Диана Габалдон
Друговремец (7)

6.
Залата на Колъм

Малчуганът, когото госпожа Фицгибънс наричаше „младия Алек“, дойде да ме заведе на вечеря. Тя се случваше в дълго, тясно помещение с маси край всяка стена — изпод сводовете в двата края на стаята непрестанно прииждаха слуги, натоварени с подноси, копани и стомни. Косата светлина на следобедното слънце се процеждаше през високи, тесни прозорци, а по стените под тях бяха прикрепени незапалени факли за след залез.

Знамена и карирани парчета плат висяха между прозорците, наметки и хералдика във всякакви форми и размери придаваха разноцветие на каменните стени. За сметка на това повечето от събралите се под тях хора носеха нюанси на сивото и кафявото или кафеникавозеленото на ловни одежди — приглушени цветове, подходящи за укриване в лесовете.

Докато младият Алек ме водеше към срещуположния край на стаята, усещах любопитните погледи в гърба си, но повечето присъстващи учтиво се съсредоточаваха върху храната си. Вечерята никак не изглеждаше церемониална — хората се хранеха както им падне, взимаха си от подносите или ставаха и се разхождаха с дървените си чинии до шиша, на който две момчета въртяха овца над огромно огнище. Около четирийсетина души се хранеха, а десетима сервираха. Навсякъде се носеха разговори, най-вече на келтски.

Колъм вече седеше на маса на най-видното място, скрил сакатите си крака под набраздената дъбова повърхност. Кимна ми галантно и махна да седна вляво от него, до закръглена и хубавка червенокоска, която ми представи като съпругата си Летиша.

— А това е синът ми Хамиш. — Колъм сложи длан на рамото на чаровно рижо момче на не повече от седем или осем години, което отдели поглед от вечерята си само колкото да ми кимне набързо.

Разгледах момчето с интерес. Приличаше на всички останали Макензи, с високи, плоски скули и хлътнали очи. Ако не беше червенокос, щеше да е умалено копие на чичо си Дугал, който седеше до него. Двете млади девойчета до Дугал, които се засмяха в шепи и се побутнаха една друга, когато той ми ги представи, бяха дъщерите му Маргарет и Елинор.

Дугал ми се усмихна бързо, но топло, преди да грабне подноса изпод лъжицата на една от дъщерите си. Избута го към мен.

— Нямаш ли обноски, дете? — скара се той на Елинор. — Първо гостите!

Колебливо взех голямата рогова лъжица пред себе си. Не знаех каква храна ще има на вечерята и с облекчение установих, че на подноса са подредени добре познатите ми пушени херинги.

Никога не бях опитвала да ям херинга с лъжица, но не видях нищо, подобно на вилица, а и смътно съобразих, че тризъбата вилица още не е измислена.

По поведението на останалите ми стана ясно, че когато лъжицата не върши работа, използваха камите си — вечно подръка, — за да режат месото и да премахват костите. Аз нямах кама и реших просто да дъвча внимателно — приведох се напред, за да загреба една риба, ала срещнах обвинителните сини очи на Хамиш.

— Още не си казала молитва — строго рече той, намръщен. Явно ме смяташе за неверница без капчица съвест, ако не и за олицетворение на покварата.

— Ами, може би ще си така добър да я кажеш вместо мен? — осмелих се да предложа.

Очите като цветчета на метличина се ококориха от изненада, но след миг размисъл той кимна и сплете пръсти делово. Хвърли свиреп поглед на останалите, за да е сигурен, че всички показват подходящото почтително отношение. После сведе глава и напевно занарежда:

Имат някои месо, ала не могат да ядат,

а някои го нямат, ала искат,

ние имаме месо и можем да ядем

и тъй, благодарим ти, Боже. Амин.

Вдигнах поглед от набожно сплетените си пръсти и улових погледа на Колъм — усмихнах му се и леко наклоних глава към момчето му. Той сподави собствената си усмивка и кимна бавно и сериозно на сина си.

— Добре казано, моето момче. Ще раздадеш ли хляба?

Разговорите на масата се ограничаваха до спорадични молби за още храна — всички се отнасяха с подобаваща сериозност към вечерята. Установих, че апетитът ми е доста слаб, отчасти заради шока от всичко край мен и отчасти заради това, че в края на краищата просто не харесвах херинга. Овчето обаче беше много вкусно, както и хлябът — топъл, с коричка — и големи буци прясно неосолено масло.

— Надявам се, че господин Мактавиш е по-добре — рекох, докато си поемах дъх между хапките. — Не го виждам.

— Мактавиш ли? — Изписаните вежди на Летиша се извиха над сините очи. По-скоро усетих, отколкото видях как до мен Дугал вдига глава.

— Младият Джейми — рече кратко, преди да се върне към кокала в ръцете си.

