Диана Габалдон
Друговремец (13)

12.
Командирът на гарнизона

Наближавахме форт Уилям и сериозно се замислих какво да правя, след като пристигнем. Всичко зависеше от това, което командирът щеше да стори. Ако вярваше, че съм благородна дама в беда, можеше да ми предостави временен ескорт до брега и предполагаемото ми пътуване до Франция.

Но може и да ме заподозре, задето се появявам заедно с хора на Макензи. При все това очевадно не бях шотландка. Едва ли би ме помислил за шпионин. Всъщност точно това си мислеха самите Колъм и Дугал — че съм английски шпионин.

И тогава се зачудих, за какво би трябвало да ги шпионирам? За непатриотична дейност, вероятно — това, че събираха пари в подкрепа на принц Чарлс Едуард Стюарт, определено беше такава. Тогава защо Дугал бе позволил да го видя? Можеше да ме отпрати навън, преди да започне. Но пък увещанията му бяха на келтски.

Или пък това беше цялата идея? Спомних си странния му поглед и въпроса: „Мислех, че не знаеш келтски.“ Може би ме изпробваше, за да провери дали наистина не зная езика. Някой истински английски шпионин навярно щеше да знае езика, на който общуваха над половината обитатели на високопланинска Шотландия.

Но разговорът между Дугал и Джейми ясно показваше, че Дугал със сигурност е якобит, Колъм — все още не.

Главата ми забръмча от всички тези догадки и с радост видях, че наближаваме голямо селище. Значи имаше голям хан и добра вечеря.

Ханът наистина бе просторен, в сравнение с това, с което бях свикнала. Леглото явно бе мислено за джуджета — при това пълно с бълхи, — но поне бе в отделно помещение. В някои от по-малките ханове спях в общата стая на дълга пейка, обградена от хъркащи мъже в карирани наметки.

Обикновено заспивах веднага, независимо от условията, изтощена от цял ден на седлото и вечер, пълна с политическите речи на Дугал. Първата нощ обаче останах будна половин час след лягане, като се дивях на невероятното разнообразие от звуци, на които е способен мъжкият дихателен апарат. Цяло общежитие от сестри в обучение не можеше да се опре дори на двама-трима от тези край мен.

Стори ми се, че мъжете в някоя болница рядко хъркат. Да, дишаха тежко, стенеха, пъшкаха, а понякога ридаеха насън. Но нищо не можеше да се сравни с този пращящ от здраве шум. Може би болните или ранени мъже не можеха да заспят достатъчно дълбоко, за да се отпуснат в нещо подобно.

Ако наблюденията ми бяха верни, то спътниците ми бяха в съвършено крепко здраве. Определено изглеждаха така, с нехайно отпуснати крайници и отворени усти, лица, огрени от огъня. Това пълно отдаване на съня, дори върху дъските на стаята, представляваше засищане на апетит, не по-малък от този, с който сядаха на вечеря. Смътно успокоена от какофонията, се бях увила по-плътно с пътното си наметало и бях заспала.

В сравнение с това, сега, усамотена във великолепието на малкото вмирисано таванче, се чувствах почти изоставена. Макар че премахнах чаршафите и отупах хубавичко матрака, за да се отърва от нежелани съжители, ми бе трудно да заспя, така тиха и мрачна ми се струваше стаичката, когато угасих свещта.

От общото помещение два етажа по-надолу се дочуваше слабо ехо и от време на време шум и движение, но за пръв път след пристигането си в замъка се чувствах толкова сама и не бях сигурна, че ми харесва.

Лутах се между будно състояние и полусън, когато долових зловещото проскърцване на дъски пред вратата си. Стъпките бяха бавни и колебливи, сякаш натрапникът подбираше най-благонадеждната на вид дъска, на която да пристъпи. Светкавично седнах в леглото и посегнах към свещта и кремъка до леглото.

Без да искам, бутнах кремъка и той тупна на пода. Застинах, както и стъпките отвън. Някой задраска по вратата, сякаш търсеше резето. Знаех, че такова няма. Имаше скоби за него, ала така и не го бях открила. Хванах свещника, извадих свещта от него, станах от леглото и запристъпях тихо, стиснала тежкото си оръжие.

Вратата изписка слабо, когато се открехна. Единственият прозорец бе здраво залостен, за да не пропуска нито светлина, нито вятър, нито дъжд — ала въпреки това погледът ми открои смътните очертания на пролуката. Тя се разшири, но след това се затвори и всичко отново притихна.

