Диана Габалдон
Друговремец (33)

32.
Тежък труд

След няколко дни малко преди залез бях на хълма зад къщата и изтръгвах малка леха грудки, която бях открила. Чух шепота на раздвижена от стъпки трева и се обърнах, очаквайки да видя Джени или госпожа Круук да ме викат за вечеря. Вместо това се показа Джейми, косата му щръкнала от влагата — беше се измил преди вечеря, — и още по риза, завързана на възел между краката му, за да работи по-лесно в полето. Дойде иззад мен, прегърна ме през кръста и отпусна брадичка на рамото ми. Заедно загледахме захода на слънцето зад боровете, в одежди от злато и пурпур. Пейзажът избледня край нас, но не помръднахме, сякаш обгърнати в задоволството си. Накрая, когато се смрачи, чух Джени откъм къщата.

— По-добре да влизаме — рекох и се размърдах с неохота.

— Ммм. — Джейми само ме хвана по-здраво, без да мести поглед от сгъстяващите се сенки, сякаш се опитваше да запомни всяко камъче и стръкче трева.

Обърнах се към него и го прегърнах през врата.

— Какво има? — попитах тихо. — Ще тръгваме ли скоро?

Сърцето ми се сви, когато си помислих, че скоро може да напуснем Лалиброх, но знаех, че е опасно да стоим дълго. Червените мундири можеха да дойдат всеки момент, с много по-страшни резултати.

— Да. Утре или най-късно вдругиден. В Нокойлъм има англичани. На трийсет километра оттук е, но са само два дни на кон в хубаво време.

Заслизах от оградата, но Джейми ме подхвана под коленете и ме повдигна, след което ме сгуши до гърдите си.

Усещах топлината на слънцето по кожата му, ухаеше на пот и овесени стръкове. Беше помагал при последната част от жътвата и миризмата ми напомняше на една вечеря отпреди седмица, когато разбрах, че Джени — винаги дружелюбна и отзивчива, — най-накрая ме беше приела като част от семейството.

Жътвата беше тежка работа и Иън и Джейми често оклюмваха към края на вечерите ни. В един такъв случай бях станала, за да взема млечен пудинг за десерт, и когато се върнах, двамата спяха дълбоко, а Джени се смееше тихо. Иън се беше прегърбил на стола си, отпуснал брадичка на гърдите си, и дишаше тежко. Джейми беше подпрял буза на скръстените си ръце, проснат почти до кръста на масата, и хъркаше тихо между подноса и мелничката за пипер.

Джени взе пудинга от ръцете ми и ни сложи по малко, като клатеше глава, загледана в спящите мъже.

— Толкова много се прозяваха, че се зачудих какво ще стане, ако спра да говоря. Помълчах и след две минути бяха заспали и двамата.

Тя нежно приглади косата на Иън.

— Затова през юли тук се раждат толкова малко деца — каза и накриви вежда. — Мъжете не могат да стоят будни достатъчно дълго, за да ги правят.

Беше си вярно и се засмях. Джейми се размърда и изхърка до мен, а аз поставих ръка на врата му, за да го успокоя. Устните му оформиха лека неволна усмивка, а после се отпуснаха отново в сън.

Джени рече:

— Странна работа. Не съм го виждала да прави така, откакто беше малък.

— Да прави какво?

Тя кимна.

— Да се усмихва насън. Често го правеше, когато отидеш до люлката му и го погалиш, или дори след това, в кошарката. Понякога с майка се редувахме да го галим по главата, за да видим можем ли да го накараме да се усмихне. Винаги успявахме.

— Странно, нали? — Експериментирах и внимателно го погалих по темето и по врата. И, разбира се, бях възнаградена от извънредно нежна усмивка, която продължи само миг, а след това лицето му си върна строгото изражение.

— Чудно защо ли го прави — рекох удивена. Джени сви рамене и ми се усмихна широко.

— Предполагам, значи, че е щастлив.

* * *

Не успяхме да си тръгнем на следващия ден. През нощта ме събуди тих разговор в стаята. Претърколих се и отворих очи. Иън се бе привел над леглото със свещ в ръка.

— Бебето се ражда — рече Джейми, когато видя, че съм се събудила. Седна и се прозина. — Не е ли рано, Иън?

— Човек не знае. Малкият Джейми закъсня. По-добре по-рано, отколкото по-късно, струва ми се.

Иън се поусмихна бързо и нервно. Джейми се обърна към мен.

