му ги показваше.

— Да, много хубаво, но по-нагоре? Достатъчно ли й е дълга ръката?

— Виж. — Джейми изпъна едната ми ръка, сравнявайки я със своята.

— Хм — изсумтя Алек, като я оглеждаше със съмнение, — може и да стане. Да, може и да стане.

— А бихте ли били така добри да ми кажете какви ги вършите? — попитах, но преди да получа отговор, двамата ме изведоха от стаята, а възрастната ми пациентка ни изпроводи с поглед, изпълнен с недоумение.

След няколко мига гледах скептично право в големите, лъскави, кафеникави задни части на кон, на около двайсет сантиметра от лицето ми. Проблемът се изясни пътьом към конюшнята. Джейми говореше, а Стария Алек се включваше със забележки, проклятия и възклицания.

Лосган обикновено раждаше лесно и бе една от най-хубавите кобили на Колъм, но сега имаше проблеми. Това се виждаше и с просто око — лежеше на една страна и от време на време лъскавият й гръден кош се издуваше, а огромното тяло потреперваше. На лакти и колене пред задната й част виждах как вагината й леко се разтваря при всяка контракция, но не се случваше нищо повече — не се показваше копитце, нито влажно носле. Кончето, което и бездруго беше закъсняло, явно се бе завъртяло наопаки или настрани. Алек мислеше второто, Джейми мислеше първото и се запрепираха за миг, преди нетърпеливо да се обърна към тях, за да ги попитам какво очакват от мен.

Джейми ме изгледа, сякаш бях бавноразвиваща се.

— Да обърнеш кончето, разбира се — обясни ми търпеливо. — С предните крака напред, за да се измъкне.

— А, само това? — Погледнах кобилата. Лосган, чието красиво име всъщност значеше „жаба“, имаше фини кости, като за кон, но въпреки това беше огромна. — Да бръкна, значи?

Хвърлих поглед към ръката си. Вероятно щеше да се побере — отворът бе достатъчно голям, — но после какво?

Ръцете и на двамата мъже бяха твърде големи. Родерик, момчето, което обикновено вършеше тази работа, сега, разбира се, бе негоден за това, защото преди два дни бе счупил ръката си и я бях обездвижила. Уили, другият помощник, беше отишъл да го доведе, защото все пак можеше да помогне със съвети и окуражаване. Той пристигна, само по парцаливи панталони, а тялото му се белееше в смътната светлина на конюшнята.

— Тежка работа е — каза той със съмнение в тона, след като му обясниха ситуацията и това, че ще го замествам. — Пипкава. Има си тънкости, но трябва и сила.

— Това не го мисли — уверено рече Джейми. — Клеър е много по-силна от теб, щиглец такъв. Само кажи какво трябва да напипа и какво да прави и ще го обърне за нула време.

Оцених доверието на съпруга си, но не бях ентусиазирана колкото него. Казах си, че няма как да е по-зле от това да помагам при коремна операция и отидох да се преоблека с панталони и груба туника, както и да намажа дясната си ръка до рамото с мазен сапун.

— Е, то се е видяло… — измърморих си и пъхнах ръка.

Имаше много малко място за движение и не бях сигурна какво усещам. Затворих очи, за да се съсредоточа по-добре, и внимателно заопипвах. Имаше гладки части и издатини. Гладките навярно бяха тялото, а другите — крака и глава. Трябваха ми краката, и по-точно предните. Лека-полека свикнах, включително с нуждата да не мърдам, когато настъпи контракция — невероятно силните мускули на матката стискаха ръката ми като менгеме и мачкаха костите ми болезнено, докато контракцията отмине и можех да продължа.

Накрая пръстите ми слепешката откриха нещо, за което бях убедена какво е.

— Пръстите ми са в носа му! — извиках победоносно. — Открих главата!

— Браво, моме, браво! Не пускай! — Алек приклекна нервно до мен и потупа успокоително кобилата, докато започваше поредната контракция. Стиснах зъби от болка и подпрях глава на хълбока на животното. Контракцията поспря, а аз не пусках. Внимателно обходих нагоре с длан и отрих едното око и челото над него, както и прилепнало до главата ухо. Изтърпях още една контракция, след която последвах извивката на врата надолу до рамото.

— Обърнало е глава към нас — докладвах. — Поне тя е в правилната посока.

— Добре. — Джейми галеше кестенявия врат на майката. — Краката сигурно ще са сгънати под гръдния кош. Виж дали можеш да откриеш някое коляно.

И така, продължих, опипвайки слепешката в топлия мрак на коня. Усещах ужасяващата сила на родилните болки и периодичното им отминаване, докато се мъчех да стигна до целта. Имах чувството, че аз самата раждам. Беше тежка работа, по дяволите.

Накрая докоснах копито — усещах заоблената повърхност и острия връх на още неизползвания крайник. Следвайки паникьосаните, често противоречащи си указания на останалите, бутах и дърпах, докато придвижвах тялото на кончето в правилната посока — един крак напред, друг назад, а аз се потях и стенех заедно с кобилата.

И изведнъж се случи. След края на една контракция всичко застана на мястото си. Изчаках неподвижно да дойде следващият напън. При него един малък влажен нос се подаде навън, като избута и ръката ми. Ноздрите се разшириха, сякаш бебето намираше новото усещане за крайно интересно, след което носът изчезна.

— При следващия напън ще стане! — Алек почти танцуваше в екстаз, а поразеното му от артрит тяло се усукваше и подскачаше нагоре-надолу в сламата. — Хайде, Лосган. Хайде, жабчето ми!

Сякаш в отговор, кобилата изпръхтя конвулсивно. Задните й части рязко се стегнаха и кончето се плъзна леко на чистата слама — тънички крачета и огромни уши.

Отпуснах се на сламата, ухилена идиотски. Бях покрита със сапун, слуз и кръв, изтощена и умирисана на недотам приятните части от анатомията на коня. Бях в еуфория.

Уили и Родерик се погрижиха за новороденото създание, като го обтриваха със стиски слама. Извиках радостно с останалите, когато Лосган се обърна и го близна, а след това нежно го побутна с нос, за да се изправи на огромните в сравнение с краката му копитца.

— Страшна работа, моме! Страшна работа! — Алек не можеше да си намери място, докато разтръскваше чистата ми ръка. Ненадейно осъзна, че се олюлявам и не съм никак представителна — обърна се и викна на едно от момчетата да донесе вода. После постави мазолести длани на раменете ми. С изключителна ловкост и внимание започна да ги разтрива, за да отпусне крампите във врата ми.

