Навлечените с грубо сукно рамене пред мен се разделиха, но от другата страна имаше само тъмнина. Лакътят ми се удари в нещо дървено и ръката ми изтръпна. Някой грубо ме изблъска през някакъв праг. Паднах по очи в черна смрад, оживяла от движението на невидими форми. Изпищях и размахах крайници, опитвайки се да се откопча от безбройните крачка и нападението на нещо по-голямо, което проскимтя и ме халоса здраво по бедрото.

Успях да се претърколя, но след по-малко от метър се ударих в пръстена стена и върху главата ми се посипа дъжд от пръст. Сгуших се до нея, опитвайки се да сподавя собственото си хълцане, за да чуя какво още е затворено с мен в смрадливата дупка. Беше голямо, дишаше тежко, но не ръмжеше. Прасе?

— Кой е? — разнесе се глас от пълния мрак, уплашен, но силен, предизвикващ. — Клеър, ти ли си?

— Гейли! — възкликнах и опипом се примъкнах към нея, докато сключим пръсти. Прегърнахме се здраво и се залюляхме в полумрака.

— Тук има ли и друго, освен нас? — попитах, като се оглеждах предпазливо. Дори вече свикнала с мрака, не виждах почти нищо. Някъде отгоре идваха слаби лъчи, но сенките край нас стигаха поне до раменете ни — почти не виждах лицето на Гейли, само на сантиметри от моето.

Тя се засмя с разтреперан глас.

— Няколко мишки, мисля, и други вредители. И смрад, която може да убие пор.

— Това го забелязах. Къде сме, за Бога?

— Тук хвърлят крадците. Назад!

Отгоре нещо проскърца и се изля дневна светлина. Притиснах се към стената, тъкмо навреме, за да избегна дъжда от кал и мръсотия от малкия отвор на затвора ни. Последва последно слабо тупване. Гейли се приведе и вдигна нещо. Отворът не се скри и различих малкия самун, мухлясал и омазан с мръсотия. Тя го отупа плахо с една гънка на полата си.

— Вечеря — каза. — Гладна ли си?

Дупката над нас остана отворена и празна, с изключение на нещата, с които от време на време ни замеряха минувачите. Вмъкна се слаб дъждец, а след него и любопитните пръсти на вятъра. Беше студено, влажно и изключително депресиращо. Навярно подходящо за хората, за които бе предназначено. Крадци, бездомници, богохулници, прелюбодейци… и вещици.

С Гейли се подпирахме на стената и се гушехме една в друга, без да говорим. Нямаше и какво да се каже, нито какво да се направи, освен да се въоръжим с търпение.

Дупката лека-полека притъмняваше с идването на нощта и накрая съвсем изчезна.

* * *

— Колко ли дълго ще ни държат?

Гейли се размърда и опъна крака, така че малкият овал от сутрешна светлина падна върху раираната й ленена рокля. Беше бяло-розова, макар и не в момента.

— Не дълго — каза тя. — Ще чакат църковните обвинители. Артър пишеше писма преди около месец, за да наминат на рутинна проверка. Втората седмица на октомври. Би трябвало да пристигнат всеки момент.

Тя разтърка ръце, за да ги стопли, постави ги на коленете си, насред каренцето слънчева светлина.

— Разкажи ми за обвинителите — казах. — Какво точно ще се случи?

— Не мога да знам. Не съм виждала съд на вещици, макар да съм чувала, разбира се. — Тя направи пауза за миг, мислеше. — Няма да очакват това. Щяха да дойдат, за да отсъдят за някакви имотни неразбории. Така че поне няма да водят бодач на вещици.

— Какво?

— Вещиците не усещат болка — обясни Гейли. — Нито кървят, когато ги убодеш.

Бодачът на вещици, оборудван с най-различни карфици, ланцети и други остри пособия, трябвало да провери дали това е така. Смътно си спомнях нещо такова от книгите на Франк, но бях решила, че е обичайно за седемнайсети век, не за този. От друга страна, помислих си горчиво, Крейнсмюир не беше точно център на света.

— Е, тогава не е хубаво, че няма да има бодач — казах, макар и да потръпнах леко. — Можем лесно да преминем този тест. Поне аз — добавих саркастично. — Подозирам, че от теб ще тече ледена вода.

— Не съм сигурна — отвърна тя замислено, като пренебрегна обидата. — Чувала съм за специални карфици, свивали се, когато ги притиснеш до кожата.

— Но защо? Защо някой нарочно ще доказва, че сме вещици?

Слънцето вече преваляше, но следобедната светлина обливаше дупката ни с мътно сияние. По лицето на Гейли се четеше единствено съжаление за наивността ми.

— Още нищо не разбираш, нали? Искат да ни убият. Няма значение какво е обвинението, какви са доказателствата. Ще горим.

Предната нощ шокът от нападението на тълпата и мизерното ни обкръжение не ми оставиха повече от това да се сгуша в Гейли и да чакам изгрева. С новия ден обаче започнах да си връщам самообладанието.

— Защо, Гейли? — попитах я, задъхана от напрежение. — Знаеш ли?

Въздухът в дупката беше наситен със смрадта на гнило, мръсотии и влажна почва, а пръстените стени сякаш се сближаваха, като в зле изкопан гроб.

По-скоро усетих, отколкото видях как свива рамене — стълбът светлина над нас се движеше заедно със слънцето и сега огряваше стените на затвора ни, като ни оставяше сред студен, лепкав мрак.

— Ако ти е някаква утеха — рече Гейли сухо, — съмнявам се, че са възнамерявали да хванат теб. Проблемът е между мен и Колъм — ти имаше нещастието да си с мен, когато дойдоха от селото. Ако беше в замъка, щеше да си в безопасност, нищо че си сасенак.

Думата „сасенак“, изречена в обичайния си пренебрежителен смисъл, предизвика рязък копнеж по мъжа, който ме наричаше така галено. Обвих с ръце тялото си, за да възпра някак самотата и страха.

— Защо дойде? — попита Гейли.

— Мислех, че си ме повикала. Едно от момичетата ми предаде съобщение, уж от теб.

— Аха. Лери, нали?

Облегнах се на мръсната стена въпреки отвращението си. Гейли долови движението ми и се примъкна по-близо. Приятели, врагове — при все това си бяхме единствените източници на топлина.

— Как разбра, че е била Лери?

— Тя е оставила зложеланието под възглавницата ти — отвърна Гейли. — От самото начало ти казах, че има такива, които ще ти завидят за червенокосия. Мислела си е, че без теб отново ще има шанс с него.

Онемях и няколко секунди безуспешно се мъчех да продумам.

— Но… как би могла!

Смехът на Гейли дрезгавееше от студа и жаждата, но още беше звънък.

— Който забележи как те гледа младежът, ще го разбере. Но тя вероятно не познава света достатъчно, за да усети. Нека преспи с един-двама и ще узнае, но не и сега.

— Не това имах предвид! — избухнах. — Не иска Джейми. Момичето е бременно от Дугал Макензи.

— Какво?! — Тя впи пръсти в ръката ми. — Откъде ти хрумна подобно нещо?

Казах й, че съм видяла Лери на стълбището пред стаята на Колъм, и й разказах за заключенията си.

Гейли изсумтя.

— Пфу! Чула е Колъм и Дугал да говорят за мен, затова е пребледняла. Помислила е, че Колъм е разбрал как е дошла при мен за зложеланието. Би я бичувал до кръв за такова нещо. Не позволява небогоугодни неща във владенията си.

— Ти си й дала зложеланието?

Гейли изправи рязко гръб.

— Не съм й го дала. Продадох й го.

Опитах се да я погледна в очите насред сгъстяващия се мрак.

— Какво е разликата, за Бога?!

— Съвсем ясна — отвърна тя нетърпеливо. — Беше си търговия. А аз не издавам тайни на клиенти. Освен това не ми каза за кого е. А и се опитах да те предупредя.

— Да, много благодаря — рекох саркастично. — Но… — Мозъкът ми кипеше, опитвайки се да преподреди представите ми в светлината на новата информация. — Но ако тя е оставила китката под възглавницата ми, значи е искала Джейми. Това обяснява защо ме изпрати при теб сега. Ами Дугал.

Гейли се поколеба, после сякаш взе някакво решение.

— Момичето не е бременно от Дугал Макензи.

— Откъде си толкова сигурна?

Тя потърси ръката ми в мрака. После постави дланта ми на корема си.

— Защото бременната съм аз.

* * *

— Ти.

— Аз. — Говореше простовато, без обичайната си превзетост. — Какво е казал Колъм… „Ще се погрижа за нея?“, нещо такова, нали? Е, явно това е решението му на проблема.

Дълго време мълчах и премислях.

— Гейли — рекох накрая, — тези стомашни болки на съпруга ти…

Тя въздъхна.

— Бял арсеник. Мислех, че ще го довърши, преди детето да започне да си личи, но той издържа повече, отколкото мислех, че е възможно.

Спомних си погледа на ужас и осъзнаване на лицето на Артър Дънкан, когато изскочи от дрешника на жена си в последния си ден на земята.

— Разбирам — казах. — Не е знаел, че си бременна, докато не те е видял полугола, в деня на банкета. А когато е разбрал… предполагам, е имал основания да смята, че не е от него.

Тя се позасмя слабо.

— Селитрата ми струваше скъпо, но пък се изплати до последното петаче^[2].

Потреперих и се свих по-плътно до стената.

— Затова си рискувала да го убиеш пред хора, на банкета. Щял е да те нарече прелюбодейка и отровителка. Дали е знаел, че го тровиш?

— О, знаеше. Не би ми го признал, не би го признал дори на себе си. Но знаеше. Седяхме в двата края на масата и го питах: „Искаш ли още яхния с треска, скъпи? Или още малко бира?“ И той ме гледаше с ония очи като варени яйца и казваше, че не иска, нямал апетит. Ставаше от масата и по-късно го чувах как в кухнята тайничко нагъва край долапа, мислейки си, че е в безопасност, стига да не взема нищо от мен.

Гласът й бе лековат и развеселен, все едно споделяше сочна клюка. Отново потреперих и се отдръпнах от създанието, с което споделях мрака.

— Не разбра, че е у тоника, който пиеше. Не приемаше нищо, което аз правех, а поръчваше от Лондон. За безбожни пари. — В гласа й се промъкна неприязън от разхищението. — В напитката поначало имаше арсеник и той не усещаше разлика във вкуса, когато добавях още.

Винаги бях чувала, че слабостта на убийците е в самолюбието им. Явно беше вярно — тя продължаваше да говори, като не обръщаше внимание на положението, в което се намира, и гордо описваше постиженията си.

— Беше рисковано да го убия пред толкова много хора, но трябваше да измисля нещо бързо.

Значи не е било арсеник. Спомних си сините устни на обвинителя и как изтръпнаха моите, когато го докоснах. Бърза и смъртоносна отрова.

А си мислех, че Дугал си признава за връзка с Лери. Но в този случай, дори Колъм да не одобряваше, можеше лесно да ожени брат си за девойката — тя беше неомъжена, а той вдовец.

Но прелюбодейство със съпругата на обвинителя? Това беше съвсем различно нещо. Спомних си колко са тежки наказанията за прелюбодейство. Колъм не можеше да потисне мълва от такъв калибър, но и не виждах как ще осъди брат си на бичуване или заточение. А за Гейли убийството на мъжа й може да й се е сторило по-разумно решение, пред това да я жигосат по лицето и да я хвърлят в затвора за няколко години, където щеше да мачка коноп по дванайсет часа на ден.

