Диана Габалдон
Друговремец (36)

35.
Затворът Уентуърт

Сър Флетчър Гордън беше нисък, пълен мъж, с раирана жилетка, която му пасваше като втора кожа. С тесни, отпуснати рамене и изпъкнал корем, той приличаше по-скоро на голяма шунка, настанена в стола на управителя на затвора.

Плешивата глава и наситенорозовата кожа с нищо не променяха впечатлението, макар никоя шунка да не можеше да се похвали с такива яркосини очи. Преобръщаше листата на бюрото си с показалец, бавно и преднамерено.

— Да, ето — рече след почти безкрайна пауза, в която четеше една и съща страница отново и отново. — Фрейзър, Джеймс. Обвинен в убийство. Осъден на обесване. Сега, къде е заповедта за екзекуцията? — Отново направи пауза, докато се взираше късогледо в листата. Впих пръсти в чантичката си и се насилих да остана безизразна.

— А, да. Дата на екзекуцията, двайсет и трети декември. Още е при нас.

Отпуснах пръсти, разкъсвана между щастие и паника. Беше още жив — за още два дни. И беше наблизо, някъде в същата сграда. Информацията премина през мен като прилив на адреналин и ръцете ми се разтрепериха.

Представих се като английска приятелка на рода Фрейзър и успях лесно да вляза в Уентуърт, както и да стигна до офиса на цивилния управител на затвора. Беше опасно да искам да видя Джейми — не знаеше за прикритието ми и можеше неволно да ме издаде. Но пък и аз можех да се издам. Не бях сигурна дали ще запазя крехкия си самоконтрол, ако го видя. Но следващата стъпка неизменно бе да открия къде е — в този огромен каменен лабиринт шансовете ми клоняха към нула.

Сър Флетчър се намръщи замислено. Очевидно смяташе молбата ми просто за неудобство, но не беше и безчувствен. Накрая поклати глава с нежелание.

— Не, драга. Боя се, че не мога да го позволя. Много сме препълнени в момента и нямаме достатъчно пространство, за да разрешим лични разговори. А този човек в момента е — и той прегледа отново купчината листа — в една от големите килии в западния сектор, с още няколко осъдени престъпници. Ще е много опасно да го посетите там или да го посещавате изобщо. Мъжът е опасен престъпник, разбирате — тук пише, че го държим във вериги.

Отново стиснах чантата — този път за да не го ударя.

Той поклати пак глава и дебелият му гръден кош се надигна и отпусна трудно.

— Не. Ако бяхте роднина от първо коляно, може би… — Вдигна глава, премигвайки. Стиснах здраво челюст, решена да не се издавам. Но предвид условията, можеше да се очаква лека демонстрация на тревога.

— Но може би, драга… — Сякаш го обзе ненадейно вдъхновение. Стана с мъка и отиде до една вътрешна врата, където стоеше униформен страж. Промълви му нещо, а мъжът кимна и отиде някъде.

Сър Флетчър се върна на бюрото си, като пътьом взе от един шкаф гарафа и две чаши. Приех предложението му да пийна малко бордо — определено имах нужда.

Когато стражът се върна, бяхме вече на втората чаша. Влезе, без да се церемони, остави пред управителя дървена кутия и излезе. Улових погледа му и свенливо сведох очи. Носех рокля, взета назаем от позната на Рупърт в едно от градчетата наблизо — от аромата, пропил се в роклята и чантичката, имах добра представа какво работи въпросната дама. Само се надявах стражът да не се е досетил.

Сър Флетчър пресуши чашата си, остави я и придърпа кутията. Беше обикновена, нелакирана, с плъзгащ се похлупак, с тебешир на нея пишеше ФРЕЙЗЪР.

Сър Флетчър го отмести, взря се за миг вътре, затвори кутията и я бутна към мен.

— Личните вещи на затворника — обясни. — Обикновено ги изпращаме след екзекуцията на посочения като най-близък роднина. Но този човек — и управителят поклати глава — е отказал да каже каквото и да било за семейството си. Отчуждени са явно. Не е необичайно, разбира се, но е жалко. Колебая се да ви помоля за това, госпожо Бюшамп, но ми се стори, че щом се познавате със семейството, може би ще поемете отговорността да предадете вещите му на подходящия човек?

Нямах доверие на собствения си глас, но кимнах и заврях нос в бордото си.

Сър Флетчър изглеждаше облекчен, дали защото се бе отървал от кутията, или защото скоро щях да си ходя. Отпусна се назад, хриптейки леко, и ми се усмихна широко.

— Много мило от ваша страна, госпожо Бюшамп. Знам, че подобно нещо може да е болезнено за толкова чувствителна жена, но си представям каква жертва правите, уверявам ви.

— Н-н-няма проблем — заекнах. Успях да се изправя и да взема кутията. Беше двайсет на петнайсет сантиметра, дълбока около десетина. Малка, лека кутия, в която се намираха останките от живота на човек.

Знаех какво съдържа. Три риболовни канапа, навити старателно; коркова тапа със забити в нея кукички; кремък и огниво; малко парче счупено стъкло с износени ръбове; най-различни камъчета, интересни на вид или на пипане; изсушен крак на къртица, като талисман срещу ревматизъм. Библия — или може би му бяха позволили да я задържи? Надявах се. Пръстен с рубин, ако не го бяха откраднали. И малка дървена змия от черешово дърво с името ЗАНИ, издълбано от долната страна.

Спрях на вратата и сграбчих рамката, за да се закрепя.

Сър Флетчър, който ме следваше, за да ме изпрати, моментално се озова до мен.

— Госпожо Бюшамп! Зле ли ви е, драга? Страж, стол!

Усещах игличките на студената пот по лицето си, но успях да се усмихна и да отпратя войника със стола. Исках да се измъкна оттам — трябваше ми свеж въздух, в големи количества. И да съм насаме, за да поплача.

— Не, съвсем добре съм — рекох, опитвайки се да звуча убедително. — Просто тук… малко е задушно. Не, съвсем ще се оправя. Конярят ми ме чака долу.

Насилих се да се изправя и да се усмихна — и ми хрумна нещо. Може би нямаше да помогне, но нямаше и да навреди.

— О, сър Флетчър…

Още разтревожен от вида ми, той бе олицетворение на галантността и вниманието.

— Да, драга?

— Хрумна ми… Колко е тъжно за млад мъж в тази ситуация да е така отчужден от семейството си. Реших, че може би… ако иска да им пише… може би помирително писмо? Ще се радвам да го доставя на… на майка му.

— Вие сте самата загриженост, драга. — Сър Флетчър се поразведри, когато разбра, че все пак няма да се строполя на килима. — Разбира се. Ще попитам. Къде сте отседнала, драга? Ако има писмо, ще наредя да ви го донесат.

— Ами… — Справях се все по-добре с усмивката, макар още да я чувствах като залепена на лицето си. — Не е много ясно, защото в градчето имам неколцина роднини и ще отсядам при всеки от тях по ред, за да не ги обидя. — Успях да се позасмея. — Така че, ако не ви е проблем, може би конярят ми би могъл да дойде и да попита от мое име за писмото.

— Да, разбира се. Чудесен план, драга моя. Чудесен!

След бърз поглед към гарафата той ме хвана под ръка, за да ме изпрати до предната порта.

* * *

— По-добре ли си, моме? — Рупърт отмести воала коса от лицето ми. — Приличаш на недосварен бекон. Ето, пийни си още.

Поклатих глава, за да откажа манерката с уиски, и поизправих гръб, като избърсах лице с мокрия парцал, който бе донесъл.

— Не, вече съм добре. — Съпроводена от Мърто, който се преструваше на мой коняр, едва изчаках да се скрием от погледа на пазачите на предната порта, преди да се свлека в снега и да повърна. Останах там и заридах, стиснала кутията на Джейми, докато Мърто не ме вдигна на ръце, принуди ме да се кача на коня и ме поведе към малкия хан в градчето Уентуърт, където Рупърт ни беше намерил стаи. Бяхме на горния етаж, а оттам затворът се виждаше в сгъстяващия се мрак.

— Мъртво ли е момчето, значи? — Широкото лице на Рупърт, скрито наполовина в брадата му, беше сериозно и загрижено, без следа от обичайната клоунада.

