Диана Габалдон
Друговремец (27)

26.
Завръщането на господаря

Отначало бяхме толкова щастливи да сме заедно и далеч от Леох, че не разговаряхме кой знае колко. През бърдото Донас можеше да ни носи без затруднения и аз бях прегърнала Джейми през кръста, щастлива, че усещам сгряната от слънцето мускулеста плът. Каквито и проблеми да срещахме, а знаех, че са много — бяхме заедно. Завинаги. Това стигаше.

Когато първият шок от радостта ни премина в топлината на предишната ни задружност, отново се разговорихме. Започнахме с пейзажа, откъдето минавахме. След това предпазливо преминахме към мен и откъде идвах. Джейми се прехласваше по описанията ми на модерния начин на живот, макар и да виждах, че му звучи до голяма степен като вълшебна приказка. Най-много му харесваха автомобилите, танковете и самолетите и ме караше да му ги описвам отново и отново, в най-големи подробности. Негласно се бяхме разбрали да не споменаваме Франк.

След това отново преминахме към разговори за настоящата реалност — Колъм, замъка, лова на елени и херцога.

— Изглежда приятен — отбеляза Джейми. Когато теренът стана неудобен, той слезе от коня и закрачихме, което правеше разговорите по-лесни.

— И аз така си помислих — отвърнах. — Но…

— О, да, не може да имаш вяра на това как изглежда някой — съгласи се той. — Но двамата добре се разбирахме. Често говорихме цяла вечер край огъня. Много по-умен е, отколкото изглежда, например — знае как го кара да изглежда гласът му и мисля, че го използва, за да се прави на глупец, а през цялото време умът му работи усилено.

— Хм. От това се боя. А ти… каза ли му?

Той сви рамене.

— Донякъде. Знае името ми, разбира се, от първото си посещение.

Засмях се, когато си спомних разказа му.

— А говорихте ли за едно време?

Той се усмихна широко, а крайчетата на косата му се понесоха край лицето му на есенния ветрец.

— Малко. Попита ме още ли имам нервен стомах. Гледах да не се издавам и му отговорих, че като цяло нямам, но точно сега май пак нещо се разболявам. Той се засмя и каза, че се надява това да не е голям проблем за прекрасната ми съпруга.

И аз се засмях. Точно в момента делата на херцога не ми се струваха особено важни, но един ден може би щяха да бъдат.

— Споделих му малко — продължи Джейми. — Че съм извън закона, но не съм виновен, макар и да нямам големи шансове да го докажа. Изглеждаше загрижен, но внимавах да не му споделям много от обстоятелствата, да не говорим за това, че има награда за главата ми. Още не бях решил дали да му доверя останалото, когато… е, старият Алек влетя като подгонен от орда демони и с Мърто поехме натам, откъдето беше дошъл.

— А къде е Мърто? След като се е върнал с теб.

Надявах се, че дребният мъж не се е сблъскал с Колъм или селяните в Крейнсмюир.

— Тръгна с мен, но неговото животно не можеше да се мери с Донас. Да, страхотно момче си ти, Донас.

Тупна червеникавия врат на коня, а животното изцвили и тръсна грива. Джейми ме погледна с усмивка.

— Не го мисли Мърто. Веселият скорец може и сам да се грижи за себе си.

— Весел скорец? Мърто? — Определението ми се струваше напълно неподходящо. — Мисля, че никога не съм го виждала да се усмихва. А ти?

— О, да. Поне дваж.

— А откога го познаваш?

— Двайсет и три години. Той ми е кръстник.

— А. Е, това обяснява някои неща. Не мислех, че ще тръгне да ме спасява заради мен самата.

Джейми ме потупа по крака.

— Разбира се, че ще тръгне. Харесва те.

— Ще го приема на доверие.

Бяхме стигнали до темата на скорошните събития, затова поех дълбоко дъх и попитах нещо, което много ме вълнуваше.

— Джейми?

— Да?

— Гейлис Дънкан. Ще… ще я изгорят ли наистина?

Той се понамръщи и кимна.

— Предполагам. Но не и преди да се роди детето. Това ли те терзае?

— Едно от нещата е. Джейми, погледни. — Опитах се да вдигна тежкия ръкав на роклята си, не успях и се задоволих просто да оголя рамо, за да покажа белега си от ваксинацията.

— Боже милостиви — каза бавно той, когато му обясних. — Значи затова… от твоето време ли е?

Свих рамене.

— Не знам. Мога само да кажа, че е родена някъде след 1920-та. Тогава навлиза масовата ваксинация. — Погледнах през рамо, но ниските облаци скриваха скалите и ни деляха от Леох. — Но сега едва ли ще разбера.

Джейми хвана Донас за юздите и го поведе встрани, в малка борова горичка, покрай едно поточе. Хвана ме през кръста и ме свали от коня.

— Не тъжи за нея — каза твърдо. — Тя е лоша жена. Убийца, ако не вещица. Убила е съпруга си, нали?

— Да — отвърнах и потреперих, като си спомних стъкления поглед на мъртвия Артър Дънкан.

— Но все така не разбирам защо ще го убива. — Той поклати глава объркан. — Имаше пари, добра позиция в обществото. Едва ли я е биел.

Стрелнах го с поглед, невярващо и раздразнено.

— Това ли е твоето определение за добър съпруг?