— Ето, моме, така — каза накрая. — Тежка работа, нали?

Усмихна ми се и след това дари жребчето с цялото си внимание.

— Хубаво момче — загука му. — Прекрасно момче, нали? Нали?

Джейми ми помогна да се почистя и преоблека. Не можех да закопчея корсета си и знаех, че цялата ми ръка ще е синя на следващата сутрин, но се чувствах умиротворена и доволна.

* * *

Сякаш валя цяла вечност, така че когато най-после изгря ярката зора, примижах срещу нея като новородено къртиче.

— Кожата ти е толкова фина, че виждам как кръвта се движи отдолу — каза Джейми и проследи пътя на един слънчев лъч по корема ми. — Мога да видя пътя на вените ти от ръката до сърцето.

Прокара нежно пръст нагоре от китката ми към сгъвката на лакътя, след това по вътрешната част на ръката ми под рамото и през ключицата.

— Това е субключичната вена — отбелязах, следейки с поглед пътя на пръста му.

— Така ли? Да, защото е под ключицата ти. Кажи ми още. — Пръстът продължи бавно надолу. — Обичам да слушам как се казват някакви неща на латински. Никога не съм си представял, че ще е толкова приятно да се любя с лекар.

— Това — рекох с престорена превзетост, — е ареола, което знаеш, защото ти казах миналата седмица.

— Да, каза ми — промълви той. — А ето и още една, гледай ти.

Яркорижата му глава се наведе и езикът замени пръста, след което продължи надолу.

— Умбиликус — казах и ахнах леко.

— Хм — изсумтя той и устните му по кожата ми се разтеглиха в усмивка. — А това какво е?

— Ти ми кажи — казах, заровила пръсти в косата му. Само че той вече нямаше как да говори.

По-късно се бях отпуснала на стола в лечебницата и се припичах сънливо, спомняйки си как се будя на легло от слънчеви лъчи, а чаршафите са ослепително бели, като дюните на африкански плаж. Едната ми ръка беше на гърдата ми и си играех мързеливо със зърното си, наслаждавайки се как набъбва в дланта ми под тънката тъкан на корсета.

— Наслаждаваш се на себе си?

Саркастичният глас от прага ме накара да скоча така рязко, че си ударих главата в един рафт.

— О… — измърморих сърдито. — Гейли. Че кой друг? Какво правиш тук?

Тя се плъзна в лечебницата сякаш на колела. Знаех, че има крака, бях ги виждала. Но не разбирах къде ги поставя, докато крачи.

— Нося на госпожа Фиц шафран от Испания. Трябва й за посещението на херцога.

— Още подправки? — попитах, възвръщайки си доброто настроение. — Ако този човек изяде и половината от това, което му готви, ще трябва да го изтърколят обратно до дома му.

— Те и сега биха могли. Чувала съм, че бил топка от плът и кръв.

Тя изостави темата за вида на херцога и ме попита дали искам да я придружа до близките хълмове.

— Трябва ми малко плесен — обясни. Размаха грациозно дългите си гъвкави ръце. — Чудесно мазило за ръце става от нея, ако я свариш в мляко с малко овча вълна.

Вдигнах поглед към цепнатинката-прозорче, където прашинките лудееха в златните лъчи. По ветреца се носеше лек аромат на зрял плод и прясно окосена слама.

— Защо не?

Докато ме чакаше да си събера бутилките и кошниците, Гейли разглеждаше лечебницата и напосоки взимаше неща и ги оставяше където й падне. Спря пред една масичка и взе намръщена един предмет от нея.

— Какво е това?

Спрях се и застанах до нея. Държеше вързопче сухи растения, вързани с три цвята конец: черен, бял и червен.

— Джейми казва, че е зложелание.

— Прав е. Откъде се е взело?

Разказах й как сме открили вързопчето в леглото.

— На следващия ден го открих под прозореца ни, където го изхвърли Джейми. Имах намерение да ти го донеса и да те питам за него, но забравих.

Тя замислено почука с нокът по предните си зъби и поклати глава.

— Не, не бих казала, че знам. Но може би има начин да разбера кой ви го е оставил.

— Наистина ли?

— Да. Ела вкъщи утре сутрин и тогава ще ти кажа.

Отказа да доуточни, завъртя се, разпервайки зеленото си наметало, и ме остави да я следвам както мога.

Поведе ме далеч през хълмовете, в галоп, когато пътят го позволяваше, пеша, когато не можеше да язди. На час езда от селото спряхме край поточе, обградено от върби.

Прекосихме го и се залутахме сред хълмовете. Беряхме останалите къснолетни растения, както и зреещите ранноесенни боровинки и гъстата жълтеникава плесен по стволовете на дърветата в сенчестите долчинки.

Гейли се скри в папратите над мен, докато аз остъргвах трепетликова кора в кошницата си. Върху фината кора бяха застинали капчици смола, като замръзнала кръв, озарени в наситено червено.

От захласа ми ме изтръгна някакъв звук и вдигнах глава в посоката, откъдето бе дошъл.

Отново се чу — високо проплакване, като скимтене. Сякаш идеше отгоре, от една скална вдлъбнатина на хребета. Оставих кошницата си на земята и се закатерих.

— Гейли! — извиках. — Ела! Някой е оставил бебе там!

Дращенето и ругатните й я предшестваха нагоре по хълма, докато си проправяше път през храсталаците. Беше зачервена, раздразнена и скубеше съчки от косата си.

— Какво, в името Божие… — поде тя, но след това се хвърли напред. — Исусе Христе! Остави го!

Тя грабна бебето от ръцете ми и го остави където го бях намерила, в една вдлъбнатина в скалата. Беше гладка и с формата на купа, по-малко от метър в диаметър. От едната й страна имаше плитка купичка мляко, а в краката на бебето имаше букет диви цветя, вързани с червен конец.

— Но… Болно е! — възпротивих се яростно и отново понечих да взема детето. — Кой би изоставил болно дете?

Болестта си личеше — личицето бе зеленикаво, с тъмни кръгове под очите, а юмручетата махаха изтощено под одеялото. Когато го бях взела на ръце, детето беше отпуснато — чудех се има ли изобщо силата да плаче.

— Родителите му — каза Гейли и ме хвана за лакътя. — Остави го. Да се махаме.

— Родителите му? — изумено попитах. — Но…

— Това е сменено дете — рече тя нетърпеливо. — Остави го и идвай. Веднага!