Поклатих глава и събрах въздух, за да изрека:

— Още не.

Когато чу историята ми, Рупърт бавно закрачи из стаята, като издуваше и всмукваше бузи, мислейки. Мърто, както обикновено, стоеше неподвижно, а лицето му не издаваше никакво притеснение. От него би излязъл страхотен покерджия, помислих си.

Рупърт се върна и се отпусна на леглото до мен с въздишка.

— Е, още е жив, това е най-важното. Но проклет да съм, ако имам представа какво да правим. Няма как да влезем там.

— Има как — рече Мърто изведнъж. — Благодарение на идеята на момето за писмото.

— Хммм. Но ще пуснат само един. И то до кабинета на управителя. Но да, това е някакво начало. — Рупърт извади камата си и се почеса под брадичката с върха й. — Но мястото е твърде голямо за претърсване.

— Знам къде е — добавих, ободрена от плановете, които крояхме, както и от това, че спътниците ми нямаха намерение да се отказват, колкото и безнадеждно да изглеждаше начинанието ни. — Поне знам в кое крило на затвора е.

— Хм, така ли? Хммм. — Върна камата на мястото й и продължи да крачи, като спря, за да попита: — Колко пари имаш, моме?

Извадих торбичката на Дугал, парите на Джени и перления си наниз. Рупърт ми върна перлите, но взе двете кесии, като изсипа в дланта си монетите.

— Това ще свърши работа — каза и ги подрънка преценяващо. Обърна поглед към близнаците Коултър. — Вие двамата, Уили и аз. Джон и Мърто ще останат при девойчето.

— Къде ще ходиш? — попитах.

Прибра монетите в кожената си торба, като задържа една и я подхвърли във въздуха.

— Ами… — започна неопределено. — Тук има още един хан, в другия край на градчето. Пазачите от затвора ходят там след работа, защото им е по-близо и питиетата са с някое пени по-евтини.

Подхвърли монетата с палец, завъртя длан и я улови между два пръста.

Започна да ми се изяснява какво възнамерява да прави.

— Така ли? — попитах. — А дали не играят и карти, как мислиш?

— Не знам, моме, не знам. — Той отново подхвърли монетата и плесна с ръце, като я улови между тях. После ги разпери — нямаше я. Усмихна се и зъбите му се белнаха в черната брада. — Но ще отидем да проверим, нали?

Щракна с пръсти и монетата отново се появи между тях.

* * *

Малко след един следобед на следващия ден преминах отново под вертикалната решетка на портата на затвора, която стоеше още от построяването му в края на шестнайсети век. Не бе загубила почти нищо от заплашителния си вид през следващите двеста години и аз докоснах камата в джоба си за кураж.

Според информацията, която Рупърт и хората му бяха успели да изтръгнат от пазачите по време снощната си мисия, сър Флетчър вече трябваше да е започнал обеда си. Рупърт и другите се бяха прибрали почти призори, със зачервени очи и вмирисани на бира. На многото ми въпроси той отвърна само:

— О, моме, за да победиш, ти трябва само късмет. За да загубиш, ти е нужно умение!

После се сви в един ъгъл и моментално заспа, като ме остави да кръстосвам пода нетърпеливо, както бях правила цяла нощ.

Събуди се час по-късно, с ясен поглед и ясна глава, и ми изложи в общи линии плана, който щяхме да изпълним.

— Сър Флетчър не позволява на никого да го прекъсва, докато се храни — започна. — Който иска да говори с него, трябва да чака. След обеда има навика да се прибира в покоите си и да подремва.

Мърто, в ролята на мой коняр, бе пристигнал четвърт час преди мен. Бяха го пуснали без проблеми. Както и очаквахме, бяха го приели в кабинета на сър Флетчър и го бяха накарали да почака. Трябваше, докато е сам, да претърси стаята, първо за план на западното крило, а след това, за всеки случай, за ключовете за килиите.

Когато минах през портата, позабавих ход и вдигнах лице към небето, за да преценя колко е часът. Ако пристигнех, преди сър Флетчър да започне обяда си, можеше да ме покани да се присъединя, което щеше да е крайно неудобно. Но пазачите бяха казали на Рупърт, че навиците на управителя са неотменими: точно в един следобед биеше звънчето, а пет минути по-късно се сервираше супата.

Пазачът на входа беше същият като предния ден. Изглеждаше изненадан, но ме посрещна любезно.

— Колко неприятно — рекох му, — наредих на коняря си да донесе малък подарък на сър Флетчър, задето вчера беше толкова мил с мен. Но разбрах, че глупецът е тръгнал насам и го е забравил, та трябваше да го последвам. Пристигнал ли е вече? — Показах малкия пакет, който носех със себе си, и се усмихнах. Помислих си, че много би помогнало, ако имах трапчинки. Трябваше да мина само с бляскавите си зъби.

Като че ли свърши работа. Пуснаха ме и ме поведоха през коридорите на затвора към кабинета на управителя. Макар тази част от крепостта да бе добре обзаведена, трудно можеше да се сбърка с нещо различно от затвор. Витаеше някаква миризма — така си представях миризмата на нещастието и страха, макар че едва ли е било повече от смрадта на мухъл и липсата на канализация.

Пазачът ми позволи да тръгна пред него и ме следваше на няколко крачки, за да не настъпва наметалото ми. И по-добре, защото свих зад ъгъла преди кабинета на сър Флетчър и видях как Мърто влачи през отворената врата един от пазачите.

Отстъпих назад и пуснах пакета на каменния под. Последва звън на строшено стъкло и замириса силно на прасковено бренди.

— О, божичко — възкликнах, — що за глупост сторих?

Докато пазачът викаше един затворник да разчисти парчетата, промълвих нещо в смисъл че ще изчакам управителя в кабинета му, вмъкнах се в стаята и бързо затворих вратата.

— Какво, по дяволите, си направил? — просъсках на Мърто. Зает да претърсва тялото, той вдигна поглед към мен, без да се стеснява от тона ми.

— Сър Флетчър не държи ключове в кабинета си — съобщи ми тихо, — но този младеж тук има една връзка.

Издърпа ги от мундира на момчето, като внимаваше да не се раздрънчат.

Приклекнах зад него.

— О, прекрасно! — Хвърлих едно око на проснатия войник. Още дишаше. — А план на затвора?

Мърто поклати глава.

— И това не намерих, но моят приятел тук ми каза туй-онуй, докато чакахме. Килиите на осъдените са на този етаж, по средата на западния коридор. Разбрах, че са три, но не посмях да питам повече. Ставах подозрителен.

— Достатъчно е, надявам се. Добре, дай ми ключовете и изчезвай.

— Аз ли? Ти трябва да се махаш, моме, и то веднага.

Той погледна към вратата, но оттам не се чуваше нищо.

— Не, трябва да съм аз. — Отново посегнах към ключовете и рекох нетърпеливо: — Слушай, ако те намерят да се шляеш по коридорите с връзка ключове, а видят този пазач тук изпънат като скумрия, с нас е свършено. Така де, ако съм те видяла, защо не съм вдигнала врява? — Взех ключовете и ги натъпках в джоба си, не без затруднения.

Мърто още изглеждаше скептичен, но се беше изправил.

— А ако заловят теб? — попита.

— Ще припадна — отвърнах уверено. — Когато в крайна сметка се възстановя, ще кажа как съм те видяла да убиваш пазача и съм избягала ужасена, накъдето ми видят очите. Изгубила съм се, търсейки помощ.

Той кимна бавно.

— Добре, хубаво.

Отиде до вратата и спря.

— Но защо съм… аха! — Бързо прекоси стаята до бюрото и се зае да вади чекмеджетата. Разбъркваше съдържанието им с една ръка, а с другата го пръскаше по земята. — Кражба.

— Ако е кражба, не трябва ли да вземеш нещо? — предложих, търсейки с поглед нещо малко и преносимо. Вдигнах една емайлирана кутия за енфие. — Може би това?

Той махна нетърпеливо да я оставя и погледна през открехнатата врата.

— Не, моме! Ако разберат, че съм откраднал нещо, може да ме обесят. При опит за кражба е само бичуване или осакатяване.