— Ами… да. Какво още може да иска от него?

— Какво още? — Толкова се изненадах, че известно време само се взирах в него, а след това просто седнах на тревата и се разсмях.

— Какво е толкова смешно? Досега си говорихме за убийства. — Но и той се усмихна и ме прегърна през раменете.

— Просто си мислех — казах, като още сумтях развеселена, — ако определението ти за добър съпруг е такъв с пари и позиция, който не бие жена си… тогава ти какъв си?

— О… — Той се ухили. — Е, сасенак, никога не съм твърдял, че съм добър съпруг. Нито пък си го твърдяла ти. Мисля, че ме нарече „садист“, както и други неща, които не смея да повторя. Но не и добър съпруг.

— Добре. Тогава ще се въздържа да те отровя с цианид.

— Цианид? — Той повдигна вежди. — Какво е това?

— Това, което уби Артър Дънкан. Страшно бърза и мощна отрова. Често се среща в моето време, но не и тук. — Облизах се замислено. — Вкусих я от устните му и съвсем малко бе достатъчно, за да изтръпне цялото ми лице. Действа почти незабавно, както видя. Още тогава трябваше да се досетя за Гейли. Сигурно го е приготвила от костилки на праскови или череши, макар да е било страшно много работа.

— А каза ли ти защо го е направила?

Въздъхнах и разтрих стъпала. При бягството от езерото бях изгубила обувките си и лесно ми се образуваха мазоли, за разлика от Джейми.

— И това, и още много. Ако в дисагите имаш нещо за ядене, донеси го и ще ти разкажа всичко.

* * *

На следващия ден навлязохме в долината Брох Туарах. Докато слизахме от възвишенията, зърнах самотен ездач в далечината. Движеше се горе-долу в нашата посока. Бе първият човек, когото виждах след Крейнсмюир.

Изглежда, благоденстваше — бе пълен, с широка бяла връзка и добро на вид сиво палто от шевиот, а фракът покриваше почти целите му бричове.

Пътувахме от по-малко от седмица, спяхме на открито, миехме се в студените води на потоците и се хранехме добре със зайците и рибата, които Джейми улавяше, както и с растенията, които намирах аз. Диетата ни бе по-добра, отколкото в замъка, а и доста по-разнообразна, макар и понякога да не бе ясно кога ще ядем.

Но ако животът сред природата осигуряваше добра храна, никак не помагаше за външния вид и бързо огледах и двама ни, докато господинът на коня се поколеба намръщен и смени посоката, за да ни огледа по-отблизо.

Джейми бе настоял да върви през по-голямата част от пътя, за да щади коня, изглеждаше жестоко опърпан — чорапи, оцапани догоре с червеникав прахоляк, резервна риза, прокъсана от бодли, а от лицето му страховито стърчеше едноседмична брада.

Косата му беше пораснала достатъчно, за да стига на места до раменете му. Обикновено я връзваше в плитка или на опашка, но сега нямаше как, а и в нея се намираха множество парченца листа и съчки. Лицето му бе обветрено и загоряло, обувките му бяха скъсани от ходене, а от колана му се подаваха мечът и камата — приличаше на див планинец от главата до петите.

Аз с нищо не му отстъпвах. Макар и покрита благоприлично от хубавата риза на Джейми, както и от останките на моята, бях боса, с наметката му на главата. Приличах на циганка. Заради прекомерната влага и липсата на четка или гребен, косата ми бе избуяла във всички посоки. При престоя ми в замъка беше пораснала и се носеше над раменете ми като парче заплетена прежда. Влизаше в очите ми всеки път, когато вятърът духаше зад нас, както в случая.

Като отметнах няколко нахални кичура, се вгледах във внимателно приближаващия господин в сиво. Джейми спря коня и зачака да се приближи достатъчно, за да говорят.

— Това е Джок Греъм — каза ми, — от Мурх Нардах.

Мъжът стигна на няколко метра от нас, дръпна юздите и ни огледа внимателно. Очите му, потънали в тлъстини, се присвиха подозрително срещу Джейми, но ненадейно се ококориха.

— Лалиброх? — попита невярващо.

Джейми кимна щедро. С напълно неоснователен тон на собственическа гордост, той сложи ръка на бедрото ми и каза:

— И дамата на Лалиброх.

Джок Греъм зяпна леко, но бързо затвори уста и доби изражение на объркване и уважение.

— Хм… милейди… — запелтечи и се сети да си свали шапката и да ми се поклони. — Значи ще се връщате у дома? — Опитваше се да не ме зяпа в захлас. Кракът ми бе открит до коляното през процеп в скъсаната дреха, и оцапан с бъзов сок.

— Да. — Джейми завъртя глава назад, към прохода в хълма, който явно бе входът към Брох Туарах. — Наминавал ли си скоро там, Джок?

Греъм отдели с мъка очи от мен и погледна Джейми.

— А? А, да. Да, бях. Всички са добре. Сигурно ще се радват да ви видят. Е, върви тогава, Фрейзър.

Бързо смушка коня си и пое нагоре по долината. На стотина метра от нас спря. Обърна се в седлото, надигна се на стремената и сложи ръце около устата си. Провикването му бе тъничко, но отчетливо.

— Добре дошли у дома!

Скри се зад едно възвишение.