Останах притисната до стената сякаш цяла вечност, затаила дъх, и се опитвах да чуя нещо отвъд бумтенето на сърцето си. Накрая се примъкнах към вратата, като се придържах към стената — дъските на пода със сигурност бяха по-стабилни там. При всяка стъпка отпусках крак бавно и още по-бавно местех тежестта си върху него, след което спирах и опипвах с пръстите на краката си процепите между дъските.

Когато достигнах вратата, спрях и залепих ухо на нея, като стисках касата с ръце, за да не се отвори отново. Стори ми се, че дочух слаби звуци. Дали беше просто движението от долните етажи, или някой се опитваше да сдържи дъха си от другата страна на вратата?

От постоянния приток на адреналин ми прилошаваше. Накрая ми дотегна от тази безсмислица, стиснах здраво свещника, отворих рязко вратата и пристъпих в коридора.

Казвам „пристъпих“ — а всъщност по-скоро още на втората крачка настъпих нещо меко и паднах напред в коридора, ожулих кокалчетата на ръцете си и ударих глава в нещо твърдо.

Седнах, притиснала чело, и изобщо не ме интересуваше, че всеки момент някой може да ме убие.

Настъпеният ругаеше, останал без дъх. През пелената от болка смътно видях, че той (нямаше как да не е мъж, с тези размери и тази миризма на пот) се беше надигнал и търсеше как да отвори кепенците в стената над нас.

Ненадейно нахлу свеж въздух, от който потрепнах и стиснах очи. Когато отново ги отворих, небето беше достатъчно светло, за да видя натрапника.

— Ти пък какво правиш тук? — попитах обвинително.

В същия миг, с подобен тон, Джейми също ме попита:

— Колко тежиш, сасенак?

Още зашеметена, всъщност му дадох точния отговор, „петдесет и четири килограма“, още преди да се сетя да го попитам защо.

— Почти ми смачка черния дроб — отвърна той и плахо заопипва нараненото място. — Да не говорим, че ми изкара акъла. — Протегна ръка и ме издърпа на крака. — Добре ли си?

— Не, ударих си главата. — Търкайки челото, аз се огледах. — В какво я ударих?

— В моята — отвърна кисело той.

— Така ти се пада — не му останах длъжна. — Защо се спотайваше до вратата ми?

Той ме изгледа раздразнено.

— Не съм се спотайвал, за Бога. Спях, или поне се опитвах.

Той разтърка растящата на челото му цицина.

— Спял си? Тук? — Огледах с преувеличено изумление студения мръсен коридор. — Все си избираш странни места. Конюшни, коридори.

— Може да те заинтересува, че на първия етаж се е разположила група английски драгуни — осведоми ме със студен глас. — Така да се каже, увлякоха се с пиенето и безчинстват с две жени от града. Понеже са само две, а мъжете са петима, някои изглеждаха склонни да се качат, за да потърсят още… партньорки. Реших, че едва ли ще се зарадваш на вниманието им. — Преметна дрехата си през рамо и се обърна към стълбището. — Ако съм сгрешил, извини ме. Не исках да ти преча. Лека ти нощ.

— Почакай. — Той спря, ала не се обърна, така че се принудих да го заобиколя. Той ме гледаше, любезен, ала хладен.

— Благодаря — казах. — Много мило от твоя страна. Извинявай, че те настъпих.

Той се усмихна и изражението му бързо се върна към обичайната добронамереност.

— Няма нищо, сасенак — рече той. — Когато ми мине главоболието и ми зарасне реброто, ще съм като нов.

Върна се няколко крачки и отвори вратата на стаята ми, която се беше затворила след бързото ми излизане, вероятно защото строителите не знаеха как да си служат с отвеса — в цялото място нямаше и един прав ъгъл.

— Хайде, връщай се в леглото — предложи той. — Ще съм тук.

Погледнах пода на коридора. Освен че беше твърд и студен, дъбовите дъски бяха целите в храчки, петна и вид мръсотия, за която не исках дори да гадая. На входа на зданието пишеше, че е от 1732 г. и бях сигурна, че подът е чистен за последно именно тогава.

— Не може да спиш тук — казах. — Влез, вътре поне не е толкова мръсно.

Джейми се вцепени с ръка на рамката.

— Да спя с теб в стаята ти? — Звучеше искрено шокиран. — Не бих могъл! Репутацията ти ще бъде съсипана!

Наистина си вярваше. Започнах да се смея, но бързо го превърнах в тактично прокашляне. Предвид особеностите на ежедневното ни пътуване, претъпканите ханове, примитивните и често напълно липсващи хигиенни удобства, вече бях толкова физически близка с тези мъже, че самата представа за подобно благоприличие ми беше смешна.