— О… — Оставих бързо кутията и застанах зад него, като се взирах над рамото му. Коридорът изглеждаше празен.

— Ще изляза пръв — каза той. — Ако срещна някого, ще им привлека вниманието. Преброй до трийсет и ме последвай. Ще се срещнем в малкия лес на север оттук. — Отвори вратата, спря се и се обърна. — Ако те заловят, не забравяй да изхвърлиш ключовете.

Преди да му отвърна, той се плъзна през прага като змиорка и продължи безшумен като сянка по коридора.

* * *

Сякаш цяла вечност търсих западното крило, криввайки ту насам, ту натам из коридорите на стария замък, озъртах се по ъглите и се криех зад колоните. Срещнах само един пазач и успях да му се изплъзна, като се скрих зад един ъгъл и се притиснах към стената с разтуптяно сърце, докато отмине.

Когато обаче открих западното крило, не се усъмних, че съм на правилното място. В коридора имаше три големи врати, всяка с малък зарешетен прозорец, през който не се виждаше почти нищо.

— Ала, бала, ница — измърморих си и се упътих към централната килия. Ключовете нямаха надписи, но бяха с различен размер. Един от трите големи щеше да пасне. Разбира се, беше третият. Поех си дълбоко дъх, когато бравата изщрака, и избърсах потните си ръце в полата. Отворих.

Заоглеждах с неистово нетърпение смърдящата купчина тела в килията, пристъпвах над протегнати ръце и крака, избутвах от пътя си тежки торсове, които се движеха с влудяваща мудност. Раздвижването, причинено от ненадейното ми появяване, ставаше все по-осезаемо — спящите по мръсотията на пода се събудиха и станаха, а изуменият шепот се усилваше. Някои от мъжете бяха приковани към стените — веригите скърцаха и дрънчаха в сумрака. Сграбчих един от стоящите, кафявобрад мъж с опърпана сиво-зелена наметка. Костите на ръката, която бях хванала, се усещаха под кожата. Англичаните се скъпяха с храната за затворниците.

— Джеймс Фрейзър! Голям и червенокос! В килията ли е? Къде е?

Мъжът вече се движеше към изхода с останалите, които не бяха приковани към стената, но за миг ме погледна. Затворниците вече бяха схванали какво се случва и наизлизаха на талази през отворената врата, оглеждаха се и си мърмореха един на друг.

— Кой? Фрейзър? А, отведоха го тази сутрин. — Мъжът сви рамене и избута ръцете ми, за да се отскубне от мен.

Стиснах колана му.

— Къде са го отвели? Кой?

— Не знам къде. Беше оня капитан, Рандал. Цяло ръмжило беше.

Той нетърпеливо се извърна от мен и пое устремено към вратата.

Рандал. За миг останах потресена, блъскана от бягащите мъже и глуха за виковете на прикованите. Накрая се отърсих от ступора и се опитах да помисля. Джорди наблюдаваше замъка от изгрев-слънце. Никой не си беше тръгвал оттук тази сутрин, с изключение на няколко души от кухнята, за да купят храна. Значи още бяха наоколо.

Рандал беше капитан — вероятно най-високопоставеният човек в гарнизона, с изключение на сър Флетчър. Значи можеше да изиска подходящо място, където да измъчва някой затворник.

А в това не се и съмнявах. Дори ако всичко завършеше с бесило, мъжът, който бях видяла във форт Уилям, бе котка по природа. Не можеше да устои на възможността да си поиграе с жертвата си, както не можеше да промени лицето си или цвета на очите си.

Поех си дълбоко дъх и изтласках на заден план всяка мисъл какво би могло вече да се е случило с Джейми. Поех решително напред и се сблъсках с един английски войник. Той залитна назад с малки стъпчици, за да възстанови равновесието си. Самата аз залитнах неконтролируемо към касата на вратата и цялата ми лява страна изтръпна, когато ударих главата си. Сграбчих рамката, за да не падна, а над бученето в ушите си чух и гласът на Рупърт отпреди няколко месеца: Имаш предимството на изненадата, моме. Използвай го!

Не бе много ясно кой е по-изненадан. Затършувах бясно за камата в джоба си, проклинайки се за глупостта да вляза в килията без извадено оръжие.

Английският войник също вече стоеше здраво на краката си, но ме зяпаше изумен. Въпреки това усещах как мигът отлита. Зарязах търсенето на джоба, наведох се и извадих от чорапа си ножа, който ми беше дала Джени, като продължих движението си със замах право нагоре. Острието посрещна напредващия войник точно под брадичката, докато посягаше към колана си. Вдигна ръце към гърлото си и с изненадан поглед се свлече назад и надолу по стената, докато животът му изтичаше. И той като мен бе дошъл да провери какво става, без да извади оръжие, и това му беше струвало скъпо. Мен съдбата ме беше пощадила — но не можех да си позволя повече грешки. Цялата изстинала отвътре, пристъпих през треперещото тяло, като внимавах да не го поглеждам.

Спуснах се по коридор. На завоя преди стълбите имаше местенце, където не се виждах нито от едната, нито от другата страна. Отпуснах се на стената и си позволих за миг да се разтреперя.

Избърсах ръце в полите си и най-сетне намерих камата. Вече беше единственото ми оръжие — нито имах време, нито нерви да си върна малкия нож. И по-добре, помислих си, търкайки пръсти в корсета си — имаше изненадващо малко кръв и се ужасявах от мисълта как ще плисне, ако издърпам оръжието.

Стиснах камата и огледах предпазливо коридора. Затворниците, които бях освободила, бяха тръгнали наляво. Нямах представа накъде са се запътили, но вероятно щяха да държат охраната заета. Нямах причина да избирам конкретна посока, освен една — да се отдалеча от суматохата, която биха причинили.

Светлината от тесните прозорчета падаше косо зад мен. Значи това беше западната част на замъка. Трябваше да не губя ориентация, защото Рупърт щеше да ме чака при южната порта.

Стълби. Насилих се да мисля логично, за да разбера какво трябва да търся. Ако искаш да измъчваш някого, би си потърсил уединено място, което не пропуска много звуци. И по двата параграфа някоя отдалечена тъмница би свършила най-добра работа. А тъмниците в подобни крепости обикновено бяха под земята, където тоновете пръст заглушаваха всякакви викове, а мракът криеше жестокостта в очите на изтезателя.

Стената започна да се заобля в края на коридора — значи бях стигнала една от ъгловите кули. А кулите имаха стълбища.

Спираловидните стълби се показаха след още един завой, а пътят надолу замайваше главата, лъжеше окото и кълчеше глезените. Спускането от относително светлите горни части на крепостта към почти пълния мрак на стълбището още повече затрудняваше преценката ми кога да пристъпвам надолу. Подхлъзнах се няколко пъти, като охлузих кокалчетата си и дланите си на каменните стени.

От един от тесните прозорци, разположени на равни интервали в стената, се виждаше главният двор. Сега поне имах ориентир. Малка групичка войници се бяха строили за проверка, но явно не за да наблюдават обесване на шотландски бунтовник. На двора наистина имаше черно, зловещо бесило — но празно засега. Гледката беше като удар в стомаха. Утре сутрин. Продължих по-бързо по стълбите, пренебрегвайки охлузванията и ожулванията.

Стигнах до долния край и спрях, за да се заслушам. Навред се стелеше мъртвешка тишина, но по стойките на стените бяха окачени факли и багреха гранита в червено. Между вирчетата трепкаща светлина имаше празни, изцяло черни пространства, а димът се кълбеше по сводестия таван.

Оттук имаше само една посока. Тръгнах, готова да пронижа още някого с камата. Усещането беше почти призрачно. И преди бях обикаляла подобни тъмници, като турист заедно с Франк. Но тогава масивният гранит бе лишен от страховитостта си, защото по него грееха флуоресцентни лампи. Помня как въпреки това се свивах по-далеч от малките влажни килийки, излезли от употреба преди повече от век. Тогава си мислех, че добре мога да си представя мъченията от онези дни — заради дебелите врати и ръждавеещите окови. Сега, докато търсех Джейми, бях готова да се изсмея на някогашната си наивност. Както беше казал Дугал, за някои неща въображението просто не стигаше.