* * *

Брох Туарах значеше „обърната на север кула“. От страната на планината над нас „кулата“ не изглеждаше по-различна от купчина скали, като тези в основаната на хълмовете, откъдето бяхме минали.

Преминахме през тесен процеп между две скали. Оттам нататък теренът стана по-равен. Пътят ни водеше през поля и пръснати тук-там колибки — накрая попаднахме на път, който се виеше право към къщата.

Беше по-голяма, отколкото очаквах — хубава, на три етажа, от бял камък. Прозорците бяха обрамчени с недялани сиви камъни, имаше и висок скосен покрив с няколко комина и още няколко малки варосани здания край нея, като пиленца край кокошка. На едно възвишение зад къщата се издигаше двайсетметрова каменна кула, а върхът й бе конусовиден като шапка на вещица, опасана с три реда бойници.

Когато наближихме, от една от пристройките се разнесе ужасен шум, Донас се вдигна на два крака и изцвили. Не ме биваше да яздя и съответно паднах, като се приземих унизително в прахта на пътя. Джейми, с по-добър поглед върху важните неща, сграбчи юздата на коня и ме остави да се оправям сама.

Докато се окопитя, кучетата почти ме бяха връхлетели — лаеха, ръмжаха и оголваха зъби. В ужасените ми очи ми се струваха поне десетина. Джейми се провикна:

— Бран! Люк! Шеас!

Кучетата рязко спряха объркани на метър-два от мен. Затъпкаха на едно място и ръмжаха несигурно, докато той не се обади отново:

— Шеас, мо маеси! На място, негодяи дребни!

Изпълниха заповедта, а опашката на най-голямото махна питащо веднъж-дваж.

— Клеър. Ела вземи коня. Няма да им позволи да го доближат, а и бездруго искат мен. Върви бавно, няма да те наранят. — Говореше небрежно, за да не плаши животните. Аз бях в друго настроение, но внимателно доближих Донас. Той тръсна глава и подбели очи, когато сграбчих юздата, само че не бях в настроение да му търпя характера — дръпнах рязко юздата и стиснах оглавника.

Устните му се отдръпнаха от зъбите, но дръпнах по-силно. Приближих лице до хвърлящото искри златисто око и отвърнах със също толкова яростен поглед.

— Да не си посмял! — предупредих го. — Или ще свършиш като закуска за кучетата и няма да си мръдна и пръста, за да те спася.

Междувременно Джейми бавно вървеше към кучетата, изпънал юмрук. Бяха ми се сторили повече, но се оказаха четири — дребен кафеникав териер, две чорлави овчарки и чудовищен черно-кафяв мастиф, като излязъл от „Баскервилското куче“.

Това олигавено чудовище проточи врат, по-дебел от кръста ми, и леко подуши кокалчетата на Джейми. Дебелата като корабно въже опашка се размаха все по-енергично. После животното отметна глава и излая щастливо, хвърли се върху господаря си и го просна на пътя.

— „Главата, в която Одисей се завръща от Троянската война и го познава вярната му хрътка“ — изрецитирах на Донас, който изцвили, изразявайки мнение я за Омир, я за недостойните демонстрации на емоция, на които ставаше свидетел.

Джейми се смееше, рошеше козината на кучетата и ги дърпаше за ушите, а те се опитваха едновременно да оближат лицето му. Накрая си спечели достатъчно пространство, за да се изправи, макар и да не му бе лесно, да остане прав край тях.

— Е, някой поне е доволен да ме види — каза той ухилен и потупа едно от животните по главата. — Това е Люк — и посочи териера, — а тези двамата са Елфин и Марс. Братя, страхотни овчарски кучета. А това е Бран. — Той постави длан на огромната черна глава.

— Аха… — Посегнах много внимателно със свита ръка към носа му, за да ме подуши. — Какво е той?

— За лов на елени е. — Той почеса животното зад ушите и изрецитира:

И тъй Фингал кучетата си избра:

очите остри като тръни, уши-листа,

гърди като на кон, краката здрави като сърпове,

опашка и глава далеч една от друга.

— Ако това е всичко нужно, значи имаш точно каквото му е трябвало на Фингал — рекох, докато оглеждах Бран. — Ако опашката и главата му бяха по-далеч една от друга, би могъл направо да го яхнеш.

— Това и правех като малък. Не с Бран, а с дядо му Неърн.

Потупа хрътката за последно и се изправи, вперил поглед в къщата. Взе юздата на раздразнения Донас и го обърна надолу по хълма.

— „Главата, в която Одисей се връща у дома, предрешен като просяк…“ — цитира той на гръцки, явно чул думите ми отпреди малко. — А сега… — Прегъна решително яката си. — Предполагам, че е време да отида и да се разправя с кандидат-женихите на Пенелопа.

Когато стигнахме до двойната врата — кучетата пъхтяха по петите ни, — Джейми се поколеба.

— Да почукаме ли? — попитах нервно. Той ме изгледа изумен.

— Това е домът ми. — Бутна вратата навътре.

Поведе ме през къщата, като не обръщаше внимание на неколцината стреснати слуги, които подминахме — през антрето, след това през малък арсенал и накрая във всекидневната. Насред нея имаше широка камина с лъскава полица, а тук-там блещукаха сребро и стъкло. За миг ми се стори, че стаята е празна. След това долових слабо движение в единия ъгъл, близо до камината.