Значи е взела предпазни мерки, както и Колъм. И ето ме и мен, между чука и наковалнята.

— Но… детето? — попитах. — Би могла да…

Тя се изсмя мрачно.

— Случват се непредвидени неща, дружке. И на най-добрите сред нас. А щом се случи… — Тя сви рамене. — Щях да се отърва от бебето, но помислих, че може да го накарам да се ожени за мен, когато Артър умре.

В мен назря ужасно подозрение.

— Но тогава жената на Дугал е била още жива… Гейлис?

Роклята й прошумоля, когато тя тръсна глава, а един от кичурите й лъсна за миг.

— Щях и от нея да се отърва, но Бог ми спести усилията. Тогава ми се стори знак от провидението. Всичко щеше да се подреди чудесно, ако не беше Колъм Макензи.

Разтърках лактите си, за да се стопля. Вече говорех само колкото да се разсейвам.

— Дугал ли искаше, или само положението и парите му.

— О, имах достатъчно пари — каза тя със задоволство. — Знаех къде Артър държи ключа за всичките си документи. А човекът пишеше четливо, лесно подправих подписа му. През последните две години успях да си присвоя близо десет хиляди паунда.

— Но за какво?!

— За Шотландия.

— Какво? — За миг ми се стори, че не съм доразбрала. След това реших, че една от нас малко не е в ред и това не бях аз. — Как така Шотландия?

Не бях сигурна колко точно е полудяла, може би бременността й влияеше така.

— Не се бой, не съм луда.

Циничното веселие в гласа й ме накара да се изчервя и да благодаря за мрака.

— Така ли? — попитах засегната. — По собствено признание си извършила измама, кражба и убийство. По-благосклонно от моя страна би било да те смятам за луда, защото ако не си…

— Нито луда, нито извратена — каза тя решително. — Аз съм патриот.

Слънцето изгря. Издишах рязко.

— Якобит. Ти си якобит.

Беше. Това обясняваше какво ли не. Защо Дугал, който бе като огледало на мненията на брат си, бе показал такава предприемчивост в полза на дома Стюарт. И защо Гейлис Дънкан, така способна да впримчи всеки мъж, бе избрала двама толкова различни мъже като Артър Дънкан и Дугал Макензи. Единият — за парите, а другият — заради властта и влиянието му върху мнението на хората.

— Колъм щеше да е най-подходящ — продължаваше тя. — Жалко. Нещастието му е и мое. Той трябваше да е мой — единствения, когото виждах като подходящ за мен. Заедно можехме… е, какво да се прави. Само него исках и само него не можех да имам с методите на свое разположение.

— Затова си взела Дугал.

— О, да. — Беше потънала в мислите си. — Силен, с някаква власт. С някакво имущество. Хората се вслушват в него. Но не е нищо повече от краката и члена — и тя се позасмя — на Колъм Макензи. Колъм е силният. Почти колкото мен.

Самохвалството й ме дразнеше.

— Колъм има неща, които ти липсват. Например някакво съчувствие.

— А, да. Направо до мозъка на костите си — отвърна тя с ирония. — Сякаш му е от полза. Смъртта нашепва в ухото му — и отдалеч се вижда. Ако живее още две години, пак ще е много.

— А ти колко ще живееш? — попитах.

Тя обърна иронията към себе си, ала гласът й не трепна.

— Малко по-малко, предполагам. Няма значение. Успях да постигна много — десет хиляди паунда към Франция, целият регион в полза на принц Чарлз. Когато въстанието се случи, ще знам, че съм помогнала. Ако доживея дотогава.

Тя се намираше почти точно под дупката в покрива. Вече бях свикнала достатъчно с мрака, за да я отлича като блед силует, неспокоен призрак. Рязко се обърна към мен.

— Каквото и да се случи оттук нататък, не съжалявам за нищо, Клеър.

— Единствено за това, че имаш само един живот, който да отдадеш на страната си? — попитах иронично.

— Добре казано.

— Направо чудесно.

Когато се смрачи, спряхме с разговорите. Чернотата на дупката бе осезаема сила, която притискаше дробовете ми и ги задръстваше с миризмата на смърт. Свих се на кълбо опрях глава на коленете си и се предадох на дрямката, на ръба между измръзването и паниката.

— Обичаш ли го? — попита Гейли ненадейно.

Вдигнах стреснато глава. Нямах представа кое време е — отгоре светеше една звезда, но светлината й не ни достигаше.

— Кого, Джейми?

— Че кого друг? — попита сухо. — Него викаш насън.

— Не знаех, че го правя.

— Е, обичаш ли го?

Студът предизвикваше сънливост, почти ступор, но гласът на Гейли ме извади донякъде от него.

Стиснах колене и се залюлях напред-назад. През дупката вече се виждаше кадифеният мрак на ранната нощ. Обвинителите щяха да пристигнат до ден-два. Беше вече късно за увъртания, било то пред Гейли или пред мен самата. Трудно ми бе да призная пред себе си, че може съвсем скоро да умра, но ми ставаше все по-ясен подтикът на осъдените на смърт да се покаят, преди да бъде изпълнена присъдата им.

— Наистина, имам предвид — настояваше Гейли. — А не просто защото го желаеш. Знам, че е така, и с теб, и с него, но това е обичайно. Обичаш ли го?

Обичах ли го? Отвъд щенията на плътта? Дупката обезличаваше, караше ме да се чувствам като в изповедалня, а душа на прага на смъртта нямаше време за лъжи.

— Да — отвърнах и отново положих глава на коленете си.

Дълго време никоя от нас не продума и отново се зареях по границите на съня, когато я чух да проговаря пак, сякаш на себе си.

— Значи е възможно — рече замислено.

* * *

Обвинителите пристигнаха след ден. Чухме спохождащото ги оживление — виковете на селяните, тропота на коне по главната улица. Суетнята стихна, когато върволицата отмина и се насочи към площада.

— Дойдоха — каза Гейли.

Несъзнателно се хванахме за ръце — враждите ни отстъпиха пред страха.

— Е — опитах се да прозвуча смело, — предполагам, че е по-добре да ни изгорят, отколкото да ни оставят да измръзнем.

Но помръзнахме още ден. Чак след това, по обед, отвориха вратата на затвора ни и ни изведоха, за да ни съдят.

Несъмнено за да може да присъства цялата тълпа, събитието щеше да се случи на площада пред дома на Дънкан. Видях как Гейли вдига глава към ромбоидните прозорци на всекидневната, след това се извръща безизразно.

Обвинителите бяха двама, седнали на тапицирани табуретки зад донесена специално за случая маса. Единият беше извънредно висок и слаб, а другият нисък и набит. Веднага се сетих за главните герои от един американски комикс. Понеже не знаех как се казват мъжете, ги кръстих наум Мът и Джеф.

Присъстваха повечето жители на селото. Зърнах мнозина от някогашните си пациенти. Обитателите на замъка обаче ги нямаше.

Джон Макрей, тъмничарят на Крейнсмюир, прочете обвинение срещу лицата Гейлис Дънкан и Клеър Фрейзър, обвинени от Църковния съд във вещерство.

— Ще бъдат изложени доказателства, че обвинените са причинили смъртта на Артър Дънкан чрез вещерство — зачете Макрей със силен, ясен глас. — Че са причинили помятането на Джанет Робинсън, че са причинили потъването на лодката на Томас Макензи и са хвърлили върху Крейнсмюир прокоба, болест на червата…

Продължи доста дълго. Колъм се бе подготвил добре.

След това извикаха свидетелите. Повечето бяха непознати селяни — нямаше мои пациенти, за което бях благодарна.

Показанията на мнозина бяха просто безумни, а други очевидно бяха подкупени, но някои звучаха достоверно. Например показанията на Джанет Робинсън, довлечена от баща си с морава синина на лицето. Тя призна, че е заченала от женен мъж и се е домогнала до услугите на Гейлис Дънкан, за да се отърве от детето.

— Даде ми да пия отвара и ми каза три пъти да повторя едно заклинание, по новолуние — измърмори момичето, докато мяташе изпълнен със страх поглед ту към баща си, ту към Гейлис, сякаш не знаеше от кого да се страхува повече. — Каза, че така ще ми дойде.

— И така ли се случи? — попита с интерес Джеф.

— Отначало не, Ваша Чест. — Момичето заклати нервно глава. — Но пих отново и започна.

— Започнало?! Девойчето почти умря! — включи се една възрастна жена, очевидно майка й. — Каза ми само защото се беше уплашила.

Жената с охота започна да дава кървави подробности и с мъка й затвориха устата, за да се изкажат и останалите свидетели.

Като че ли никой от тях нямаше кой знае какво да каже по мой адрес, освен че съм присъствала при смъртта на Артър Дънкан и че съм го докоснала. Започнах да мисля, че всичко това наистина няма общо с мен. Може би щях да се спася. Или поне така си мислех, докато не се появи жената от хълма.

Когато застана отпред, слаба, прегърбена женица с жълта забрадка, усетих, че сме в сериозна беда. Не бе от селяните — никой не я познаваше. Беше боса и прашна от извървения път.

— Имате ли обвинение срещу някоя от жените тук? — попита високият слаб съдия.

Жената се страхуваше — не смееше да вдигне очи и да погледне съдиите. Но кимна и тълпата се смълча.

Говореше тихо и Мът я помоли да повтори.

Със съпруга й имали болно дете. Родило се здраво, но после отслабнало, спряло да расте. Решили, че е подменено от феите, и го сложили в Столчето на феите на хълма Кроик Горм. Наблюдавали, за да си вземат детето, когато им го върнат феите, но вместо това видели двете жени, надвесени над него. Вдигнали детето и започнали да мълвят странни заклинания.

Жената закърши ръце под престилката си.

— Цяла нощ гледахме, господа. И когато се стъмни, дойде огромен демон, цял черен, без звук и гък, и се наведе над младенеца.

Последва шепот от изпълнената със страхопочитание тълпа и усетих как косъмчетата по тила ми настръхват, макар да знаех, че демонът е Джейми, който е отишъл да провери дали детето е живо. Подготвих се за края на разказа.

— Зазори се и с мъжа ми отидохме да видим. И намерихме замененото, мъртво на хълма, и ни следа от нашия малчо.

Тя не издържа и скри лице в престилката си.

Сякаш жената бе някакъв знак мъката да започне и за мен, тълпата се раздели, за да пусне Питър говедаря. Изстенах наум, когато го видях. Бях усетила как емоциите на тълпата се обръщат против мен в последните минути — трябваше ми само този човек да излезе и да разкаже за водния кон.

Наслаждавайки се на мига си известност, той изпъна гръб и изпъна показалец към мен.

— Ей тази тук е истинска вещица, господа! С двете си очи я видях да призовава воден кон от водите на Злото езеро, за да изпълни повелята й! Огромно създание, като бор високо, с врат като синя змия, очи като ябълки, дето с един поглед могат да ти изцедят душата.

Съдиите изглеждаха впечатлени от тези показания и си зашептяха, докато Питър ме гледаше яростно с поглед, който сякаш казваше: „Сега ще видиш!“.

Накрая дебелият съдия прекрати съвещанието и направи знак на Джон Макрей.