Минавах на пръсти покрай залостени врати, дебели десетки сантиметри — достатъчно, за да не се чува нищо от другата страна. Привеждах се почти до пода и проверявах дали отдолу не се процежда светлина. Може да затвориш някого и да го оставиш да гние в мрак, но Рандал щеше да има нужда от светлина, за да вижда какво прави. Подът лепнеше от наслоена с години мръсотия. Явно тази част на затвора не се използваше. Но пък факлите показваха, че някой е тук.

Под четвъртата поред врата видях каквото търсих. Заслушах се, приклекнала на пода, но чух само лекото припукване на пламъци.

Вратата беше отключена. Открехнах я и внимателно погледнах вътре. Джейми седеше на пода до стената, свит на топка, с глава между коленете. Беше сам.

Стаичката беше малка, но добре осветена, с уютен на вид мангал, където гореше весел огън. Като за тъмница беше извънредно удобно — каменният под беше почти чист и до едната стена имаше походно легло. Видях и два стола и маса, на която имаше няколко предмета, включително голяма калаена манерка и рогови чашки. След гледките на капещи стени и тупуркащи плъхове това беше изумително. Хрумна ми, че може би войниците от гарнизона са си направили това местенце, за да си канят гостенки — определено имаше предимство пред общите помещения в казармените сгради.

— Джейми! — прошепнах рязко. Не вдигна глава и не ми отвърна — обзе ме страх. Затворих светкавично вратата зад себе си и бързо прекосих стаята. Докоснах го по рамото.

— Джейми!

Той вдигна глава — лицето му беше мъртвешки бледо, небръснато и покрито със студена пот, която се беше пропила в косата и ризата му. Тъмницата смърдеше на страх и повръщано.

— Клеър! — изпъшка той пресипнало през сухи устни. — Как така си… трябва да се махаш веднага. Скоро ще се върне.

— Не говори глупости. — Преценявах ситуацията възможно най-бързо, с надеждата, че съсредоточаването върху непосредствената задача ще облекчи буцата в гърлото ми и по-голямата в стомаха ми.

Беше прикован за глезена към стената, но само това. Насред пръснатите по масата предмети обаче имаше парче въже, което определено бе използвано — по лактите и китките на Джейми личаха белези.

Състоянието му ме объркваше. Очевидно не беше на себе си и всяка фибра на тялото му говореше красноречиво за огромна болка, но не виждах очевидни щети. Нямаше кръв и видими рани. Приклекнах и методично изпробвах ключовете един по един върху оковата на глезена му.

— Какво ти е сторил? — попитах, без да повишавам тон, от страх, че Рандал ще се върне.

Джейми се поклащаше на място със затворени очи, а потта се събираше на стотици перлени капчици по кожата му. Явно скоро щеше да припадне, но за миг отвори очи. С невероятно внимание и с помощта на лявата си ръка повдигна това, което къташе в скута си. Беше дясната му ръка, почти неразпознаваема. Гротескно подута, сега представляваше подпухнала торба, цялата на червени и морави петна, а пръстите висяха под ненормални ъгли. През кожата на средния пръст се подаваше бяла костица, а между кокалчетата се процеждаше кръв. Самите кокалчета бяха изгубили всякаква форма.

Човешката ръка е деликатно чудо на природата, сложна система от стави и мускули, контролирани от милиони нервни окончания, и е изключително чувствителна. Един-единствен счупен пръст е достатъчен, за да превърне силен мъж в хленчеща развалина.

— Отплата — каза Джейми, — за носа, с лихвите. — Огледах ръката му и казах с глас, който сама не познах:

— Ще го убия.

Устата на Джейми трепна и сянка на веселие си проби път през болката.

— Добре, аз ще ти държа наметалото, сасенак — прошепна той. Отново затвори очи и се отпусна на стената, напълно неспособен да се възпротиви на присъствието ми. Заех се пак за работа, щастлива да видя, че ръцете ми вече не треперят. Страхът го нямаше, заменен от сияйна ярост.

Вече бях минала през всички ключове два пъти и все така не откривах този, с който да отключа оковите. Ръцете ми се потяха и парчетата желязо се плъзгаха през пръстите ми като малки рибки, докато отново изпробвах най-вероятните. Сподавените ми ругатни извадиха Джейми от вцепенението му и той бавно се приведе, за да види какво правя.

— Не ти трябва точен ключ — каза той, като подпря рамо на стената, за да не падне. — Ако някой от тях влезе по цялата си дължина, можеш да отвориш ключалката, като го удариш силно по главата.

— И преди ли си виждал такава ключалка? — Исках да стои буден и да говори. За да се измъкнем, трябваше да може да ходи.

— Бях окован със същата. Когато ме доведоха, ме заключиха в една голяма килия с още много други. До мен беше заключено едно момче на име Райли, от Лейнстър. Каза, че е бил в повечето затвори в Ирландия и решил да смени обстановката. — Джейми едва говореше. Знаеше, че трябва да събере някакви сили. Успя да се усмихне леко. — Разказа ми за всякакви ключалки и така нататък и ми показа как можем да разбием тези, с които бяхме оковани, ако имаме дълго парче метал, но нямахме.

— Кажи ми тогава. — Усилията да говори го караха да се поти, но изглеждаше по-нащрек. Концентрацията върху ключалката сякаш помагаше.

Следвайки указанията му, открих подходящ ключ и го вкарах колкото можах по-навътре. Според въпросния Райли силен удар по главата на ключа щяло да накара резетата да се отворят. Огледах се за подходящ инструмент.

— Използвай чука на масата, сасенак — каза Джейми. Дочух мрачна нотка в гласа му и погледнах към масата, където се намираше средно голям дървен чук, с омотана с връв дръжка.

— С това ли… — започнах ужасена.

— Да. Подпри оковата на стената, преди да удариш.

Хванах плахо чука. Беше трудно да разположим оковата правилно, тъй като Джейми трябваше да кръстоса крака си под другия и да притисне коляно към стената.

Първите ми два удара бяха твърде слаби и боязливи. Събрах кураж и халосах главата на ключа колкото сила имах. Чукът се плъзна и нанесе кос удар по глезена на Джейми. Той трепна и загуби крехкото си равновесие, като инстинктивно посегна да се подпре с дясната ръка. Нададе нечовешко стенание, ръката му поддаде и той се строполи на пода.

— О, по дяволите! — промълвих. Джейми беше припаднал — не че можех да го виня. Възползвах се от това и завъртях глезена му така, че оковата да е добре опряна. Заблъсках упорито по ключа, но без явен резултат. Обзеха ме мрачни мисли за ирландските ключари, но в този миг вратата внезапно се отвори.

Лицето на Рандал, подобно на това на Франк, рядко издаваше мислите му, представляваше приветлива, непроницаема фасада. В момента обаче обичайното хладнокръвие го изостави и той зяпна на прага, също като мъжа до него. Той беше много едър, с оцапана и неподдържана униформа, изпъкнало чело, сплескан нос и дебели устни — видът му бе характерен за човек с някаква форма на умствена изостаналост. Изражението му не се променяше, докато зяпаше иззад рамото на Рандал. Не показваше интерес нито към мен, нито към безпомощното тяло на пода.

Рандал се опомни и влезе. Приближи се и опипа оковата около глезена на Джейми.

— Повреждаш собственост на Короната, моето момиче. Нарушение, наказуемо от закона, знаеш. Да не говорим, че се опитваш да помогнеш на опасен затворник да избяга. — В бледосивите му очи проблесна веселие. — Ще трябва да ти измислим нещо подходящо. Междувременно…

Изправи ме на крака и изви ръцете ми зад гърба, като върза китките ми с вратовръзката си.

Очевидно нямаше смисъл да се съпротивлявам, но забих пета в пръстите на крака му, колкото да дам воля на яда си.

— Ох!

Той ме блъсна силно в гърба, така че краката ми се удариха в леглото и паднах върху грубите одеяла. Рандал ме изгледа с мрачно задоволство и обърса петното на ботуша си с ленена кърпичка. Върнах му свиреп поглед и той се засмя леко.

