Диана Габалдон
Друговремец (30)

29.
Още откровеност

Вечерите, след като отсервирахме, обикновено седяхме във всекидневната с Джени и Иън и си говорихме за това-онова или слушахме историите на Джени.

Само че тази вечер беше мой ред и Джени и Иън ме слушаха в захлас, докато им разказвах за госпожа Макнаб и червените мундири.

— Бог знае, че на момчетата си им трябват шамари, иначе нямаше да ги прави такива диванета. — Имитацията ми на баба Макнаб пожъна безусловен успех.

Джени обърса сълзите си от смях.

— Божичко, истина е. А и тя знае най-добре. Колко има, Иън, осем момчета?

Иън кимна.

— Да, най-малко. Даже не помня имената на всички. Когато с Джейми бяхме по-млади, сякаш винаги имаше един-двама Макнаб, с които да ходим на лов и за риба.

— Значи сте израснали заедно? — попитах. Джейми и Иън си размениха съзаклятнически усмивки.

— О, да, добре се знаем — каза Джейми. — Бащата на Иън беше управителят на имението, както сега е и Иън. Докато лудеехме на младини, често се озовавахме с господин Мъри пред някой от бащите ни и сме обяснявали как външният вид лъже или как обстоятелствата променят случаите.

— И ако не ги убедим — допълни Иън, — се озовавахме с господин Фрейзър превити на оградата, а аз го слушах как крещи до побъркване, докато чакам реда си.

— Никога! — отвърна Джейми възмутен. — Не съм викал.

— Както щеш го наричай, Джейми — отвърна другият, — но беше много шумен.

— И двамата се чувахте на километри — намеси се Джени. — Не само викането. Джейми не спираше да спори с големите, чак докато започне боят.

— Да, трябваше да станеш адвокат, Джейми. Но нямам представа защо ти давах да говориш. — И Иън поклати глава. — Вкарваше ни във все по-големи каши.

Джейми пак се разсмя.

— Имаш предвид кулата ли?

— Да. — Иън се обърна към мен и посочи на запад, където древната постройка се издигаше от хълма зад имението. — Да, Джейми беше направо блестящ тогава. — И подбели очи. — Каза на Брайън, че е нецивилизовано да използваш физическа сила, за да спечелиш в спор. Телесното наказание било варварщина и отживелица. Да биеш някого само защото е извършил нещо, с чиито следващи неп… непредвидености — да, това беше думата, — с чиито непредвидености не си съгласен, не било конструктивна форма на наказание…

Вече всички се смеехме гръмко.

— А Брайън вслуша ли се? — попитах.

— О, да. — Иън кимна. — Просто стоях до Джейми и кимах, когато спираше, за да си поеме дъх. Най-накрая приключи, баща му се прокашля и каза „Разбирам“. После се обърна и погледа известно време през прозореца, като въртеше каиша и кимаше, сякаш мислеше. Стояхме рамо до рамо, както каза Джейми, и се потяхме. Накрая Брайън се обърна към нас и ни каза да го последваме към конюшнята.

— Даде ни по една метла, четка и кофа и ни насочи към кулата — поде историята Джейми. — Убедил съм го бил и решил да ни накаже „конструктивно“.

Иън проследи с поглед кулата по цялата й дължина.

— Това нещо е двайсет метра високо — каза ми той — и е десет метра в диаметър, на три етажа. — Въздъхна тежко. — Пометохме я от върха до основата и я изтъркахме от основата до върха. Пет дни. Още усещам гнилите стръкове овес, когато кашлям.

— На третия ден се опита да ме убиеш — каза Джейми, — задето ни бях забъркал. — Докосна главата си. — Голяма рана ми отвори над ухото с метлата.

— Е… Ти пък тогава ми разби носа за втори път, така че сме наравно.

— Такива са Мъри, сметки им дай — каза Джейми и поклати глава.