— Джейми ли? Че какво му е станало на момчето? — Кръглото й лице се сви от притеснение.

— Драскотина, скъпа — успокои я Колъм, след което погледна към брат си. — Къде е той наистина, Дугал?

Може би си въобразявах, но тъмните му очи сякаш бяха изпълнени с подозрение.

Брат му вдигна рамене, без да откъсва поглед от чинията.

— Пратих го в обора, да помогне на младия Алек с конете. Най-подходящото място за него, предвид всичко. — Отвърна на погледа на брат си. — Или си имал нещо друго наум?

Колъм се замисли.

— Обора? Да, ами… Вярваш ли му достатъчно?

Дугал обърса разсеяно уста с длан и посегна към хляба.

— Кажи си, ако не си съгласен с решението ми.

Колъм поприсви устни, но каза само:

— Съгласен съм, добре ще му е там — и продължи да се храни.

Аз имах съмнения дали оборът е най-доброто място за пациент с прострелна рана, но в тази компания се въздържах от мнение. Реших да потърся Джейми на сутринта, за да се уверя, че за него се грижат достатъчно добре.

Отказах пудинга и се оттеглих от масата с обяснението, че съм уморена — в никакъв случай невярно. В изтощението си едва дочух Колъм да казва:

— Лека ви нощ, госпожо Бюшамп. На сутринта ще изпратя някого да ви вземе и да ви доведе в Залата.

Една от слугините забеляза, че вървя опипом по коридора и любезно ме заведе до стаята. Запали със своята свещ свещта на масичката до леглото от своята и по огромните камъни се разля мека светлина, а аз за миг се почувствах като в мавзолей. Ала когато тя си тръгна, отворих бродираните завеси и зловещото усещане изчезна в свежия хладен порив от прозореца. Опитах се да обмисля случилото се, но умът ми пъдеше всяка мисъл, освен тази за сън. Мушнах се под завивките, духнах свещта и се унесох, докато пред очите ми луната бавно изгряваше.

* * *

Отново възедрата госпожа Фицгибънс пристигна, за да ме събуди на сутринта, понесла нещо, подобно на пълен набор козметика на заможна шотландска дама. Оловни гребенчета за потъмняване на веждите и миглите, гърненца с корен от перуника и ориз на прах, дори нещо като прах за сенки по клепачите, макар никога да не бях виждала такъв, както и деликатна порцеланова купичка с френски руж, гравирана с ред позлатени лебеди.

Госпожа Фицгибънс носеше и раирана зелена горна пола и копринен жакет, както и жълти памучни чорапи — промяна в сравнение с дрехите от грубо платно от предния ден. Каквото и да представляваше тази „Зала“, явно беше важна. Изкуших се да настоя на личните си дрехи, просто напук, ала ме възпря споменът за погледа на дебелия Рупърт.

Освен това харесвах Колъм, въпреки че явно възнамеряваше да ме държи тук за неопределено време. Е, ще видим, мислех си, докато се стараех с ружа. Дугал беше казал, че пациентът ми е в обора, нали? А там имаше коне, с които беше възможно човек да избяга. Веднага след като приключех със Залата, щях да потърся Джейми Мактавиш.

А Залата се оказа, ами, залата — тази, в която бяхме вечеряли. Ала сега изглеждаше различно. Масите, скамейките и столчетата бяха избутани до стените, главната маса не се виждаше, заменена от голям резбован стол от тъмно дърво, покрит — така предполагах, — с традиционната носия на клана, тъмнозелено и черно с по-бледи червено-бели мотиви. По стените висяха клонки зеленика, а на пода бяха опънати черги.

Млад гайдар настройваше малкия си инструмент зад празния стол. До него се бяха наредили навярно близките съветници на Колъм: мъж със слабовато лице, тесни карирани панталони и дълга риза, оплешивяващ дребосък с украсено с брокат палто — очевидно писар, защото седеше на малка маса с мастилница, пера и хартия, — двама мускулести мъже с полички, които стояха в позата на бодигардове, а малко по-встрани — един от най-едрите мъже, които бях виждала някога.

Удивена, вперих поглед във великана. Четинеста черна коса растеше от темето му почти до веждите. Подобно окосмяване покриваше огромните му предмишници — беше навил ръкавите на ризата чак до лактите. За разлика от повечето останали мъже, великанът не изглеждаше въоръжен, с изключение на мъничък нож в единия ботуш. Едва отличавах дръжката сред гъсталака от косми по краката му, над шарените чорапи. Огромен кожен колан опасваше кръста му, ала не виждах нито кама, нито меч. Въпреки размерите си, мъжът имаше весело изражение и като че ли се шегуваше с този с карираните панталони, който до него приличаше на кукла.

Гайдарят ненадейно започна да свири — гайдата му нададе пронизителен писък, който лека-полека се превърна в нещо като мелодия.