— Нямаш страх, признавам ти го. Всъщност добре си пасвате с него. — И кимна към Джейми, който се пораздвижваше. — А не мога да ти направя по-голям комплимент от това. — Внимателно опипа гърлото си, където малко над яката личеше тъмнееща синина. — Опита се да ме убие с една ръка, когато го развързах. И почти успя. Жалко, че не осъзнах, че е левичар.

— Колко неразумно от негова страна — рекох.

— Много — рече Рандал и кимна. — Предполагам, ти няма да си толкова неучтива, нали? Но за всеки случай… — Той се обърна към мъжа, който просто стоеше прегърбен на прага и чакаше заповеди. — Марли, ела и претърси тази жена за оръжия.

Рандал сякаш искрено се наслаждаваше, докато гледаше как Марли тършува нескопосано по мен. Накрая намери камата и я взе.

— Май не ти харесва Марли — каза капитанът, докато наблюдаваше как се опитвам да избегна дебелите пръсти, които ме опипваха твърде интимно. — Жалко. Сигурен съм, че се е прехласнал по теб. Горкият Марли няма късмет с жените. Нали, Марли? Дори блудниците не го искат. — Погледна ме многозначително и се усмихна, като озъбване на вълк. — Твърде им бил голям. А това са силни думи от една блудница, не мислиш ли?

И той повдигна вежди, като направи смисъла на думите си крайно ясен.

Марли, който беше започнал да пъхти, докато ме претърсваше, спря и обърса лигите от устата си. Отдалечих се колкото можах, отвратена.

Рандал продължи:

— Предполагам, че Марли би искал да ти прави компания в личните си покои, когато привършим разговора. Разбира се, след това може да реши да сподели късмета си с приятелите си, но той си знае.

— Какво, не искаш ли да гледаш? — попитах саркастично.

Рандал се разсмя.

— Може да имам, така да се каже, „неестествени влечения“, както навярно си осъзнала. Но признай ми поне добрия вкус. — Той погледна огромния разсилен, отпуснат в мръсните си дрехи и с увиснал над колана корем. Едрите лигави устни мърдаха постоянно, сякаш търсеха някакво парче храна по лицето му, а късите дебели пръсти опипваха чатала на мръсните му панталони. Рандал потрепери леко. — Не. Ти си прекрасна жена, колкото и да си опърничава. Да те гледам с Марли… не, не мисля, че бих искал. Не само от вида му, но и от навиците му има много да се желае.

— И от твоите.

— И така да е. Няма да ти пречат още дълго. — Той направи пауза. — Но все пак бих искал да зная коя си. Очевидно си якобит, но чий? На Марискал? На Сийфорт? Най-вероятно на Ловат, защото си с Фрейзър. — Рандал побутна с ботуша си Джейми, но той още лежеше в несвяст. Дишаше равномерно — може би беше преминал в обикновен сън. Сенките под очите му подсказваха, че е спал твърде малко напоследък.

— Чувам дори, че си вещица — продължи капитанът. Говореше небрежно, но ме наблюдаваше внимателно, сякаш всеки момент можех да се превърна в бухал и да отлетя. — Имало е някакви проблеми в Крейнсмюир, нали? Някой е умрял? Но това, разбира се, са суеверни безсмислици.

Рандал ме изгледа преценяващо.

— Може да ме убедиш да сключим сделка — каза изведнъж. Облегна се назад и почти приседна на масата, подканяйки ме да говоря.

Засмях се горчиво.

— Не бих казала, че съм в позиция да се пазаря, нито пък в настроение за това. Какво можеш да ми предложиш?

Рандал погледна към Марли. Слабоумният не отделяше очи от мен и мърмореше нещо под нос.

— Най-малкото избор. Кажи ми — убеди ме, — коя си и кой те е изпратил в Шотландия. Какво правиш, каква информация даваш и на кого. Кажи ми това и ще те дам на сър Флетчър, вместо на Марли.

Правех всичко възможно да не поглеждам към Марли. Бях видяла гниещите остатъци от зъби, забити в изприщените му венци, и мисълта да ме целува, а камо ли… Сподавих безмилостно по-нататъшната мисъл. Рандал беше прав — не бях страхливка. Но не бях и глупава.

— Не може да ме отведеш при сър Флетчър — казах, — и двамата го знаем. Да ме отведеш и да рискуваш да му разкажа за това? — Кимнах към уютната стаичка, огъня и леглото, към Джейми в краката ми. — Каквито и недостатъци да има, не мога да си представя как би търпял, официално, хората му да измъчват затворници. Дори британската армия трябва да има някакви стандарти.

Рандал повдигна вежди.

— Мъчения ли? А, това. — Махна пренебрежително към ръката на Джейми. — Случайност. Паднал в килията си и го настъпили останалите затворници. Знаеш, че в онези килии е доста претъпкано. — Усмихна се подигравателно.

Мълчах. Сър Флетчър може би щеше да повярва за ръката на Джейми, или пък не, но със сигурност нямаше да повярва на нищо казано от мен, ако ме разкриеха като английски шпионин.

Рандал ме наблюдаваше и следеше за признаци на слабост.

— Е? Изборът е твой.

Въздъхнах и затворих очи, бях се уморила да го гледам. Изборът не беше мой, но и не можех да му кажа защо.

— Няма значение — рекох примирено. — Нищо не мога да ти кажа.

— Помисли още малко. — Изправи се и внимателно пристъпи над безпомощния Джейми, като взе ключ от джоба си. — Марли може да ми трябва за известно време, но след това ще го изпратя в стаята му. И теб с него, ако не искаш да ми съдействаш.

Приведе се, отключи оковата и вдигна отпуснатото тяло с впечатляваща за толкова слабоват мъж сила. Мускулите на предмишниците му изпъкнаха под снежнобялата риза, докато носеше Джейми към една табуретка в ъгъла. Кимна към кофата наблизо.

— Събуди го — нареди рязко на мълчаливия гигант. Студената вода плисна по камъните и се събра на мръсна локвичка под Джейми. Рандал повтори заповедта, като оглеждаше Джейми, който стенеше слабо и се раздвижваше. Трепна и се закашля след втората кофа вода.

Рандал направи крачка напред, хвана го за косата, дръпна главата му назад и я раздруса като удавено животно, така че капчици мръсна вода пръснаха по стените. Очите на Джейми се отвориха леко. Рандал го блъсна обратно отвратен, обърса ръка в панталоните си и се обърна. Явно беше доловил някакво движение, защото понечи да се обърне отново, но не и преди Джейми да се хвърли напред.

Обхвана врата на Рандал с ръце. Понеже не можеше да си служи с дясната, стисна дясната си китка с лявата и натисна гръкляна му. Докато Рандал моравееше и започваше да се отпуска, Джейми освободи лявата си ръка, колкото да забие юмрук в бъбреците му. Макар и крайно изтощен, имаше достатъчно сили, за да свали Рандал на колене.

След малко го пусна безчувствен и се завъртя към разсилния, който наблюдаваше събитията без никакъв интерес. Макар изражението му да не се промени, той се размърда и взе чука от масата, а Джейми тръгна към него, хванал табуретката със здравата си ръка. На лицето на слабоумния се изписа притъпена предпазливост, докато обикаляха един около друг и търсеха пролука.

По-добре въоръжен, Марли опита да атакува пръв, като замахна към ребрата на Джейми. Той се извъртя и направи залъгващо движение с табуретката, като принуди разсилния да се върне към вратата. Следващият удар на Марли щеше да разцепи черепа на Джейми, ако беше уцелил. Вместо това се разцепи табуретката, от която паднаха седалката и един от краката.

Джейми припряно разби остатъка в стената, за да го превърне в тояга — шейсет сантиметра дълга, с нащърбен край.

Въздухът в килията, наситен с дим от факлите, не помръдваше — чуваха се само пъхтенето на двамата мъже и глухите удари на дърво в плът. Боях се да не разваля концентрацията на Джейми и не смеех да продумам, затова прибрах крака на леглото и се свих срещу стената, за да не му преча.