Момичето беше много по-дребно, отколкото очаквах. С брат като Джейми бях подготвена за жена с моя ръст или дори по-висока, но тази край огъня нямаше дори метър и шейсет. С гръб към нас посегна за нещо на рафта и краищата на пояса на роклята й докоснаха пода.

Джейми се вцепени, когато я видя, и промълви:

— Джени.

Жената се обърна и зърнах вежди като изписани с мастило и ококорени сини очи насред бяло като платно лице. Тя се спусна към брат си.

— Джейми!

Колкото и да бе дребна, той се разлюля, когато се хвърли на врата му. Инстинктивно я прегърна през раменете и за миг останаха така, тя — заровила лице в ризата му, а той — внимателно подхванал я в основата на врата. В изражението му се четяха толкова несигурност и радостен копнеж, че се почувствах натрапник.

Тя се притисна още по-плътно в него и промълви нещо на келтски — емоцията в изражението му се превърна в шок. Хвана я за ръцете и я отдръпна от себе си, свел поглед.

Лицата им много си приличаха — същите странно скосени тъмносини очи и изпъкнали скули. Същите тънки, малко въздълги носове. Тя обаче имаше тъмна, къдрава коса, която бе привързана със зелена панделка.

Беше прекрасна — красиво оформени черти и алабастрова кожа. Също така беше много бременна.

Джейми бе пребледнял чак до устните.

— Джени — шепнеше и клатеше глава. — О, Джени. Мо кри.^[1]

На прага се появи малко дете и тя се отдели от брат си, без да забележи колко е смутен. Хвана мъника за ръка и го поведе в стаята, като му нашепваше да не се притеснява. Той крачеше неохотно, с палче в уста, и ни гледаше иззад полите на майка си.

Очевидно бе, че му е майка. Имаше нейната гъста, къдрава черна коса и формата на раменете й, макар по лице да не приличаше на нея.

— Това е малкият Джейми — каза Джени, вперила горд поглед в детето. — А това е чичо ти Джейми, мо кри, на когото те кръстих.

— На мен? Кръстила си го на мен? — Джейми заприлича на боксьор, комуто току-що са изкарали въздуха. Направи крачка-две назад, спъна се в един стол и седна на него, сякаш не можеше да се държи на крака. Скри лице в шепи.

Сестра му вече усещаше, че нещо не е наред. Докосна го плахо по рамото.

— Джейми? Какво има, скъпи? Лошо ли ти е?

Той вдигна глава и видях сълзите в очите му.

— Трябваше ли така, Джени? Нима малко съм страдал за това, което стана — което позволих да стане, — та да кръстиш и копелето от Рандал на мен, за да чувствам и да виждам упреците на съдбата, додето съм жив?

Лицето на Джени, и бездруго бледо, изгуби всякакъв цвят.

— Копелето на Рандал? — повтори неразбиращо. — Джон Рандал? Капитанът на червените мундири?

— Да, той. Кой друг, за Бога! Сигурно го помниш, нали?

Джейми се бе оживил достатъчно, за да си върне обичайния саркастичен маниер. Сестра му го изгледа пронизващо, вдигнала вежда.

— Полудял ли си, човече? Или на връщане си изпил някой мях повече?

— Не биваше да се връщам — промърмори той. Надигна се и се опита да я подмине, без да я докосва. Тя се изпречи на пътя му и го хвана за лакътя.

— Братко, поправи ме, ако бъркам — започна бавно, — но имам силното впечатление, че според теб съм се обезчестила с този капитан Рандал, а аз самата пък се питам какви червеи ти шават в мозъка, та да говориш така.

— Червеи, тъй ли? — Джейми се обърна към нея с разкривена от горчивина уста. — Ще ми се да беше така — ще ми се да бях в гроба и да гниех, а не да докарам сестра си дотук. — Сграбчи я за раменете и я пораздруса, като повиши тон: — Защо, Джени, защо? Унижението да се съсипваш заради мен ми стига, за да ме убие. Но това…

Отпусна ръце в жест на отчаяние, който обхващаше и корема й.

Извъртя се рязко към вратата и една възрастна жена, за чиито поли се бе хванало детето и която слухтеше жадно, се отдръпна стресната.

— Не биваше да идвам. Отивам си.

— Нищо такова няма да правиш, Джейми Фрейзър — остро рече сестра му. — Не и преди да ме изслушаш. Сядай и ще ти разкажа за капитан Рандал, щом толкова искаш да знаеш.

— Не искам да знам! Не ща да чувам! — Тя се приближи към него, а той се завъртя към прозореца пред двора. Тя го последва, повтаряйки името му, но той я отблъсна силно.

— Не! Не ми говори! Не мога да го понеса!

— А, тъй ли било? — Тя изгледа брат си, който стоеше разкрачен до прозореца и се подпираше на перваза. Прехапа устна и като че ли се замисли. После се приведе мълниеносно и стрелна ръка под поличката му като атакуваща змия.

Джейми изрева от негодувание и се изпъна като летва. Опита да се извърне, но застина — явно беше стиснала по-здраво.

— Има разумни мъже — каза ми тя с лукава усмивка — и покорни животни. А тези, които не са нито едното, нито другото, можеш да ги вразумиш само ако ги хванеш за топките. Сега ще ме слушаш ли като нормален човек — рече тя на брат си, — или да завъртя ръка?

