Диана Габалдон
Друговремец (10)

9.
Съборът

Животът ми приемаше някаква форма, ако и не все още посока. Събуждах се по изгрев с останалите обитатели на замъка, хранех се в голямата зала и ако госпожа Фиц нямаше пациенти за мен, се хващах на работа в огромните градини. Още няколко жени работеха там, а край тях нареждания чакаха дребни и едри момчета, които се навъртаха наоколо и мъкнеха боклуци, инструменти и тор. Обикновено работех там по цял ден, а от време на време наминавах към кухнята, за да помогна в приготвянето на следващото хранене, освен ако нямаше спешен случай в Кланицата, както наричах складчето на ужасите на покойния Дейви Бийтън.

Понякога приемах поканите на Алек да посетя ливадите, където конете хрупаха пролетна трева и сменяха зимната си козина с нова, лъскава.

Имаше дни, когато си лягах веднага след вечеря, изтощена от работата. В други, когато можех да си държа очите отворени, се присъединявах към хората в Залата и слушах истории, песни и музика. Можех да слушам уелския бард Гуилин с часове, въпреки че почти не разбирах какво казва.

Когато обитателите на замъка свикнаха с мен и аз — с тях, някои от жените започнаха правят срамежливи опити да се сближат с мен и да ме включват в разговорите си. Очевидно много ги гризеше любопитство, но аз неизменно им давах вариации на историята, която бях разказала на Колъм, и не след дълго се примириха, че само това ще изкопчат от мен. Ала виждаха и че разбирам от лечителство и с голям интерес ме разпитваха за болежките на децата си, съпрузите си и животните си, като в повечето случаи не правеха голяма разлика между последните две.

Освен обичайните клюки и теми на разговор, много се мълвеше и за приближаващия Събор, за който за първи път чух от Стария Алек през онзи следобед на пасбището. Заключих, че събитието явно е много важно, и приготовленията за него ме доубедиха. Потокът от хранителни продукти към кухненските помещения не спираше, а в бараката за месо висяха двайсет одрани говеда, обвити в ароматен пушек, който ги пазеше от мухи. Каруци караха бъчви с бира и прислугата ги сваляше с ръчни колички в избите, от селската мелница пристигаше фино смляно брашно, а от овощните градини оттатък стените на замъка — кошници с череши и праскови.

Поканиха ме на една от тези беритби и охотно се съгласих, нетърпелива да се измъкна от сянката на каменната грамада.

Овощната градина бе прекрасна и с голямо удоволствие се разхождах сред прохладните мъгли на шотландската утрин, като докосвах още влажните листа на дърветата в търсене на лъскави, гладки череши и сочни праскови, които нежно стисках, за да проверя дали са узрели. Подбирахме само най-хубавите плодове за кошниците си, ядяхме до насита и отнасяхме останалото, за приготвянето на пити. Огромният килер за провизии вече се препълваше със сладки, ободрителни питиета, меса и други деликатеси.

— Колко души идват на този Събор? — попитах Магдален, една от девойките, с която се бяхме сближили.

Тя сбърчи замислено чипото си луничаво носле.

— Не мога да кажа точно. Последният голям Събор в Леох е бил преди двайсет години и тогава дошли, де да знам, около двеста човека. Когато умрял старият Джейкъб и Колъм станал господар. Може тази година да са повече — хубава реколта имаше и хората ще са заделили пари, та ще доведат и жените и челядта си.

Посетителите вече пристигаха, макар да знаех, че официалните части на Събора — вричането, ловът на глигани и игрите, — щяха да започнат чак след няколко дни. По-видните поданици и земевладелци бяха приети в замъка, а по-бедните — на едно незасято поле до потока, който се вливаше в езерото на замъка. Край моста се бяха установили калайджии, цигани и дребни търговци, в подобие на панаир. Обитателите и на замъка, и на селцето наблизо започнаха да ходят там вечерно време, за да си купуват инструменти и дрънкулки, да гледат жонгльорите и да наваксват с клюките.

Наблюдавах какво се случва и често посещавах пасбището. Конете ставаха все повече — тези на посетителите също бяха настанени в конюшните на замъка. Насред хаоса и множеството на Събора нямаше да ми е трудно да избягам.