Повлече ме след себе си и се върнахме сред растителността. По целия път до долу не спрях да се противя. Накрая, когато я принудих да спрем, бяхме зачервени и без дъх.

— Какво искаш да кажеш? Не можем просто да изоставим болно дете на открито. Как така е сменено?

— Не може да не знаеш какво е това. Когато феите откраднат човешко дете, оставят друго на мястото му. Знаеш, че е подменено, защото само плаче и недоволства и не иска да расте.

— Разбира се, че знам — рекох. — Но не може да вярваш на тези глупости.

Хвърли ми странен поглед, изпълнен с подозрение и предпазливост. После изражението й си върна познатия вид на полуразвеселен цинизъм.

— Не, не вярвам — призна. — Но хората тук вярват. — Погледна нервно към склона, но оттам не последваха звуци. — Семейството сигурно е наблизо. Да вървим.

Неохотно й позволих да ме завлече към селото.

— Защо са го оставили там? — попитах, докато седях на скала и свалях чорапите си, за да прегазя един поток. — Да не би да се надяват, че от Малкия народ ще дойдат и ще го излекуват?

Случката дълбоко ме тревожеше — детето изглеждаше много болно. Не знаех какво му има, но навярно можех да помогна.

Можех да оставя Гейли в селото и да се върна. Но трябваше да е скоро — вдигнах глава на изток. Кълбестите дъждовни облаци моравееха. На запад розовият светлик още не се бе разсеял, но едва ли оставаше повече от половин час светлина.

Гейли овеси на врата си върбовата дръжка на кошницата си, набра полите си и пристъпи в потока, като потръпна от водата.

— Не — каза. — Или по-скоро, да. Това е една от фейските могили и е опасно човек да спи тук. Ако оставиш подменено дете за през нощта, феите може да си го приберат и да върнат детето, което са отвлекли.

— Само че няма, защото това не е подменено дете — казах и изсъсках през зъби, когато и аз пристъпих в разтопения сняг. — Това е просто болно дете. Може и да не оцелее!

— Няма да оцелее — отсече тя. — Ще е мъртво до утре. И се моля никой да не ни е видял да го доближаваме.

Рязко спрях, докато се обувах.

— Мъртво! Гейли, връщам се. Не мога да го оставя там.

Отново поех към потока.

Тя ме хвана и бутна по лице в плитката вода. Размахвах ръце и хълцах, докато се изправях на колене, плискайки вода във всички посоки. Гейли също стоеше в потока, с измокрена рокля, и ме гледаше яростно.

— Проклета твърдоглава английска овца! — извика. — Нищо не можеш да направиш! Чуваш ли? Нищо! Детето е мъртво отсега! Няма да ти позволя да рискуваш своя и моя живот, задето ти е щукнала някаква глупост!

Докато сумтеше и ругаеше под нос, тя се пресегна и ме хвана под мишниците, за да се изправя по-лесно.

— Клеър — настоя тя и ме разтресе за раменете. — Слушай ме. Ако доближиш онова дете и то умре — а то ще умре, повярвай ми, виждала съм такива, — семейството ще обвини теб. Не осъзнаваш ли колко е опасно? Не осъзнаваш ли какво ще говорят за теб в селото?

Треперех на студения привечерен ветрец, разкъсана между паниката на Гейли и мисълта за безпомощно дете, което умира само в тъмното с букет диви цветя в краката.

— Не. — Отместих мокрите кичури от лицето си. — Гейли, не. Не мога. Ще внимавам, обещавам, но трябва да отида.

Отскубнах се от ръцете й и се обърнах към отсрещния бряг, след което се запрепъвах сред лъжовните сенки.

Иззад мен Гейли изръмжа безпомощно и тръгна в противоположната посока. Е, поне нямаше повече да ми пречи.

Бързо се стъмваше, а аз напредвах през храстите и плевелите толкова бързо, колкото ми позволяваше увереността. Не бях сигурна, че ще открия правилния хълм, ако скоро се стъмни — наблизо имаше няколко възвишения, които много си приличаха. Със или без феи мисълта да се шляя сама в мрака не ми харесваше. Въпросът как ще се върна в замъка бе нещо, за което щях да мисля после.

Накрая познах хълма по няколкото млади лиственици, които растяха в основата му. Вече беше почти тъмно, а луна нямаше, затова често се спъвах и падах. Листвениците се гушеха един в друг и тихо си шепнеха и проскърцваха.

Скапаното място наистина е обладано от духове, мислех си, докато слушах разговора над главата си и крачех между тънките стъбла. Нямаше да се изненадам да срещна някой призрак зад следващото дърво.

Само че се изненадах. Всъщност си изкарах акъла, когато потъналия в сенки силует се показа и ме хвана. Изпищях пронизително и замахнах.

— Исусе Христе! Какво правиш тук! — отново изкрещях, след което се отпуснах щастлива на гърдите на Джейми.

Хвана ме за лакътя и понечи да ме изведе от малкия лес.

— Дойдох за теб — почти прошепна. — Идвах насам да те взема, защото видях, че се стъмва. Край потока на свети Йоан срещнах Гейлис Дънкан и тя ми каза къде си.

— Но… бебето… — подех, обръщайки се към хълма.

— Мъртво е — каза лаконично. — Първо отидох там.

Последвах го без повече колебания, опечалена, но и облекчена, че няма да ми се наложи да се катеря до върха на омагьосаната могила и да търся обратния път. Потисната от мрака и шепота на дърветата, не продумах, докато отново не прекосихме потока. Още мокра от препирнята с Гейли, не си направих труда да си махам чорапите. Джейми обаче скочи първо върху една скала насред водата, след това към другия бряг, като състезател по дълъг скок.

— Имаш ли представа колко е опасно да си сама в такава нощ, сасенак? — попита ме. Не изглеждаше разгневен, само любопитен.

— Не… искам да кажа, да, съжалявам, ако съм те разтревожила. Но не можех да оставя детето само, просто не можех.

— Знам. — Той ме прегърна. — Имаш добро сърце, сасенак. Но нямаш представа с какво си имаш работа.

— С феи, а? — Бях уморена и разстроена, но се опитах да го скрия с лековатост. — Не ме е страх от суеверия. А ти вярваш ли във феи, подменени деца и прочие?

Той се поколеба.