— Тъмничар! — Съдията се обърна и посочи Питър. — Изведи този оттук и го заключи на позорния стълб за публично пиянство. Това е тежък съд. Нямаме време за обвиненията на безумец, на когото му се привиждат водни коне, когато се напие!

Говедарят беше толкова вцепенен, че дори не се възпротиви, когато Макрей го хвана за ръката и го изведе. Само ме изгледа паникьосано. Не устоях да му махна за довиждане.

След това кратко разсейване на напрежението обаче нещата бързо се влошиха. Една след друга се заизреждаха жени и девойки, които си купували отвари и амулети от Гейлис, за да причинят някому болест, да се отърват от нежелана бременност или да накарат някого да се влюби в тях. Всички без изключение се кълняха, че магиите са проработили — впечатляващо като за знахарка, замислих се цинично. Никой не ме замеси в тази част от обвинението, но няколко от тях казаха — с право, — че често са ме виждали в стаята с билките на Гейлис, да й помагам в приготвянето на цярове.

Но пък още толкова хора излязоха отпред и потвърдиха, че съм ги излекувала по най-обикновени начини, без никакви заклинания, амулети и тем подобни вещерски прийоми. Предвид натиска да бъдем осъдени, тези хора бяха проявили сериозно самообладание, за да свидетелстват в моя полза — и им бях благодарна за това.

От дългото стоене ме боляха краката — съдиите разполагаха с някакви удобства, но не и ние. Когато обаче се появи следващият свидетел, съвсем забравих за краката си.

С усет към драматичното, който си съперничеше с този на Колъм, отец Байн отвори рязко вратите на църквицата си и се появи на площада, подпирайки се на дъбова тояга. Бавно стигна до средата на площада, наклони глава към съдиите и се обърна, за да огледа тълпата, докато погледът му не превърна шума на множеството в тихо, неспокойно мърморене. Когато заговори, сякаш бичуваше събралите се.

— Съд връз вас е туй, люде на Крейнсмюир! „Пред лицето Му върви пораза, а по стъпките Му — палещ вятър.“^[3] Да, оставихте се да ви изкусят встрани от праведния път! Посяхте вятър и сега сред вас върлува бурята!

Втренчих се в отеца, изумена от дар словото му. Или може би реториката му се удаваше само в криза. Той продължи:

— Поразата ще ви оглозга и ще загинете за греховете си, ако не се покаете! Въвели сте всред себе си блудницата вавилонска… — това навярно бях аз, предвид как ме изгледа — и сте продали душите си на Врага, та тъй да скътате английската усойница в пазвата си. И сега мъстта на Всемогъщия Бог е сред вас. „За да те спаси от жената на другиго, от чуждата, която подслажда думите си, която е оставила другаря на младостта си и е забравила завета на своя Бог. Домът й води към смърт, и пътеките й — към мъртъвци“^[4] Покайте се, люде, преди да стане късно! Паднете ничком, думам, и измолете прошка! Изхвърлете английската блудница и се отречете от съглашението със Сатаната!

Той сграбчи броеницата от колана си и размаха голямото дървено разпятие към мен.

Колкото и да бе интересно всичко това, Мът ставаше неспокоен. Може би професионална завист.

— Хм, ваше преподобие — каза той и му се поклони леко, — имате ли доказателства срещу тези жени?

— Имам. — След експлозията от ораторско майсторство Байн вече се бе поуспокоил. Изпъна заплашително показалец към мен и пряко волята си почти пристъпих назад. — По пладне преди две седмици, във вторник, срещнах тази жена в градините на замъка Леох. С неестествените си сили тя насъска глутница хрътки срещу мен, те ме събориха и бях в смъртна опасност. Ранен в крака, аз се опитах да избягам. Жената се опита да ме примами с греховната си сладострастност, но когато устоях, тя ме прокле.

— Що за проклети безсмислици! — възкликнах възмутено. — Това е най-абсурдното преувеличение, което съм чувала.

Отецът обходи с поглед наблюдателите, после го прикова към мен, помътнял и лъскав от треска.

— Отричаш ли, жено, че изрече тези думи? „Ела с мен, свещенико, или раната ти ще загние и гнояса?“

— Е, карай по-леко с подбора на думи… но да, нещо такова — признах.

Стиснах зъби победоносно, той отметна долната част на расото си. Бедрото му бе обвито с превръзка, оцапана със засъхнала кръв и пожълтяла от гной. Плътта около раната се бе надула под превръзката, а по крака се разклоняваха зловещи на вид червени ивици.

— Исусе Христе, човече! Кръвта ти е отровена. Трябва някой да се погрижи за това, или ще умреш.

Шокираните хора от тълпата си зашепнаха. Дори Мът и Джеф изглеждаха стреснати.

Отец Байн бавно поклати глава.

— Чувате ли я? — попита той множеството. — Наглостта на жената не познава граници. Проклина ме със смърт, човек на Бога, пред самия Църковен съд!

Превъзбудените звуци от тълпата се усилиха. Отец Байн отново проговори, като повиши глас, за да го чуват по-добре.

— Оставям ви да отсъдите според собствените си очи и уши, и заповедта Божия: „Магьосница жена да не оставиш!“.

* * *

Драматичните доказателства на отец Байн сложиха край на показанията. Явно никой не искаше да се съревновава с това изпълнение. Съдиите обявиха кратка почивка и получиха храна и напитки от странноприемницата. За обвинените нямаше подобни удобства.

Подръпнах пробно кожените ремъци, с които бях вързана. Проскърцаха, но не поддадоха и на сантиметър. Това, помислих си, опитвайки се да изтласкам на заден план паниката, е моментът, когато напетият млад герой разделя тълпата с коня си, изблъсква уплашените селяни и спасява припадничавата героиня.

Но моят собствен напет юнак пиеше бира по горите заедно със застаряващ гей благородник и колеше невинни сърни. Малко вероятно беше, помислих си и стиснах зъби, Джейми да се върне навреме, дори за да събере пепелта ми и да я погребе, преди вятърът да я разнесе по четирите посоки.

Вглъбена в нарастващия си страх, отначало не чух тропота на копита. Едва когато жуженето на тълпата и обърнатите в противоположната посока глави привлякоха вниманието ми, дочух ритмичния звук, ехтящ по камъните на главната улица.

Възклицанията станаха по-силни и тълпата се раздели, за да пусне ездача, когото все още не можех да видя. Въпреки доскорошното си отчаяние почувствах слаба, нелогична надежда. Ами ако Джейми се беше върнал по-рано? Може би херцогът е бил твърде настоятелен или сърните — твърде малко. Надигнах се на пръсти, за да видя лицето на наближаващия ездач.

Хората се бутаха, за да пуснат коня, който подаде дългия си нос между двама мъже най-отпред. Пред изумените погледи на всички — включително и моя, — от коня слезе мършавият Нед Гауън.

Джеф го огледа изумен.

— А вие, сър, сте? — Несъмнено неохотната му вежливост бе породена от сребърните токи на обувките на Нед, както и от кадифеното му палто — работата за главатаря на Макензи се отплащаше добре.

— Казвам се Едуард Гауън, Ваша Светлост — изрече той ясно. — Адвокат.

Мът се прегърби и се поразмърда на табуретката. Дългото му тяло явно вече усещаше напрежението от часовете седене на едно място. Изгледах го втренчено, пожелавайки му да получи херния. Ако щях да изгоря, задето урочасвах хората, нека поне ми се получи веднъж.

— Адвокат ли? — избоботи той. — И какво ви води тук?

Сивата адвокатска перука на Нед Гауън се наклони в извънредно прецизен официален поклон.

— Дошъл съм да предложа услугите си на госпожа Фрейзър, Ваша Светлост — каза той, — изтънчена дама, която със собствените си очи съм виждал да прилага лечебното изкуство с внимание и милосърдие, които не отстъпват на познанията и майсторството й.

Много добре, помислих си. От самото начало започва да движи нещата в наша полза. В другия край на площада Гейли се поусмихна, наполовина възхитено, наполовина подигравателно. Нед Гауън бе необичаен чаровен принц, но точно сега не бях придирчива. Какъвто закрилник дойде — такъв.

С поклон към съдиите и още един, не по-малко церемониален, към мен самата, Нед Гауън изпъна гръб, както му бе привично, вкара палци в гайките на панталона си и се подготви с цялата романтичност на старото си галантно сърце да се бори, използвайки най-силното оръжие на закона — смазващата скука.

Определено бе скучен. Със смъртоносната точност на автоматизирана месомелачка той взимаше под внимание всяко обвинение и го разкъсваше с острието на законите и прецедентите.

Бе благородно представление. Говореше. Говореше. И още — спираше сякаш само за да получи допълнителни въпроси от мъжете на скамейката, но всъщност просто си поемаше дъх за поредния порой от думи.

Дребният възрастен мъж държеше живота ми в ръцете си, а бъдещето ми зависеше изцяло от красноречието му. Би трябвало да не пропускам и думичка от пледоарията му. Вместо това най-неблагодарно се прозявах, неспособна да покрия уста, и пристъпвах от крак на крак, молейки се да ме изгорят и да се свършва с това мъчение.

Тълпата сякаш се чувстваше по същия начин, а вълненията от сутринта отстъпиха пред отегчението, докато малкият спретнат гласец на господин Гауън не спираше да бае. Хората се разотиваха, сетили се ненадейно за неиздоените си крави и неизметените си подове, уверени, че няма да последва нищо интересно, докато този глас не млъкне.

Когато Нед Гауън най-после приключи с първоначалното изложение, вече се смрачаваше — тантурестият съдия, когото бях нарекла Джеф, обяви, че съдът ще се събере отново на сутринта.

След като известно време се съвещава с Нед Гауън и Джон Макрей, той позволи да ме отведат в странноприемницата, съпроводена от двама едри селяни. Хвърлих поглед през рамо — отвеждаха Гейли в обратната посока. Тя вървеше бавно и отмерено, отказваше да я пришпорват и пренебрегваше обкръжението си.

В тъмната стаичка в пристройката на хана най-сетне премахнаха ремъците от китките ми и донесоха свещ. Пристигна Нед, с бутилка бира и поднос с месо и хляб.

— Имам само няколко минутки с теб, скъпа, и ми струваха скъпо, затова слушай внимателно. — Дребният мъж се приведе съзаклятнически към мен. Очите му бяха ясни и не изглеждаше преуморен, въпреки леко поразместената перука.

— Господин Гауън, така се радвам да ви видя — рекох искрено.

— Да, да, скъпа, но сега нямаме време. — Потупа ръката ми благосклонно, но и забързано.

— Успях да ги убедя да разгледат случая ти отделно от този на вещ… на госпожа Дънкан. Това може да ни е от помощ. Явно не са имали намерение да арестуват и теб, а си била затворена само защото си била при нея.

— И все пак — продължи той — има опасност за теб, няма да го крия. Настроенията в селото не са много ласкави. Какво те е прихванало — попита необичайно разгорещен, — та да докоснеш онова дете? — Отворих уста, но той махна с ръка. — Няма значение. Трябва да използваме факта, че си англичанка, но не защото това те прави странна, а защото те прави невежа, и да си спечелим възможно повече време. То работи в наша полза, защото най-зловещите от тези процедури се случват насред истерия, когато доказателствата биват пренебрегнати в името на това да се утоли кръвожадността на тълпата.