Присъстваха около трийсет-четирийсет души, всички по-добре облечени и спретнати от гостите предната нощ. Обърнаха глави към другия край на залата, където след известна пауза в мелодията влезе Колъм, следван на няколко крачки от Дугал.

И двамата Макензи носеха очевидно церемониални дрехи — тъмнозелени полички и добре скроени палта. Палтото на Колъм беше бледозелено, а това на Дугал — червеникавокафяво. Наметките им падаха свободно пред гърдите, прикрепени с по една голяма, украсена с бижу брошка. Колъм бе пуснал черната си коса, внимателно намазана с масло и накъдрена по раменете. Тази на Дугал още беше на опашка, почти със същия цвят като палтото му.

Колъм бавно обходи цялата зала, кимаше и се усмихваше на хората и от двете си страни. Столът му се намираше до една арка. Можеше да влезе оттам, а не от противоположния край на залата. Значи беше нарочно — тази показност на недъга му и клатушкането му по дългия път към мястото му. Нарочен бе и контрастът с високия му по-малък брат, който гледаше право напред и следваше Колъм, като застана зад дървения стол.

Колъм седна и изчака за момент, след което вдигна ръка.

Мелодията на гайдата се разплете в абсурден хленч и „Залата“ започна.

Бързо ми стана ясно, че това е редовното събиране, на което владетелят на замъка Леох раздава правосъдие на подчинените си и хората, живеещи по земите му, като изслушва техните просби и решава спорове. Имаше си и протокол — плешивият писар прочиташе някое име и съответният човек заставаше пред Колъм.

Макар някои от тях да говореха английски, повечето разисквания се случваха на келтски. Вече бях забелязала, че езикът включва много въртене на очи и тропане с крак за по-голяма убедителност, така че ми бе трудно да преценя колко сериозен е даден иск само по поведението на участниците.

Точно когато реших, че един от просителите, доста опърпана особа с огромна кожена торба на врата^[1], сякаш направена от цял бобър, обвинява съседа си в най-малкото в убийство, палеж и прелюбодейство с жена му, Колъм вдигна вежди и каза нещо на бърз келтски, така че и обвинителят, и обвиняемият почти паднаха от смях. Обвинителят обърса сълзите си и кимна, като се здрависа с доскорошния си враг, а писарят разигра перото си по листа със звук на миши крачка.

Аз бях пета в програмата. Навярно мястото ми е било преценено така, че на всички в тълпата да им стане ясно колко важно е присъствието ми в замъка.

Заради мен се говореше на английски.

— Госпожо Бюшамп, бихте ли излязла напред? — обади се писарят.

Подбутната ненужно от здравата ръка на госпожа Фицгибънс, аз се спрях пред Колъм и направих доста нескопосан реверанс, както бях видяла да правят другите жени. Обувките ми не бяха нито лява, нито дясна — просто две издължени парчета оформена кожа, с които грациозните движения бяха на практика невъзможни. Тълпата се раздвижи заинтригувана, когато Колъм ме удостои с честта да стане от стола си. Подаде ми ръка, а аз я поех, за да не се пльосна по лице.

Най-после си върнах нормалната поза, ругаейки наум пантофите. Вдигнах глава и погледът ми срещна гърдите на Дугал. Явно той трябваше да поеме отговорността за посещението ми — или пленничеството ми, в зависимост от гледната точка. С интерес зачаках да науча как точно двамата братя са се разбрали да обяснят присъствието ми.

— Сър — започна Дугал, като се поклони церемониално на Колъм, — молим за снизхождението и милостта ви, що се отнася до тази дама, на която са нужни помощ и убежище. Госпожа Клеър Бюшамп, английска дама от Оксфорд, е преживяла нападение от бандити, убили най-подло слугата й, избягала е във вашите гори и там я открихме и спасихме. Молим замъкът Леох да й предложи убежище, докато… — той направи пауза и устата му се изкриви в цинична усмивка — … докато английските й роднини не научат за местоположението й и не й осигурят безопасно връщане у дома.

Не пропуснах ударението на „английските“, нито пък останалите в залата. Значи щяха да ме търпят, но и да ме гледат с подозрение. Ако беше споменал мои френски роднини, щях да съм в позицията на добре дошъл, макар и неканен гост. Щеше да ми е по-трудно да се измъкна от замъка, отколкото предполагах.

Колъм ми се поклони и ми предложи безграничното гостоприемство край огнището си, или нещо подобно. Отново направих реверанс, малко по-добре отпреди, и се върнах сред другите, споходена от любопитни и като цяло дружелюбни погледи.

Досега казусите бяха вълнували най-вече участниците. Наблюдателите често си говореха тихо и очакваха своя ред. Моето появяване обаче бе посрещнато с догадки и шушукане, но като че ли по-скоро добронамерени.