Джейми стоеше неподвижен и дишаше тежко през зъби.

— Ще слушам, а после ще ти извия вратлето, Джанет! Пусни ме!

Тя изпълни нареждането и той незабавно се извъртя към нея.

— Какво си мислиш, че правиш?! Посрамваш ме пред жена ми!

Джени остана невъзмутима. Отпусна се на пети и язвителният й поглед прескочи между мен и брат й.

— Е, ако ти е жена, подозирам, че е по-запозната с топките ти от мен. Аз самата не съм ги виждала, откакто порасна достатъчно, за да се подмиваш сам. Понаедрели са… малко.

Лицето на Джейми премина през няколко притеснителни фази, както повелява сблъсъкът на цивилизованото поведение с примитивния импулс на по-малкия брат да удари един шамар на сестра си. Накрая цивилизацията победи и той процеди с каквото достойнство съумя да събере:

— Остави топките ми на мира. И понеже ти няма да мирясаш, докато не чуя всичко, разкажи ми за Рандал. Кажи ми защо не се подчини на заповедта ми и избра да обезчестиш и себе си, и семейството си.

Джени постави ръце на кръста и се изправи напълно, готова за схватка. По-бавно от него губеше самообладание, но и нейният фитил не беше дълъг.

— Не съм се била подчинила на заповедта ти, тъй ли? Това ли те яде, Джейми? Знаеш най-добре от всички и ако не те слушаме, ще се погубим и поробим, тъй ли? — Подскочи от гняв. — И ако бях те послушала в онзи ден, щеше да си мъртъв на двора, татко щеше да виси на въжето или да гние в затвора, задето е убил Рандал, а земите ни щяха да станат част от Короната. А аз, останала без семейство и имот, щях да прося по пътищата.

Джейми вече моравееше.

— Значи избра да се продадеш, вместо да просиш! По-скоро бих умрял, удавен в кръвта си, и бих видял баща си и земите си в Ада, и ти го знаеш!

— Да, знам! Ти си мухльо, Джейми, винаги си бил! — разярена отвърна сестра му.

— Ти ли ще ме ругаеш! Не ти стига да си съсипеш доброто име и моето, но продължаваш да се позориш и да разнасяш срама си пред всички!

— Няма да ми говориш така, Джеймс Фрейзър, брат или не! Какво искаш да кажеш с този срам и позор? Глупак такъв…

— Какво искам да кажа? Разнасяш се насам-натам, издута като разгневена жаба! — И оформи с ръка дъга пред корема си.

Тя отстъпи крачка назад и го зашлеви с всичка сила. Ударът отметна главата му наляво и остави бял отпечатък на бузата му. Той бавно вдигна ръка към лицето си и се взря немигащо в сестра си. Нейните очи искряха яростно, а гърдите й се надигаха и спадаха учестено. Тя занарежда през стиснати зъби:

— Жаба, тъй ли било? Долен страхливец, смелостта не ти стига за нищо повече от това да ме оставиш тук, да те мисля за мъртъв или в затвора, да не знам нищичко за теб, а един ден ми идваш, че и с жена, сядаш ми в стаята и започваш да ме наричаш жаба, уличница и…

— Не съм те нарекъл уличница, но трябва! Как може да…

Въпреки разликата в ръста им двамата почти бяха опрели носове и си съскаха в опит да не се чуват из цялото имение. Опитът им се провали, ако можех да съдя по лицата, подаващи се откъм кухнята, коридора и прозореца. Господарят на Брох Туарах бе направил прелюбопитно завръщане.

Реших да ги оставя да се оправят без мен и безшумно излязох в коридора. Кимнах смутено на възрастната жена и продължих към двора. Там имаше градинска беседка с пейка. Седнах и се огледах.

До беседката се намираше малка оградена със стени цветна градина, където цъфтяха последните летни рози. Оттатък нея, Джейми ми беше споделил по пътя, бе гълъбарникът. Над отвора в тавана му постоянно прелитаха разнородни по цвят и размери гълъби.

Знаех, че има обор, както и барака за силаж — навярно от другата страна на къщата, заедно с хамбара, кокошарника, градината за плодове и зеленчуци и неупотребявания параклис. От тази страна имаше още една малка каменна сграда, за чиято функция не можех да се досетя. Оттам подухваше есенният вятър — вдишах дълбоко и ме възнагради богатият аромат на хмел и бирена мая. Значи това беше пивоварната.

Пътят оттатък портата водеше нагоре, през малък хълм. Там се показа групичка мъже, не повече от силуети на привечерната светлина. Известно време сякаш се сбогуваха помежду си и надолу по хълма тръгна само един от тях, а останалите поеха през полята към няколкото колибки в далечината.

Ясно личеше, че мъжът куца силно. Когато мина през портата, видях защо — липсваше десният му крак до коляното и на негово място носеше дървена протеза.

Въпреки накуцването се движеше като младеж. Всъщност, когато приближи беседката, видях, че навярно не е навършил и трийсет. Беше висок почти колкото Джейми, но много по-слаб, почти мършав.

Спря в началото на беседката, подпрян на решетката, и се вгледа в мен с интерес. Гъста кафява коса падаше над високото му чело, а в хлътналите кафяви очи се четяха търпение и благост.