Кръвожадност. Точно тази емоция бях видяла по лицата в тълпата. Тук-таме се мяркаше съмнение или съчувствие, но да застанеш срещу разяреното множество се иска силен характер, а в Крейнсмюир липсваха такива. Не, поправих се. Имаше един — този дребен единбургски адвокат, корав като пословичния стар ботуш, на който така приличаше.

— Колкото повече протакаме — каза той благоразумно, — толкова по-малко склонни ще са останалите да действат прибързано. Така че — и той постави длани на коленете си — твоята роля утре е да мълчиш. Ще говоря само аз и дано, в името на Бога, това да е достатъчно.

— Струва ми се добра идея — казах и уморено опитах да се усмихна. Погледнах към входната врата на хана, откъдето се чуваха силни гласове. Господин Гауън забеляза и кимна.

— Да. След малко те оставям. Ще преспиш тук.

Той се огледа със съмнение. Помещението се използваше най-вече за съхранение на излишни предмети и запаси, беше студено и тъмно, но и многократно по-добро в сравнение с онази дупка.

Вратата се отвори и от мрака се оформи силуетът на ханджията, който се взираше в нас на бледата трепкаща светлина на свещта. Господин Гауън стана, но го хванах за ръкава. Исках да узная нещо.

— Господин Гауън… Колъм ли ви изпрати?

Той се поколеба, но въпреки професията си оставаше безупречно честен.

— Не. — Той се смути и добави: — Дойдох… сам.

Нахлузи шапката на главата си и се обърна към вратата с едно бързо „Лека вечер“, преди да се скрие сред тълпата в претъпкания хан.

Не се бяха готвили за отсядането ми, имаше само малка стомна вино и хляб — този път чист, — върху една от бъчвите, а на земята бе сгънато старо одеяло.

Увих се в него и седнах на една от по-малките каци, за да ям и да помисля.

Значи не го беше изпратил Колъм. Дали изобщо знаеше, че господин Гауън смята да идва? Сигурно беше забранил на когото и да било да слиза в селото, за да не се замесва в лова на вещици. Човек можеше да усети с кожата си вълните на страх и истерия в селото — усещах ги отвъд стените на нищожното си убежище.

В главното помещение на хана избухна някакъв шум и ме разсея. Може би просто отлагахме неизбежното. Но на ръба на смъртта бях благодарна дори за един час повече живот. Увих се в одеялото, дръпнах го над главата си, за да не чувам звуците от хана, и се помъчих да не чувствам нищо друго, освен благодарност.

* * *

След извънредно неспокойна нощ ме събудиха по зазоряване и отново ме отведоха на площада, макар съдиите да пристигнаха едва час след това.

Спретнати и добре хапнали, те се заеха за работа. Джеф се обърна към Джон Макрей, който се бе върнал на мястото си зад обвинените.

— Неспособни сме да преценим вината по силата на досега изложените доказателства.

Новосъбралата се тълпа избухна в негодувание — явно сами бяха стигнали до присъда, но Мът ги укроти с очи като свредели, които насочи право към младежите най-отпред. Те млъкнаха като кучета, полети с ледена вода. Редът бе възстановен и той обърна ъгловатото си лице към тъмничаря.

— Проводете затворниците към езерото, ако обичате.

Тълпата отново се разшумя, този път от доволно очакване, и най-лошите ми подозрения се потвърдиха. Джон Макрей хвана под ръка мен и Гейли, но получи и много помощ. Освирепели пръсти сграбчваха роклята ми, щипеха ме и ме бутаха. Някакъв идиот бе донесъл барабан и сега удряше по него. Тълпата напяваше нещо като химн в ритъма, но не разбирах думите насред подвикванията. Не исках и да знам.

Върволицата се понесе по една ливада, надолу към брега на езерото, където се намираше малък дървен кей. Стигнахме до края му, където вече ни чакаха двамата съдии. Джеф се обърна към тълпата по брега.

— Извадете въжетата! — Последва нов шум от тълпата, а хората се споглеждаха очаквателно, докато някой не се появи с две парчета въже. Макрей ги взе и ме приближи неохотно. Погледна към съдиите, което сякаш му даде кураж.

— Бъдете така добра да си свалите обувките, госпожо — нареди ми той.

— Какво по дяв… Защо? — Скръстих ръце.

Той премигна, явно неподготвен за отпора ми, но един от съдиите го изпревари.

— Това е процедурата за водния съд. Обвинената във вещерство ще бъде завързана с две въжета, от левия палец на ръката до десния на крака, и обратно. А след това…

Той хвърли красноречив поглед към водите на езерото. В калта на брега стояха боси двама рибари, навили крачолите на панталоните си, привързани с коноп. Единият ми се ухили и хвърли малък камък към стоманеносивата повърхност. Той подскочи веднъж и потъна.

— Когато влезе във водата — намеси се ниският съдия, — виновната вещица ще се понесе по нея, защото чистота на течността ще отхвърли покварената й особа. Невинната ще потъне.

— Значи имам избор да ме осъдите като вещица или да ме оневините и да ме удавите — сопнах се. — Не, благодаря!

Стиснах лакти, опитвайки се да потисна тръпките, вече постоянна част от плътта ми.

Ниският съдия се наду като уплашена жаба.

— Няма да говориш пред съда без разрешение, жено! Как смееш да отказваш законен разпит?

— Как смея да откажа да ме удавите? Лесно!

Твърде късно зърнах Гейли, която тръскаше диво глава, така че косата й се вееше покрай лицето.

Съдията се обърна към Макрей.

— Съблечи я и я бичувай — каза с равен тон.

През пелената от изумление чух дружно ахване, може би от шок — а всъщност от предвкусване на добро зрелище. Разбрах какво значи омраза. Не тяхната. Моята.

Не си направиха труда да ме върнат на площада. Нямах почти нищо за губене, така че ги затрудних, доколкото можах.

Груби ръце ме заблъскаха напред, дърпайки блузата и корсета ми.

— Пусни ме, скапано говедо! — извиках и изритах грубиянина там, където знаех, че най-много ще го заболи. Той се свлече със стон, но бързо бе скрит от кипящото множество на разкривени от викове лица. Сграбчиха ме за ръцете и ме задърпаха напред, като ме повдигаха над падналите в хаоса хора.

Някой ме удари в стомаха и ми изкара въздуха. Корсетът ми бе станал на парчета, затова не падна и остатъкът от него. Никога не съм страдала от особена свенливост, но полугола сред подигравките на тази тълпа и с потни длани на гърдите ми, се изпълних с омраза и омерзение, каквито дори не бях си представяла.

Джон Макрей върза ръцете ми пред тялото, като остави около метър свободно въже. Имаше достойнството да изглежда засрамен, но не смееше да вдигне поглед и бе ясно, че не мога да очаквам нито помощ, нито пощада — той бе на милостта на тълпата, също както и аз.

Гейли навярно минаваше през същото — зърнах платиненорусата й коса, развята на внезапно появилия се вятър. Макрей прехвърли свободното въже през един клон и ръцете ми се опънаха над главата. Стиснах зъби и яростта си — само с нея можех да се сражавам срещу страха си. Атмосферата беше наситена с бездиханно очакване, сред което току се дочуваше превъзбудена реч или подвикване.

— Давай, Джон! — извика един мъж. — Дай й да разбере!

Джон Макрей, наясно с театралния аспект на професията си, направи пауза, хванал бича на нивото на кръста си, и огледа тълпата. Направи крачка напред и внимателно ме намести с лице към дървото — почти докосвах кората. Отстъпи назад, вдигна бича и замахна.

Шокът бе по-лош от болката. Едва след няколко удара всъщност осъзнах, че тъмничарят се старае да ми спести по-голямата част от наказанието. Но един-два удара бяха достатъчно силни, за да разранят кожата — почувствах рязкото жило на ударите.

Бях стиснала здраво очи, притиснала буза към дървото, опитвах се да си се представям другаде. Внезапно обаче чух нещо, което ме върна веднага.

— Клеър!

Въжето около китките ми се поотпусна достатъчно, за да се извърна рязко с лице към тълпата. Ненадейното ми движение попречи на следващия удар на тъмничаря, който улучи единствено въздуха, изгуби равновесие и си удари главата в един клон. Това имаше много добър ефект върху множеството, което го заля с обиди и подигравки.

Косата ми падаше в очите, залепнала към лицето ми от сълзи, пот и мръсотията от затвора. Тръснах глава и хвърлих поглед настрани. Той потвърди чутото.

Джейми се блъскаше през тълпата с поморавяло от ярост лице и безскрупулно се възползваше от размерите си.

Чувствах се като американския генерал Маколиф при Бастон^[5], който току-що е зърнал Трета армия на Патън, дошла да го избави. Въпреки ужасния риск за Гейли, за мен и вече и за Джейми, никога не съм била толкова щастлива да видя някого.

— Мъжът на вещицата! Женихът й! Смрадлив Фрейзър! — Подобни епитети се разнесоха сред останалите обиди към мен и Гейли. — Хванете го и него! Изгорете ги! Всичките ги изгорете!

Истерията на тълпата, временно разсеяна от залитането на Макрей, отново се издигаше до трескави височини. Джейми бе спрял, възпрепятстван от увисналите на ръцете му помощници на тъмничаря. Опита се да стигне до колана си и единият от мъжете го удари силно в стомаха.

Джейми се попреви, но се изправи мигновено и заби лакът в лицето на нападателя си. Освободил едната си ръка, той пренебрегна отчаяните опити на другия мъж да го възпре. Взе нещо от кожената си торба и го хвърли, като извика:

— Клеър! Не мърдай!

Няма и накъде, помислих си замаяно. Видях пред лицето си размазано петно и понечих да се отдръпна, но спрях тъкмо навреме. Размазаното петно се спусна над мен, изтрака и ме удари в ухото, а черните мъниста на броеницата почти се нанизаха на врата ми. Или не съвсем — висеше накриво, закачена наполовина на врата ми и наполовина на дясното ми ухо.

Тръснах глава с насълзени от удара очи и огърлицата се намести на врата ми, а разпятието се люшна между голите ми гърди.

Лицата от предния ред се взираха в мен със смесица от ужас и озадаченост. Ненадейната тишина подейства и на тези зад тях и ревът постепенно утихна. Гласът на Джейми обикновено не бе висок дори когато се гневеше, но сега отекна в тишината — силен и рязък.

— Свалете я!

Тези край мен се бяха отдалечили, а тълпата се раздели пред него. Тъмничарят го гледаше зяпнал и вцепенен.

— Казах, свали я! Веднага!

Тъмничарят най-после се отърси от апокалиптичното видение на червенокосата смърт пред него, размърда се и потърси камата на колана си. Прерязаното въже се раздели рязко и ръцете ми се отпуснаха безсилно. Боляха ме от напрежението. Препънах се и щях да падна, но силна, позната длан ме сграбчи за лакътя и ме вдигна на крака. След това лицето ми срещна гърдите на Джейми и нищо друго не ме интересуваше.

Може би съм загубила съзнание или просто така ми се струваше от огромното облекчение. Ръката на Джейми ме придържаше през кръста, а наметката му бе върху раменете ми и най-сетне нещо ме скриваше от погледите на селяните. Глъчта отново се надигаше, но не бе налудничавата кръвожадна радост от преди.

Гласът на Мът — или може би Джеф? — се чуваше насред объркването.

— Кой си ти? Как смееш да се месиш в този съд?