— Да видим — рекох и започнах да броя на пръсти. — Според теб Фрейзър са дебелоглави, Кембъл са потайни, Макензи са чаровни, но лукави, а Греъм са глупаци. С какво се отличават Мъри тогава?

— Можеш да разчиташ на тях в схватка — почти в един глас казаха Иън и Джейми.

— Наистина — рече Джейми през смях. — Само се надявай да са на твоя страна.

И двамата се разхилиха неудържимо.

Джени поклати неодобрително глава към съпруг и брат.

— А още не сме пили нищо. — Остави бродерията си и стана. — Ела, Клеър, да проверим дали госпожа Круук е направила някакви бисквити за портвайна.

* * *

Петнайсетина минути след това се връщахме по коридора с подносите, когато чух Иън да казва:

— Значи нямаш против, Джейми?

— Какво?

— Че се оженихме без съгласието ти.

Джени вървеше пред мен и спря рязко пред вратата на помещението.

Джейми изсумтя откъм двуместното канапе, където бе подпрял крака на една възглавничка.

— Не ви казах къде съм и нямахте представа кога — и дали — ще се завърна, така че не ви виня, че не сте чакали.

Виждах профила на Иън, надвесен над кошницата с цепениците. Беше сбърчил вежди.

— Е, не мислех, че е редно, а и аз сакат…

Чу се още по-силно изсумтяване.

— Джени не можеше да си намери по-добър съпруг от теб, ако ще да си беше изгубил и другия крак и двете ръце — отсече Джейми. Бледият Иън се поизчерви. Джейми се прокашля, свали крака от възглавничката и се наведе да вземе една подпалка, паднала от кошницата.

— Как така се оженихте, предвид скрупулите ти? — попита и крайчето на устните му трепна нагоре.

— Божичко, човече — възнегодува Иън на шега, — да не мислиш, че имах избор? Срещу Фрейзър? — Поклати глава и се ухили на приятеля си. — Идва един ден в полето при мен, докато се мъча да поправя счупеното колело на една каруца. Изпълзявам, покрит с кал, и я гледам пред мен, като храст, покрит от пеперуди. Оглежда ме от глава до пети и казва… — Той поспря и се почеса по главата. — Ами, не знам точно какво каза, но накрая ме целуна, с все калта по мен, и ми каза „Добре де, ще се оженим на свети Мартин“^[1].

Разпери ръце в комично примирение и продължи:

— Още й обяснявах защо не можем, когато се озовах пред свещеника, рецитирах: „Взимам теб, Джанет…“ и се заклевах във всякакви неправдоподобни неща.

Джейми се отпусна назад и се засмя.

— Да, познато ми е усещането. Нереално е, нали?

Иън отвърна на усмивката му, забравил смущението си.

— О, да. Още усещам това, знаеш ли, когато Джени ми се покаже пред очите, на върха на хълма и слънцето грее зад нея, или когато държи малкия Джейми и не ме гледа. Виждам я и си мисля: „Боже, човече, не може да е твоя, просто не може.“ — Поклати глава и кафявият му перчем падна пред очите. — После се обръща и ми се усмихва… Е, и ти знаеш какво е. Комай е същото с теб и Клеър. Тя е… специална, нали?

Джейми кимна. Усмивката не изчезна от лицето му, но някак се промени.

— Да — отвърна тихо. — Специална е.

* * *

На по чаша портвайн и бисквити Джейми и Иън се отдадоха на още спомени за споделеното си детство и за бащите си. Бащата на Иън бе починал миналата пролет и Иън трябваше да се оправя сам с имението.

— Помниш ли, когато баща ти ни намери при потока и ни накара да отидем с него до ковачницата, за да видим как се поправя ос на каруца?

— Да, и все не разбираше защо шаваме и подскачаме от крак на крак…

— И не спря да те пита ходи ли ти се до нужника…

И двамата се смееха твърде неудържимо, за да могат да довършат, затова погледнах към Джени.

— Жаби — отвърна тя кратичко. — Имали по пет-шест жаби в пазвата си.