Виждах ясно — а го виждаше и Марли, ако можех да съдя по леката му усмивка, — че Джейми се уморява много бързо. Изумително беше, че изобщо се крепи на крака. И на трима ни беше ясно, че схватката не може да продължи още дълго. Ако искаше да има шанс за победа, Джейми трябваше да действа скоро. Той пристъпи внимателно към Марли, като го държеше надалеч с къси, пробождащи удари с тоягата си. Изтика го в ъгъла, където онзи нямаше да може замахва добре. Разсилният осъзна по силата на някакъв инстинкт, че точно това ще се случи, и яростно замахна в хоризонтална дъга, очаквайки да върне Джейми няколко крачки назад.

Джейми обаче пристъпи напред и понесе с лявата си страна пълната сила на удара, като същевременно халоса с всички сили Марли по слепоочието. Съсредоточена в случващото се пред мен, не бях обърнала внимание на проснатия край вратата Рандал. Но докато разсилният се клатушкаше и подбелваше очи, по камъните пристъргаха ботуши, а в ухото ми простърга дрезгаво дишане.

— Добра схватка, Фрейзър. — Гласът на Рандал хриптеше, но бе все така овладян. — Но май че ти струва няколко ребра, а?

Джейми се облегна на стената. Всяко вдишване бе съпроводено от изхлипване, но още държеше тоягата, притиснал ръка към ребрата си. Сведе поглед, измервайки разстоянието между себе си и Рандал.

— Не се и опитвай, Фрейзър. Ще умре, преди да направиш две крачки.

Тънкото хладно острие се плъзна покрай ухото ми — усещах как върхът му ме бодва по челюстта.

Джейми огледа безстрастно сцената край себе си, още подпрян на стената. Ненадейно се насили да се изправи, олюлявайки се. Тоягата изтрополи по каменния под. Върхът на острието се притисна във врата ми малко по-силно, но иначе Рандал не помръдваше, докато Джейми бавно прекосяваше двата метра до масата, като внимателно се приведе, за да вземе чука. Вдигна го с два пръста пред себе си, за да покаже, че не смята да го използва.

Чукът се стовари на масата пред мен и спря на ръба. В другия край на масата се намираше кошничка с малки пирони, навярно оставена заедно с чука от дърводелците, работили по стаята. Здравата ръка на Джейми стисна ръба на масата. С усилие, за което можех само да гадая, той се отпусна на един стол и преднамерено разпери ръце на дървената повърхност. Чукът беше току пред тях.

През цялото време Джейми не откъсваше поглед от Рандал. Кимна бързо към мен, но без да ме поглежда, и каза:

— Пусни я.

Ножът сякаш се поотдръпна на сантиметър. Гласът на Рандал бе развеселен и любопитен.

— И защо?

Джейми, изглежда, напълно се контролираше въпреки мъртвешката бледност и потта, която се стичаше като сълзи по лицето му.

— Не можеш да заплашваш с нож двама души. Убий жената или се отдръпни от нея и ще те убия.

Говореше тихо, но под акцента му се проточваше стоманена нишка.

— И какво ще ме спре да ви убия един по един?

Изражението на Джейми можеше да се нарече усмивка само защото се показваха зъбите му.

— И какво, да свършиш работата на палача? Трудно ще го обясниш на сутринта, нали? — Кимна към мъжа на пода. — Спомни си, че трябваше да накараш помощничето си да ме върже, преди да ми счупиш ръката.

— Е и? — Ножът не помръдваше край ухото ми.

— Той няма да ти е от полза още дълго.

Беше несъмнено вярно — чудовищният разсилен лежеше по лице в ъгъла и хриптеше накъсано. Тежко сътресение, помислих си автоматично. Вероятен мозъчен кръвоизлив. Не бих се развълнувала, дори да умреше пред очите им.

— Не можеш да ме победиш сам, дори да съм с една ръка. — Джейми бавно поклати глава. — По-едър съм, много по-добър в ръкопашния бой. Ако жената не беше тук, щях да ти взема ножчето и да ти го натикам в гърлото. Ти го знаеш, затова не си я наранил.

— Само че жената е тук. Ти би могъл да я изоставиш, разбира се. Наблизо има изход. Но как ще оставиш жена си — каза, че ти е жена, нали — да умре?

Джейми сви рамене.

— И аз ще умра. Не бих стигнал далеч, след като целият гарнизон ще ме търси. Може би е за предпочитане да ме застрелят на открито, вместо да ме обесят, но няма кой знае каква разлика. — По лицето му пробягна болезнена гримаса и той затаи дъх. Когато отново вдиша, беше повърхностно и запъхтяно. Какъвто и шок да го беше пазил от болката, явно отминаваше.

— Е, май сме в патова ситуация. — Добре оформените думи на Рандал се лееха нехайно. — Освен ако нямаш някакво предложение?

— Имам. Искаш мен. — Джейми звучеше делово. — Пусни жената и може да ме имаш.

Ножът ме одраска по ухото. Процеди се топла кръв. Джейми продължи:

— Прави с мен каквото поискаш. Няма да се противя, дори ще те оставя да ме вържеш, ако сметнеш за нужно. И утре няма да кажа нищо. Но първо искам да знам, че жената се е измъкнала от затвора.

Гледах смачканата ръка на Джейми. Под средния пръст растеше локвичка кръв и осъзнах, че той нарочно го притиска в масата, за да може болката да прояснява съзнанието му. Пазареше се за живота ми с единственото, което можеше да предложи — себе си. Ако сега припаднеше, губеше единствената си възможност.

Рандал се беше отпуснал напълно — ножът стоеше върху дясното ми рамо, докато офицерът обмисляше предложението. Джейми трябваше да увисне на въжето на сутринта. Рано или късно щяха да забележат, че го няма, и да претърсят замъка. Сред офицерите се толерираше определена степен на бруталност — сигурна бях, че няма да се мръщят толкова на счупена ръка или бичуван гръб, — но на другите предпочитания на Рандал нямаше да се гледа толкова благосклонно. Независимо от статута на Джейми, ако застанеше на платформата на другата сутрин и кажеше, че Рандал го е насилил, щеше да има разследване. И ако физически преглед докажеше това, с кариерата на Рандал бе свършено, а най-вероятно и с живота му, но ако Джейми се закълнеше да мълчи…

— Ще ми дадеш ли думата си?

Очите на Джейми грееха като два сини пламъка на бялото като пергамент лице. След миг кимна бавно.

— В замяна на твоята.

Изкушението да има жертва, несклонна, но напълно послушна беше твърде голямо.

— Съгласен. — Ножът се отдръпна от рамото ми и с шепот се прибра в ножницата. Рандал бавно ме заобиколи, мина от другата страна на масата и взе чука. Вдигна го и иронично попита:

— Ще ми позволиш ли да изпробвам искреността ти?

— Да. — Гласът на Джейми беше равномерен като ръцете му. Опитах се да продумам, да се възпротивя, но гърлото ми беше пресъхнало.

Без да бърза, Рандал се приведе край Джейми и взе един от малките пирони от кошничката. Постави върха внимателно и проби ръката на Джейми с четири отривисти движения. Счупените пръсти заподскачаха като краката на прикован паяк.

Джейми изстена, ококорил очи с празен поглед в нищото. Рандал остави чука внимателно. Подхвана брадичката на Джейми и вдигна лицето му.

— Сега ме целуни — рече тихо и сведе глава към отпусната уста на Джейми.

Когато надигна лице, Рандал имаше замечтан поглед, вперен някъде далеч. Усмихваше се. Едно време обожавах тази усмивка и тя дори ме възбуждаше. Сега ми се повръщаше от нея. В ъгълчетата на устата ми се събираха сълзи, макар да не помнех кога съм се разплакала. Рандал постоя унесен, взрян в Джейми. Пораздвижи се и още веднъж извади ножа.

Острието сряза нехайно вратовръзката, с която бе вързал ръцете ми, като одраска едната ми китка. Почти нямах време да разтрия ръце, преди да ме вдигне и да ме избута към вратата.

— Почакай! — каза Джейми зад нас и Рандал се обърна нетърпеливо.

— Ще ми позволиш да се сбогувам с нея. — Не беше въпрос. Рандал се поколеба само за секунда, преди да кимне и да ме блъсне към масата.

Джейми ме прегърна със здравата си ръка, а аз зарових мокрото си от сълзи лице във врата му.

— Не можеш — прошепнах. — Не можеш. Няма да ти позволя.