По-скоро усетих, отколкото видях как тълпата се бута напред. Джейми бе едър и въоръжен, но сам. Свих се в него под гънките на наметката му. Дясната му ръка ме притисна по-здраво, а лявата посегна към ножницата. Сребристосиньото острие просъска заплашително и остана извадено наполовина, а хората най-отпред рязко спряха.

Съдиите бяха от друг сой. Иззад гърба на Джейми виждах, че Джеф го гледа свирепо. Мът изглеждаше по-скоро объркан, отколкото раздразнен.

— Смееш да извадиш оръжие срещу Божията справедливост? — сопна се тантурестият съдия.

Джейми извади целия меч и заби бляскавата стомана в земята. Дръжката трептеше от силата на движението.

— Вадя го в защита на тази жена и на истината — каза той. — Ако някой понечи да сложи ръка върху кое да е от двете, ще отговаря пред мен, а след това пред Бог, в този ред.

Съдията премигна, сякаш неспособен да повярва на ушите си, след което отново се впусна в атака.

— Нямате място сред този съд, сър! Искам незабавно да предадете затворничката. Със собственото ви поведение ще се разправим скоро!

Джейми огледа хладно съдиите. Под бузата ми сърцето му биеше яростно, но ръцете му бяха непоклатими — едната върху дръжката на меча, другата върху камата в колана.

— Колкото до това, сър, врекох се пред Божи олтар да защитавам тази жена. Ако ми казвате, че смятате собствения си авторитет над този на Всевишния, нека отбележа, че не споделям мнението ви, сър.

Последвалото мълчание се наруши, когато някой се изхили смутено, последван от неколцина други. Симпатията на тълпата определено не бе на наша страна, но инерцията, повлякла ни към катастрофалния изход, за момента бе овладяна.

Джейми постави длан на рамото ми и ме обърна. Не можех да понеса лицата в множеството, но знаех, че трябва да се обърна към тях. Вирнах брадичка, доколкото можах, а очите ми се съсредоточиха оттатък хората, в малка лодка насред езерото. Взирах се в нея, докато не ми се насълзиха очите.

Джейми завъртя наметката върху мен, като я смъкна колкото да се виждат раменете и вратът ми. Докосна черната броеница и я залюля леко.

— Този камък изгаря плътта на вещиците, нали? — попита той съдиите. — Още повече — кръстът на Исус. Но вижте.

Подхвана мънистата с показалец и вдигна разпятието. Кожата ми не бе наранена, само мръсна от пленничеството. Тълпата ахна и се разшумя.

Кураж, стоманено самообладание и инстинкт към показността. Колъм Макензи с право се тревожеше от амбициите на Джейми. И предвид боязънта му от това, че мога да разкрия кой е бащата на Хамиш, или поне да посея съмнение, бе разбираемо и защо беше сторил това на мен. Разбираемо, но непростимо.

Настроението на тълпата бе крайно несигурно. Кръвожадността се разсейваше, но все още можеше да ни залее, ако получеше тласък. Мът и Джеф се спогледаха нерешително — сепнати от последния развой, за момента бяха изгубили контрол над ситуацията.

Гейлис Дънкан излезе от окопа и право в огъня. Нямам представа дали тогава все още е имало шанс за нея. Във всеки случай тя преметна предизвикателно коса през рамо и се прости с живота си.

— Тази жена не е вещица — рече простичко. — Но аз съм.

Показното на Джейми, колкото и да бе добро, не можеше да се мери с това. Последвалият рев удави напълно гласовете на съдиите, които се мъчеха да задават въпроси.

По нищо не личеше какво мисли, както винаги — челото й бе ясно и гладко, а големите зелени очи сияеха сякаш развеселено. Стоеше с дрипите си, изпънала гръб, омазана с мръсотия, вперила поглед надолу към обвинителите си. Когато хората се поукротиха, тя заговори, като не благоволи да повиши тон и така накара всички да млъкнат, за да я чуват.

— Аз, Гейлис Дънкан, признавам, че съм вещица и булка на Сатаната. — Последваха нови викове и тя изчака със съвършено търпение да спрат. — Подучена от своя Властелин, убих с вещерство своя съпруг Артър Дънкан.

Стрелна ме косо с поглед и се поусмихна. След това очите й се извиха към жената с жълтата забрадка, но не промениха изражението си.

— От злоба направих магия на подмененото дете, та да умре и човешкото дете да остане с феите.

Тя се завъртя и ме посочи.

— Възползвах се от невежата Клеър Фрейзър и я използвах за целите си. Но тя нито участваше, нито дори знаеше какво правя, нито пък служи на моя Властелин.

Тълпата отново мърмореше, хората се бутаха, за да погледнат по-отблизо. Тя протегна ръце към тях с дланите навън.

— Назад! — Ясният й глас изплющя като камшик, с приблизително същия ефект. Тя отметна глава към небето и застина, сякаш слушаше.

— Чуйте! — провикна се. — Чуйте вятъра, що го предшества! Страхувайте се, люде на Крейнсмюир! Властелинът ми иде на крилете на вятъра!

Сведе глава и изпищя високо и страховито, победоносно. Очите й не мигаха и не трепваха, като в транс.

Вятърът наистина се усилваше — откъм далечния край на езерото по небето препускаха буреносни облаци. Хората се заоглеждаха неспокойно. Неколцина се отделиха от краищата на тълпата и избягаха.

Гейли започна да се върти — косата й се ветрееше бясно, ръката й бе изпъната нагоре като на балерина. Наблюдавах я стъписана.

Косата й криеше лицето. При последното завъртане обаче тя я отметна, така че ясно видях изражението й. Маската на транса бе изчезнала, а устата й оформи една-едничка дума. След това Гейли отново се обърна към тълпата и продължи да крещи.

Думата беше „Бягайте!“.

Ненадейно спря да се върти и с вид на диво тържество сграбчи остатъците от корсета си и го скъса отпред. Достатъчно, за да покаже на всички тайната, която бях научила, свита до нея в дните ни на пленничество — тайната, която Артър Дънкан бе научил часове преди смъртта си. Парчетата плат изпопадаха, откривайки шестмесечната й бременност.

Бях напълно неспособна да помръдна, но Джейми не се колеба. Сграбчи ме с една ръка, стиснал меча с другата, и се хвърли в тълпата, разблъсквайки хората с лакти, колене и дръжката на оръжието, за да се добере до ръба на езерото. Свирна пронизително през зъби.

Прехласнати по зрелището под дъба, отначало малцина осъзнаха какво се случва. След това, когато завикаха и започнаха да посягат към нас, по коравата пръст над брега отекнаха копита.

Донас не харесваше хората и много искаше да го покаже. Ухапа първата ръка, понечила да хване сбруите му, и мъжът падна назад с викове и окървавена ръка. Конят се изправи на задните си крака, изцвили и размаха копита във въздуха. Неколцината насочили се към него смелчаци внезапно изгубиха интерес.

Джейми ме метна на седлото като торба със зърно и се качи с плавно движение. Разчисти път със свирепи махове на меча си и обърна Донас през тълпата. Хората се втурнаха да се спасяват от яростните атаки на зъби, копита и острие, а ние успяхме да наберем скорост и да оставим зад себе си езерото, селото и Леох. От удара в седлото нямах дъх, за да говоря, за да крещя.

Защото не се бях вцепенила от издутия корем на Гейли, а от нещо друго, което ме смрази до мозъка на костите. Докато тя се въртеше, изпънала ръце, видях това, което и тя бе видяла, когато ме съблякоха. Белег на едната й ръка. В тази епоха бе знак на вещица, на маг, а всъщност бе болезнено обикновен белег от ваксинация срещу едра шарка.

* * *

Дъжд трополеше по водата и облекчаваше болката от подутото ми лице и претритите китки. Загребах шепа вода от потока и пих бавно и с благодарност.

Джейми изчезна за няколко минути и се върна с тъмнозелени сплеснати листа. Бе сдъвкал няколко и изплю кашата в дланта си. Натъпка още листа в устата си и ме обърна с гръб към себе си. Разтърка внимателно гърба ми със сдъвканите листа и щипещата болка значително намаля.

— Какво е това? — попитах в опит да си върна самообладанието. Още треперех и подсмърчах, но сълзите от безпомощност вече пресъхваха.

— Пореч — отвърна той приглушено заради листата в устата си. Изплю и тях и ги наложи на гърба ми. — Не само ти знаеш природни цярове, сасенак.

— Какво е… какво е на вкус? — попитах, преглъщайки с мъка риданията.

— Отвратително — отвърна той лаконично. Привърши и леко постави наметката си върху раменете ми.

— Няма… — Той се поколеба, но продължи: — Прорезите не са дълбоки и няма да… останат. — Говореше смутено и малко рязко, но ме докосваше изключително внимателно и отново се разплаках.

— Съжалявам — измърморих, докато бършех нос с крайче на наметката. — Не знам какво ми става. Не знам защо не мога да спра да плача.

Той сви рамене.

— Предполагам, че досега никой не се е опитвал да те нарани нарочно, сасенак. Сега си стресната не само от болката, но и от това.

Той повдигна леко наметката върху гърба ми.

— И аз бях така, моме — каза без особена емоция. — После повърнах и плаках, докато ме почистваха. След това треперих.

Избърса лицето ми внимателно и сложи ръка под брадичката ми, за да повдигне лицето ми към своето.

— А когато спрях да треперя, сасенак — каза тихо той, — благодарих на Бог за болката, защото значеше, че съм още жив. — Пусна ме и ми кимна. — Когато стигнеш до този етап, кажи ми. Имам какво още да ти споделя.

Изправи се и стигна до брега на поточето, за да измие окървавената кърпичка в студена вода.

— Какво те върна? — попитах, когато отново дойде при мен. Успях да спра да плача, но още треперех и се сгуших по-плътно в наметката.

— Алек Макмеън — каза той с усмивка. — Казах му да те наблюдава, докато ме няма. Когато селяните отвлекли теб и госпожа Дънкан, той яздил цяла нощ и цял ден, за да ме открие. След това и аз яздих така, сякаш дяволът ме гонеше. Боже, какъв кон!

Той вдигна глава към склона и изгледа Донас, вързан за дърво в горния край на брега — гърбът му лъщеше като кована мед.

— Ще трябва да го преместя — рече Джейми замислено. — Съмнявам се, че някой ще ме последва, но не сме чак толкова далеч от Крейнсмюир. Можеш ли да ходиш?

Последвах го по стръмния хълм с големи затруднения — под краката ми се претъркулваха малки камъчета и папрати, а бодливи храсти се залавяха за дрехата ми. До върха на склона имаше малък лес от елши, толкова близо една до друга, че по-ниските клонове се сплитаха и оформяха зелен покрив над папратите по земята. Джейми повдигна клоните достатъчно, за да се промъкна там, след това внимателно върна избутаните клони и папрати по местата им. Отстъпи назад и огледа преценяващо скривалището, като кимаше доволно.

— Да, така става. Тук никой няма да те открие. — Понечи да тръгне към Донас, но се обърна към мен. — Опитай да поспиш, ако можеш, и не се тревожи, ако не се върна бързо. Ще половувам. Нямаме храна, а не искам да привличам внимание, като се отбивам до някоя колиба. Скрий се с карето и се увери, че покрива дрехата ти — бялото личи отдалеч.