* * *

По време на една от беритбите за пръв път срещнах Гейлис Дънкан. Бях открила купчинка гъби под един бряст и търсех още. Растяха само по четири-пет в купчинка, но в тази част от овощната градина се намираха няколко. Гласовете на останалите жени заглъхваха, колкото повече се отдалечавах към края на градината, като се привеждах и понякога дори падах на четири крака, за да откъсна внимателно стъбълцата.

— Тези са отровни — чух зад себе си. Изправих се и ударих главата си в нисък клон на бора, под който растяха гъбите.

Когато зрението ми се проясни, видях че гръмогласният смях идва от висока млада жена, може би две-три години по-голяма от мен, със светла кожа и коса и най-красивите зелени очи, които бях виждала.

— Извинявай, че така ти се смея — рече тя и край устните й цъфнаха трапчинки, когато се усмихна и пристъпи в долчинката до мен. — Не можах да се сдържа.

— Сигурно съм изглеждала смешно — отвърнах малко недодялано, търкайки глава. — И благодаря за предупреждението, но знам, че гъбите са отровни.

— А, тъй ли? И от кого ще се отърваваш? От съпруга си? Ако се получи, може да пробвам и с моя. — Усмивката й бе заразителна и преди да се усетя, й отвърнах.

Обясних, че макар сурови да са отровни, от тях може да се приготви прах, който много ефикасно спира кръвта, ако се приложи върху рана. Поне така твърдеше госпожа Фиц, а на нея вярвах доста повече, отколкото на Наръчника.

— Гледай ти! — възкликна тя, още усмихната. — А знаеше ли, че тези — тя се приведе и се изправи с шепа сини цветчета със сърцевидни листа, — предизвикват кървене?

— Не — казах изненадана. — Защо някой би искал да предизвиква кървене?

Тя ме изгледа търпеливо, но и с малко досада.

— За да се отървеш от нежелано дете. Кръвта идва преждевременно, но само ако го вземеш рано. Ако закъснееш, може да убиеш и себе си, и детето.

— Сякаш знаеш много за това — отбелязах, още жегната от това, че съм й се сторила глупава.

— По-скоро малко. Момичетата в селото идват при мен от време на време, а понякога и женените. Казват, че съм вещица — рече тя и ококори искрящите си очи в престорено изумление. После се ухили. — Но съпругът ми е областният криминален обвинител, така че гледат да не повишават тон. А за този младичкия, дето дойде с теб — продължи тя, кимайки одобрително, — една девойка дойде за любовна отвара. Той твой ли е?

— Мой ли? Кой? Имаш предвид Джейми? — Отново се смутих.

Младата жена се развесели. Седна на един пън и се заигра с кичур коса.

— О, да. Много девойки ще се спрат на такъв като него, с такива очи и такава коса, нищо, че има награда за главата му и че е беден като мишка. Бащите им, разбира се, може да мислят друго.

Тя се загледа в далечината и продължи:

— Аз съм практична. Омъжих се за човек с хубава къща, с малко заделени пари и с добра професия. Колкото до косата, няма, а на очите му не съм обръщала внимание, но не ми предизвиква беди.

Жената протегна кошницата, на дъното имаше четири луковици.

— Корен от слез. Съпругът ми има чувствителен стомах. Пърди като вол.

Реших да прекратя тази тема, преди да е станало късно.

— Не съм се представила — рекох и протегнах ръка, за да й помогна да стане от пъна. — Казвам се Клеър. Клеър Бюшамп.

Дланта й в моята бе фина, с дълги бели пръсти, макар върховете им да бяха зацапани, навярно от растенията и горските плодове до корените в кошницата й.

— Знам коя си — каза тя. — Селото цялото е живнало от разговори за теб, още откакто дойде. Казвам се Гейлис, Гейлис Дънкан. — Хвърли поглед в кошницата ми. — Ако търсиш балган-буахрах^[1], ще ти покажа къде растат най-много.

Приех предложението и се залутахме през долчинките край овощната градина, тършувахме под гниещи дънери и лазехме покрай вирчетата, където гъбките растяха изобилно. Гейлис знаеше много за местните растения и медицинската им употреба, макар че ми намекна за някои крайно смущаващи употреби. Малко вероятно ми се струваше, например че сангвинарията ще предизвика брадавици по носа на съперничка, а ранилистът превръща жабите в гълъби. Гейлис ми обясняваше всичко това със закачлив тон, сякаш изпитваше собствените ми познания или подозренията ми, че е вещица.