— Сасенак, можеш ли да изродиш бебе? Или да повикам акушерката?

Не се поколебах.

— Извикай акушерката.

По време на обучението си бях виждала само три раждания — всичките в стерилна операционна, а пациентката беше подготвена и упоена. Не се виждаше нищо освен гротескно раздутия перинеум и подаващата се след това главица.

Когато изпратих Джейми към акушерката, госпожа Мартинс, последвах Иън нагоре по стълбището.

Джени седеше на стол край прозореца, облегната назад. Беше си навлякла стара нощница, а върху пухения матрак имаше износено одеяло. Чакаше.

Иън се въртеше нервно край нея. Тя се усмихваше, ала изглеждаше разсеяна, сякаш вгледана навътре в себе си, вслушана в нещо далечно, което само тя чуваше. Иън се бе облякъл и блуждаеше из стаята, вдигаше неща и ги оставяше обратно по местата им, докато Джени не му нареди да излезе.

— Слез и събуди госпожа Круук, Иън — рече му тя с усмивка, за да не го засегне. — Кажи й да приготви нужното на госпожа Мартинс. Тя знае какво.

Рязко си пое дъх и постави ръце на корема си. Втренчих се в него, докато внезапно се свиваше на топка. Джени прехапа устна и се запъхтя, но след миг се отпусна. Коремът й отново бе добил обичайната си леко крушовидна форма.

Иън колебливо постави ръка на рамото й и тя сложи своята върху нея, като му се усмихна отново.

— И й кажи да ти даде да хапнеш нещо. На двамата с Джейми ще ви трябва. Казват, че второто се ражда по-бързо от първото. Може би, докато приключите, и аз ще съм готова за лека закуска.

Той я стисна за рамото и я целуна, като промълви нещо в ухото й, преди да излезе. На прага се поколеба и се обърна към нея, но тя му махна строго с ръка.

Сякаш мина ужасно много време, преди Джейми да пристигне с акушерката, а колкото по-силни ставаха контракциите, толкова повече се притеснявах. Вторите деца наистина се раждаха по-бързо, според всички. Ами ако това решеше да излезе, преди да дойде госпожа Мартинс?

Отначало с Джени си бъбрехме, а тя спираше само за да се поприведе напред, хванала корема си, докато контракциите я стискаха все по-здраво. Но бързо изгуби желание за разговор и просто седеше облегната, почивайки си безмълвно между все по-мощните пристъпи на болка. Накрая, след като един от тях почти я преви на две, тя се изправи с олюляване.

— Помогни ми да се поразходя, Клеър — рече. Не бях сигурна какво точно се прави, но я подхванах за ръката, за да може да стои права. Няколко пъти бавно обиколихме стаята, като спирахме по време на контракциите. Малко преди да дойде акушерката, Джени стигна до леглото и се отпусна там.

Видът на госпожа Мартинс вдъхваше успокоение — висока, слаба, но широкоплещеста и с мускулести ръце. Изражението й бе благо и практично, на човек, на когото може да се има доверие. Между сивкавите й вежди имаше две бръчици, които се задълбочаваха, когато се концентрираше.

Докато оглеждаше Джени, бръчиците не бяха особено дълбоки. Значи досега всичко бе наред. Госпожа Круук беше приготвила купчина чисти и изгладени парчета лен и госпожа Мартинс подпъхна едно от тях сгънато под Джени. Кървавите петънца по бедрата й ме стреснаха.

Госпожа Мартинс ми кимна успокоително.

— Да. Кървава работа си се. Няма нищо. Ще се притесняваме само ако кръвта е ярка и е много наведнъж. Засега нищо й няма.

Всички зачакахме. Госпожа Мартинс говореше тихо и утешително на Джени и разтриваше кръста й, като по време на контракциите натискаше здраво. Болките зачестиха, а Джени стискаше устни и сумтеше. Често простенваше дълбоко, когато болката я обладаваше напълно.

Косата й бе плувнала в пот, а лицето й червенееше ярко от усилието. Вече осъзнавах напълно защо наричат бременните жени „трудни“. Раждането беше ужасно тежък труд.

През следващите два часа нямаше особено развитие, освен че болките непрестанно се засилваха. Отначало Джени можеше да дава кратки отговори на въпроси, но вече само лежеше, пъхтеше в края на всяка контракция, а лицето й се променяше плашещо бързо от мораво в смъртнобледо.

Отново сви устни, когато дойде поредната, и след това ме повика.