— Не. Не, не вярвам, но проклет да съм, ако преспя на фейска могила. Но съм образован човек, сасенак. В дома на Дугал имах германец учител, много добър. Научих гръцки, латински и така нататък, а след това на осемнайсет отидох във Франция и… е, поизучих малко история и философия. Видях, че светът е много повече от долчинки, бърда и водните коне в езерата. Но тези хора… — Той махна с ръка към мрака. — Никога не са били на повече от ден ходене от мястото, където са родени, освен за някое голямо събитие като Събор на клана. А това я стане два пъти в живота им, я не. Живеят сред долчинките и езерата и не познават нищо повече от това, което отец Байн им говори в неделната църква. Това — и старите истории.

Отмести от пътя ми един клон, за да се наведа под него. Бяхме на дивечовата пътека, по която бяхме вървели с Гейли, и се успокоих, че Джейми знае пътя, дори в тъмното. По-далеч от могилата говореше с нормален тон и спираше само за да си освободи пътя от някой храст.

— Тези истории не са нищо повече от интересно прекарана вечер с Гуилин, когато седиш в Залата и пиеш рейнско вино. — Вървеше пред мен и гласът му се носеше по нощния въздух, тих и настойчив. — Но тук, а и дори в селото… Съвсем друго е. Хората градят живота си около тези истории. Предполагам, че у някои дори има зрънце истина.

Сетих се за кехлибарените очи на водния кон и се запитах кои ли други истории са верни. Джейми продължи:

— А за някои хора… — и гласът му стана толкова тих, че го чувах трудно. — За родителите на това дете ще е по-лесно да повярват, че е умряло подмененото дете, а тяхното живее вечен живот с феите.

Стигнахме до конете и след половин час вече ни приветстваха светлините на замъка. Никога не бих повярвала, че ще смятам това мрачно здание за стълб на цивилизацията, но точно в този миг светлините ми се струваха фар на познанието.

Чак когато наближихме, осъзнах, че яркостта на светлините ме е впечатлила толкова, защото по цялото протежение на моста сияеха фенери.

— Нещо се е случило. — Обърнах се към Джейми и видях, че не носи обичайната си протрита риза и мръсна поличка. Ризата му беше снежнобяла, а през седлото бе преметнато най-хубавото му — единственото му, — кадифено палто.

— Да. — Той кимна напред. — Затова те взех. Херцогът най-после пристигна.

* * *

Херцогът ме изненада леко. Не знам какво точно съм очаквала, но не и сърдечния, грубоват и червендалест мъж, който видях в залата на Леох. Имаше приятно, широко и обветрено лице, със светлосини очи, които винаги примижаваха, сякаш се взираше към слънцето, за да проследи полета на някой фазан.

За миг се зачудих дали разказите на Джейми от предния ден не са малко пресилени. Само че се огледах из помещението и видях, че всяко момче под осемнайсет е с предпазливо изражение и не сваля поглед от херцога, който се смееше и говореше оживено с Колъм и Дугал. Значи Джейми не просто е търсел публика, а и е предупреждавал.

Когато ме представиха на херцога, ми беше трудно да остана сериозна. Беше едър, здрав мъжага, от тези, които се надвикваха по кръчмите и налагаха мнението си с мощен глас и непрестанни повторения. Физическото впечатление бе толкова силно, че когато херцогът се приведе над ръката ми и каза: „Очарован съм да срещна сънародничка на това отдалечено място, госпожо“ с гласа на настъпена мишка, трябваше да прехапя буза, за да не се изложа публично.

Изтощени от пътя, херцогът и хората му си легнаха рано. На следващата вечер обаче след вечерята имаше музика и разговори, към които се присъединихме и ние с Джейми. Сандрингам се превземаше за рейнското вино на Колъм и говореше на висок тон за ужасите на пътуването в планинска Шотландия, но и за красотата на пейзажа. Слушахме го внимателно, а аз внимавах да не гледам към Джейми, докато херцогът писукаше за премеждията си.

— Счупихме ос на каретата преди Стърлинг и се закотвихме за три дни — насред проливния дъжд, — докато прислужникът ми да открие ковач, който да поправи проклетията. А половин ден след това улучихме най-зловещата дупка в пътя, която съм виждал, и пак счупихме оста! После на един от конете му падна подкова, трябваше да разтоварим каретата и да вървим до нея — насред калта, — и да водим сакатата кранта. А после…

Историята продължаваше, от злополука към злополука, а мен все повече ме напушваше смях. Опитах се да го удавя с вино — навярно грешка.

— Обаче дивечът, Макензи, дивечът! — възкликна херцогът в някакъв момент и подбели очи в екстаз. — Не можех да повярвам. Нищо чудно, че си сложил такава трапеза. — Потупа големия си стомах. — Кълна се, давам си кучешките зъби, за да хвана елен като този, който видяхме преди два дни. Великолепен звяр, ве-ли-ко-ле-пен. Изскочи от гъсталака точно пред каретата, скъпа — довери ми. — Така стресна конете, че насмалко пак да излезем от пътя!

Колъм вдигна гарафата подканящо и вдигна питащо вежда. Наля в чашите ни и каза:

— Е, може да ви уредим някой лов, Ваша Светлост. Племенникът ми е чудесен ловец.

Изгледа остро Джейми изпод вежди, а той едва доловимо му кимна.

Колъм се отпусна назад, остави гарафата и каза с небрежен тон:

— Чудесно значи. Може би рано следващата седмица. Още не е дошъл сезонът на фазаните, но елени имаме. — Обърна се към Дугал, който се беше облегнал на тапициран стол до него. — Може и брат ми да дойде, ако възнамерявате да пътувате на север. Ще ви покаже земите, за които говорихме преди малко.

— Прекрасно, прекрасно! — Херцогът плесна ръце и потупа Джейми по крака. Мускулите на Джейми се стегнаха, но самият той не помръдна. Усмихна се благовидно, а херцогът остави ръката си малко по-дълго, отколкото се полагаше. После Негова Светлост забеляза, че го гледам, усмихна ми се с весело изражение, което казваше: „Е, струва си човек да опита, нали?“ Пряко волята си отвърнах на усмивката му. Изненадах се, но установих, че го харесвам.

* * *

Сред вълнението покрай пристигането му бях забравила за предложението на Гейли да ми помогне да разбера кой ни е сложил билките в леглото. А и след сценката при хълма не бях сигурна дали искам да опитвам това, което има да ми предложи.

Но любопитството надделя и когато Колъм поиска Джейми да отиде при семейство Дънкан и да ги покани на пира след два дни, отидох с него.