Въпреки това ми се стори приятен спътник, добра в шегите и с весело, макар и цинично отношение към живота. Като че ли знаеше всичко за всички в селото, околията и замъка. Докато си почивахме, тя ме забавляваше с оплакванията си от стомашните проблеми на съпруга й, както и с интересни, макар и малко злонамерени клюки.

— Казват, че младият Хамиш не е син на баща си — рече по едно време. Говореше за детето на Колъм, червенокосия малчуган, на когото бях позволила да каже молитвата преди вечеря през първия ми ден в замъка.

Не се изненадах особено, понеже вече си бях направила изводите по въпроса. Само се учудих, че детето със съмнителен родител бе само едно — или Летиша беше извадила късмет, или се бе досетила навреме да потърси услугите на някого като Гейли. Неразумно го споделих с нея.

Тя отметна дългата си светла коса назад и се засмя.

— Не, не съм била аз. Хубавата Летиша няма нужда от помощта ми в това, повярвай ми. Ако хората търсят вещица наоколо, по-добре да потърсят в замъка, а не в селото.

Нетърпелива да сменя темата към нещо по-безопасно, аз се хванах за първото, което ми хрумна.

— Ако младият Хамиш не е син на Колъм, чий би трябвало да е? — попитах, докато се катерех по една купчина канари.

— На момъка, на кого да е? — Тя се обърна към мен, изкривила подигравателно малката си уста, с блеснали пакостливи очи. — На младия Джейми.

* * *

Върнах се в овощната градина сама и срещнах Магдален. Косата й стърчеше изпод забрадката, а девойката се беше ококорила от притеснение.

— А, ето те — каза тя и въздъхна облекчено. — Бяхме тръгнали да се връщаме, но се усетихме, че те няма.

— Благодаря, че сте се върнали. — Вдигнах кошницата череши, която бях оставила на тревата. — Но знам пътя.

Тя поклати глава.

— Трябва да се пазиш, скъпа. Сама в гората, с всички тези калайджии и другоземци за Събора. Колъм е наредил… — Тя рязко млъкна и скри уста с ръка.

— Да ме наблюдавате? — предположих спокойно. Тя кимна с нежелание, очевидно се боеше, че ме е обидила. Свих рамене и се опитах да й се усмихна окуражително. — Нормално е. Все пак само от мен знаете коя съм и как съм се озовала тук.

Любопитството ме надви и попитах:

— За коя ме мисли той?

Момичето просто поклати глава и отвърна:

— Англичанка си.

На следващия ден не се върнах в овощната градина. Не защото ми бяха наредили да остана, а защото неколцина ненадейно се натровиха с храна и трябваше да се погрижа за тях. Направих каквото можах и се заех да издиря причината за проблема.

Оказа се развалено говеждо от бараката за месо. На следващия ден отидох там и тъкмо мъмрих отговорника по опушването, задето не умее да пази месото, когато вратата зад мен се отвори и задушливият дим ме връхлетя в плътен облак.

Обърнах се с насълзени очи. През дъбовия дим крачеше Дугал Макензи.

— И касапин ли сте вече, госпожо? — попита подигравателно. — Скоро ще командвате целия замък, а госпожа Фиц ще си търси нова работа.

— Нямам никакво желание да се обвързвам с мръсния ви замък — отговорих му ядно, докато бършех очи. По кърпичката ми оставаха сажди. — Искам само да се махна оттук колкото е възможно по-скоро.

Той наклони вежливо глава.

— Е, имам възможността да удовлетворя това ви желание, госпожо. Поне временно.

Изпуснах кърпичката си и го зяпнах.

— Какво имате предвид?

Той се закашля и размаха ръка, да разсее дима. Изведе ме навън и се обърна към конюшните.

— Вчера казахте на Колъм, че са ви нужни ранилист и други билки?

— Да, за лекарства за натровените. Е и? — Още бях подозрителна.

Той сви рамене.

— Ами, аз отивам към селото, ще водя три коня за подковаване. Жената на криминалния обвинител е нещо като лечителка. Несъмнено ще има с какво да ви е от полза. И ако нямате нищо против, милейди, добре сте дошла да яздите с мен.

— Жената на обвинителя? Госпожа Дънкан? — Настроението ми веднага се подобри. А възможността да се измъкна от замъка поне за малко бе неустоима.

Бързо обърсах лице и втъкнах мръсната кърпичка в колана си.

— Да вървим — казах.