— И преди си спал в една стая с мен — отбелязах. — Ти и още двайсетима мъже.

Той запелтечи:

— Не е същото! Искам да кажа, стаята беше обща и… — Млъкна, когато му хрумна ужасна мисъл. — Нали не си помислила, че съм си мислел, че ми предлагаш нещо недостойно? Уверявам те…

— Не, не. Нищо такова. — Побързах да го уверя, че не съм се обидила.

Когато стана ясно, че не мога да го убедя, настоях поне да вземе завивките от леглото ми и да легне на тях. Той се съгласи неохотно, и то само когато повторих неколкократно, че няма да ги използвам, а ще спя, както обикновено, с пътното си наметало.

Застанала до скалъпената на пода постеля, опитах да му благодаря, но той само махна великодушно с ръка.

— Не е съвсем от добро сърце, ако искаш да знаеш — отбеляза той. — Не искам и към себе си да привличам внимание.

Бях забравила, че си има причини да избягва английските войници. Но пък и не ми убягна, че би било много по-добре за него да спи в топлите и проветриви конюшни, а не на пода пред вратата ми.

— Но ако някой все пак дойде, ще те намерят — възпротивих се.

Той се пресегна към кепенеца на тавана и го затвори. Коридорът потъна в мрак, а Джейми се превърна в безформен силует.

— Не могат да видят лицето ми — отвърна той. — А като ги гледам в какво състояние са, и името ми няма да ги интересува, дори да им кажех истинското си, а не мисля да им го казвам.

— Така е — рекох с леко съмнение. — Няма ли да се зачудят какво правиш тук в тъмното?

Не виждах нищо от лицето му, но по тона му личеше, че се усмихва.

— Никак, сасенак. Ще си помислят, че си чакам реда.

Засмях се и влязох в стаичката си. Свих се на леглото и заспах, като се дивях на ума, който може да си прави подобни мръсни шеги, а да се ужасява от мисълта да споделя една стая с мен.

* * *

Когато се събудих, Джейми го нямаше. Слязох за закуска и срещнах Дугал на най-долното стъпало — чакаше ме.

— Яж бързо, моме. С теб отиваме до Броктън.

Не ми каза нищо повече, но изглеждаше неспокоен. Скоро бяхме на конете в мъгливата ранна утрин. Птичките се суетяха в храсталака, а въздухът обещаваше топъл летен ден.

— С кого ще се виждаме? — попитах. — Можеш да ми кажеш. Ако не знам, ще съм изненадана, а ако знам, мога да се престоря на изненадана, достатъчно интелигентна съм.

Дугал ме изгледа косо, но реши, че аргументът ми е добър.

— Командира на гарнизона във форт Уилям.

Малко се стъписах. Не бях съвсем готова за това. Мислех, че имаме поне три дни до форта.

— Но… още сме далеч! — възкликнах.

— Ммф.

Явно командирът бе енергичен мъж. Не го свъртало при гарнизона и с групичка от драгуните се заел с инспекция на околностите. Войниците в хана предната нощ били част от тази групичка и казали на Дугал, че командирът се е разположил в хан в Броктън.

Това представляваше проблем и през останалата част от пътя мълчах и мислех по него. Разчитах да се освободя от компанията на Дугал при форта, който — доколкото знаех, — бе едва на ден път от Крейг на Дун. Дори без храна и приготовления за спане под открито небе можех да се справя сама и да открия каменния кръг. А след това — е, щях да разбера само ако стигна дотам.

Ала това развитие хвърляше пръчка в спиците на плана ми. Ако с Дугал се разделим сега, ще пътувам четири дни до хълма, мислех си. И нямах достатъчно вяра в усета си за посока, камо ли в издръжливостта си, за да рискувам сред зъберите и бърдата. Последната седмица ми бе дала достатъчно респект към острите скали и буйните потоци на високопланинска Шотландия, да не говорим за дивите зверове тук-там. Нямах никакво желание да се натъкна на глиган в някоя пуста долчинка.

Стигнахме до Броктън късно сутринта. Мъглата се беше вдигнала и слънцето бе достатъчно ярко, за да ме обнадежди. Може би все пак щеше да е лесно да измоля от командира малък ескорт обратно до хълма.

Разбрах защо е избрал Броктън за временен щаб. Поселището бе достатъчно голямо за два хана, по-големият — внушително триетажно здание с конюшня. Спряхме и предадохме конете на един от прислужниците, който се движеше като полувкаменен. Едва бе достигнал вратата на конюшнята, когато Дугал вече поръчваше питиета на ханджията.