Храната ми се струваше нещо излишно — имах чувството, че никога повече няма да ям. Но сънят бе друго. Гърбът и ръцете още ме боляха, китките ми още пареха от въжето и цялата бях охлузена и насинена — само че изтощена от страх, болка и изтощение, заспах почти незабавно, а острият аромат на папратите ме обгръщаше като тамян.

Събудих се, когато някой ме сграбчи за глезена. Сепнах се и се надигнах рязко, като забих глава в гъвкавите клони отгоре. Върху ми се посипаха листа и съчки и аз размахах диво ръце, опитвайки се да освободя косата си от тях. Издраскана, чорлава и раздразнена, се измъкнах от прикритието, а развеселеният Джейми клечеше наблизо и ме гледаше. Бе почти по залез — слънцето бе вече наполовина скрито зад ручея и скалистата урва тънеше в сенки. От скалите край водата се носеше миризмата на печено, както и димът от малък огън. На шишове от заострени зелени клонки бяха набучени два заека.

Джейми ми подаде ръка, за да ми помогне да сляза по склона. Надменно отказах и поех надолу сама, като се препънах само веднъж в крайчеца на наметката. Гаденето вече бе изчезнало и нападнах яростно месото.

— След като хапнем, ще се качим в гората, сасенак — каза Джейми и откъсна един крак. — Не искам да спим край водата. Няма да мога да чуя нищо през ромоленето.

Не разговаряхме особено много. Ужасът от сутринта и мисълта какво сме оставили зад себе си ни потискаха. Освен това аз скърбях дълбоко. Не само се бях простила с възможността да науча повече за това защо и как съм се озовала тук, но бях изгубила и приятел. Единствения ми приятел. Твърде често се усъмнявах в мотивите на Гейли, но не се съмнявах, че тази сутрин тя бе спасила живота ми. Знаеше, че е обречена, и бе дала всичко от себе си, за да имам възможност да избягам. Огънят, почти невидим на светло, сияеше все по-ярко, колкото повече мракът обземаше всичко край нас. Вгледах се в пламъците и погледът ми попадна върху препечената кожа и кафявите кости на зайците. От един строшен кокал в огъня капна кръв, просъска и се изпари в нищото. Месото рязко заседна в гърлото ми. Оставих бързо къса заешко и се извърнах да повърна.

Не говорихме много, докато излизахме от урвата. Намерихме си удобно място в края на една горска поляна. Край нас се издигаха вълнообразни хълмове, но Джейми беше подбрал по височина с добра гледка от пътя към селото. Косите лъчи на залеза за миг усилиха цветовете край нас, които грейнаха като светлина в скъпоценен камък — ярки смарагди в долчинките, красив помръкнал аметист сред пирена, горящия рубин на кучешкото грозде по върховете на хълмовете. Спомних си, че кучешкото грозде прогонвало вещиците. Далеч пред нас контурите на замъка Леох личаха слабо в полите на Бен Аден. Бързо се скриха, когато светлината отмря.

Джейми стъкна огън на едно закътано местенце и седна до него. Дъждът бе преминал в лек ръмеж, който изпълваше въздуха с капчици. Полепваха по миглите ми и рисуваха дъги пред погледа ми, щом се вгледах в пламъците.

Той също дълго се взира в огъня. Накрая вдигна глава към мен, обхванал коленете си с длани.

— Преди ти бях казал, че няма да питам за неща, които не искаш да ми кажеш сама. И сега не бих, но трябва да знам. В името на твоята и моята безопасност. — Поколеба се. — Клеър, ако досега си била честна с мен, нека е тъй и сега. Вещица ли си?

Зяпнах.

— Вещица? Не… Не може да ме питаш сериозно!

Бях решила, че се шегува, но уви. Сграбчи ме за раменете и ме стисна здраво, втренчен в очите ми, сякаш можеше да изтръгне отговор със силата на волята си.

— Трябва да попитам, Клеър! А ти трябва да ми кажеш!

— А ако бях? — попитах с пресъхнала уста. — Ако вярваше, че съм вещица? Все така ли щеше да ме защитиш?

— Бих застанал до теб на кладата! — почти изрева той. — И после в Ада и отвъд, ако се наложи. Но нека Бог има милост над моята и твоята душа, кажи ми истината!

Напрежението ме победи. Откъснах се от хватката му и изтичах в другия край на поляната — не можех да търпя откритото пространство. Вкопчих се в едно дърво — прегърнах го, впих нокти в него, притиснах лице и се предадох на истеричен смях.

Лицето на Джейми, бяло и застинало в шок, се подаде иззад дървото. Смътно осъзнах, че сигурно звуча извънредно вещерски и направих огромно усилие, за да спра. Запъхтяна се втренчих в него.

— Да — рекох и заотстъпвах, като току се изсмивах неудържимо. — Да, вещица съм! За вас не може да не съм. Никога не съм имала едра шарка, но мога да премина през стая, тъпкана с умиращи, и да не я прихвана. Мога да се грижа за болните, да дишам въздуха им, да докосвам телата им и болестта няма да докосне мен. Нито холерата, нито тетанус, нито дифтерит. И вие си мислите, че е магия, защото никога не сте чували за такова нещо като ваксина, а няма как иначе да ви го обясня.

— Нещата, които знам… — Спрях да отстъпвам и застанах неподвижно, като дишах тежко и се мъчех да се овладея. — Знам всичко за Джон Рандал, защото ми казаха всичко за него. Знам кога е роден, кога ще умре, знам какво е сторил и какво ще направи, знам за Сандрингам, защото… защото Франк ми каза. Той знае за Рандал, защото… о, Боже!

Отново ми се догади и затворих очи, за да спрат да се въртят звездите над мен.

— А Колъм… мисли, че съм вещица, защото знам, че Хамиш не е негов. Знам… че не може да има деца. Но той си мисли, че знам кой точно е бащата… отначало реших, че си ти, но след това разбрах, че няма как и…

Пелтечех, бранех се срещу световъртежа със звука на собствения си глас.

— Всичко, което съм ти казвала за себе си, е вярно. — Кимах истерично, сякаш за да уверя и самата себе си. — Всичко. Нямам семейство, нямам история. Още не съм се случила. Знаеш ли кога съм родена? — Вдигнах глава. Знаех, че косата ми стърчи във всички посоки, а очите ми блуждаят, но не ме интересуваше. — На двайсети октомври, в лето Господне 1918-то. Чуваш ли? Чуваш ли? — Той само премигваше и не помръдваше, сякаш не бе чул и думичка. — Казах, хиляда деветстотин и осемнайсета! След почти двеста години! Чуваш ли?

Вече виках и той кимна бавно.

— Чувам — рече тихо.

— Да, чуваш! — избухнах. — И мислиш, че съм ненормална. Нали? Признай си! Това си мислиш. Трябва да мислиш така, защото няма как да си ме обясниш. Не можеш да повярваш, не можеш дори да посмееш да допуснеш… О, Джейми… — Губех контрол над изражението си. Цялото това време криех истината, абсолютно убедена, че няма как да я споделя никому, и сега осъзнавах, че мога да кажа на Джейми, на възлюбения си съпруг, когото обичах над всички и всичко друго, и той не искаше… не можеше да ми повярва.

— Скалите. Хълма на феите. Каменният кръг. Камъните на Мерлин. Оттам дойдох. — Давех се, ридаех и речта ми започна да губи смисъл. — Имало едно време, но всъщност винаги са двеста години. В приказките са винаги двеста години… но в приказките хората винаги се връщат. Аз не можах.

Извърнах се, олюлях се и опитах да намеря опора. Седнах прегърбена на скалата и оброних глава. В гората бе много тихо. Тишината продължи толкова дълго, че малките нощни птички си върнаха куража и отново се заеха да писукат, докато гонеха последните летни насекоми.

Накрая вдигнах очи — бях решила, че просто е станал и ме е оставил, смазан от думите ми. Но още седеше пред мен, стиснал колене, свел глава, сякаш замислен.

Косъмчетата по ръцете му бяха щръкнали като медни жички, като тези по врата на уплашено куче. Боеше се от мен.

— Джейми — промълвих и усетих как сърцето ми се къса от пълна самота. — О, Джейми.

Седнах на земята и се свих на топка, за да обхвана с плътта си сърцевината на болката си. Вече нищо нямаше значение и се разридах безнадеждно.

Усетих дланите му върху раменете си и той ме надигна, за да видя лицето му. През пелената от сълзи зърнах изражението му — бойното му изражение, борба, преминала точката на върховно усилие и превърнала се в покой и убеденост.

— Вярвам ти — рече твърдо. — Все още не разбирам съвсем, но ти вярвам, Клеър. Вярвам ти! Чуй ме! Между нас има само истина и каквото и да ми кажеш, ще повярвам.

Пораздруса ме леко и продължи:

— Няма значение какво е. Казала си ми. Засега стига. Не мърдай, мо дюин. Положи глава тук и спи. По-късно ще ми кажеш останалото. Ще ти повярвам.

Още плачех и не разбирах какво ми говори. Задърпах се, но той ме сгуши по-плътно в себе си и постави главата ми върху гънките на наметката си, като непрестанно повтаряше:

— Вярвам ти, вярвам ти.

Накрая, от чисто изтощение, се успокоих достатъчно, за да го погледна и да кажа:

— Но не може да ми вярваш.

Той ми се усмихна. Устните му трепереха леко, но се усмихна.

— Няма ти да ми казваш какво не мога, сасенак. — Направи пауза. — На колко си години? Никога не съм те питал.

Въпросът прозвуча толкова безумно, че ми трябваше минута да се сетя.

— На двайсет и седем… или двайсет и осем. — Това сякаш го сепна. На двайсет и осем жените от тази епоха бяха почти на средна възраст.

— О… — Той си пое дълбоко дъх. — Мислех, че си колкото мен или по-млада.

За миг не помръдна, но после отново ме погледна и каза:

— Честит рожден ден, сасенак.

Няколко секунди само го гледах глуповато.

— Какво?

— Честит рожден ден. Днес е двайсети октомври.

— Така ли? Изгубила съм представа… — смотолевих. Отново треперех, от студ, от шок, от тирадата си. Джейми ме придърпа към себе си и приглади косата ми, подпря главата ми на гърдите си. Отново се разплаках, но от облекчение. В това състояние на ума бе логично да реша, че щом е научил истинската ми възраст и още ме иска, всичко ще е наред.

Джейми ме вдигна и ме отнесе до огъня, където бе поставил седлото си. Приседна и се облегна на него, като още ме държеше в скута си.

Дълго след това продума:

— Така. Разкажи ми.

Разказах му всичко, на пресекулки, но свързано. Изтощението притъпяваше всичко у мен, но все пак се чувствах удовлетворена, като заек, надбягал лисица, и открил временен подслон под някой дънер.

Не е пълна сигурност, но поне е някакъв отдих. Казах му и за Франк.

— Франк — рече Джейми тихо. — Значи все пак не е мъртъв.

— Още не е роден. — Отново се надигна малка вълна истерия, но съумях да я овладея. — Нито пък аз.

Успях да си възвърна самообладанието с помощта на Джейми, който ме галеше и потупваше леко, докато мълвеше успокоителни слова на келтски.

— Когато те спасих от Рандал при форт Уилям — каза внезапно, — си се опитвала да се върнеш. При камъните. И… при Франк. Затова не ме дочака в горичката.

— Да.

— А аз те набих след това. — Едва го издума с пропит от съжаление глас.