Затова в четвъртък се озовахме в приемната на Артър Дънкан, където той ни развличаше с нескопосана учтивост, докато съпругата му приключваше с тоалета си на горния етаж. Макар и възстановен от поредния си стомашен пристъп, Артър още не изглеждаше напълно здрав. Като мнозина пълни мъже, които рязко губят тегло, той се бе стопил в лицето, а не в корема, който още издуваше зелената му жилетка. Кожата на бузите и врата му пък беше провиснала.

— Може би бих могла да се кача за малко да помогна на Гейли с косата й — предложих. — Донесла съм й нова панделка.

Предвидливо си носех пакет, за да мога да си намеря причина да поговоря с Гейли. Вече бях на стълбите, преди Артър да успее да се възпротиви.

Тя ме чакаше.

— Хайде — каза тя, — ще се качим в личната ми стая. Но трябва да побързаме. Не се тревожи, няма да отнеме дълго.

Последвах Гейли по тясната усукана стълба. Стъпалата бяха различно високи — при някои трябваше да запрятам пола, за да не се спъна. Реших, че дърводелците от осемнайсети век или са били некадърни, или с интересно чувство за хумор.

Личните покои на Гейли се намираха най-горе, в отдалечено таванско помещение над стаите на прислугата. Вратата се отваряше с огромен ключ, който като че ли тежеше половин килограм, беше дълъг двайсетина сантиметра, а главата му бе украсена с мотив на лоза, увиващата се около цвете. Ако човек го хванеше за обратната страна, можеше да го използва за оръжие. И ключалката, и пантите бяха добре смазани и дебелата врата се отвори безшумно навътре.

Стаичката беше малка, а пространството беше допълнително ограничено от капандурите с фронтони, които минаваха по фасадата на къщата. Всяка стена бе скрита от рафтове, отрупани с буркани, бутилки, стъкленици и мензури. От гредите отгоре висяха всякакви билки, внимателно вързани с разноцветни конци. Главата ми току ги докосваше и от тях се посипваше уханен прахоляк.

По нищо не приличаше на чистата, спретната стая на долния етаж. Беше претъпкана и сумрачна, въпреки капандурите.

На един от рафтовете имаше книги, най-вече стари и парцаливи, а по гръбчетата им не пишеше нещо. Прокарах пръст по кожените подвързии. Повечето бяха от телешка кожа, но две-три бяха подвързани с нещо меко и неприятно мазно на пипане. А една изглеждаше подвързана с рибя кожа. Извадих томче напосоки и го отворих внимателно. Беше написано на ръка, на странна смесица от старофренски и още по-древна форма на латински, но поне заглавието се четеше: L’Grimoire d’le Comte St. Germain.

Затворих книгата и я върнах на рафта с леко изумление. Гримоар. Наръчник за магия. Усещах погледа на Гейли на гърба си. Когато се обърнах, тя ме наблюдаваше с дяволито пламъче в очите, но и с предпазливост. Какво да сторя сега?

— Значи не е просто мълва, така ли? — рекох с усмивка. — Наистина си вещица.

Запитах се докъде ли стигаше увлечението й — дали си вярва, или е просто старателна преструвка, за да разсее скуката от брака с Артър. Също така се запитах каква точно магия практикува — или си мисли, че практикува.

— О, бяла. — Тя се ухили. — Определено бяла.

С горчивина се замислих колко прав е Джейми за лицето ми — сякаш всички можеха да отгатнат мислите ми.

— Е, това е хубаво. Не си падам по танци край кладата в полунощ, яздене на метли и целуване на задника на Сатаната.

Гейли отметна глава и се разсмя.

— Не си падаш да целуваш ничий задник, като гледам — каза тя. — Нито пък аз. Макар че с огненото дяволче в леглото ти и аз бих размислила.

— Това ми напомня — подех, но тя вече се беше извърнала и започваше приготовленията си, като си мърмореше под нос.

Първо провери дали вратата е добре заключена зад нас, след това прекоси стаята до прозореца и затършува в един сандък под перваза за сядане. Извади голяма плитка тава и висока бяла свещ в свещник. След малко намери и износена покривка, която разстла на пода против прахоляк и тресчици.

— Какво ще правиш, Гейли? — попитах, докато оглеждах предметите. Не виждах нищо зловещо в тава, свещ и покривка, но пък и бях, меко казано, начинаеща чародейка.

— Призоваване — отвърна тя, като подръпна краищата на покривката, за да ги подравни с дъските на пода.

— Кого ще призоваваш? — Или може би „какво“.

Гейли се изправи и приглади коса. Фина като на бебе и много гладка, тя се изплъзваше от фибите. Гейли започна да мърмори и накрая ги махна. Косата й се разпиля в лъскав водопад с цвят на богата сметана.

— Ами призраци, видения. Всичко, което би ни потрябвало. Започва по един и същи начин, но билките и думите са различни за всяка разновидност. Сега ни трябва видение, за да разберем кой ви е урочасал. След това ще можем да му върнем зложеланието обратно.

— Хм, ами… — Не исках да съм отмъстителна, но пък бях любопитна. Исках да видя какво представлява призоваването и кой ме е урочасал.

Тя постави тавата насред покривката и наля малко вода от една кана, докато обясняваше:

— Може да използваш всякакъв съд, за да получиш добро отражение, но в гримоара пише, че трябва да е сребърна тавичка. Дори езерце или локва на открито биха свършили работа, но трябва да са уединени. Важно е да вършиш това на спокойствие.

Тя обиколи бързо прозорците, спускайки тежките завеси, докато цялата светлина в стаята изчезна. Почти не виждах дребничката й фигура в сумрака, докато тя не запали свещта. Трепкащото пламъче озаряваше лицето й и хвърляше клиновидни сенки под острия нос и изсечената челюст.

Постави свещта до тавата, от отсрещната страна. Много внимателно напълни тавата до ръба, така че само повърхностното напрежение й пречеше да се разлее. Приведох се и видях, че отражението е много по-добро от това в кое да е огледало в замъка. Сякаш отново четеше мислите ми, Гейли обясни, че освен за призоваване на духове, тавичката върши чудесна работа и при нагласянето на прическата.

— Но не я докосвай, за да не се разлее върху теб — посъветва ме, докато се суетеше с кремъка и огнивото. Нещо у практичния тон на забележката, така прозаичен насред свръхестествените приготовления, ми напомни на някого. Отначало не можех да се досетя, но след миг успях. Разбира се. Макар изящната жена срещу мен да не приличаше по нищо на старомодната дама, надвесена над чайника в кабинета на преподобния Уейкфийлд, тонът бе досущ като на госпожа Греъм.