— О, Боже! — намеси се Иън. — Когато едната се покачи на врата ти и скочи в огнището, ми се стори, че ще умра от смях.

— Не мога да си представя защо баща ми не ми изви врата. — Джейми поклати глава. — Чудо е, че доживях да порасна.

Иън се вгледа преценяващо в собственото си отроче, което старателно трупаше дървени блокчета едно връз друго край огнището.

— Не знам как аз ще се справя с това, когато дойде време да бия малкия Джейми. Така де… толкова е малък.

Направи безпомощен жест към дребничката фигура, чието крехко вратле се бе източило, докато малчуганът се прехласваше по заниманието си.

Джейми хвърли циничен поглед на съименника си.

— Да, ще е същият калпазанин като теб и мен, само му дай време. Сигурно и аз съм бил такъв някога.

— Беше — каза Джени неочаквано, докато поставяше калаена купичка сайдер в ръката на съпруга си. Потупа брат си по главата. — Много сладко бебе беше, Джейми. Помня как те гледах в креватчето ти. Трябва да си бил на около две, спеше с палче в уста и всички се съгласихме, че си най-хубавото момченце на света. Имаше дебели кръгли бузки и най-сладките къдрички.

Лицето на най-хубавото момченце на света доби интересен розов нюанс, след което Джейми изпи сайдера си наведнъж, без да ме поглежда.

— Е, бързо свърши — рече Джени и зъбите й блеснаха в дяволита усмивка. — На колко те биха за пръв път, Джейми? На седем?

— Не, осем — отвърна той и сложи нова цепеница в пушещата купчина подпалки. — Боже, как болеше… Дванайсет удара право по дупето, без никаква почивка. Баща ми никога не си почиваше. — Той се отпусна на пети и потърка нос с кокалчетата на ръката си. Бузите му руменееха, а очите му светеха от усилието. — Когато приключи, баща ми се отдалечи и седна на една скала, докато се опомня. Когато спрях да пищя и просто заподсмърчах, той ме повика. Дори си спомням какво точно ми каза. Може да го кажеш на малкия Джейми след време, Иън.

Джейми затвори очи и заговори:

— Сложи ме да седна на коленете му и ме накара да го погледна в лицето. Каза: „Това ти беше за пръв път, Джейми. Преди да пораснеш, ще трябва да повторя навярно още сто пъти.“ Позасмя се и каза още: „На моя баща му се наложи дори повече, а ти си поне толкова упорит и дебелоглав, колкото мен. Понякога сигурно ще ми харесва да те налагам, зависи с какво си си го заслужил. Но най-вече няма да ми харесва. Затова помни, момко. Ако главата ти роди някоя лудория, задните ти части ще плащат за нея.“ После ме прегърна и каза: „Смелчага си ми ти, Джейми. Хайде, отиди сега в къщата и дай на майка ти да те успокои“. Отворих уста, но той ме превари. „Да, знам, че нямаш нужда, но тя има. Хайде, изчезвай.“ И влязох вкъщи, а майка ми ми даде хляб с мармалад.

Джени се разсмя.

— Спомних си как татко разказваше същата случка. Каза, че когато те изпратил до къщата, си стигнал до средата на пътя, спрял си и си го изчакал. Когато дошъл при теб, си вдигнал глава и си го попитал: „Татко, хареса ли ти, когато ме наби сега?“ Казал „не“, а ти си кимнал и си му отвърнал: „Хубаво. И на мен не ми хареса много.“

Цяла минута се смяхме, след което Джени поклати глава, гледайки брат си.

— Много обичаше да разказва тази история. Винаги казваше, че някой ден ще му видиш сметката, Джейми.

Веселостта на Джейми рязко изчезна и той сведе глава към дланите върху коленете си.

— Да — рече тихо. — Така и стана, нали?

Джени и Иън се спогледаха смутени и объркани, а аз сведох поглед към собствения си скут. Не знаех какво да кажа. За миг се чуваше само припукването на огъня. След това Джени хвърли последен поглед към Иън за кураж и докосна брат си по коляното.