Ала сега залата се оживи още повече. Пред феодала пристъпи едър мъж, помъкнал младо момиче. Тя изглеждаше на около шестнайсет, хубава, с нацупени устни и дълга руса коса, вързана със синя лента. Застана сама пред Колъм, а мъжът зад нея занарежда нещо на келтски, като размахваше ръце и от време на време я сочеше обвинително. Сред тълпата се надигна шепот.

Госпожа Фицгибънс, седнала на здрава табуретка, проточваше врат напред. Приведох се към нея и прошепнах:

— Какво е направила?

Тя отвърна, без да движи устни или да откъсва очи от действието.

— Баща й я обвинява в разпътно поведение. Виждала се неблагопристойно с младежи срещу волята му. Иска Макензи да я накажат за неподчинението й.

— Да я накажат ли? Как?

— Шшт.

Вниманието на всички се беше насочило към Колъм, който обмисляше какво да прави с момичето и баща й. Като гледаше ту нея, ту него, той заговори. Почука намръщен с юмрук по страничната облегалка на стола и през тълпата премина тръпка.

— Реши — прошепна госпожа Фицгибънс, макар и да ми бе ясно. Решението му също ми бе ясно. Великанът се размърда, като спокойно разкопча кожения си колан. Двамата пазачи я сграбчиха за ръцете и я обърнаха с гръб към Колъм и баща й. Тя се разплака, но не възрази. Тълпата наблюдаваше с вниманието, типично за зрителите на публични екзекуции и пътни произшествия. Ненадейно от задния край на тълпата се издигна келтски глас.

Хората се обърнаха, за да видят кой говори. Госпожа Фицгибънс също се обърна и дори се надигна на пръсти. Нямах представа какво каза, ала сякаш разпознах гласа, дълбок, но мек, и изговаряше крайните съгласни малко по-рязко.

Тълпата се раздели и пред стола на феодала пристъпи Джейми Мактавиш. Наклони почтително глава към Големия Макензи и каза още нещо. Думите му предизвикаха спор. Включиха се Колъм, Дугал, дребният писар и бащата на момичето.

— Какво става? — попитах госпожа Фиц. Пациентът ми изглеждаше много по-добре, макар да беше още блед. Отнякъде беше намерил чиста риза и беше втъкнал празния десен ръкав в поличката си.

Госпожа Фиц наблюдаваше случката с огромен интерес.

— Момчето предлага да поеме наказанието вместо девойката — каза тя разсеяно и надникна над рамото на един мъж пред нея.

— Какво? Ранен е! Не може да му позволят! — Говорех възможно най-тихо, за да се слее гласът ми с тези от тълпата.

Госпожа Фиц поклати глава.

— Не знам, моме. Сега го говорят. Разрешено е мъж от собствения й клан да направи такова предложение, но момчето не е Макензи.

— Не е ли? — попитах изненадана. Очаквах всички от групичката на похитителите ми да са от клана.

— Разбира се, че не е — нетърпеливо отвърна госпожа Фиц. — Не му ли виждаш шарката на наметката?

И наистина я видях, сега, когато госпожа Фиц ми обърна внимание. Джейми също носеше наметка за лов в нюанси на зеленото и кафявото, ала цветовете бяха различни от тези на останалите мъже. Кафявото беше по-тъмно, почти като дървесна кора, с бледосини райета.

Явно последните думи на Дугал се оказаха решаващи. Съвещаващата се групичка се разпръсна и тълпата се смълча и зачака. Пазачите пуснаха момичето, което се скри сред хората, а Джейми пристъпи напред, за да заеме мястото й. Взрях се в сцената с ужас, когато посегнаха да го хванат, но той каза нещо на келтски на великана с кожения колан и двамата пазачи се отдръпнаха. Невероятно — широка, дръзка усмивка грейна за миг на лицето му. Още по-странно бе, че великанът му отвърна със същото.

— Какво каза? — попитах преводачката си.

— Избира юмруци, а не колана. Мъж може да предпочете това, жена — не.

— Юмруци?! — Нямах време за още въпроси. Изпълнителят на присъдата засили юмрук с размерите на бут пушена шунка и го заби в корема на Джейми, който се преви и се задави, останал без дъх. Мъжът изчака Джейми да се изправи, приближи се и нанесе няколко бързи удара в ребрата и ръцете. Джейми не правеше опит да се защити и само местеше центъра на тежестта си, за да не падне.

Последва юмрук в лицето. Трепнах и несъзнателно затворих очи, когато Джейми отметна глава. Изпълнителят на наказанието чакаше между ударите, като внимаваше да не събори младежа и да не го удря твърде често на едно и също място. Беше премислен побой, така че да насини и нарани, ала не и да осакати. Едно от очите на Джейми се подуваше и той дишаше тежко, но иначе не изглеждаше особено зле.