Джейми и сестра му повишаваха тон непрестанно. Прозорците стояха отворени заради топлото време и спорът се чуваше добре, макар че не всички думи бяха ясни.

— Вреслива кучка! — долетя гласът на Джейми.

— Нямаш дори благоприличие да… — Отговорът на сестра му се изгуби насред силен повей на вятъра.

Новодошлият кимна към къщата.

— А, Джейми се е върнал, значи.

Кимнах в отговор, несигурна дали да се представя. Нямаше значение — младежът се усмихна и наклони глава към мен.

— Аз съм Иън Мъри, съпругът на Джени. А ти си… хм…

— Пачаврата сасенак, за която се ожени Джейми — довърших. — Казвам се Клеър. Е, значи сте научили?

Той се засмя, а през това време умът ми препускаше. Съпругът на Джени?

— О, да, научихме. От Джо Ор, който пък научил от калайджия в Ардри. Сред планините тайни няма задълго. Сигурно знаеш, дори да сте женени само от месец. Джени от седмици се чуди каква си.

— Курва! — изрева Джейми отвътре. Съпругът на Джени не обърна внимание, а продължи да ме оглежда с приятелско любопитство.

— Много си хубава. Харесваш ли Джейми?

— Ами… да. Да, харесвам го много — отвърнах постресната. Бях започнала да свиквам с прямотата на повечето планинци, но още ме хващаше неподготвена от време на време.

Той сви устни и кимна, сякаш бях улучила верния отговор, след което седна до мен.

— Дай им още няколко минути. — Той махна към къщата, откъдето виковете вече се носеха на келтски. Сякаш изобщо не го вълнуваше причината за свадата. — Фрейзър не слушат никого, когато са такива. Навикат ли се, може би има шанс човек да ги вразуми, но не и преди това.

— Да, забелязала съм — отвърнах сухо и той отново се засмя.

— Значи вече имаш опит? Чухме как Дугал е накарал Джейми да те вземе. Но Джени каза, че на Джейми му трябва повече от един Дугал Макензи, за да стори нещо, което не му е по сърце. Сега си ми пред очите и виждам защо го е направил.

Повдигна вежди, подканяйки ме да продължа, но нямаше намерение да ме принуждава.

— Сигурно е имал причини — отвърнах, вниманието ми бе раздвоено между събеседника ми и къщата, където крясъците продължаваха. — Не искам… Искам да кажа, надявам се…

Иън правилно разбра защо се колебая, а и не криех погледите си към прозореца.

— О, сигурно имаш нещо общо с онова. Но и да си тук, и да те няма, би му натрила сол на главата. Ужасно много обича Джейми и много се тревожеше, докато го нямаше, особено след като баща й си отиде толкова бързо. Ти знаеш, нали?

Наблюдаваше ме преценяващо, като че ли искаше да разбере докъде се простира доверието между мен и Джейми.

— Да. Джейми ми каза.

— Аха. — Той кимна към къщата. — А и е бременна.

— Да, и това забелязах.

— То не се пропуска. — Иън отново се усмихна и ме разсмя. — Става неприятна понякога — обясни, — но не я виня. А и не съм достатъчно смел, за да се разправям с нея в деветия месец.

Облегна се назад и изпъна дървения си крак.

— Изгубих го при Даумиър, бих се за Фъргъс Леодас — обясни. — Сачми от упор. Малко боли в края на деня.

Потърка плътта точно над кожения ремък, който крепеше парчето дърво.

— Опитвал ли си мехлем? — попитах го. — Запарен цвят от седефче може да помогне.

— Това не съм го опитвал — отвърна той заинтересуван. — Ще попитам Джени дали знае как се приготвя.

— О, аз ще го приготвя. — Харесвах го. Отново обърнах поглед към прозореца. — Ако останем достатъчно дълго — добавих със съмнение.

Известно време си бъбрихме, като надавахме ухо и на сблъсъка вътре. Накрая Иън се надигна и внимателно нагласи изкуствения крак, преди да стане докрай.

— Най-добре да влизаме. Ако някой от тях спре да вика достатъчно задълго, за да чуе другия, ще започнат да нараняват чувствата си.

— Дано само това да си наранят.

Иън се позасмя.

— О, не мисля, че Джейми ще я удари. Свикнал е да се въздържа, когато го провокират. А Джени може да му бие шамари, но не повече.

— Вече стигнаха дотам.

— Е, пистолетите са заключени, а всички ножове са в кухнята, освен тези по Джейми. А той едва ли ще й позволи да се приближи достатъчно, за да му измъкне камата. Ще оцелеят. — Той се спря на прага. — Колкото до теб и мен… Това е друг въпрос.

* * *

Слугините вътре се сепнаха и се засуетиха, когато видяха Иън. Икономката обаче още се навърташе покрай всекидневната и се взираше улисана в сценката вътре — момчето, кръстено на Джейми, бе в скута й, облегнато на щедрата й гръд. Когато Иън я заговори, тя така се уплаши, че подскочи като прободена, след това постави длан на сърцето си.

Иън й кимна учтиво, взе детето от ръцете й и влезе пръв във всекидневната. Спряхме малко след прага, за да преценим какво се случва. Братът и сестрата бяха млъкнали, за да си поемат дъх, още наежени като разярени котки.

Малкият Джейми видя майка си и се задърпа и зарита, за да слезе. След това се спусна право към нея.