— Ако детето оцелее… — каза тя, останала без дъх, — и ако е момиче… ще се казва Маргарет. Кажи на Иън… да я кръсти Маргарет Елън.

— Да, разбира се — уверих я. — Но и сама ще можеш да му кажеш. Малко остава.

Тя само поклати глава в уверено отрицание, стисна зъби и се приготви за следващия пристъп. Госпожа Мартинс ме хвана за ръката и ме отведе в другия край на стаята.

— Не го мисли, моме — рече тя небрежно. — Все си мислят, че ще мрат.

— О… — Това ме поуспокои.

— Обаче — продължи тя по-тихо — понякога умират.

Дори госпожа Мартинс сякаш започна да се тревожи леко, когато нямаше напредък. Джени се уморяваше — след всяка контракция цялото й тяло се отпускаше напълно, а понякога дори заспиваше, като че търсеше да избяга от ударите на собственото си тяло в съня. След това се разбуждаше от болки и подновяваше борбата със стенания, усукваше се на една или друга страна и се свиваше закрилнически около буцата в корема си.

— А възможно ли е детето да е… на обратно? — попитах плахо, притеснена да давам подобни предложения на опитна акушерка. Госпожа Мартинс никак не се засегна, но бръчиците между веждите й се задълбочиха, докато наблюдаваше мъчещата се родилка.

Когато следващите болки поотминаха, госпожа Мартинс отметна рязко одеялото и нощницата на Джени и бързо се захвана за работа, като натискаше огромната подутина с бързи, умели пръсти. Отне й няколко опита, тъй като опипването причиняваше допълнителни болки, а и нямаше как да се случи по време на неумолимите контракции.

Накрая се отдръпна замислена, като потропваше с крак, докато пристъпите разкривиха гръбнака на Джени още два пъти. Докато тя се мяташе на одеялото, едно от парчетата плат рязко се скъса.

Като че ли по сигнал, госпожа Мартинс се спусна напред, взела решение, и ми направи знак да се приближа.

— Облегни я назад, моме — нареди ми, без изобщо да се притеснява от виковете на Джени.

В края на следващата контракция госпожа Мартинс се захвана за работа. Сграбчи детето през моментно отпуснатите стени на утробата и се опита да го обърне. Джени изпищя и се разтресе в ръцете ми, когато започна следващата контракция.

Госпожа Мартинс опита отново. И отново. И отново. Неспособна да удържи напора си, Джени се изтощаваше далеч отвъд границите на силите си и на обикновената човешка сила, опитвайки се да избута детето от себе си.

И тогава се получи. Нещо плавно се размърда и безформените очертания на детето през корема на родилката се преобърнаха в ръцете на госпожа Мартинс. Формата на корема на Джени се промени и моментално усетих, че нещата наистина потръгват.

— Сега напъвай. — Джени започна и госпожа Мартинс падна на колене до леглото. Явно видя някакъв напредък, защото се изправи и бързо грабна от масата до леглото малка бутилка, която си беше донесла. Изля малко олио в дланта си и започна внимателно да го втрива между краката на Джени.

Тя нададе дълбок свиреп вик на протест, задето някой смее да я докосва, докато започва поредната контракция, и госпожа Мартинс дръпна ръка. Джени клюмна неподвижна и акушерката продължи с нежния си масаж, докато гукаше на пациентката си и й повтаряше как всичко ще е наред, само да си почива, а сега… Напъвай!

През следващата контракция госпожа Мартинс постави длан върху пъпа на Джени и силно натисна. Джени изкрещя, но тя продължи да натиска, докато контракцията приключи.

— При следващата напъни заедно с мен — каза ми акушерката. — Почти излезе.

Сложих ръце върху ръката на госпожа Мартинс и когато ни каза, и трите натиснахме едновременно. Джени изсумтя победоносно и между бедрата й ненадейно се подаде мазна подутина. Тя опря пети здраво в матрака и напъна още веднъж, а Маргарет Елън Мъри се стрелна на белия свят като прасенце, намазано с лой.

Малко след това се изправих, избърсах лицето на усмихнатата Джени и стрелнах поглед към прозореца. Беше почти залез.

— Добре съм — рече тя. — Много добре.

Очарованата й усмивка, когато видя бебето си, сега бе заменена от малка, но постоянна усмивчица на дълбоко задоволство. Пресегна се с трепереща ръка и докосна ръкава ми.

— Отиди да кажеш на Иън. Ще се тревожи.