* * *

Кратката езда до Крейнсмюир бе много приятна въпреки мрачния ден. Самият Дугал също бе весел и не спря да говори и да се шегува по пътя.

Първо спряхме при ковача, оставихме трите коня и Дугал ме взе на своя, за да ме отведе до главната улица и дома на Дънкан. Той бе внушително четириетажно здание, чиято носеща рамка се виждаше, а на долните два етажа блестяха многофасетъчни прозорци в ромбоидна форма, оцветени в лилаво и зелено.

Гейли ни посрещна радостно, доволна от компанията в навъсения ден.

— Колко прекрасно! — възкликна тя. — Все търся причина да отскоча до килера и да подредя някои неща. Ан!

От странична вратичка, която не бях забелязала, се показа ниска застаряваща слугиня с лице, набръчкано като ябълка през зимата.

— Отведи госпожа Клеър до килера — нареди Гейли — и ни донеси вода. От извора, не от градския кладенец! — Обърна се към Дугал. — Приготвила съм тонизиращата отвара, която обещах на брат ви. Елате с мен до кухнята.

Последвах оформената като тиква прислужничка по едно тясно дървено стълбище и внезапно се оказахме в дълго таванско помещение. За разлика от останалата част от къщата, тук имаше двоен прозорец. Беше затворен заради влагата, но пропускаше много повече светлина, отколкото в мрачната всекидневна.

Гейли определено си знаеше работата като знахарка. Из стаята се простираха дълги мрежести рамки за сушене, куки над малката камина за сушене над огън и открити шкафове по стените, в които бяха пробити дупки за проветрение. Благоуханието на сушен босилек, розмарин и лавандула изпълваше въздуха. Изненадващо модерен на вид плот се ширеше покрай една от стените, а на него бяха наредени разнообразни хаванчета с чукала в тях, паници за смесване на съставки и лъжици, всички идеално чисти.

Гейли се позабави, цялата зачервена от катеренето на стълбите, но и усмихната в очакване на дълъг следобед стриване на билки и разговори.

Заръмя и по дългите прозорци затрополиха капчици, но запалихме огън в камината и в стаята стана много уютно. Наслаждавах се на компанията на Гейли — имаше остър език и циничен поглед върху света, добре дошли след достопочтените, срамежливи девойки от клана, а и явно бе добре образована, като за жена от малко селце.

Знаеше също така за всеки скандал в селцето или в замъка през последните десет години и не спираше да ми разказва забавни истории. Странно, но не ме разпитваше за собствения ми живот. Може би просто не й беше привично — щеше да разбере каквото поиска от другиго.

От известно време отвън долитаха звуци, но бях решила, че са селяни, поели към неделната литургия — черквата се намираше в края на улицата, до кладенеца, а главната улица свързваше черквата и площада, където се разплиташе в по-малки улички и алеи.

Всъщност от ковачницата дотук се бях развличала, като си представях гледка от въздуха — селцето като ръка на скелет. Главната улица беше лъчевата кост, а по нея — магазините и занаятчиите, както и жилищата на по-заможните селяни. Алеята на света Маргарет беше лакътната кост, по-тясна и успоредна на главната улица, населена от ковача, кожаря, по-грубите занаяти и търговци. Селският площад (подобно на всички останали, които познавах, не беше квадратен, а овален) оформяше костите на китката, а уличките, по чието протежение се простираха къщичките, представляваха фалангите.

Домът на Дънкан се намираше точно на площада, както подобаваше на обвинител. Това бе въпрос не само на социален статут, а и на удобство — можеше да използва площада и за съдебни дела, които поради обществен интерес или нужда надхвърляха тесния кабинет на Артър Дънкан. Също така там се намираше и позорният стълб, грозно приспособление на малка каменна платформа насред площада, точно до дървен кол, на който — ефикасно и пестеливо, — ту бичуваха провинили се престъпници, ту танцуваха около него по време на празненства, ту окачваха знамена или пък връзваха за него конете си.

Шумът отвън се засили, доста по-хаотичен от този на тълпа на връщане от църквата. Гейли остави бурканите с нетърпеливо възклицание и отвори прозореца, за да види какво става.

Присъединих се към нея. Набитият отец Байн, свещеникът на селото и замъка, водеше тълпа жени и мъже, облечени за църква. С тях беше и младо момче, на около дванайсет, с опърпани карирани панталони и вмирисана риза — по всичко личеше, че е помощник на кожаря. Свещеникът се мъчеше да го държи за врата — не му беше много лесно, предвид, че беше по-нисък от пленника си. Тълпата ги следваше по петите и боботеше неодобрително, като гръм след мълния.