— Мама! — извика той. — Вдигни! Джейми вдигни!

Тя хвана момченцето и го подпря на рамо като пушка.

— Може ли да кажеш на чичо си на колко си годинки, миличък? — попита го, сподавяйки тона си, макар дрънчащата стомана още да се чуваше отчетливо в него. Момчето също я чу — обърна се и зарови лице във врата й. Тя го потупа несъзнателно по гърба, впила очи в брат си.

— Понеже той не иска, ще ти кажа аз. През август навърши две. Ако си достатъчно умен, за да броиш — позволи ми да се усъмня, — ще се досетиш, че е заченат шест месеца след срещата ти с Рандал в собствения ни двор, когато почти те преби до смърт с тъпото на сабята си.

— Така ли било? — Джейми се навъси. — Друго чувам. Всички знаят, че си го приела в леглото си — не само веднъж, а за постоянно. Това дете е негово.

Кимна презрително към съименника си, който изпод брадичката на майка си гледаше с едно око големия шумен непознат.

— Вярвам ти, че новото копеле в корема ти не е негово — Рандал беше във Франция до март. Така че не само си блудница, но и разпътна блудница. Кой е бащата на новото ти дяволско отроче?

Иън се прокашля извинително и поразсея напрежението в стаята.

— Аз — рече спокойно. — И на това също. — Направи няколко крачки напред и взе сина си от ръцете на беснеещата му майка. Сложи го да седне в сгъвката на ръката му. — Някои казват, че се е метнал на мен.

Всъщност едно до друго лицата им бяха почти идентични, с изключение на кръглите бузи на детето и кривия нос на бащата. Същото високо чело и тесни устни. Същите редки вежди над големи, тъмнокафяви очи.

Сякаш някой удари Джейми в бъбреците. Той затвори уста и преглътна, очевидно без никаква представа как да продължи.

— Иън — промълви слабо. — Значи сте женени?

— О, да — отвърна шуреят му. — Няма как.

— Разбирам… — Джейми се прокашля и му кимна. — Хм, много щедро от твоя страна. Да я приемеш. Много щедро.

Усетих, че има нужда от морална подкрепа, застанах до него и го докоснах по ръката. Сестра му ме проследи замислено с поглед, но не каза нищо. Джейми се постресна, все едно бе забравил, че съм там. Нищо чудно. Но изглеждаше облекчен от прекъсването и ме избута напред.

— Жена ми — рече той малко рязко. Кимна към Джени и Иън.

— Сестра ми и нейния, хм… — Гласът му заглъхна и двамата с Иън си разменихме учтиви усмивки.

Джени не се разсея от насиления опит за церемониалност.

— Какво искаш да кажеш с това, че бил щедър да ме приеме? — попита тя. — Сякаш не ти разбрах намека! — Иън я погледна питащо, но тя махна презрително към брат си. — Иска да каже, че си бил много щедър да се жениш за мен, омърсената! — Изсумтя като двойно по-едър човек. — Ненормалник!

— Омърсена? — Иън се изненада от новия развой на разговора, а Джейми внезапно се приведе напред и стисна сестра си за лакътя.

— Не си му казала за Рандал! — просъска слисан. — Джени, как си могла!

Иън държеше другата ръка на Джени и само това й попречи да не налети на брат си. Съпругът й я издърпа зад себе си и сложи в ръцете й малкия Джейми. След това постави ръка на рамото на Джейми и го отдалечи на няколко крачки от нас.

— Не е разговор за тук — каза той с нисък, неодобрителен тон, — но знай, че сестра ти беше девствена в брачната нощ. Все пак бях в положение да разбера.

Гневът на Джени се раздели поравно между съпруга й и брат й.

— Как смееш да говориш такива неща в мое присъствие, Иън Мъри?! — разбесня се тя. — Или дори да не бях тук! Брачната ни нощ е наша си работа — и със сигурност не е негова! Какво още, ще му покажеш чаршафите ли?

— Ако му ги покажа, ще решим проблема, нали? — отвърна Иън успокояващо. — Хайде, хайде, не се пали толкова, лошо е за бебето. А и за малкия Джейми.

Посегна към хленчещото дете, което още не беше сигурно дали ситуацията изисква сълзи. Иън ми направи знак с глава и стрелна с поглед Джейми.

Разбрах какво се иска от мен и хванах Джейми за ръката, като го оставих да седне в едно кресло в неутрален ъгъл на стаята. Иън пък сложи Джени на двуместно канапе и постави ръце върху раменете й, за да не става повече.

— Така. — Въпреки скромното си поведение Иън Мъри притежаваше неоспорим авторитет. Още държах Джейми за рамото и усещах как напрежението го напуска.

Стаята ми се стори като боксов ринг — двамата бойци в ъглите, нервни и с трепкащи мускули, всеки зачакал гонга, а мениджърите им ги успокояват преди схватката.

Иън кимна на Джейми с усмивка.

— Радвам се да те видя, човече. Всички се радваме, че си у дома с жена си. Нали, мила? — попита той Джени и пръстите му видимо се свиха върху рамото й.

Тя не търпеше принуда. Притисна устни, сякаш ги запечата, и пропусна през тях само една дума:

— Зависи.

Джейми потърка лице и надигна глава, готов за нов рунд.

— Видях те да влизаш с Рандал — упорстваше той. — И от това, което ми каза после… Откъде знае, че имаш бенка на гръдта?