— Нямаше как да знаеш. Нямаше как да ти кажа. — Много ми се спеше.

— Да, нямало е как. — Той придърпа наметката, така че да ме покрива по-добре, и я втъкна внимателно под раменете ми. — Поспи сега, мо дюин. Никой няма да те нарани, тук съм.

Свих се в рамото му и позволих на преумореното си съзнание да потъне в забвение. Насилих се да изплувам само за да попитам:

— Наистина ли ми вярваш, Джейми?

Той въздъхна и ми се усмихна горчиво.

— Да, вярвам ти, сасенак. Но щеше да е много по-лесно, ако просто беше вещица.

* * *

Заспах дълбоко и се събудих схваната и с ужасно главоболие. Джейми пазеше в кожената си торба малко овес и ме накара да ям драмах — овес със студена вода. Едва го преглъщах, но хапнах малко.

Обгрижваше ме бавно и внимателно, но почти не говореше. След закуска бързо събра всичко от малкия бивак и оседла Донас.

Още вцепенена и телом, и духом, дори не попитах къде отиваме. Стигаше ми, седнала зад него, да подпра лице на широкия му гръб и да се оставя движенията на коня да ме унесат.

Слязохме от склоновете покрай езерото Мадох, през хладната утрин, към ръба на сивата вода, равна като тава. Диви патици полетяха в нестройни ята от тръстиките и закръжаха над мочурищата, като крякаха силно, за да събудят успалите се под тях живи твари. Подмина ни и добре подреден клин от гъски, които надаваха сърцераздирателния си зов.

Сивата мъгла се вдигна по обед на втория ден и ливадите с прещип и метличина се озариха от слабо слънце. На няколко километра от езерото излязохме на тесен път и свихме на северозапад. Отново се заизкачвахме към ниските хълмчета, които се превърнаха в скалисти чукари. Оттук минаваха малцина, а ние благоразумно се скривахме сред храстите, чуехме ли тропот на копита.

Растителността премина в борови гори. Дишах дълбоко свежия смолист аромат, макар привечер да стана много хладно. Спряхме на малка полянка, далеч от пътя. Събрахме на едно място борови иглички и одеяла и се сгушихме за топлина, покрити с едно от одеялата и наметката на Джейми.

Малко по-късно той ме събуди и прави любов с мен, бавно и внимателно, без да говори. Наблюдавах блещукащите звезди през плетеницата черни клони и заспах отново с приятната му тежест върху себе си.

На сутринта Джейми изглеждаше по-весел, или поне по-спокоен, сякаш бе стигнал до трудно решение. Обеща ми горещ чай за вечерта, което не бе особена утеха в ледения студ. Сънливо го последвах към пътя, като отупах от роклята си борови иглички и паячета. С напредването на деня тясната пътека почти се скри сред гъсти туфи власатка и продължаваше на зигзаг покрай по-големите скали.

Дотогава не обръщах особено внимание на обкръжението си, докато сънливо се наслаждавах на растящата топлина на слънцето, но погледът ми ненадейно попадна върху познато скално образувание и ме изтръгна от апатията. Знаех къде сме. И защо.

— Джейми!

Той се обърна.

— Не знаеше ли?

— Че идваме тук? Не, разбира се. — Започна да ми става лошо. Крейг на Дун не бе на повече от километър-два — виждах гърбицата му през остатъците от сутрешната мъгла.

Преглътнах с мъка. От шест месеца се опитвах да стигна дотук. Сега исках да съм другаде. Каменният кръг на върха на хълма не се виждаше от основата му, но сякаш излъчваше необясним ужас, който се пресягаше към мен.

Далеч преди върха теренът стана твърде неудобен за Донас. Слязохме и го вързахме за един недорасъл бор. Продължихме пеша.

Пъхтях и се потях, докато стигнем до гранитния ръб на върха — Джейми не показваше с нищо, че се е уморил, само вратът му леко се бе зачервил. Тук над боровете бе тихо, но вятърът настойчиво се промъкваше в скалните цепнатини. Покрай нас се стрелкаха лястовици, издигаха се рязко на някое въздушно течение, подгонили насекомите, и пикираха като бомбардировачи.

Джейми ме хвана за ръка и ме издърпа на последното естествено стъпало преди каменната площадка. Не ме пусна, а ме приближи към себе си и се взря в мен, сякаш запаметяваше чертите ми.

— Защо? — започнах задъхана.

— Това е мястото ти — каза пресипнало той. — Нали?

— Да. — Загледах като в унес каменния кръг. — Изглежда същият.

Джейми ме последва до кръга. Хвана ме под ръка и отидохме до раздвоената скала.

— Тази ли е? — попита.

— Да. — Опитах да се отдръпна. — Внимателно! Не го доближавай!

Той гледаше ту мен, ту скалата с очевидно недоверие. Може би с право. Внезапно се усъмних в истинността на собствената си история.

— Аз… не знам нищо за него. Може би това, каквото и да е… се е затворило зад мен. Може би работи само в определени дни. Първият път беше около майския фестивал.

Джейми хвърли поглед през рамо на слънцето, блед диск зад дебел слой облаци.

— Сега е почти Вси светии — каза. — Подходящо, нали? — Потрепери неволно, въпреки шегата. — Когато… си дошла, какво си правила?

Опитах се да си спомня. Обля ме ледена тръпка и скръстих ръце под мишниците си.

— Обикалях кръга, разглеждах разни неща. Просто напосоки, нямаше никаква мисъл и цел. След това стигнах до раздвоената скала и дочух жужене, като от пчели…

Все още се чуваше. Почти отскочих назад, сякаш бях чула змия.

— И тогава? — Свистенето се загнездваше в главата ми, но гласът му бе по-остър от него.

— Поставих длан на скалата.

— Ами направи го. — Побутна ме напред и когато не реагирах, хвана китката ми и опря ръката ми на кафяво-сивата повърхност.

Хаосът ме сграбчи.

Слънцето спря да се върти бясно пред погледа ми, а свистенето, извисило се до писък, заглъхна. Замени го друг звук, Джейми, който ме викаше по име.

Чувствах се твърде слаба, за да стана или да отворя очи, но махнах немощно с ръка, за да му покажа, че съм жива.

— Добре съм — промълвих.

— Добре ли си? О, Боже, Клеър! — Притисна ме към гърдите си. — Исусе! Помислих, че си умряла. Започна… започна да… да чезнеш някак. Имаше най-ужасяващото изражение, сякаш си се уплашила наистина до смърт. Издърпах те от камъка. Спрях те, не биваше… съжалявам, моме.

Открехнах клепачи достатъчно, за да видя лицето му над себе си, разкривено от шок и страх.

— Всичко е наред. — Още говорех с мъка, дезориентирана и изчерпана, но си връщах присъствие на духа. Опитах да се усмихна, но устата ми сякаш само трепна леко.

— Поне… знаем… че още работи.

— О, Боже! Да, да… работи.

Погледът му към камъка преливаше от страх и омраза.

Отдръпна се, колкото да намокри кърпичката си от една дъждовна локва в каменна вдлъбнатина наблизо. Намокри лицето ми, като не спираше да мърмори успокояващо и да ми се извинява. Успях да си върна достатъчно сили, за да се понадигна.

— До самия край не ми вярваше, нали? — Макар и смачкана, се чувствах и донякъде отмъстена. — Е, вярно е.

— Да, вярно е. — Той седна до мен и няколко минути не откъсна поглед от камъка. Междувременно обтривах лице с мокрия плат и още не смеех да правя резки движения. Внезапно Джейми скочи на крака, отиде до скалата и я плесна с ръка.

Не се случи абсолютно нищо и след минута той отпусна рамене и се върна при мен.

— Може би работи само при жени — казах, опитвайки се да мисля. — В преданията са винаги жени. Или пък съм само аз.

— Е, не съм аз. По-добре да се уверя все пак.

— Джейми! Внимавай! — извиках, но безполезно.

Той се върна при камъка, отново го удари с длан, след това с рамо, мина през процепа, върна се, но за него камъните бяха просто монолит. А аз се разтрепервах дори само от мисълта отново да доближа този портал на лудостта.

И все пак. Когато бях започнала да се предавам на хаоса, мислех за Франк. И го бях усетила, сигурна бях. Някъде в бездната имаше точица светлина и там бе той. Знаех обаче, че има и друга точица светлина, която седеше неподвижна до мен и се взираше в камъка, а по бузите му се стичаше пот въпреки хладния ден.

Накрая се обърна към мен и ме стисна за ръцете. Приближи ги до устните си и целуна всяка церемониално.

— Милейди — каза едва чуто. — Моя… Клеър. Няма смисъл да протакаме. Нека се разделим сега.

Устата ми бе изтръпнала и не можех да продумам, но изражението ми, както обикновено, явно е било лесно за разчитане.

— Клеър — каза той трескаво, — оттатък това… нещо те чака твоето време. Там имаш дом, имаш място. Всичко, с което си свикнала. И… и Франк.

— Да — отвърнах, — и Франк.

Джейми ме хвана за раменете и ме изправи на крака. Пораздруса ме умолително.

— От тази страна няма нищо за теб, моме! Нищо освен насилие и опасности. Върви! — Побутна ме с лице към каменния кръг. Обърнах се към него и на свой ред стиснах ръцете му.

— Наистина ли няма нищо за мен тук? — Задържах погледа му, като не му позволих да се извърне.

Той леко се измъкна от ръцете ми, без да ми отвърне, и застана на няколко крачки от мен. Изведнъж се превърна във фигура от друго време на фона на мъгливите поля и хълмове, а животът в лицето му — като че ли игра на скалните сенки, като притиснато върху платно под пластове боя, смътен спомен на художник за отдавна забравени места и страсти, превърнали се в прах.

Взрях се в очите му и през болката и копнежа в тях той отново доби вид на човек от плът и кръв, истински, тук, любовник, съпруг.

Страданието отново се бе изписало по лицето ми и той се поколеба, обърна се на изток и посочи надолу по склона.

— Виждаш ли онова място, зад онези дъбове? Малко по-нататък от тях.

Видях дъбовете и видях какво сочи, полуразрушена колиба на зловещия хълм.

— Ще отида там и ще остана до вечерта. За да се уверя… да се уверя, че си преминала.

Погледна ме, но не понечи да ме докосне. Затвори очи, сякаш не можеше да понесе да ме вижда повече.

— Сбогом — рече и се обърна.

Известно време го изпровождах с поглед, вцепенена, но после се сетих нещо. Трябваше да му го кажа. Извиках го.

— Джейми!

Той спря, свел глава. След миг се обърна и лицето му беше пребледняло, изопнато, а устните му бяха почти посинели.

— Да?

— Трябва да ти кажа… да ти кажа нещо, преди да си тръгна.

Той затвори очи, стори ми се, че се олюля, но може би просто вятърът подръпваше поличката му.

— Няма нужда. Не. Хайде, върви, моме. Не бива да се бавиш още. Върви.

Ала не можа да се обърне, преди да го стисна за ръкава.

— Джейми! Чуй ме! Трябва!

Той поклати глава безсилно и вдигна ръка, може би за да ме избута от себе си.

— Клеър… не. Не мога.

Вятърът навлажняваше очите му.

— За въстанието става въпрос. — Тръснах ръката му. — Джейми, слушай. Принц Чарли… армията му. Колъм е прав! Чуваш ли ме, Джейми? Колъм е прав, не Дугал.