— Джейми. Нямаш вина.

Той й се поусмихна мрачно.

— Нямам ли? А кой има?

Тя въздъхна дълбоко и рече:

— Аз.

— Какво? — Той се втренчи в нея, стъписан и недоумяващ.

Беше пребледняла повече от обикновено, но още се владееше.

— Казах, че вината е моя. За… за това, което ти се случи, Джейми. И което се случи на татко.

Той сложи ръка върху нейната и я потърка.

— Не говори глупости. Направила си, каквото трябва, за да ме спасиш — права си, ако не беше отишла с Рандал, сигурно щеше да ме убие на място.

Гладкото й чело се посмръщи.

— Не, не съжалявам, че повиках Рандал в къщата — дори да беше… е, не. Не беше това.

Тя си пое дълбоко дъх и продължи:

— Когато влязохме, се качихме в стаята ми. Не… не знаех точно какво да очаквам. Нямах никакъв опит с мъжете. Само че той също изглеждаше много нервен, зачервен, сякаш не беше сигурен в себе си, което ми се стори странно. Бутна ме на леглото и после просто остана прав, като се докосваше. Първо си помислих, че съм му направила нещо с коляното си, макар да знаех, че не съм го ударила толкова силно. — Лицето й все повече се наливаше с кръв и тя погледна крадешком към Иън. — Сега знам какво се е опитвал да прави, да… да се приготви. Не исках да си мисли, че ме е страх, затова се поизправих на леглото и го загледах. Това май че го ядоса и ми нареди да се обърна. Не исках и продължих да го гледам.

Лицето й беше добило цвета на розите край прага.

— Той… той се откопча и… и му се присмях.

— Какво? — попита Джейми невярващо.

— Присмях му се. Искам да кажа… — Срещна непокорно погледа на брат си. — Знаех какво представлява голият мъж. Виждала съм те гол често, както и Уили, и Иън. Но той… — По устните й заигра усмивка, въпреки опитите й да я скрие. — Изглеждаше толкова смешен, целият зачервен, и истерично се търкаше, а беше само наполовина…

От Иън долетя сподавен звук и тя прехапа устни, но смело продължи напред.

— Не му харесваше да му се смея, затова му се смях още. Тогава се хвърли към мен и ми разкъса роклята. Ударих го в лицето и той ми отвърна, достатъчно силно, за да ми се привидят звезди. После изсумтя, сякаш му беше харесало, и се покачи на леглото. Имах достатъчно свяст, за да му се изсмея отново. Застанах на колене и… и го подканих. Казах му, че виждам как не е никакъв мъж и не може с жена.

Сведе глава още по-надолу, така че тъмните й къдрици се люшнаха покрай пламналите й бузи. Почти шепнеше.

— Аз… си отворих роклята и… и го предизвиках с гърдите си. Казах му, че зная, че се бои от мен, защото не става за жени, а само за животни и момченца…

— Джени — отрони Джейми и поклати глава безпомощно.

Тя вдигна глава, за да го погледне.

— Е, тогава ми се стори добра идея. Само за това се сетих, а и виждах, че не е на себе си, но беше ясно, че… не може. Втренчих се в бричовете му и му се присмях. След това ме стисна за гушата и започна да ме души, ударих си главата в таблата на леглото и… и когато се събудих, го нямаше, теб също.

В прекрасните й сини очи лъщяха сълзи, докато стискаше ръцете на Джейми.

— Джейми, ще ми простиш ли? Знам, че ако не го бях разгневила, нямаше да се отнесе така с теб, а после татко…

— О, Джени, скъпа, недей. — Той коленичи пред нея и положи лицето й на рамото си. Иън приличаше на изсечен от камък.

Джейми я полюля в обятията си, докато тя ридаеше.