Отец Байн и момчето се скриха под нас, в къщата. Хората останаха отвън, да мърморят и да се бутат. Неколцина от по-дръзките се повдигнаха на первазите, опитвайки се да погледнат вътре.

Гейли затръшна прозореца и боботенето от улицата рязко заглъхна.

— Сигурно е откраднал нещо — рече лаконично и се върна към масата с билките. — Обикновено това правят момчетата на кожарите.

— Какво ще му се случи? — попитах. Тя сви рамене и стри сушен розмарин между пръстите си, после го остави да падне в хаванчето.

— Зависи от киселините на Артър тази сутрин, предполагам. Ако е ял добре, момчето може да се отърве с бичуване. Но ако има газове или запек — тя направи гримаса на неприязън, — момчето може да загуби я ухо, я ръка.

Ужасих се, но не посмях да се намеся. Бях англичанка и макар да си бях заслужила малко уважение като обитател на замъка, мнозина от селяните правеха знаци, които да ги пазят от злото, когато ги подминавах. Намесата ми можеше да навреди още повече на момчето.

— Не можеш ли да направиш нещо? — попитах Гейли. — Да говориш със съпруга си, да го помолиш да, хм, да се смили?

Гейли вдигна глава от работата си, изненадана. Очевидно мисълта да се меси в делата на съпруга си никога не й беше хрумвала.

— Защо те интересува какво ще се случи с него? — попита тя, но не нападателно, а от любопитство.

— Как може да не ме интересува! — възкликнах. — Той е само момче. Каквото и да е сторил, не заслужава да го осакатят за цял живот.

Тя вдигна светлите си вежди — аргументът ми явно не я убеждаваше. Въпреки това сви рамене и ми подаде чукалото и хаванчето.

— С удоволствие ще помогна на приятел. — Завъртя очи. Огледа рафтовете и избра бутилка с нещо зеленикаво, надписано с думите ЕКСТРАКТ ОТ ДЖОДЖЕН.

— Ще го дам на Артър, а и ще видя може ли нещо да се направи за момчето. Може да е твърде късно обаче — предупреди ме. — А ако се намеси и проклетият свещеник, ще поиска най-тежката присъда. Но ще опитам. Ти продължавай с билките. Розмаринът се стрива дълго.

Взех чукалото и се залових за работа, без да гледам какво точно върша. Затвореният прозорец приглушаваше и дъжда, и тълпата — двете се смесваха в меко, заплашително шушнене. Като всяко дете в училище, бях чела Дикенс, както и по-ранни автори, с техните описания на безмилостно правосъдие, стоварващо се върху всички престъпници, без значение от възраст и обстоятелства. Но да чета от безопасното разстояние на сто-двеста години разказите за обесени деца и осакатявания бе много по-различно от това да седя и да мачкам билки само на метри над подобна случка.

Щях ли да се осмеля да се намеся при тежка присъда за момчето? Отидох до прозореца с хаванчето и се взрях навън. Тълпата растеше. Търговци и домакини, привлечени от множеството, се трупаха край дома на обвинителя. Новодошлите се привеждаха до вече присъстващите, за да научат подробности. Все повече лица се обръщаха с очаквателно изражение към вратата на къщата.

Докато ги наблюдавах как стоят търпеливо под дъждеца, изведнъж ясно осъзнах нещо. Подобно на мнозина от моето поколение, бях изслушала с ужас сведенията от следвоенна Германия — депортациите, масовите убийства, концентрационните лагери и изгарянията. И както мнозина се бяха запитали и продължаваха да се питат, не можех да проумея как са го позволили. Не може да не са знаели, виждали са камионите и какво превозват, виждали са дима и телените огради. Как са могли просто да стоят и да бездействат?

Сега виждах как.

Залогът в този случай дори не бе живот или смърт. Покровителството на Колъм щеше да гарантира, че никой няма да ме докосне и с пръст. Но ръцете ми около порцелановата купичка се изпотиха, докато мислех как излизам, сама и безпомощна, срещу тълпата благоразумни и добродетелни люде, жадни за вълнението от присъдата и кръвта, с които да разнообразят отегчителното си съществуване.