Може би имаше и друго — отношението им към окултното, прагматизъм, който разглеждаше магията като набор естествени явления, не по-различни от метеорологични. Нещо, с което боравиш внимателно — като с остър кухненски нож, — но не и нещо, от което да се боиш.

Или пък бе ароматът на лавандулова вода. Свободната й рокля винаги миришеше на есенциите, които дестилираше от билките: невен, лайка, дафинов лист, нард, мента, риган. Днес беше лавандула, същата миризма, която се носеше от практичната синя жилетка на госпожа Греъм и от кокалестата й пазва.

А пазвата на Гейли, въпреки дълбокото деколте, не издаваше с нищо костите под нея. За пръв път виждах Гейли Дънкан по-неглиже — обикновено носеше строги рокли, които се закопчаваха високо на шията, както подобаваше на съпругата на обвинител. Изобилието пред очите ми ме изненада — щедри форми, бели почти колкото облеклото й. Добих представа защо мъж като Артър Дънкан се е оженил за девойка без потекло и без пукнат грош. Неволно отместих поглед към старателно надписаните буркани на стената, търсейки селитра.

Гейли избра три бурканчета и изля по малко от всяко във вдлъбнатината на малък метален мангал. Разпали въглените под него със свещта и духна. Надигна се ароматен дим.

Въздухът в стаичката бе така неподвижен, че сивкавият дим се издигна право нагоре, без да се разсейва, и оформи стълб, подобен по форма на дългата бяла свещ.

Гейли седеше между двата стълба като жрица в храм, свила крака под себе си.

— Така. Мисля, че всичко е готово.

Бързо изтръска няколко парченца розмарин от пръстите си и огледа доволно приготовленията. Черните завеси, обшити с тайнствени символи, скриваха всяка светлина и оставаше само свещта. Пламъкът се отразяваше и разсейваше в тавичката, която мъждукаше, сякаш и тя бе източник на светлина.

— А сега какво? — попитах.

Големите сиви очи лъщяха като водата, блеснали в очакване. Тя махна с ръце над водата и ги скръсти между краката си.

— Седи мирна за малко — каза ми. — Вслушай се в ритъма на сърцето си. Дишай спокойно, бавно и дълбоко.

Въпреки оживеното й изражение гласът й бе бавен и спокоен, за разлика от обикновено.

Послушно изпълних препоръката й и усетих как пулсът ми се забавя заедно с дишането ми. Долових розмарина в дима, но не бях сигурна кои са другите две растения — напръстниче, може би, или петолистник? Стори ми се, че моравите листенца бяха беладона, но каквото и да бяха, състоянието ми едва ли бе резултат само от думите на Гейли. Сякаш нещо притискаше гръдната ми кост и забавяше дишането ми, дори без да си внушавам.

Самата Гейли седеше напълно неподвижна и ме гледаше, без да мига. Кимна веднъж и отново се подчиних — сведох поглед към повърхността на водата.

Тя заговори с равномерен, разговорен тон, който отново ми напомни на госпожа Греъм, която викаше слънцето в каменния кръг.

Думите не бяха на английски, но и по някакъв начин бяха. Бе странен език и чувствах, че би трябвало да го знам, ала сякаш Гейли говореше точно под прага на слуха ми.

Ръцете ми изтръпнаха и понечих да ги помръдна от скута си, ала не можах. Гласът й продължаваше да нарежда, тихо и увещаващо. Сега разбирах какво казва, но още не можех да го облека в думи.

Смътно осъзнах, че съм или под хипноза, или във властта на някакъв наркотик — умът ми опита да се върне към съзнателната мисъл и да устои на натиска на сладкия дим. Виждах отражението си във водата — зеници като карфици, очи, ококорени като на бухал на слънце. През все по-немощните ми мисли премина думата „опиум“.

— Коя си ти? — Не разбрах коя от двете ни зададе въпроса, но усетих как собственото ми гърло се раздвижва и отговорих: — Клеър.

— Кой те изпрати?

— Дойдох сама.

— Защо?

— Не мога да кажа.

— Защо не можеш?

— Защото никой няма да ми повярва.

Гласът в главата ми зазвуча още по-успокояващо, приятелски, примамливо.

— Аз ще ти повярвам. Вярвай ми. Коя си ти?

— Клеър.

Рязък шум развали заклинанието. Гейли се стресна и бутна тавичката с коляно. Отражението се накъдри.

— Гейлис? Скъпа? — Гласът оттатък вратата бе слаб, но и заповеден. — Трябва да тръгваме. Конете са готови, а още не си се облякла.

Мърморейки нещо нецензурно под нос, Гейли стана и отвори прозореца. Нахлулият въздух разсея малко от мъглата в главата ми.

Тя се изправи и ме изгледа преценяващо, след което се приведе да ми помогне да се изправя.

— Е, хайде — каза тя. — Май се позамая? Понякога им се случва така на хората. Най-добре полегни на леглото ми, докато се облека.

Лежах в спалнята й на долния етаж със затворени очи и слушах шумоленето от стаичката й за преобличане, чудейки се откъде се бе взело всичко това. Нямаше нищо общо със зложеланието и изпращача, със сигурност. Само със самоличността ми. Умът ми лека-полека се проясни и ми хрумна, че Гейли може би е шпионин на Колъм. В настоящото си положение чуваше за делата и тайните на всички наоколо. Кой, ако не Колъм, би се интересувал от произхода ми?

Какво ли щеше да се случи, ако Артър не ни беше прекъснал? Дали щях да чуя нейде из ароматната мъглица обичайните думи на хипнотизатора: „Когато се събудиш, няма да помниш нищо“? Но помнех и не спирах да се питам.

Във всеки случай нямах възможност да попитам Гейли. Вратата се отвори и влезе Дънкан. Прекоси стаята, почука веднъж и влезе в стаичката за преобличане.

Отвътре се чу слабичък уплашен писък, а после — мъртвешка тишина.

Артър се появи на прага, ококорен и невиждащ, така пребледнял, че сякаш беше получил пристъп. Скокнах на крака и забързах към него, докато той се подпираше на касата.

Преди да стигна обаче, той се отдръпна от вратата и излезе, като се олюляваше леко. Подмина ме, сякаш ме нямаше.

И аз почуках.

— Гейли! Добре ли си?

След секунда тишина тя ми отвърна напълно спокойно:

— Да, разбира се. Сега излизам.