— Тихо, гълъбице. Хубаво си направила, Джени. Не си била виновна, нито дори аз. — Погали я по гърба. — Слушай. Наредили са му да дойде и да върши поразии. Нямало е значение какво ще сторим ти или аз. Искал е да причини вреда и да настрои хората навред срещу англичаните, за свои собствени цели. И тези на мъжа, който го е наел.

Джени спря да плаче, изправи гръб и се загледа удивена в брат си.

— Да настрои хората срещу англичаните? Но защо?

Джейми направи жест на нетърпение.

— За да разбере кои ще подкрепят принц Чарлс, ако се стигне до още едно въстание. Не знам на чия страна е господарят на Рандал — дали иска информацията, за да наблюдава тези, които подкрепят принца, и да изземе собствеността им, или той самият смята да подкрепи принца и иска планинците готови за война, когато дойде времето. Не знам и сега не е важно.

Приглади косата й и отмести няколко кичура от челото й.

— Важно е само, че си добре, а аз съм у дома. Скоро ще се върна завинаги, обещавам.

Тя вдигна дланта му към устните си и я целуна грейнала. Затършува в джоба си за кърпичка и издуха носа си. След това обаче погледна към все още вцепенения Иън, очите му бяха изпълнени с болка и гняв.

Докосна го леко по рамото.

— Мислиш, че е трябвало да ти кажа.

Той не помръдна, но и не свали поглед от нея.

— Да — рече тихо.

Тя остави кърпичката в скута си и го хвана за ръцете.

— Иън, за Бога, не ти казах, защото не исках да изгубя и теб. Брат ми го нямаше, баща ми също. Не исках да изгубя и най-скъпия си човек. Защото си по-скъп и от дом, и от род. — Тя се усмихна на Джейми. — А това значи много.

Взря се умоляващо в очите на съпруга си, а по лицето му битка поведоха любовта и ранената гордост. Джейми се изправи и ме докосна по рамото. Измъкнахме се тихо от стаята и ги оставихме пред догарящия огън.

* * *

Беше ясна нощ и луната се лееше обилно през високите прозорци. Не можех да заспя и ми се стори, че светлината държи и Джейми буден — лежеше неподвижно, но по дишането му личеше, че не спи. Обърна се по гръб и се подсмихна.

— На какво се смееш? — попитах.

Обърна глава към мен.

— О, събудих ли те, сасенак? Извинявай. Просто си спомнях разни неща.

— Не спях. — Примъкнах се до него. Леглото явно бе от онези дни, когато цялото семейство е спяло на един матрак — огромно пухено легло, за което са отишли перата на стотици гъски, а ориентацията в тази шир бе като да прекосиш Алпите без компас. — Какво си спомни? — попитах, когато успешно стигнах до неговата страна.

— Неща за баща ми, най-вече. Какво казваше. — Скръсти ръце зад главата си и се загледа умислено в дебелите греди на ниския таван. — Странно, когато беше жив, не му обръщах много внимание. Когато почина, започнах да се вслушвам повече. — Отново се позасмя. — Мислех си за последния път, когато ме наби.

— Смешно е било, така ли? Някой да ти е казвал, че имаш много странно чувство за хумор, Джейми? — Разтършувах се из завивките за ръката му, отказах се и ги отметнах. Той започна да ме гали по гърба и аз се сгуших до него, като заскимтях от удоволствие.

— Чичо ти не те ли е биел при нужда? — попита той.

Сподавих смеха си.

— Божке, не! Би се ужасил от тази мисъл. Чичо Ламб не вярваше в боя на деца. Смяташе, че с тях трябва да се излезе на глава като с възрастни хора.

Джейми издаде шотландското подигравателно сумтене при тази налудничава идея.

— Това обяснява дефектите в характера ти, дума да няма. — И ме потупа по дупето. — Недостатъчно дисциплинирана си била.

— Какви дефекти в характера ми? — запитах заядливо. На лунната светлина ясно се виждаше широката му усмивка.

— Искаш да ги изредя ли?

— Не. — Сръчках го с лакът в ребрата. — Разкажи ми за баща си. На колко си бил тогава? — попитах.