Хората сформират общества по принуда. Още от праисторически времена човеците — без козина, без особена физическа сила, без никакви предимства, освен коварството си, — оцеляват, защото се събират в групи. Както много други създания по-ниско в хранителната верига, и те са установили, че броят дава сила. И това знание, вкоренено в мозъка на костите ни, стои зад властта на тълпата. Да пристъпиш встрани от групата, камо ли да се изправиш срещу нея, в продължение на хиляди години е значело смърт. За да се опълчиш на тълпата, се иска нещо повече от обикновен кураж — нещо отвъд инстинкта. Боях се, че го нямам — а от тази боязън ме беше срам.

Сякаш цяла вечност измина, преди вратата да се отвори и Гейли да се върне, наглед спокойна и невъзмутима, както обикновено, с малко парче въглен в ръка.

— Ще трябва да го филтрираме, след като го преварим — отбеляза, сякаш продължаваше предишния ни разговор. — Ще го прекараме през въглен в муселинов плат, така е най-добре.

— Гейли — нетърпеливо подхванах. — Не си играй с мен. Какво става с момчето?

— А, момчето. — Тя вдигна рамо, но по крайчетата на устните й играеше усмивчица. След миг спря с преструвката и се засмя.

— Трябваше да ме видиш. Бях страшно добра, нищо че сама го казвам. Съпружеска загриженост, женска доброта и щипка майчина жал. „О, Артър, ако собственият ни брак ни бе благословил с дете…“, не че благословията му щеше да свърши работа — тя наклони глава към рафтовете с билки, — как би се почувствал, ако това се случеше със сина ти? Няма съмнение, че гладът е накарал момчето да открадне. О, Артър, не можеш ли капка жалост да намериш в сърцето си, така както то прелива от справедливост?

Тя се отпусна на едно столче, смееше се и удряше леко крака си с юмрук. Добави:

— Колко жалко, че наоколо няма актьорска трупа!

Шумът от тълпата се беше променил и отново се върнах при прозореца, за да видя какво се случва.

Множеството се раздели на две — от къщата излезе момчето, между свещеника и обвинителя. Артър Дънкан, целият преизпълнен с благосклонност, се кланяше и кимаше на по-знатните хора. Отец Байн приличаше на намръщен картоф. Кафеникавото му лице се бърчеше от неприязън.

Малкото шествие продължи до средата на площада, където мъж, чието име бе Джон Макрей, пристъпи да ги посрещне. Този господин бе облечен подобаващо на заниманието си, въздържано и елегантно: черни бричове и палто, както и сива кадифена шапка (която бе свалил и сега внимателно пазеше от дъжда под полите на палтото си). Не беше, както бях предположила, местният тъмничар, макар че понякога му се налагаше да върши и това. Най-често отговаряше за реда, за инспекцията на пазара, а понякога бе и екзекутор. От колана му висеше лопатка, с която имаше право да взима определена част от всяка торба жито на четвъртъчния пазар: това беше възнаграждението му.

Самият той ми беше разказал всичко това, след като няколко дни по-рано бе посетил замъка, за да му помогна с хроничното възпаление на левия му палец. Пукнах възпалената част със стерилна игла и превързах палеца с мехлем от тополови пъпки. Макрей се оказа срамежлив мъж със спокоен глас и приятна усмивка.

Сега обаче нямаше и следа от нея. Изражението му бе подобаващо сурово. Напълно разбираемо, никой не искаше да гледа хилещ се екзекутор.

Момчето застана на каменната платформа насред площада. Изглеждаше бледо и уплашено, ала не помръдна. Артър Дънкан, областен обвинител на Крейнсмюир, се опита да придаде на пълничката си фигура израз на внушителност и се подготви да произнесе присъдата.

— Слабоумникът си признал още щом влезли в къщата — рече Гейли в ухото ми. Взираше се през рамото ми с интерес. — Така че нямаше как да измоля да го освободят. Но ще получи най-леката присъда. Един час на стълба, с едно приковано ухо.

— Приковано! За какво?!

— За стълба естествено. — Тя ме изгледа питащо, но бързо се обърна към прозореца, за да види изпълнението на „леката“ присъда, която бе получил помощникът на кожаря благодарение на намесата й.

Хората край стълба бяха толкова нагъсто, че младежът почти не се виждаше, но тези най-близо се отдръпнаха, за да освободят място за Макрей. Момчето вече беше заключено за стълба и изглеждаше малко и пребледняло. Стискаше очи и трепереше от страх. Изписка високо и тънко, когато пиронът се заби. Чу се дори през прозореца и аз също потреперих.