Когато най-после слязохме в приемната, Артър като че ли се бе посъвзел и пиеше бренди с Джейми. Изглеждаше разсеян, сякаш мислеше за друго, но посрещна жена си с комплимент за вида й и изпрати коняря за животните.

Пирът тъкмо започваше, когато пристигнахме, а обвинителят и съпругата му бяха отведени до почетните си места на главната маса. С Джейми бяхме с по-нисък статут, така че седнахме при Рупърт и Нед Гауън.

Госпожа Фиц бе надминала себе си и грееше от задоволство, докато отвсякъде я обсипваха с комплименти за храната, питиетата и подготовката.

Наистина беше вкусно. Никога не бях опитвала печен фазан, пълнен с киснати в мед кестени, и си взимах трето парче, когато Нед Гауън, наблюдавайки с интерес апетита ми, ме попита дали съм опитала прасенцето.

Отговорът ми бе прекъснат от движение в другия край на залата. Колъм бе станал от масата и вървеше към мен, съпроводен от Стария Алек Макмеън.

— Виждам, че способностите ви нямат граници, госпожо Фрейзър — отбеляза главатарят и се поклони леко. На красивото му лице имаше широка усмивка.

— Превързвате рани, лекувате болежки и израждате кончета. Скоро ще ви викаме и да възкресявате мъртъвци, предполагам.

Всички край нас се позасмяха, макар един-двама от мъжете да хвърлиха неспокойни погледи към отец Байн, който се тъпчеше с печено овнешко в ъгъла.

— Във всеки случай — продължи Колъм и бръкна в единия си джоб — позволете ми да ви дам нещо в знак на благодарност.

Подаде ми малка дървена кутийка, резбована със знака на Макензи. Не бях осъзнала колко ценен кон е Лосган и наум благодарих на доброжелателните духове, отговорни за случилото се, че нищо не се беше объркало.

— О, няма нужда! — възкликнах и опитах да върна подаръка. — Не съм направила нищо изключително. Просто имам късмет, че ръцете ми са малки.

— При все това. — Колъм бе непреклонен. — Ако предпочитате, смятайте го за малък сватбен подарък, но искам да го приемете.

Джейми ми кимна и аз неохотно поех кутийката и я отворих. Вътре имаше прекрасна броеница от черен кехлибар. Всяко мънисто бе старателно оформено, а кръстът — инкрустиран със сребро.

— Прекрасна е — рекох. Наистина беше, макар и да нямах представа какво ще правя с нея. Номинално се водех католичка, но ме бе отгледал чичо Ламб, агностик до мозъка на костите си, така че имах много смътна идея за смисъла на броеницата. Въпреки това благодарих сърдечно на Колъм и подадох броеницата на Джейми, за да ми я пази в кожената си торба.

Направих реверанс към Колъм и установих със задоволство, че овладявам странната поза, без да падам по нос. Той отвори уста, вероятно за да ми пожелае приятна вечер, но го прекъсна ненадеен трясък иззад мен. Обърнах се, но видях само гърбове и глави — хората бяха наскачали от пейките, за да се скупчат около причината за данданията. Колъм с мъка си проправи път покрай масата, като разпъди тълпата с нетърпеливо махване. Хората отстъпиха пред него и на пода вече се виждаше Артър Дънкан, който конвулсивно размахваше крайници и така отблъскваше протегнатите ръце. Жена му си проби път през мърморещото множество и клекна на пода, като се опита да подпре главата му на скута си. Поразеният риеше с пети по пода и изопна гръб, като хриптеше и издаваше звуци на душащ се човек.

Гейли вдигна зелените си очи и нервно огледа тълпата, сякаш търсеше някого. Предположих, че търси мен, затова намерих пътя на най-малкото съпротивление и пропълзях под масата на лакти и колене.

Стигнах до нея и хванах лицето на съпруга й между ръцете си. Опитах се да отворя устата му — струваше ми се, че се е задавил с храна.

Челюстта бе здраво стисната, а устните синееха, по тях имаше пенлива слюнка, която не бе симптом на задушаване. По всичко останало обаче личеше, че е така — гръдният кош се свиваше напразно.

— Бързо, да го обърнем настрани — обадих се на висок глас. Неколцина посегнаха да помогнат и туловището му застана на една страна, с гръб към мен. Глухо задумках с основата на дланта си между плешките му. Огромният гръб потрепваше от ударите, но запушеното гърло не се освобождаваше.

Сграбчих тлъстото му рамо и го обърнах отново по гръб. Гейли се приведе до втренченото в нищото лице, викаше името на Артър, масажираше гърлото му. Той подбели очи, а петите му отслабиха ударите си. Ръцете, разкривили пръсти в агония, рязко се простряха встрани и плеснаха в лицето един от приведените наблюдатели.

Хриптенето рязко спря и Артър се отпусна като торба ечемик върху каменния под. Панически затърсих пулс на една от китките и с крайчеца на окото си забелязах, че Гейли прави същото, впивайки пръсти в дебелата гуша под челюстта.

И двете търсехме напразно. Сърцето на Артър Дънкан, измъчено от годините тласкане на кръв през охраненото му тяло, най-сетне се беше предало.

Опитах всички възкресителни техники, които познавах, макар и да знаех, че ще са безполезни: размахвах ръцете му, сърдечен масаж, дори дишане уста в уста, колкото и да ми беше неприятно. Но без резултат. Артър Дънкан бе мъртъв.

Изправих уморено гръб и се поотдръпнах, докато отец Байн, гледайки ме сурово, падна на колене до обвинителя и бързо се зае да му дава последно причастие. Гърбът и ръцете ме боляха, а по лицето ми пробягваха тръпки. Врявата край мен ми се струваше необичайно приглушена, сякаш от претъпканата зала ме делеше завеса. Затворих очи и прокарах длан по устните си, опитвайки се да изтрия вкуса на смърт.

* * *

Въпреки смъртта на обвинителя и последвалите обреди и формалности около погребението ловът на херцога бе отложен с не повече от седмица.

Когато осъзнах колко скоро ще тръгне Джейми, се потиснах дълбоко — усетих с какво нетърпение го чакам за вечеря след работата за деня, как подскача сърцето ми, когато го зърна неочаквано, и колко разчитам на компанията му и на солидното му, успокоително присъствие насред сложния живот в замъка. А и, честно казано, обичах силата му и в леглото ни всяка нощ, и да се будя сутрин от усмихнатите му целувки и рошавата му коса. Заминаването му вещаеше само пустота за мен.