За циничното ми око, изобщо не му личеше. Видът на кабинета, където се бяха намърдали с Джейми, силно приличаше на подранило празненство. На бюфета имаше празна гарафа и няколко бутилки, а из цялата стая витаеха силни алкохолни изпарения.

Гордият баща като че ли беше припаднал, опрял глава на бюрото на земевладелеца. Последният беше още буден, но мигаше на парцали, облегнат на ламперията.

Възмутена, закрачих с тежки стъпки към бюрото и стиснах Иън за рамото, след което го раздрусах грубо, пренебрегвайки Джейми, който се понадигна и понечи да ми каже нещо.

Иън не беше съвсем в безсъзнание. Вдигна глава с неохота и ме погледна с вцепенено лице и празен, умолителен поглед. Ненадейно осъзнах, че е мислел, че идвам, за да му кажа за смъртта на Джени.

Отпуснах хватката си и го потупах леко по гърба.

— Добре е — казах тихо. — Имаш дъщеря.

Той отново отпусна глава върху ръцете си и аз излязох — тесните му рамене се тресяха, а Джейми го потупваше по гърба.

Когато посъживихме оцелелите от премеждието и се измихме, семействата Мъри и Фрейзър се събрахме, за да отпразнуваме събитието с вечеря. Малката Маргарет, почистена и увита в одеялце, бе положена в ръцете на баща си, който я прие с благоговение.

— Здравей, малка Маги — прошепна и докосна нослето-копче с върха на пръста си.

Дъщеря му, не особено впечатлена от запознанството, затвори очи съсредоточено, стегна се и се изпишка на ризата на баща си.

По време на краткотрайната весела суматоха и смяна на дрехи, последвала лекия пропуск във възпитанието на малката Маги, малкият Джейми успя да се изтръгне от ръцете на госпожа Круук и се хвърли на леглото на Джени. Тя изсумтя от болка, но се пресегна и го взе в прегръдките си, като махна с ръка на госпожа Круук, която тъкмо се канеше да го отскубне от нея.

— Моята мама! — заяви той и се сгуши в нея.

— Ами че да, кой друг? — попита тя здравомислещо. — Ето, моето момче.

И го прегърна по-здраво, целуна го по темето и той се усмири. Тя внимателно положи главата му на възглавницата и го погали по косата.

— Хайде, поспи — рече му тя. — Мина ти времето за сън. Поспи.

Успокоен от присъствието й, той сложи пръст в устата си и заспа.

Когато дойде ред на Джейми да държи бебето, той се оказа извънредно умел — подхвана малката главица в шепата си като топка за тенис. Сякаш не му се щеше да върне бебето на Джени. Когато го стори, тя го приласка към гърдите си и му загука нежно.

Накрая стигнахме до нашата стая, която ни се струваше тиха и празна в сравнение с топлата семейна картина на долния етаж — Иън до леглото на жена си, поставил ръка върху малкия Джейми, докато тя кърми бебето. За пръв път усетих колко съм уморена — бяха минали почти двайсет и четири часа, откак Иън ме беше събудил.

Джейми тихо затвори вратата зад себе си. Без да продума, застана зад мен и развърза вървите на роклята ми. Обгърна ме през кръста и аз се облегнах на гърдите му. Наведе се да ме целуне и аз се завъртях, като сложих ръце на врата му. Чувствах се не само уморена, но и много крехка, а и малко тъжна.

— Може би така е по-добре — рече Джейми бавно, сякаш на себе си.

— Кое?

— Че си ялова. — Не виждаше лицето ми, но явно бе усетил как се вцепенявам. — Да, разбрах отдавна. Гейлис Дънкан ми каза скоро след като се оженихме. — Нежно ме погали по гърба. — Отначало съжалих, но след това реших, че го предпочитам. Така както живеем, много трудно ще се справим, ако забременееш. А сега — и той потрепери, — сега мисля, че дори се радвам. Не искам да страдаш по този начин.

— Не бих имала нищо против — рекох след дълго мълчание, мислейки си за пухкавата главица и пръстчетата на Маргарет Елън.

— Аз бих. — Целуна ме по темето. — Гледах лицето на Иън. Сякаш собствената му плът се разкъсваше, когато Джени крещеше. — Прокарвах пръсти по белезите на гърба му. — Самият аз мога да понеса много болка — каза той тихо, — но не мога да понеса твоята. Ще ми трябва повече сила, отколкото имам.