Върнахме се към работата си, както повечето от зрителите, но не можех от време на време да не поглеждам през прозореца. Неколцина нехранимайковци дойдоха при наказания, за да му се подиграват и да го замерват с кални топки. Току наминаваше и някой по-здравомислещ господин, открадваше по няколко минути от задълженията си, за да помогне за превъзпитанието на малолетния престъпник с добре подбрани съвети и упреци.

Оставаше час до залеза и пиехме чай във всекидневната, когато някой потропа на вратата. Денят така се бе смрачил от упорития дъжд, че не личеше докъде е стигнало слънцето. Домът на Дънкан обаче можеше да се похвали с часовник, великолепно изработен от орехово дърво, месингово махало и украсена с херувими предна част. Стрелките сочеха шест и половина.

Кухненската прислужница отвори и обяви безцеремонно:

— Ей там.

Джейми Мактавиш се приведе през прага. Мокра, яркочервената му коса бе добила патината на древен бронз. Палтото му също бе древно и омачкано, а под едната си мишница носеше тежко зелено наметало за яздене.

Станах и го представих на Гейли, а той й кимна.

— Госпожо Дънкан, госпожо Бюшамп. — Махна към прозореца. — Изглежда е имало интересни събития този следобед.

— Още ли е там? — попитах и се взрях навън. Момчето бе просто силует през плътното стъкло. — Сигурно е подгизнал.

— Да. — Джейми разтвори наметалото и ми го подаде. — Колъм помисли, че и вие може да подгизнете. Имам работа в селото, затова изпрати наметалото по мен. Ще се върнете с мен в замъка.

— Много мило от негова страна — казах разсеяно. Още мислех за момчето. Попитах Гейли: — Колко още трябва да стои там?

Тя ме изгледа неразбиращо и аз с досада уточних кого имам предвид.

— А, той ли? — Тя се понамръщи, задето подхващах толкова маловажна тема. — Един час, казах ти. Макрей трябваше вече да го е освободил.

— Освободи го — увери я Джейми. — Видях го, докато прекосявах площада. Само че хлапакът няма смелост да се откъсне от пирона.

Зяпнах.

— Трябва сам да се откъсне?

— О, да. — Джейми звучеше поразвеселен. — Още е неспокоен, но скоро ще събере смелост, струва ми се. Навън е влажно и се стъмва. Хайде, да тръгваме, че нищо няма да ни остане за вечеря. — Той се поклони на Гейли и се обърна, за да излезе.

— Чакай — спря ме тя. — Щом ще те изпрати този ми ти здравеняк, имам сандък със сушено блатно зеле и други билки, които обещах на госпожа Фицгибънс. Може би господин Мактавиш ще е така добър?

Джейми се съгласи и тя прати един от слугите да свали сандъка от работната й стаичка, като му подаде огромен железен ключ. След това написа бележка на малко писалище в ъгъла на стаята. Когато слугата свали сандъка, тя запечата писмото с восък от свещта и ми го подаде.

— Ето. Това е сметката. Би ли я дала на Дугал? Той се занимава с плащанията. Не я давай на другиго, иначе няма да ми платят със седмици.

— Да, разбира се.

Тя ме прегърна и като ни увещаваше да се пазим от студа, ни изпрати до вратата.

Застанах под стряхата, а Джейми привърза сандъка към седлото. Дъждът се беше усилил и от стрехите се стичаше цял водопад.

Погледнах първо към широкия гръб и мускулестите предмишници на Джейми, докато той вдигаше без особено усилие тежката дървена кутия — след това преместих поглед към момчето, което въпреки окуражаващата го тълпа, все още стоеше приковано. Да, не беше красиво младо момиче с коса като лунни лъчи, ала по действията на Джейми отпреди няколко дни съдех, че може и да не остане безразличен към бедите на един малчуган.

— Господин Мактавиш? — започнах колебливо. Не получих отговор. Лицето му не промени изражението си, нито пък устните му помръднаха, а сините му очи се взираха в ремъка, който затягаше.

— Джейми? — опитах малко по-силно и той вдигна глава. Значи наистина не беше Мактавиш. Как ли се казваше наистина?

— Да?

— Ти си, хм, доста едър, нали? — рекох, а той се поусмихна и кимна. Явно се чудеше накъде бия.