Той ме държеше в обятията си, а главата ми подпираше брадичката му.

— Ще ми липсваш, Джейми — рекох тихо.

Той ме прегърна по-силно и се засмя горчиво.

— И ти на мен, сасенак. Не съм го очаквал, честно казано, но ще ме боли да те оставя тук.

Леко погали гърба ми, прокарвайки пръсти по прешлените ми, един по един.

— Джейми… нали ще внимаваш?

Долових развеселеното боботене в гръдния му кош, когато ме попита:

— С кое? С херцога или с коня?

За мое учудване, и притеснение, възнамеряваше да язди Донас на лова. Представях си как конят се хвърля от някоя скала просто от проклетия или прегазва Джейми под смъртоносните си копита.

— И с двете — рекох сухо. — Ако конят те хвърли и счупиш крак, ще останеш на милостта на херцога.

— Така е. Но и Дугал ще е там.

Изсумтях.

— Той ще ти счупи другия крак, за по-сигурно.

Джейми се засмя и се наведе да ме целуне.

— Ще внимавам, мо дюин. А ти ще ми обещаеш ли същото?

— Да — и наистина го мислех. — Имаш предвид човека, който ми е оставил зложеланието?

Веселието му се стопи.

— Може би. Не мисля, че си в опасност, иначе нямаше да тръгна. Но все пак… а, и стой настрана от Гейлис Дънкан.

— Какво? Защо? — Поотдръпнах се, за да погледна лицето му. Беше тъмна нощ и не го виждах, но тонът определено бе сериозен.

— Позната е като вещица, а историите за нея… е, станаха много по-лоши, откак умря съпругът й. Не те искам край нея, сасенак.

— Сериозно ли мислиш, че е вещица? — попитах. Силните му ръце обхванаха дупето ми и той ме придърпа към себе си. Прегърнах го, наслаждавайки се на мускулестото му тяло.

— Не — каза след кратък размисъл. — Но това какво аз мисля няма значение. Обещаваш ли?

— Добре. — Всъщност не изпитвах големи угризения. След случката с подмененото дете и призоваването нямах голямо желание да посещавам Гейли. Допрях устни до зърното на Джейми и го близнах. Той проскимтя и ме придърпа по-близо.

— Отвори крака — прошепна. — Искам да съм сигурен, че ще ме помниш, докато ме няма.

Малко по-късно се събудих от студ. Размахах сънливо ръка, за да се завия, но не намерих одеялото. Ненадейно то падна върху мен от само себе си. Надигнах се на лакът изненадана.

— Съжалявам — каза Джейми. — Не исках да те събудя.

— Какво правиш? Защо си буден? — Примижах през рамо. Още беше тъмно, но очите ми свикнаха и видях, че изражението му е срамежливо и смутено. Беше напълно буден и седеше на столче до леглото, с наметката си върху раменете.

— Ами… просто, сънувах, че си изгубена и не мога да те намеря. Събудих се и… прищя ми се да те погледам, това е. Да те запазя в ума си и да те помня, докато ме няма. Без да искам, съм те отвил. Съжалявам.

— Няма нищо. — Нощта бе студена и безмълвна. Сякаш на света бяхме само ние. — Идвай в леглото. Сигурно и ти замръзваш.

Той се плъзна до мен и се сви до гърба ми. Погали ме от врата до раменете, после продължи с извивките на гърба ми и по-надолу.

— Мо дюин — изрече тихо. — Но сега си мо аиргеадак. Сребърната ми. Имаш луна в косата, а кожата ти е бяло кадифе. Калман геал. Бяла гълъбица.

Притиснах се към него подканящо, а той се настани с въздишка, докато твърдостта му ме изпълваше. Държеше ме здраво към гърдите си и се движеше с мен, бавно, дълбоко. Ахнах слабо и той отпусна хватката си.

— Съжалявам — промълви. — Не исках да те нараня. Но искам да съм в теб, да остана в теб, дълбоко в теб. Искам със семето си да ти оставя усещането, че съм бил в теб. Искам да те държа в прегръдките си до съмване и да си тръгна, докато спиш, и още да усещам формите ти в ръцете си.

Притиснах се по-плътно.

— Няма да ме нараниш.

* * *

След като Джейми си тръгна, ме налегна тегоба. Грижих се за пациенти в лечебницата, ровех по градините и се разсейвах, като се шляех из библиотеката на Колъм, но цялото това празно време ми тежеше.

Вече от две седмици бях сама, когато срещнах Лери в коридора пред кухните. Предните дни я заглеждах скришом, след като станах свидетел на паниката й пред покоите на Колъм. Изглеждаше относително весела, макар и все още да й личеше напрегнатостта. Разсеяна, лесно менеше настроението си — нищо чудно, горкото дете.

Но този ден изглеждаше превъзбудена.

— Госпожо Фрейзър! Имам съобщение за вас.

Вдовицата Дънкан й казала, че е болна и искала да ме види.

Поколебах се, защото си спомних предупреждението на Джейми, но двойната сила на съчувствието и отегчението ме засили към селцето още след час, с кутията с лекарства на седлото зад мен.

Домът на Дънкан излъчваше изоставеност, безредие, плъзнало през цялата къща. Никой не ми отвори, когато почуках, а щом отворих вратата, антрето и всекидневната тънеха в книги и мръсни чаши, смачкани черги и прах по мебелите. Не се появи прислужник, когато подвикнах, а кухнята беше празна и в същия безпорядък като цялата къща.

Все по-неспокойна, се качих на втория етаж. Спалнята също беше празна, но дочух слабо протътряне от килера за алкохол оттатък площадката.

Вътре Гейли се бе изтегнала на удобен стол, подпряла крака на тезгяха — пияна. На тезгяха имаше чаша и гарафа, а стаята миришеше на бренди.

— Какво има? — попитах. — Не си ли болна?

Тя ми се оцъкли изумена.

— Болна? Аз? Не. Всички слуги си тръгнаха, в къщата няма храна, но има много бренди. Ще пийнеш ли?

Тя се обърна към гарафата. Сграбчих я за ръкава.

— Не си ли искала да ме видиш?

— Не.

— Защо тогава… — Отвън се чу далечно боботене, като мърморене на великан. И преди го бях чувала и тогава дланите ми се бяха изпотили при мисълта да се изправя срещу тълпата, от която идеше.

Обърсах ръце в полата си. Боботенето наближаваше и нямаше нито време, нито нужда от въпроси.