Останах в общото помещение, замислена над чиния доста стари на вид овесени питки, а Дугал се качи при командира. След това се почувствах странно. Трима-четирима британски войници ме гледаха изучаващо и си говореха тихо. След месец сред шотландците от Макензи присъствието на английски войници ме изнервяше. Казах си, че се държа глупаво. Бяха ми сънародници все пак, макар да не бяхме от едно и също време.

При все това ми липсваше компанията на господин Гауън и приятното познанство с Джейми, както и да му беше фамилията. Доста съжалявах, че не успях да се сбогувам с никого. Гласът на Дугал прекъсна размишленията ми. Стоеше на върха на стълбището и ми махаше да отида при него.

Изглеждаше обаче по-мрачен от обикновено, когато пристъпи встрани и ме въведе в стаята. Гарнизонният командир стоеше до прозореца и светлината очертаваше стройния му силует. Прихна за миг, когато ме видя.

— Да, така си и мислех. Не можеше да не сте вие, когато ви описа Макензи.

Вратата се затвори зад мен и останах сама с капитан Джонатан Рандал от Осми отряд на драгуните на Негово Величество.

Този път бе облечен в чиста червено-бежова униформа с поръбена с дантела широка връзка на врата, както и старателно накъдрена и напудрена перука. Но лицето му беше същото — лицето на Франк. Дъхът ми спря. Ала този път забелязах присвитите в израз на небрежна жестокост устни и арогантната му стойка. При все това се усмихна подканящо и ме покани да седна.

В стаята имаше само бюро и стол, дълга маса и няколко столчета край нея. Капитан Рандал направи лек жест към младия ефрейтор, застанал мирно до вратата. Той наля нескопосано халба бира и я постави пред мен.

Капитанът посочи на ефрейтора да се върне на мястото си, сам си наля бира и плавно се настани на столче от другата страна на масата.

— Така — започна със спокоен тон. — Защо не ми кажете коя сте и как сте се оказала тук?

На този етап нямах избор и му разказах същата история като с Колъм, като пропуснах само недотам тактичните забележки към собственото му поведение, но той така или иначе знаеше за това. Нямах представа какво му е казал Дугал и не исках да рискувам противоречия.

По време на декламацията ми капитанът изглеждаше съсредоточен и скептичен. Не си правеше труда да го скрие. Поклащаше се на столчето и мислеше.

— Оксфордшир, казвате? В Оксфордшир не познавам никакви Бюшамп.

— Откъде бихте могли да знаете? — сопнах му се. — Вие сте от Съсекс.

Той се ококори изумен. Дощя ми се да си отхапя езика.

— И може ли да попитам откъде знаете?

— Ами акцентът ви — поправих се бързо. — Очевидно сте от Съсекс.

Елегантно извитите черни вежди почти докоснаха къдриците на перуката му.

— Нито учителите, нито родителите ми биха се зарадвали да разберат, че речта ми така ясно отразява родното ми място, мадам — каза сухо. — Постарали са се и са платили добре, за да променят това. Но, предвид какъв експерт сте по местни акценти — обърна се към младежа до стената, — несъмнено можете да ми кажете откъде е ефрейторът ми. Ефрейтор Хокинс, бихте ли ми направил услугата да изрецитирате нещо? Каквото и да е — добави, като видя объркването на младежа. — Може би нещо популярно?

Ефрейторът, младеж с глупаво изражение на широкото лице и с широки рамене, завъртя трескаво глава в търсене на вдъхновение, след това застана мирно и започна:

Мег Надарената, дрехите ми тя изми,

изми ги хубаво и хубаво ги скри.

Стоях си гол, в беда, настръхнал цял,

и накарах я да си плати,

за всеки, който дрехи някога е крал.

— Хм, достатъчно, ефрейтор, благодаря ти. — Рандал направи жест и момчето се върна до стената, обляно в пот.

— Е? — Рандал се обърна към мен.

— Ами, Чешир — предположих.

— Почти. Ланкашир. — Изгледа ме с присвити очи. Постави длани зад гърба си и отиде до прозореца. Може би проверяваше дали Дугал е довел още някого?

Ненадейно се завъртя и ме попита рязко:

— Парле ву франсе?

— Тре биен — отвърнах незабавно. — Е и?

Обърнал левия си профил към мен, той ме изгледа косо.

— Да ме вземат мътните, ако си французойка — промърмори на себе си. — Може би, но още не съм срещнал французин, който може да отличи кокни от корнуолец.