— Достатъчно — отвърна ми.

Това ме окуражи и се приближих към него, за да не ме чуят хората в края на тълпата.

— Сигурно и пръстите ти са доста силни, нали?

Той сви юмрук и усмивката му стана по-широка.

— Да, така е. Да не искаш да ти строша няколко ореха?

Хвърлих поглед зад него, край позорния стълб.

— По-скоро да извадиш един от огъня. Можеш ли?

Той се замисли секунда-две, накрая сви рамене.

— Да, ако пиронът е достатъчно дълъг, за да го хвана. А ти можеш ли да привлечеш вниманието на тълпата? Едва ли ще им хареса, че се намесвам, а и съм непознат.

Не бях предвидила възможността молбата ми да го изложи на риск и се поколебах, но той сякаш искаше да го направи, независимо от опасността.

— Може да идем двамата, за да погледнем отблизо, а аз ще припадна от гледката… Мислиш ли, че…

— Да, мисля, че ще свърши работа.

Всъщност малко ме беше страх да погледна, но гледката не беше толкова страшна. Ухото бе приковано за горната част, близо до ръба, и около пет сантиметра от пирона стърчаха навън. Почти нямаше кръв и макар по лицето на момчето да се четеше страх и неудобство, явно не го болеше твърде много. Почти се съгласих с Гейли, че това е милостива присъда, предвид състоянието на шотландското правораздаване в тази епоха. Но все пак си оставаше варварска.

Джейми нехайно си проправи път по края на тълпата и се приближи към стълба. Поклати неодобрително глава към момчето.

— Ех, момко — започна той и изцъка с език. — Добре си се подредил, а?

Постави едра длан върху позорния стълб, уж за да погледне ухото по-отблизо.

— Абе, момче, какво още се чудиш и маеш? Само мръдваш с глава и си готов. Искаш ли да ти помогна? — Посегна, като че ли да хване момчето за косата. Малчуганът извика от страх.

Разбрах, че е мой ред, и пристъпих назад, като нарочно настъпих жената зад себе си, която изпищя от болка.

— Извинете — изохках. — Толкова… Толкова съм замаяна! Моля ви… — Извърнах се от стълба и направих две-три крачки, като майсторски се олюлявах и сграбчвах ръкавите на хората край себе си. Ръбът на платформата беше само на двайсетина сантиметра от мен — хванах се за едно дребно момиче, което бях избрала предварително, строполих се напред и я повлякох със себе си.

Изтърколихме се на мократа трева, в плетеница от фусти, и викове на болка и изненада. Пуснах я и се разположих в драматична поза с разперени ръце. Дъждът закапа по лицето ми.

Падането ме беше оставило без дъх, тъй като девойката се стовари върху мен, и известно време пъхтях, заслушана в бърборенето на притеснените селяни. Заваляха предположения, предложения и възклицания. Само че добре познавах ръцете, които ми помогнаха да седна, както и сините очи, вторачени загрижено в мен. Преместих поглед за част от секундата, за да се уверя, че мисията е изпълнена — момчето на кожаря, притиснало кърпичка към ухото си, се отдалечаваше бързо, незабелязано от захласнатата по новото зрелище тълпа.

Селяните, които доскоро с трепет очакваха да видят как се пролива кръв, с мен бяха олицетворение на добротата. Бързо ми помогнаха да се върна в дома на Дънкан, а там ме глезиха с бренди, чай, топли одеяла и още по-топло съчувствие. Успях да се откъсна само когато Джейми отсече, че трябва да вървим, и ме вдигна от кушетката, без да обръща внимание на възраженията на домакините ми.

Качи ме пред себе си на седлото и пое юздите и на двата коня. Опитах се да му благодаря за помощта.

— Няма нищо, моме — рече той.

— Но се изложи на риск — настоях. — Не осъзнавах, че ще е опасно за теб.

— Е… — отвърна той неопределено и продължи закачливо: — Няма да отстъпвам на някаква мъничка девойка сасенак, нали?

Попришпори конете, когато сенките край пътя се сгъстиха. Не разговаряхме много по обратния път. А когато стигнахме до замъка, се раздели с мен на портата само с шеговитото:

— Приятна вечер, госпожо Сасенак.

Но почувствах, че сме сложили началото на приятелство, малко по-здраво от клюкарстване в сянката на ябълковите дървета.