— Клеър, утре ще ме обесят. Какво значение има какво ще се случи тази нощ?

Отстъпих и се взрях в лицето му.

— Има значение за мен! — Обезкървените устни трепнаха в нещо подобно на усмивка и той вдигна свободната си ръка към бузата ми.

— Знам, мо дюин. И затова сега ще излезеш. За да знам, че е останал човек, когото го е грижа за мен. — Отново се приближи, целуна ме нежно и прошепна на келтски: — Ще те пусне, защото мисли, че си безпомощна. Знам, че не си. — Пусна ме и каза на английски: — Обичам те. Сега върви.

Докато ме извеждаше, Рандал направи пауза на прага.

— Ще се върна много скоро.

Беше тонът на човек, който с нежелание се разделя с любовника си, и стомахът ми се преобърна.

Джейми, червеникав силует, очертан от факлата зад него, плавно наклони глава към прикованата си ръка.

— Предполагам, че ще ме намериш тук.

* * *

Черния Джак. Обичайно име за негодници и разбойници през осемнайсети век. Класика за романтичните романи, име за очарователни бандити с остри усмивки и шапки с пера. Реалността крачеше до мен.

Човек никога не се замисля какво се крие под романтиката. Трагедия, ужас, преобразувани във времето. Добави малко умело разказвачество и воала — въздействащи романи, които разтуптяват сърцето и карат девойките да въздишат. Сърцето ми определено туптеше бързо, а никоя девойка не е въздишала като Джейми, докато стискаше в скута си смачканата си ръка.

— Насам. — Откакто бяхме излезли от килията, това бяха първите думи на Рандал. Направи знак към тясна, неосветена ниша в стената. Изходът, за който беше споменал на Джейми.

Вече се бях овладяла достатъчно, за да говоря, и така и сторих. Отстъпих крачка назад, така че факлата да ме осветява напълно, защото исках да запомни лицето ми.

— Капитане, попитахте ме дали съм вещица — казах с нисък, равномерен глас. — Сега ще ви отговоря. Вещица съм. И ви проклинам. Ще се ожените, капитане, а жена ви ще има дете, но няма да доживеете да го видите. Проклинам те с познание, Джак Рандал. Ще ти кажа часа на смъртта ти.

Лицето му бе скрито в сенките, но блясъкът в очите му ми подсказа, че ми вярва. И защо не? Говорех истината и той го знаеше. Виждах родословното му дърво, сякаш бе издълбано в хоросана на стената зад него.

— Джонатан Улвъртън Рандал — рекох тихо, сякаш четях от камъните. — Роден на трети септември хиляда седемстотин и пета. Починал… — Направи конвулсивно движение към мен, но не достатъчно бързо, за да спре думите ми.

В дъното на нишата с писък на панти се отвори тясна вратичка. Очите ми се заслепиха от блясъка на слънце върху сняг. Рандал ме изтласка в преспите и тръшна вратата зад мен.

Паднах в нещо като канавка зад затвора. Преспите покриваха някакви купчини — навярно отпадъците на затвора. Под пряспата, където лежах, имаше нещо твърдо, сигурно дърво. Вдигнах поглед към стената над себе си — виждах следите от изхвърлени по камъните отпадъци. Оттам бе падал боклукът, изхвърлян от петнайсетина метра над мен от една вратичка. Там сигурно се намираше кухнята.

Претърколих се, приготвих се да се надигна и се оказах право срещу чифт сини очи. Лицето беше почти толкова синьо, колкото очите, и твърдо като пън, за какъвто го бях помислила. Препънах се назад, давейки се, и се олюлях до стената на затвора.

Главата долу, дишай дълбоко, казах си твърдо. Няма да припадаш, виждала си мъртъвци, много мъртъвци, няма да припадаш… Боже, очите му са сини като на… Няма да припадаш, дявол те взел!

Най-сетне забавих дишането си, а с него и пулса си. Когато паниката поотмина, се насилих да се приближа отново към жалката фигура, бършейки конвулсивно ръце в полите си. Не знам дали исках да погледна отново от жалост, любопитство или просто от шок. Без изненадата, нямаше нищо страшно у мъжа — никога няма. Колкото и ужасяващо да е загинал човек, само страдащата човешка душа може да е ужасяваща — останалото след това е просто предмет.

Синеокият непознат беше обесен. Не беше единственият труп там. Не си направих труда да разровя, но знаех какво съдържа канавката, където се намирах. Вече виждах замръзналите крайници и глави под снега. Имаше поне десетима мъже, които или чакаха да се стопли, за да може някой да ги погребе, или очакваха по-суровия начин, по който животните от близката гора щяха да се отърват от тях.

Мисълта ме изтръгна от унеса. Нямах време за губене в размишления край лобното място на тези мъже, иначе още един чифт сини очи щеше да се взира в нищото на сутринта.

Трябваше да намеря Мърто и Рупърт. Скритата вратичка вероятно можеше да се използва. Явно не беше укрепена или пазена като главната порта и другите входове. Но ми трябваше помощ, и то бързо.

Погледнах нагоре към ръба на канавката. Слънцето захождаше и гореше зад голям облак точно над върховете на дърветата. Въздухът тежеше от влага. Вероятно до падането на нощта щеше да завали отново — мъглата тегнеше и в небето на изток. Оставаше около час светлина.

Започнах да следвам посоката на канавката, защото не исках да се катеря по стръмните й стени, ако можех да го избегна. Малката урва завиваше скоро след затвора и като че ли продължаваше към реката — разтопеният пролетен сняг носеше боклуците от затвора към реката. Почти стигнах до завоя, когато чух зад себе си слаб шум. Завъртях се. Малък камък се беше изтърколил от ръба на канавката, бутнат от лапата на голям сив вълк.

За разлика от тези под снега, имах някои предимства по отношение на вълка — движех се, по-трудна бях за залавяне и можеше да се съпротивлявам. От друга страна обаче, бях бавна, тромава и най-вече не бях замръзнала, така че нямаше да си строши зъбите. Също така миришех на прясна кръв и бях изкусително топла сред студа на пущинака. Ако бях вълк, нямаше да се колебая. Животното явно стигна до същия извод по същото време.

В болницата „Пембрук“ имаше американец на име Чарли Маршал. Беше много приятен и общителен, като повечето янки, и не спираше да говори по любимата си тема. Любимата му тема бяха кучетата — Чарли беше сержант от животинския корпус. Заедно с две от кучетата си бил взривен от противопехотна мина до малко селце край Арл. Страдаше за кучетата си и често ми разказваше за тях, когато имах време да поседна до него.

По-важното — беше ми казал какво да правя и да не правя, ако някога ме нападне куче. Страховитото създание пред мен трудно можеше да се нарече куче, но предполагах, че все още споделя характеристики с питомните си събратя.

— Лошо куче — рекох твърдо, втренчена в очите му. — Всъщност — продължих, като отстъпвах много бавно към стената — си ужасно куче. — (Говори твърдо и високо, чух гласа на Чарли в главата си.) — Може би най-лошото куче, което съм виждала.

Продължих да отстъпвам, опипвайки стената зад себе си. Когато се долепих до нея, се примъкнах към ъгъла, на около десетина метра от мен.

Развързах наметалото си, докато казвах твърдо и високо на вълка какво мисля за него, за дедите му и за непосредствените му роднини. Звярът сякаш се заинтересува от излиянията ми, изплезил език. Не бързаше — понакуцваше, беше слаб и рошав. Може би контузията му пречеше да ловува и затова беше дошъл тук, за да се храни с мърша. Много силно се надявах — колкото по-болен, толкова по-добре.

Намерих кожените си ръкавици в един от джобовете и ги сложих. Увих наметалото си върху дясната си предмишница, доволна колко тежко беше кадифето.

— Ще се хвърлят към гърлото — ми беше казал Чарли, — освен ако треньорът им не ги е обучил различно. Гледай го в очите — ще видиш решението му да скочи в очите му. Това е твоят момент.

В жълтите очи виждах няколко неща — глад, любопитство и пресметливост, но още не и решителност.

— Ужасно същество — казах аз, — само да си посмял да скочиш към гърлото ми!