Тя отново изсумтя силно.

— Помниш ли изобщо какво се случи онзи ден, или капитанът ти е избил спомените със сабята си?

— Разбира се, че помня! Никога не бих забравил!

— Тогава си спомни, че в един момент дадох на капитана да разбере, право между краката с коляното си.

Джейми се попрегърби и доби предпазлив вид.

— Да, помня.

Джени се усмихна победоносно.

— Е, тогава, ако жена ти — чието име дори не знам, кълна се, Джейми, никакви обноски нямаш, — така де, ако тя реши да стори същото с теб, а не е като да не си си го заслужил, смяташ ли, че след това ще можеш да изпълниш съпружеските си задължения?

Джейми понечи да прекъсне сестра си, но замълча. Дълго се взира в Джени и ъгълчето на устата му трепна.

— Зависи — отвърна. Устата му отново трепна. Досега бе седял приведен напред, но сега се облегна със скептичното изражение на момче, което слуша приказки, знае, че е твърде пораснало, за да им вярва, но въпреки това не може да им устои.

— Наистина ли? — попита накрая.

Джени се обърна към Иън.

— Донеси чаршафите, Иън — нареди му.

Джейми вдигна ръце.

— Не. Не, вярвам ти. Просто след това той се държа…

Джени също се облегна удобно на ръката на съпруга си, прегърнала сина си, доколкото й позволяваше коремът, олицетворение на милостивия победител.

— Е, след всичко отвън, не можеше да каже на хората си, че не е бил способен, нали? Трябвало е да изглежда, сякаш е изпълнил това, за което се е заканил. А и — призна тя, — трябва да кажа, че беше много груб. Удари ме и ми скъса нощницата. Всъщност почти ме събори в несвяст, докато се мъчеше да стори нещо, а когато се съвзех, всички англичани си бяха заминали и те бяха отвлекли.

Джейми въздъхна дълбоко и за кратко затвори очи. Широката му длан стискаше едното му коляно и поставих леко ръка върху нея. Той отвори очи, стисна ръката ми и ми се усмихна слабо, преди да се обърне към сестра си.

— Добре. Но, Джени, кажи ми: знаеше ли, когато влезе с него, че няма да те нарани?

Тя помълча, но не отклони поглед от лицето на брат си — накрая поклати глава с лека усмивка.

Вдигна ръка, за да спре възраженията на Джейми, и фино оформените остри вежди се надигнаха питащо в елегантна дъга.

— И ако животът е подходяща цена за честта ми, защо честта ми да не е подходяща цена за живота ти? — Събра вежди, досущ като брат си. — Или намекваш, че не те обичам колкото ти мен? Ако това намекваш, Джейми Фрейзър, отсега да знаеш, че грешиш!

Джейми бе отворил уста да отвърне, но я затвори, сепнат от последните думи на сестра си.

— Защото те обичам, ако ще да си дебелоглав, слабоумен, видиотен бунак. И няма да ми умираш на пътя или в краката ми, защото си твърде упорит да си държиш устата затворена поне веднъж в живота си!

Двата чифта сини очи се пронизваха взаимно и сякаш във всички посоки летяха искри. Джейми с мъка преглъщаше обидите на върха на езика си и се мъчеше да роди рационален отговор. Сякаш взимаше решение. Накрая изправи рамене.

— Добре тогава, съжалявам. Сгреших и искам прошката ти.

Гледаха се още дълго, но каквато и прошка да бе очаквал, не я получаваше. Тя дъвчеше долната си устна и не каза нищо. Накрая той се измори от мълчанието.

— Казах, че съжалявам! Какво още искаш? Искаш да падна на колене ли? Ако трябва, и това ще направя, но продумай!

Тя бавно поклати глава, още прехапала устна.

— Не — рече накрая, — няма да коленичиш в собствения си дом. Но искам да станеш.

Джейми се изправи, тя остави малчугана на канапето и застана пред брат си.

— Свали си ризата — нареди му.

— Няма!

Тя издърпа крайчетата на ризата му от поличката и посегна към копчетата. Джейми нямаше възможност да й се противопостави със сила, така че или трябваше да се подчини, или да се остави да го съблече. Реши да запази достойнство, доколкото може, отстъпи от нея и стиснал устни, свали въпросната дреха.

Тя го заобиколи и огледа гърба му с внимателно контролирана безизразност, каквато бях виждала и у него, когато се опитваше да скрие силна емоция. Джени кимна, сякаш се потвърждаваха нейни отколешни догадки.

— Е, ако си сглупил, Джейми, то очевидно си платил за глупостта си. — Постави внимателно ръка върху най-жестоките белези. — Изглежда е боляло.

— Болеше.

— Плака ли?

Той неволно сви юмруци до хълбоците си.

— Да!

Джени се върна пред него, вдигнала остра брадичка, а скосените й очи се бяха окръглили и светеха.

— И аз — изрече тихо. — Всеки ден, откакто те отведоха.

Скулестите лица отново имаха огледални изражения, но такива, че станах и тихо излязох, за да ги оставя насаме. Докато вратата се затваряше зад мен, видях Джейми да хваща ръцете на сестра си и пресипнало да мълви нещо на келтски. Тя потъна в обятията му и чорлавата яркочервена глава се приведе към тъмнокосата.