Наблюдавах на тръни, да не би някой удар да нарани повторно рамото. Превръзките ми още държаха, ала при такъв развой — едва ли задълго. Колко щеше да продължи? Всички се бяха смълчали и се чуваше само глухият сблъсък на плът в плътта и тихи стенания.

— Малкия Ангъс ще спре при първа кръв — прошепна госпожа Фиц, догадила въпроса ми. — Обикновено когато му счупи носа.

— Варварщина — изсъсках яростно. Неколцина край нас ни изгледаха укоризнено.

Изпълнителят явно беше решил, че наказанието е продължило колкото е нужно. Засили се и нанесе мощен удар — Джейми се олюля и падна на колене. Двамата пазачи избързаха да го изправят на крака и когато вдигна глава, от разбитата му уста капеше кръв. Тълпата избухна в облекчени разговори, а изпълнителят се отдръпна, доволен от изпълнената присъда.

Един от пазачите придържаше Джейми за ръката и го шамаросваше, за да му избистри главата. Момичето не се виждаше никакво. Джейми отново вдигна глава и впери поглед право в гиганта. За мое изумление отново се усмихна — окървавените устни помръднаха.

— Благодаря — рече той с мъка и се поклони, преди да се обърне. Тълпата върна интереса си към Големия Макензи и следващия казус.

Джейми излезе през вратата в отсрещния край на залата. Беше ми по-важен от раздаването на правосъдие, така че си взех довиждане с госпожа Фицгибънс и си проправих път към него.

Настигнах го в малък страничен вътрешен двор — подпираше се на един кладенец и попиваше кръв от устата си с крайчеца на ризата.

— Ето, вземи това — подадох му кърпичка от джоба си.

— Мхъ. — Приех сумтенето за благодарност.

Вдигаше се бледо, мътно слънце и на светлината му внимателно огледах младежа. Разцепена устна и зле подуто око бяха най-тежките контузии, макар че отпечатъците по челюстта и врата му също щяха да посинеят скоро.

— Прехапал ли си се?

— Мхъ. — Той се наведе и отворих устата му, като внимателно обърнах долната устна — дълбока резка и малки следи от зъби, от които се процеждаха кръв и слюнка.

— Вода — рече той с мъка и попи кървавата струйка по врата си.

— Да. — За щастие на ръба на кладенеца имаше кофа с купичка. Джейми изплакна уста и плю няколко пъти, след това си наплиска лицето.

— Защо го направи? — попитах.

— Кое? — Той се поизправи и обърса лице с ръкава си. Опипа леко устната си и потръпна.

— Защо предложи да те накажат вместо момичето. Познаваш ли я? — Не исках да любопитствам твърде много, но държах да узная в какво се корени донкихотовският жест.

— Мярвал съм я. Не сме си говорили.

— Тогава защо?

Той сви рамене, от което също потръпна.

— Голям срам щеше да е за нея да я бият в Залата. За мен е по-лесно.

— По-лесно? — повторих удивено, докато се взирах в разнебитеното му лице. Той проверяваше целостта на ребрата си, но вдигна глава и ми се усмихна лекичко.

— Да. Много е малка. Щеше да е посрамена пред всичките си познати и това дълго щеше да я мъчи. Мен само ме поочукаха, ще ми мине за ден-два.

— Но защо ти? — попитах. Въпросът сякаш му се стори странен.

— Защо не аз?

„Защо не ти ли? — прииска ми се да извикам. — Защото не я познаваш, тя нищо не значи за теб. Защото вече си ранен. Защото се иска много специален кураж, за да стоиш насред пълна зала и да позволиш огромен мъж да те налага в лицето, независимо от мотива ти.“

— Ами, мускетна сачма през трапецовидния мускул може да се счита за добра причина да не го направиш — отбелязах сухо.

Това като че ли го разведри и той докосна раната си.

— Трапецовиден, така ли се казва? Не знаех.

— Ах, ей те, момче! Намерили сте се с лечителката. Може би няма да ти трябвам тогава. — Госпожа Фицгибънс се клатушкаше, леко странично, през тесния вход към дворчето. Държеше поднос с няколко буркана, голяма купа и чиста ленена кърпа.

— Само му дадох малко вода — рекох. — Мисля, че не е лошо ранен, но не съм сигурна какво мога да сторя за него, освен да му измия лицето.

— Ах, все нещо може да се направи — рече тя спокойно. — Това око, например. Дай да погледна, момче.

Джейми услужливо приседна на ръба на кладенеца и обърна лице към нея. Месестите пръсти на жената докоснаха лилавия оток и оставиха бледи следи, които бързо изчезнаха.

— Още кървиш под кожата. Пиявиците ще помогнат. — Вдигна похлупака на купата, разкривайки няколко плужека, дълги около пет сантиметра и покрити с неприятна на вид течност. Тя загреба две от създанията и притисна едното в плътта под веждата, а другото — точно под окото.