— А? Какво искаш да кажеш? — Бях привлякла вниманието му. Потърка лице с ръкава си и очите му пак станаха проницателни и ясни. Вятърът свистеше в ушите ми.

— Принц Чарли. Ще има въстание, Дугал е прав за това, но то ще се провали. Известно време армиите на Чарли ще побеждават, но всичко ще приключи с клане. Всичко ще свърши при Калоден. Клановете… — Спомних си клановите камъни, канарите, пръснати на полето, всяка с името на клана, чиито хора са били изтребени в този ден. Поех си дълбоко дъх и стиснах ръката му, за да запазя равновесие — беше студена като на труп. Потреперих и затворих очи, за да се концентрирам върху думите си.

— Всички планинци — всички кланове под знамената на Чарли — ще бъдат избити. Стотици, хиляди ще умрат при Калоден. Останалите ще бъдат изловени и избити. Клановете ще бъдат смазани и няма да се надигнат отново. Не по твое време, не и по мое.

Отворих очи — взираше се безизразно в мен.

— Джейми, не се меси! — замолих се. — Ако можеш, махни и хората си оттам, но в името на Бог… Джейми, ако… — Щях да кажа „Джейми, ако ме обичаш“, но не можех. След броени часове щях да го изгубя завинаги и щом досега не му бях говорила за любовта си, не можех да започна тепърва. — Просто не ходи във Франция — казах тихо. — Отиди в Америка, в Испания, в Италия. Но в името на хората, които те обичат, Джейми, не стъпвай в Калоден.

Той не откъсваше поглед от лицето ми. Зачудих се дали изобщо ме е чул.

— Джейми? Чу ли ме? Разбираш ли ме?

След няколко секунди той кимна несигурно.

— Да — промълви, отново едва чуто. — Да, разбрах.

Пусна ръката ми и каза:

— Бог с теб… мо дюин.

Пристъпи от скалния ръб и си проправи път по склона, като крачеше през туфите трева и се залавяше за клоните, за да не падне. Не се обръщаше назад. Накрая се скри сред дъбовете с бавна стъпка, като тежко ранен човек, който знае, че не бива да спира, но усеща как животът му изтича през пръстите върху раната.

Коленете ми трепереха. Седнах върху гранита с кръстосани крака. Лястовичките все тъй се стрелкаха над главата ми. Долу едва се подаваше покривът на колибата, в която сега се помещаваше миналото ми. Зад гърба ми се издигаха разполовеният камък и бъдещето ми.

Цял следобед просто седях. Опитах се да се отърся от всяка емоция и да си служа с разума си. Джейми със сигурност го бе използвал, докато ме убеждаваше да се върна: у дома, в безопасност, при Франк. Дори малките битови удобства силно ми липсваха от време на време, например горещите вани и канализацията, а и дума да не ставаше за по-важни неща като истински медицински грижи и удобно пътуване.

Но макар и да бях готова да призная неудобствата и направо опасностите на това място, трябваше да призная и че харесвам много негови страни. Пътуванията бяха неудобни, но пейзажът все още не бе загрозен от вездесъщия бетон, нито пък от шумните смрадливи автомобили, които криеха собствени опасности. Животът бе много по-прост, такива бяха и хората. Не по-малко интелигентни, но много по-директни — с няколко сияйни изключения като Колъм Макензи, помислих си мрачно.

Заради заниманията на чичо Ламб бях живяла на най-различни места, много от които по-примитивни и неудобни от това. Лесно се нагаждах към подобни условия и „цивилизацията“ не ми липсваше дотолкова, когато бях далеч от нея, макар също толкова бързо да свиквах с неща като електрически печки и душове. Потреперих от студения вятър и обгърнах тялото си с ръце, вперила поглед в скалата.

Разумът не ми помагаше особено. Обърнах се към емоциите и започнах с голямо нежелание да възстановявам подробностите от двата си брака — първо с Франк, след това с Джейми. Накрая останах съсипана и ридаеща, а сълзите леденееха върху бузите ми.

Добре, ако разумът и емоциите не помагаха, оставаше дългът. Бях се врекла на Франк и вярвах в обета си до дъното на душата си. Бях дала обет и на Джейми с намерението да го наруша при първа възможност. А кой от двата обета бих предала сега? Останах седнала, докато слънцето се търкаляше все по-ниско в небето, а лястовиците се изпокриха по гнездата си.

Вечерницата се разгоря сред черните клони на боровете и заключих, че в тази ситуация мисленето е безполезно. Трябваше да разчитам на друго — на какво, не бях сигурна. Обърнах се към раздвоената канара и направих крачка, след това втора, трета. Спрях, обърнах се и опитах в другата посока. След още няколко стъпки и преди да осъзная какво съм решила, вече бях на половината път надолу по склона, тъпчех туфите трева, подхлъзвах се и падах по сипеите.

Когато стигнах до колибата, останала без дъх от страх, че вече си е заминал, видът на пасящия Донас, вързан наблизо, ме успокои безмерно. Конят надигна глава и ме изгледа с неприязън. Пристъпвайки тихо, стигнах до вратата и я открехнах.

Беше в голямата стая и спеше на тясна дъбова пейка. Лежеше по гръб, както обикновено, със сплетени на корема пръсти и поотворена уста. Последните слънчеви лъчи от прозореца зад мен очертаваха лицето му като метална маска — по златистата кожа лъщяха сребристите следи на засъхнали сълзи, а четината с цвят на мед по бузите му просветваше.

Погледах го, изпълнена с неизразима нежност. Много тихо и внимателно отидох до пейката и се настаних до него. Обърна се към мен насън, както често правеше, придърпа ме към себе си и отпусна буза върху косата ми. Посегна да отмести един кичур от носа си и миг по-късно рязко се сепна, когато осъзна, че съм там. Изтърколихме се на пода, Джейми върху мен.

Нямаше никакво съмнение, че е човек от плът и кръв, а не образ от платно. Опитах се да го избутам от себе си с коляно.

— Махни се! Не мога да дишам!

Вместо това той само влоши положението, като ме целуна страстно. За миг пренебрегнах липсата на кислород и се съсредоточих върху по-важните неща.

Дълго време стояхме прегърнати, без да продумаме. Накрая той промълви в косата ми едно-единствено „Защо?“.

Целунах го по мократа солена буза. Сърцето му биеше в ребрата ми и не ми се щеше нищо друго, освен да останем така завинаги, да не се движим, да не правим любов, просто да дишаме един и същи въздух.

— Трябваше — отвърнах. Позасмях се пресипнало. — Нямаш представа колко малко ми оставаше да предпочета горещите вани.

И тогава се разплаках и се поразтреперих, защото осъзнах, че всъщност изборът ми се бе случил едва преди мигове, а и защото радостта от мъжа в прегръдките ми се смесваше със скръбта за този, когото нямаше да видя никога вече.

Джейми ме държеше здраво и ме засланяше с тялото си, сякаш ме пазеше от рева и притегателната мощ на каменния кръг. Накрая не ми останаха повече сълзи и останах изтощена, опряла глава на гърдите му. Вече се беше стъмнило съвсем, но той не ме пускаше и мълвеше тихи слова, като на уплашеното от нощта дете. Не искахме да се пускаме, дори за да запалим огън или свещ.

Накрая той се изправи, вдигна ме и ме отнесе на пейката. Там седна, а аз — в скута му. Вратата бе отворена и над долината пред нас започваха да излизат звездите.

— Знаеш ли — казах сънливо, — че на светлината на тези звезди са й нужни хиляди години, за да ни достигне? Някои от звездите, които виждаме, може вече да са мъртви, но няма как да знаем, защото още виждаме светлината им.

— Така ли? — отвърна той, докато галеше гърба ми. — Не знаех това.

В някакъв момент заспах, без да усетя, но се поразбудих, когато ме постави внимателно на пода, на легло, скалъпено от одеяла от седлото на коня. Легна до мен и отново ме обгърна с ръце.

— Отпусни глава, поспи, моме — прошепна. — На сутринта ще те отведа у дома.

* * *

Тръгнахме на път точно преди зазоряване и слънцето ни посрещна надолу по пътеката, водеща по-далеч от Крейг на Дун, който нямахме търпение да оставим зад себе си.

— Къде отиваме, Джейми? — попитах, възрадвана от мисълта, че мога да мисля за бъдеще с него, макар и да се бях простила с последния шанс да се върна при мъжа, който ме беше обичал. (Който щеше да ме обича?)

Джейми дръпна юздите и погледна през рамо в далечината. Каменният кръг не се виждаше оттук, но скалистият склон се издигаше не по-малко заплашително, настръхнал от канари и храсталаци. Оттук разпадащите се стени на колибата приличаха също на част от естествения пейзаж, костелива става, щръкнала от гранитния юмрук на хълма.

— Ще ми се да се бях бил с него за теб — каза внезапно Джейми, като премести поглед върху мен. Сините му очи тъмнееха в контражур, сериозни и задълбочени.

Усмихнах му се.

— Битката не беше твоя, а моя. Но ти въпреки това спечели.

Подадох му ръка и той я стисна.

— Да, но нямах това предвид. Ако се бях бил с него и бях спечелил, нямаше да се чувствам виновен. Ако изобщо…

— Няма повече „ако“ — рекох твърдо. — Всичките „ако“ ми минаха през главата вчера и все пак съм с теб.

— Слава Богу — каза той с усмивка, — и Бог да ти е на помощ. — Добави: — Макар че още не разбирам защо.

Прегърнах го през кръста, докато конят се приплъзваше надолу по склона.

— Защото не мога без теб, Джейми Фрейзър, чисто и просто. Нищо повече. Сега къде ме водиш?

Джейми се изви в седлото, за да погледне отново нагоре по склона.

— По целия път нагоре по хълма се молих. Не за да останеш, не мисля, че е редно. Но се молих да имам силата да те отпратя. — Поклати глава, без да откъсва очи от възвишението. — Казах: „Боже, ако досега не си ме дарявал със смелост, направи го сега. Нека имам смелостта да не падна на колене и да не прося да остане.“ — Усмихна ми се за секунда. — Най-трудното нещо, което някога съм правил, сасенак.

Обърна се напред и поведе коня на изток. Сутринта, необичайно за това време на годината, бе бляскава и ранното слънце позлатяваше всичко, като чертаеше тънък огнен контур по юздите, по извивката на конския врат и по лицето и широките рамене на Джейми.

Той си пое дълбоко дъх и кимна към полето напред и към далечен проход между две огромни отвесни скали.

— Сега, предполагам, мога да сторя второто най-трудно нещо. — Попришпори леко коня и му изцъка с език. — Отиваме си у дома, сасенак. В Лалиброх.

Бележки

[1] Библия, Изход, гл. 22, стих 18. — Б.пр. ↑

[2] Субстанцията е известна с това, че потиска нагона. — Б.пр. ↑

[3] Библия, Авакум, гл. 3, стих 5. — Б.пр. ↑

[4] Библия, Притчи Соломонови, гл. 2, стихове 16–18. — Б.пр. ↑

[5] Сражението при френския град Бастон е едно от най-тежките за американската армия по време на Втората световна война. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Диана Габалдон Друговремец (26)

Метаданни

Данни

Друговремец

Информация

История

Сваляне / Връзки

25.Магьосница жена да не оставиш[1]

Диана Габалдон
Друговремец (26)

25.
Магьосница жена да не оставиш^[1]