Затропа с пръсти по масата.

— Какво е моминското ви име, госпожо Бюшамп?

— Вижте, капитане — рекох с най-чаровната си усмивка, — колкото и да ми е забавно да си играя с вас на Двайсет въпроса, наистина предпочитам да приключим с встъпленията и да поговорим как да продължи пътуването ми. Вече се забавих много и…

— Не си помагате с това фриволно отношение, мадам — прекъсна ме той и отново присви очи. Бях виждала Франк да прави това, когато не е доволен от нещо, и коленете ми поомекнаха. Поставих длани на бедрата си, за да се стегна.

— Нямам за какво да си помагам — казах твърдо. — Нищо не изисквам и в нищо не обвинявам вас, гарнизона или клана Макензи. Искам просто да продължа пътуването си на спокойствие. И не виждам защо ще се противите на това.

Той ме изгледа изпепеляващо, свил устни.

— Не виждате, така ли? Обмислете в каква позиция се намирам, мадам, и може би възраженията ми ще ви се изяснят. Преди месец аз и хората ми бяхме погнали банда неидентифицирани шотландски бандити, избягали с малко стадо добитък от едно имение край границата, когато…

— О, значи това са правели! — възкликнах. — Просто се чудех… — добавих глуповато.

Капитан Рандал издиша дълбоко, реши да не ми отвръща и продължи с историята си.

— Насред действията си в името на закона — продължи с равен тон — се натъквам на полуоблечена англичанка там, където не би трябвало да има англичанки, дори придружени такива. Тя не отговаря на въпросите ми, напада ме…

— Вие нападнахте мен! — почти извиках.

— Чийто съучастник ме просва в безсъзнание и която после бяга, като очевидно получава помощ. Аз и хората ми претърсихме района извънредно обстойно и ви уверявам, мадам, че нямаше и следа от убития ви слуга, разпиляния ви багаж, наметката ви, и изобщо нямаше никакъв знак, че историята ви отпреди малко е дори отчасти вярна!

— О? — отвърнах, отново малко глуповато.

— Да. Освен това в този район през последните четири месеца не са били зървани бандити. А сега, мадам, се появявате в компанията на бойния главатар на клана Макензи, който ми казва, че брат му Колъм е убеден, че сте шпионин и предполагаемо работите за мен!

— Е, не съм, нали? — Опитах се да звуча разумно. — Вие го знаете.

— Да, знам — отвърна той със зле прикрита досада. — Това, което не знам е коя, по дяволите, сте! Имам твърдото намерение да разбера, не се съмнявайте. Аз командвам този гарнизон. В тази си роля имам властта да предприема стъпки, за да опазя сигурността на района от предатели, шпиони и други особи със съмнително поведение. И съм напълно готов за това.

— И какви може да са тези стъпки? — попитах аз. Наистина исках да зная, макар да осъзнавах, че може да съм прозвучала предизвикателно.

Той се изправи, погледна ме замислено за миг и заобиколи масата. Подаде ми ръка да се изправя.

— Ефрейтор Хокинс — каза той, без да сваля поглед от мен, — ще ми е нужна помощта ти.

Момчето до стената изглеждаше извънредно смутено, но се помъкна към нас.

— Застани зад дамата, ефрейтор — нареди Рандал, отегчен. — Хвани я здраво за лактите.

Изтегли ръка назад и ме удари ниско в стомаха.

Не издадох звук, защото бях останала без дъх. Седнах на пода и се превих. Шокът ми бе по-силен от самия удар, макар да започвах да го усещам и да ми прилошаваше. Никой никога не ме беше удрял.

Капитанът приклекна пред мен. Перуката му беше накривена, в очите му имаше блясък, но овладяната му елегантност бе същата.

— Надявам се да не сте бременна, мадам — каза той с разговорен тон, — защото в противен случай няма да сте бременна задълго.

Започнах да хриптя — първите глътки кислород най-после се връщаха в дробовете ми. Завъртях се на ръце и колене и затърсих с пръсти ръба на масата. Ефрейторът погледна нервно капитана си и посегна да ми помогне.

Из стаята сякаш се стелеха ивици мрак. Отпуснах се на столчето и затворих очи.

— Погледни ме. — Гласът беше лековат, спокоен, сякаш ми предлагаше чай. Отворих очи и го погледнах през пелена от болка. Беше подпрял длани на хълбоците си.

— Сега имате ли нещо да ми кажете, мадам? — попита.

— Перуката ви е накриво — рекох и отново затворих очи.