— Когато синината се образува докрай, пиявиците не вършат работа — обясни ми тя. — Но ако такова подуване расте, значи кръвта още тече под кожата и пиявиците могат да я изсмучат.

Наблюдавах удивена и отвратена.

— Не боли ли? — попитах Джейми. Той поклати глава и плужеците се заклатушкаха гнусно.

— Не. Малко е студено, нищо повече.

Госпожа Фиц се суетеше с бурканите и бутилчиците си.

— Хората не използват пиявиците както трябва. Много помагат понякога, но ако знаеш как. Използваш ли ги на стара синина, пият здрава кръв и не вършат работа. И трябва да внимаваш, да не са твърде много наведнъж. Ще отслабят някой болен, особено ако вече е загубил кръв.

Слушах внимателно и запомнях, но искрено се надявах да не се налага да ги използвам.

— Сега, момко, изплакни си устата с това. Ще прочисти раните и ще облекчи болката. Отвара от върбова кора — обясни ми, — с малко стрит корен от перуника.

Кимнах. Помнех смътно от една стара лекция по ботаника, че върбовата кора съдържа салицилова киселина, активната съставка в аспирина.

— Върбовата кора няма ли да засили кървенето? — попитах.

Госпожа Фиц кимна одобрително.

— Да. Така става понякога. Затова после му даваш жълт кантарион в оцет. Той спира кръвта, ако го набереш по пълнолуние и хубаво го смачкаш. — Джейми послушно изплакна уста с оцетния разтвор, а очите му се насълзиха.

Пиявиците се бяха напили и се бяха се подули четворно на размерите си. Тъмната им сбръчкана кожа беше изопната и лъщеше — приличаха на мокри речни камъчета. Едната ненадейно падна и отскочи от земята в краката ми. Госпожа Фиц ловко я вдигна, въпреки килограмите си, и я пусна в купата. Хвана внимателно другата точно зад челюстите и леко подръпна.

— Не трябва твърде силно — рече тя. — Понякога се пукат. — Потръпнах неволно. — Но ако са почти пълни, лесно се откачат. Не искат ли, остави ги да паднат сами. — Пиявицата наистина се откачи лесно, оставяйки след себе си тънка струйка кръв. Обърсах раничката с крайчето на кърпата, потопено в оцетния разтвор. С изненадана установих, че пиявиците са помогнали — подуването бе спаднало значително, а окото почти можеше да премигва. Госпожа Фиц го огледа критично и реши да не използва още пиявици.

— Утре на нищо няма да приличаш, момко, дума да няма — рече тя, клатейки глава, — но поне ще виждаш с това око. Трябва ти парче сурово месо на отока и супа с малко пиво, да те подсили. Ела след малко в кухнята, ще ти намеря нещо. — Взе подноса и направи кратка пауза. — Хубаво, че го направи, момко. Лери ми е внучка, знаеш. Благодаря ти вместо нея. Дано и тя се сети, ако има някакво възпитание. — Потупа Джейми по бузата и се отдалечи с тежка стъпка.

Огледах го внимателно — старинният лек си беше свършил работата чудесно. Клепачът имаше почти нормален цвят и съвсем леко се беше подул, а раната в устната бе чиста, само малко по-тъмна от останалата тъкан.

— Как се чувстваш? — попитах.

— Добре. — Сигурно съм го изгледала недоумяващо, защото той се усмихна, леко, за да щади устата си. — Само синини са. Отново ти благодаря — лекуваш ме за трети път в три дни. Сигурно си мислиш, че само белята си търся.

Докоснах една морава следа на челюстта му.

— Не си я търсиш. Но и не бягаш от нея. — Нещо жълто-синьо се мярна в края на дворчето. Идваше момичето, Лери. Спря, щом ме видя.

— Мисля, че някой иска да говори с теб насаме — рекох. — Ще те оставя. Но още утре може да свалим превръзките на рамото ти. Ще се видим тогава.

— Да. Отново ти благодаря. — Леко стисна ръката ми за довиждане. Тръгнах си, като пътьом огледах с любопитство момичето. Отблизо беше още по-хубава, с яркосини очи и кожа като розов цвят. Когато погледна Джейми, сякаш цялата се озари. Запитах се дали галантният му жест е бил чак толкова алтруистичен.

* * *

На следващата сутрин ме събудиха писукащи птички и суетящи се хора. Облякох се и се ориентирах из ветровитите коридори на път към залата. Тя отново се беше превърнала в трапезария и слугите разнасяха огромни котли с каша и пити на жар, поръсени с меласа. Ароматът на топла храна бе толкова силен, че човек можеше почти да се облегне на него. Още не се ориентирах съвсем добре, но закуската ме укрепи достатъчно, за да поизследвам.