Имах други идеи. Бях увила наметалото си, като оставих по-голямата част от него да виси, надявайки се, че няколкото гънки около ръката ми ще са достатъчни, за да не забие звярът зъбите си в мен.

Вълкът беше слаб, но не и немощен. Тежеше около четирийсет килограма — по-малко от мен, но не достатъчно, за да имам голямо предимство. Равновесието определено беше в полза на животното — четири крака го крепяха много по-добре от два върху снежната коричка. Надявах се, че ще ми помогне това, че съм опряла гръб в стената.

Усетих зад себе си празнота и разбрах, че съм стигнала до ъгъла. Вълкът беше на шест-седем метра от мен. Това беше. Изрих малко сняг под краката си, за да застана стабилно, и зачаках.

Дори не го видях да скача. Можех да се закълна, че го гледам в очите, но ако там бе проблеснало решението да скочи, действието го беше последвало твърде бързо, за да го забележа. Вдигнах ръка изцяло по инстинкт, докато размазаното бялосивкаво петно летеше към мен.

Зъбите потънаха в наметалото със сила, която ожули ръката ми. Животното беше по-тежко, отколкото си мислех — не бях подготвена и ръката ми се отпусна надолу. Бях планирала да блъсна звяра в стената и да го зашеметя. Вместо това се хвърлих с цялата си тежест към камъка, затискайки вълка с хълбок. Замъчих се да увия наметалото около него. Ноктите му разкъсаха роклята ми и одраскаха бедрото ми. Яростно го ударих с коляно в гръдния кош и вълкът проскимтя задавено. Едва тогава осъзнах, че странното проплакващо ръмжене не идва от него, а от мен.

Странно, но не бях толкова уплашена, колкото когато вълкът ме дебнеше. Сега в ума ми имаше място само за една мисъл: да убия животното, иначе то щеше да убие мен.

В тежкото физическо усилие идва миг, когато човек се предава на безогледна употреба на тялото си, пренебрегвайки цената, докато усилието не приключи. Жените откриват този миг, когато раждат, мъжете — когато се бият.

След този миг губиш всякакъв страх от болка или контузия. Животът става много прост — правиш каквото е нужно или умираш, опитвайки, и няма особено значение кое от двете ще се случи.

Бях виждала това по време на обучението си, но никога не го бях изпитвала. Сега цялата ми концентрация се намираше в челюстите, сключени около ръката ми, и гърчещият се демон до мен.

Успях да ударя главата на звяра в стената, но не достатъчно силно, за да ми свърши работа. Бързо се уморявах — ако вълкът беше здрав, нямаше да имам никакъв шанс. Не че сега имах особено голям, но щях да се възползвам максимално от него. Строполих се върху животното и го приклещих под себе си. Изкарах му дъха, но вълкът се възстанови почти веднага и се размърда зад мен, но секундата почивка ми позволи да го махна от ръката си, стиснала врата му с другата.

Насила преместих пръстите си по-далеч от зъбите. По ръката ми се стече слюнка. Лежах върху вълка. Ъгълът на затвора беше на около половин метър от мен. Някак трябваше да стигна дотам, без да пускам олицетворението на яростта под себе си.

Започнах да се приплъзвам напред, като същевременно се притисках с всичка сила надолу. Мъчех се да държа зъбите му по-далеч от гърлото си. Не може да е отнело повече няколко минути, но ми се стори, че по-голямата част от живота ми е преминал в смъртна схватка с този звяр, чиито нокти дращеха краката ми, опитвайки да се доберат до корема ми, за да го разкъсат.

Накрая виждах оттатък ъгъла. Извивката в камъка беше точно пред лицето ми. Идваше по-трудната част. Трябваше да преместя тялото на вълка така, че да обхвана муцуната с двете си ръце — иначе никога нямаше да мога да приложа нужната сила.

Претърколих се рязко по-далеч от стената и вълкът се плъзна в освободилото се празно място между нея и мен. Преди да успее да се надигне, отново го ударих с коляно в гръдния кош. Животното изсумтя, а коляното ми успя да го притисне, макар и за миг, в стената.

Успях да вмъкна и двете си ръце под муцуната му. Пръстите на едната ми ръка бяха направо в устата му. Усетих смазващия натиск на зъбите върху облечените ми в ръкавици кокалчета, но го пренебрегнах, като притисках рошавата глава все по-назад. Използвах стената като опорна точка. Помислих си, че ръцете ми ще се счупят, но това беше единственият ми шанс.

Нищо не се чу, но усетих тръпката по тялото на вълка, когато вратът му се счупи. Крайниците и мехурът му моментално се отпуснаха. Освободена от изключителното усилие, и аз се строполих до умиращия вълк. Усещах фибрилиращото му сърце, което не се предаваше, макар и за кратко. Козината смърдеше на влажно и амоняк. Исках да се отдръпна, но нямах сили.

Мисля, че съм заспала за няколко минути, колкото и странно да звучи, отпуснала буза на трупа. Отворих очи и видях зеленикавия камък на затвора на няколко сантиметра от себе си. Само мисълта за случващото се от другата страна на стената ме накара да се изправя.

Запрепъвах се по канавката, влачейки наметалото си, препъвах се в скрити камъни, удрях пищялите си в полузаровени дървесни клони. Подсъзнателно явно съм осъзнавала, че вълците се движат на глутници, за това не се изненадах от воя зад мен. По-скоро чувствах черна ярост от проклетия заговор, който искаше да ме забави и спре.

Уморено се обърнах да видя откъде идва звукът. Бях на открито, далеч от затвора — нямаше стена, на която да се опра, оръжие, което да използвам. С първия вълк се бях справила благодарение на късмет — нямах шанс и едно на хиляда да се справя с още едно животно с голи ръце. А колко ли бяха? През лятото бях видяла друга глутница, от поне десет вълка. Спомнях си как раздират мъртвата плът на жертвата си, хрущенето на костите. Оставаше само въпросът да си правя ли труда да се бия, или просто да легна в снега и да се предам. Тази възможност изглеждаше много привлекателна, предвид всичко останало.

Но Джейми се беше простил с живота си и не само, за да ме измъкне от затвора. Трябваше поне да опитам.

Още веднъж заотстъпвах по канавката. Светлината отслабваше — скоро мястото край мен щеше е изпълнено със сенки. Съмнявах се, че това ще ми помогне. Вълците несъмнено имаха по-добро нощно зрение от мен.

Първият от ловците се показа на ръба на канавката, рошав, неподвижен и нащрек. Шокирах се, когато разбрах, че други два вече са долу при мен и бавно пристъпват почти в пълен синхрон. Бяха почти същия цвят като снега привечер — мръсносиви, — и почти невидими, макар да не правеха опити да се крият.

Спрях. Битката беше безсмислена. Извадих един мъртъв клон от снега. Кората беше почерняла от влага и груба дори през ръкавиците. Размахах клона над главата си и се развиках. Животните спряха да се движат, но не отстъпиха. Най-близкото от тях беше прилепило уши към главата си, сякаш звукът го възмущаваше.

— Какво, не ви харесва? — изписках. — Е, лоша работа! Назад, шибани гадове!

Грабнах камък от земята и замерих с него един от вълците. Пропуснах, но животното се отмести встрани. Окуражена, се заех да замервам чудовищата с каквото ми падне: камъни, съчки, сняг, всичко, което можех да побера в ръката си. Пищях, докато не ме заболя гърлото, виех като самите вълци.

Отначало си помислих, че съм улучила. Най-близкият вълк изскимтя и сякаш се сви. Втората стрела премина на половин метър от мен и зърнах размазаните й очертания, преди да се забие в гърдите на втория вълк. Животното умря на място. Първата жертва, улучена не толкова смъртоносно, риеше и лаеше в снега, безформена в тъмнината.

Дълго го зяпах глуповато, след което вдигнах глава към ръба на канавката. Третият вълк бе предпочел да изчезне сред дърветата, откъдето се надигна треперлив вой.

Още зяпах мрачните дървета, когато една ръка ме хвана за лакътя. Извъртях се с ахване и се озовах лице в лице с непознат. Със слаба челюст и малка брадичка, лошо скрита от рехава брада. Наистина беше непознат, но одеждите му подсказваха, че е шотландец.

— Помощ — успях да промълвя и паднах в ръцете му.