— О, на тринайсет-четиринайсет. Висок, мършав, пъпчив. Не помня защо ме биеше — сигурно вече е било за нещо, което съм казал, а не направил. Помня само, че и двамата здравата беснеехме. Беше един от случаите, когато ме наби с удоволствие. — Придърпа ме към себе си и ме облегна на рамото си, обгърнал ме с ръка. Погалих мускулестия му корем и се заиграх с пъпа му.

— Стига, гъделичка. Искаш ли да чуеш, или не?

— О, искам. Какво ще правим, ако имаме деца — ще ги вразумяваме ли, или ще ги бием? — Сърцето ми забърза при тази мисъл, макар всичко да сочеше, че въпросът ще си остане теоретичен. Ръката му покри моята на корема му.

— Просто е. Ти ще ги вразумяваш, а когато приключиш, ще ги изведа навън и ще ги натупам.

— Мислех, че харесваш децата.

— Да. Баща ми ме харесваше, когато не се държах като идиот. И ме обичаше — достатъчно, за да ми вади звезди посред бял ден от бой, когато се държах като идиот.

Обърнах се по корем.

— Добре тогава. Разкажи ми.

Джейми се надигна на възглавницата и сложи още една отгоре й, след това се намести удобно и отново скръсти ръце зад главата си.

— Ами, прати ме при оградата, както обикновено, винаги ме караше да отида пръв, за да изпитам правилната смесица от ужас и разкаяние, докато го чаках. Но беше толкова ядосан, че ми крачеше по петите. Приведох се и той започна, а аз стисках зъби, решен да не гъквам — проклет да бях, ако му позволя да разбере колко боли. Стисках дървото толкова силно, че в пръстите ми оставаха трески. Лицето ми моравееше, защото не смеех да дишам. — Той си пое дълбоко дъх, сякаш за да компенсира, и издиша бавно. — Обикновено знаех кога ще му дойде краят, но този път не спря. Едва си държах устата затворена — грухтях с всеки удар и усещах сълзите да напират, колкото и да мигах, но се сдържах, сякаш животът ми зависи от това.

Беше гол до кръста и почти сияеше на лунна светлина, а косъмчетата му блещукаха като от сребро. Усещах под дланта си равномерния му пулс.

— Не знам колко дълго продължи, но на мен ми се стори цяла вечност. Накрая спря за миг и ми се развика. Не беше на себе си, аз също, затова отначало почти не разбрах какво ми говори. Ревеше: „Проклет да си, Джейми! Не можеш ли да извикаш? Голям си вече, няма никога повече да те бия, но викни веднъж, преди да приключа, за да разбера, че най-после нещо ти се е набило в дебелата глава!“ — Джейми се засмя и разстрои пулса си. — Толкова се разсърдих, че се изправих, завъртях се и креснах: „А що не каза така отначало, дърт глупако! ОХ!“. В следващия миг бях на земята и ушите ми пищяха, а челюстта ми беше изтръпнала от шамара му. Стоеше над мен, пъхтеше, косата му щръкнала, брадата му чорлава. Посегна надолу и ме вдигна за ръката. Потупа ме по бузата и каза, още запъхтян: „Това беше, задето наричаш баща си глупак. Може да е вярно, но е неуважително. Хайде да се измием за вечеря.“ И никога повече не ме удари. Викаше ми, но и аз му виках, като мъж на мъж.

Джейми се засмя спокойно и се усмихна в къдриците ми.

— Ще ми се да бях познавала баща ти — казах. — Или по-скоро не. Сигурно не би искал да се ожениш за англичанка.

Джейми ме прегърна по-плътно и вдигна завивките до раменете ми.

— Не, би си помислил, че най-сетне ми е дошъл акълът. — Погали ме по косата. — Би уважил избора ми, която и да беше, но ти… — обърна глава и ме целуна нежно по челото, — много би те харесал, моя сасенак.

Разпознах и оцених огромната похвала.