Открих госпожа Фицгибънс, в тесто чак до пухкавите лакти, и заявих, че искам да намеря Джейми, за да сваля превръзките и да видя как зараства раната му. Тя извика едно момче прислужник с махване на мощната си побеляла от брашно ръка.

— Малък Алек, я изтичай да намериш Джейми, новия отговорник по конете. Кажи му да дойде, за да му прегледат рамото. Ще сме в билковата градина. — Щракна рязко с пръсти и малчуганът хукна да намери пациента ми.

Госпожа Фиц заръча на една прислужница да довърши, изплакна ръце и се обърна към мен.

— Има време, докато се върнат. Искаш ли да разгледаш билковата градина? Познаваш някои растения и ако искаш, можеш да помагаш в свободното си време.

Градината, важно хранилище на лековити билки и подправки, бе сгушена в едно от вътрешните дворчета, достатъчно голямо, за да позволява слънце, ала и скрито от пролетните ветрове. Имаше си собствен кладенец. В западния край растеше розмарин, на юг — лайка, а на север — щир. В източния край се издигаше стената на замъка, допълнителен заслон от прищевките на времето. Разпознах стъблата на късни минзухари и нежните листа на киселеца в богатата черна почва. Госпожа Фиц ми посочи напръстник, тученица и ранилист, заедно с още няколко, които не познавах.

Късната пролет беше за садене. В кошницата си госпожа Фиц носеше изобилие от чеснови глави, от които щяха да поникнат летните посеви. Матроната ми я подаде, заедно с пръчка за садене. Явно достатъчно бях мързелувала — докато Колъм намереше някаква полза от присъствието ми, госпожа Фиц щеше да намира работа за човек със свободно време като мен.

— Ето, мила. Засади ги по южния край, между мащерката и напръстника. — Показа ми как да разделям главите, без да разкъсвам обвивката на скилидките, и как да ги засаждам. Простичко беше — заравях всяка скилидка в земята с тъпия край надолу, на около 4–5 сантиметра под повърхността. Госпожа Фиц се надигна от земята и изтръска полите си.

— Запази няколко глави — посъветва ме. — Раздели ги и ги посади поотделно тук-там из градината. Чесънът пази другите растения от буболечки. Лукът и белият равнец — също. Обери и мъртвите цветчета на невена, но ги запази, полезни са.

Многобройни невени осейваха градината и цъфтяха в ярко златисто. Точно тогава малчуганът, който търсеше Джейми, се появи запъхтян и съобщи, че пациентът отказвал да се откъсне от работата си.

— Вика — изпъхтя момчето, — че не е толкова зле, та да му трябва лекуване, но благодари за вниманието.

Госпожа Фиц сви рамене, макар съобщението да не беше това, на което се надявах.

— Щом не ще, не ще. Но ти, моме, може да наминеш към конните пасбища по обед. Може да не спре, за да го лекуват, но ще спре, за да яде, доколкото познавам младите момчета. Младият Алек ще се върне да те заведе дотам.

Госпожа Фиц ме остави да засадя останалия чесън и се понесе като галеон, а младият Алек я последва с подскоци.

Работих с удоволствие през останалата част от сутринта — садях чесън, обирах прецъфтели цветове, плевях и водех вечната битка на градинаря с плужеци, охлюви, бръмбари и тем подобна напаст. Ала тук се борех с тях с голи ръце, без помощта на химически средства. Така се бях вглъбила, че не забелязах кога младият Алек се е върнал — трябваше да се прокашля, за да му обърна внимание. Явно не си падаше по празните приказки, защото едва ме изчака да се изправя и да се отръскам от пръстта, преди да се шмугне през портата на дворчето.

Пасбището, където ме заведе, бе далеч от конюшните, насред голяма ливада. Три млади коня играеха жизнерадостно наблизо. Покрита с леко одеяло червеникавокафява млада кобила бе завързана за оградата.

Джейми внимателно се примъкваше от едната й страна, а тя го наблюдаваше със силно подозрение. Той постави леко длан на гърба й, като й говореше тихо, готов да се отдръпне, ако кобилата се възпротиви. Тя завъртя очи и изпръхтя, но не помръдна. Без да спира да говори, той много бавно се качи на гърба й. Кобилата се поизправи и направи крачка встрани, но той настоя, повишавайки тон.

Тогава кобилата завъртя глава и видя, че с момчето приближаваме. Надуши беда, изправи се на задните си крака и изцвили. Завъртя се към нас и притисна Джейми към оградата. Пръхтейки и ритайки със задните си крака, тя подскочи и се опита да се освободи от въжето. Джейми се претърколи от другата страна на оградата, по-далеч от копитата й. Изправи се с мъка, като ругаеше на келтски, и се обърна, за да види кой му е попречил да си свърши работата.

Когато ни видя, гръмоносното му изражение се смени с такова на учтиво гостоприемство, макар да стана ясно, че не сме се появили в най-подходящия момент. Кошницата с обяд, предвидливо дадена ни от госпожа Фиц, която наистина познаваше младите мъже, му върна голяма част от доброто настроение.

— Добре де, успокой се, зверче проклето — скара се той на кобилата, която още не се бе укротила. Джейми изпрати младия Алек да си ходи с приятелско пляскане по врата, взе от земята одеялото на кобилата, изтръска го от прахта и го разстла пред мен.

Тактично реших да не споменавам премеждията с животното, а налях бира и извадих няколко парчета хляб и сирене.

Той яде много съсредоточено, което ми напомни за отсъствието му от трапезарията преди две вечери.

— Проспах го — каза той, когато го попитах. — Когато те оставих, заспах веднага и се събудих чак вчера по зазоряване. Вчера след Залата поработих и седнах на бала слама, за да отпочина преди вечеря. — Засмя се. — Събудих се тази сутрин, още тук, а един кон ми гризеше ухото.

Стори ми се, че почивката му се е отразила добре — синините от вчера тъмнееха, ала край тях кожата бе с хубав цвят, пък и апетитът му беше голям.

Той привърши храната и обра с навлажнен пръст трохичките от ризата си.

— Добър апетит имаш — казах през смях. — Ако нямаше друго, сигурно щеше да ядеш трева.

— Ял съм трева — съвсем сериозно отвърна той. — Не е лоша, но не засища.

Изненадах се и помислих, че се шегува.

— Кога?

— Зимата, по-миналата година. Живеех без подслон — в гората, — с… с едни момчета, правихме набези през границата. Повече от седмица никак не ни вървеше, нямахме храна. От време на време някой пастир ни даваше пита, но тези хора са толкова бедни, че най-често нямат какво да споделят. Но все ще намерят по нещо, дори за непознат. Двайсетима обаче идват в повече, дори за гостоприемството на един планинец.

Той се ухили ненадейно.

— А чувала ли си… не, едва ли. Щях да попитам дали си чувала каква молитва казват пастирите.

— Не. Каква е?

Той отметна косата от очите си и изрецитира:

Хайде, сядайте на масата, да не ви събирам с пръчка,

яжте колкото коремът ви държи,

в корема, не в торбата.

Хайде, да не ви събирам с пръчката. Амин.

— Не в торбата ли? — попитах разбиращо.

Той потупа кожената торба на колана си.

— Тази.

Посегна към стрък дълга трева и го изкорени. Завъртя го между длани и главата на стръка се откъсна.

— Късно дойде зимата тогава и беше мека, иначе нямаше да издържим. Обикновено се намираше по някой заек — ядяхме ги сурови, когато не можехме да рискуваме с огън. Понякога хващахме дори дивеч, но тогава от дни не бяхме попадали на нищо.

Белите му зъби сдъвкаха стръка трева. Аз също откъснах един и го гризнах от края. Беше сладко-кисел, но не повече от 2–3 сантиметра ставаха за ядене.

Джейми хвърли остатъка от своя стрък, откъсна още и продължи да разказва:

— Беше навалял малко сняг няколко дни по-рано — само тънък слой под дърветата, навсякъде другаде — кал. Търсех плесени, нали знаеш, големите оранжеви неща, дето растат в основата на дърветата. Пробих снега с крак и стигнах до парче трева между две дървета. Явно от време на време там е греело слънце. Обикновено сърните изриват снега и я изяждат тревата чак до корените. Още не бяха стигнали до тази и си помислих: „Ако те презимуват така, защо не и аз?“ Бях толкова гладен, че бих си сварил обувките, но ми трябваха, тъй че ядох трева, чак до корените, като сърна.

— От колко време бяхте без храна? — попитах удивена.

— Три дни без нищо и седмица с по шепа каша: овес и мляко. Да — рече той, замислено загледан в стръка трева в ръката си, — зимната трева е жилава и кисела, не като тази, но не ми пречеше. — Внезапно ми се ухили широко. — Обаче не обърнах внимание на това, че сърните имат четири стомаха, а аз само един. Ужасно ме присви и дни наред имах газове. Един от по-старите ми каза, че ако ще ям трева, трябва първо да я сваря, но тогава не го знаех. И да го знаех, бях твърде гладен, за да чакам. — Той стана и се наведе да ми подаде ръка: — По-добре да се връщам на работа. Благодаря за храната, моме. — Връчи ми кошницата и се запъти към конюшните, а косата му лъщеше на слънцето като купчина златни и медни монети.

Върнах се бавно в замъка. Мислех си за хората, които живеят в студената кал и ядат трева. Чак във вътрешния двор се досетих, че съвсем съм забравила за рамото му.