Диана Габалдон
Друговремец (34)

33.
Стражата

Джени бързо се възстанови след раждането на Маргарет, като настояваше да слезе и да помага в къщната работа още на следващия ден. Иън и Джейми дружно настояха да не се захваща с нищо, затова тя само наблюдаваше от канапето във всекидневната, където си почиваше, а бебето Маргарет спеше в люлката си до нея.

Само че все така не я свърташе на едно място и след ден-два стигаше вече до кухнята, а после и до задната градина. Сядаше на стената с детето в ръце и ми правеше компания, докато едновременно скубех мъртвите лози и наблюдавах огромния котел, в който се вареше прането на домакинството. Госпожа Круук и прислужничките вече бяха прострели чистите дрехи — сега чаках водата да изстине, за да я изхвърлим.

Малкият Джейми ми „помагаше“, като късаше растения в захлас и мяташе парчета съчки във всички посоки. Подвикнах му да внимава, когато се приближи твърде много до котела, и се втурнах натам, защото не ме послуша. За щастие котелът бързо беше изстинал — бе просто топъл. Предупредих Джейми да отиде при майка си и наклоних котела.

Отдръпнах се бързо, когато мръсната вода се изля през ръба, вдигайки пара в хладния въздух. Малкият Джейми беше клекнал до мен и радостно плесна с длани в топлата кал. Черни капчици опръскаха полите ми.

Майка му слезе от стената, дръпна го за яката и го удари рязко по дупето.

— Нямаш ли акъл, гиле? Погледни се! Пак ще ти перем ризата! И виж какво направи с полата на леля си, диване такова!

— Няма проблем — рекох бързо, защото видях как долната устна на малкия се разтреперва.

— Е, за мен има проблем — отвърна Джени и изгледа отрочето си шеговито-заплашително. — Извини се на леля си, момко, после влез и дай на госпожа Круук да те измие.

Отново го потупа отзад, този път леко, и го побутна към къщата.

Тъкмо се обръщахме към купчината мокри дрехи на дъното на котела, когато откъм пътя затрополиха копита.

— Това ще да е Джейми — рекох. — Но нещо подранява.

Джени поклати глава и се взря съсредоточено в пътя.

— Не е неговият кон.

Когато животното се показа на върха на хълма, тя не го позна, ако можех да съдя по намръщеното й чело. Мъжът отгоре обаче ни бе пределно познат. Тя се вцепени и се затича към портата, обхващайки бебето с две ръце, за да не го друса твърде много.

— Иън е! — извика.

Беше опърпан, прашен и с охлузено лице, докато бавно се свличаше от коня си. Една от синините на лицето му се беше подула, а през веждата му минаваше дълбока резка. Джени го подхвана под мишница, докато той падаше — забелязах, че дървеният му крак го няма.

— Джейми — изпъшка той. — Срещнахме Стражата край мелницата. Чакаха ни. Знаеха, че идваме.

Стомахът ми се сви рязко.

— Жив ли е?

Той кимна, докато се мъчеше да си поеме дъх.

— Да. Не е и ранен. Отведоха го на запад, към Килин.

Джени заопипва лицето му.

— Зле ли си ранен?

Поклати глава.

— Не. Взеха ми коня и крака. Нямаше нужда да ме убиват, за да не мога да ги последвам.

Джени хвърли поглед към хоризонта, където слънцето се намираше току над дърветата. Може би около четири следобед, прецених. Иън проследи погледа й и предугади въпроса.

— Натъкнахме се на тях по пладне. Отне ми два часа да стигна, докато взема друг кон.

Джени известно време не помръдваше и мислеше. Обърна се към мен решително.

— Клеър. Помогни на Иън да стигне до къщата и ако му е нужна някаква помощ, стори го колкото можеш по-бързо. Ще дам бебето на госпожа Круук и ще доведа конете.

Отдалечи се, преди който и да е било от нас да се възпротиви.

— Нима има предвид… но тя не може! — възкликнах. — Не може да остави бебето!

Иън се подпираше на рамото ми, докато бавно напредвахме по пътеката към къщата. Той поклати глава.

— Може би не. Но не мисля и че иска англичаните да обесят брат й.

* * *

Стъмваше се, докато стигнем мястото, където бяха издебнали Джейми и Иън. Джени слезе от коня си и се разтършува из храсталака като ловно кученце, избутваше клони от пътя си и мърмореше нещо под нос, което подозрително звучеше като някои от по-сполучливите ругатни на брат й.

— На изток — рече тя, когато най-сетне излезе от дърветата, мръсна и изподраскана. Отръска няколко листа от полата си и взе юздите на коня си от изтръпналите ми ръце. — Не можем да ги последваме по тъмно, но поне знаем накъде да тръгнем призори.

Устроихме прост бивак, вързахме конете за едно дърво и накладохме огън. Възхитих се на ефикасността, с която Джени върши всичко. Тя се усмихна.

— Карах Джейми и Иън да ми показват разни неща, когато бяхме по-малки. Как се пали огън, как се катерят дървета, дори как се дерат животни. И как се проследяват.

Отново завъртя глава накъдето бе тръгнала Стражата.

— Не се тревожи, Клеър. — Седна до огъня. — Двайсет коня не могат да минат през гъсталака, но два могат. Както изглежда, Стражата ще поеме по пътя към Ескадейл. Ще минем напряко през хълмовете и ще ги срещнем край Мидмеънс.

С ловки пръсти разтваряше деколтето си. Изумена гледах, докато сваляше надолу ризата и освобождава гърдите си. Бяха много големи и изглеждаха напращели от мляко. В невежеството си дори не се бях запитала какво прави кърмачка, когато няма кого да кърми.

— Не мога да оставя бебето задълго — рече, като че в отговор на мислите ми, и направи гримаса, когато подхвана една от гърдите си. — Ще се пръсна.

Млякото бе започнало да се стича, рядко и синкаво. Извади голяма кърпа от джоба си и я подпъхна под гърдата си. На земята до нея имаше калаена купичка, която бе взела от дисагите си. Притисна ръба на купичката под зърното и леко го масажира с два пръста. Млякото започна да тече по-бързо, след това ареолата се сви и млякото бликна в малка, ала изненадващо силна струйка.

— Не знаех, че става така! — изтърсих, зяпнала като омагьосана.

Джени приближи купичката още малко и кимна.

— О, да. Бебето суче и така започва, но когато млякото се отпусне, детето трябва само да преглъща. О, така е по-добре. — Тя затвори за кратко очи, облекчена.

Изля купичката на земята, като отбеляза:

— Срамота е така да се прахосва, но няма какво да се прави. — Постави купичката от другата страна и повтори процеса. — Неудобство си е. Почти всичко с мъниците е неудобство. Но пък никога няма да предпочетеш да ги няма.

— Не — отвърнах тихо. — Никога.

Погледна ме през огъня с добродушно и загрижено изражение.

— Още не ти е дошло времето. Един ден ще си имаш свои.

Засмях се малко неуверено.

— По-добре първо да намерим бащата.

Изпразни купичката за втори път и се зае да си връзва роклята.

— О, ще го намерим. Утре. Ще трябва, защото не мога да стоя далеч от Маги задълго.

— А когато ги намерим?

Тя сви рамене и посегна към постелята.

— Зависи от Джейми. И колко ги е накарал да го наранят.

* * *

Оказа се права — на следващия ден открихме Стражата. Развалихме бивака, преди да съмне напълно, като спирахме само колкото Джени да изцеди млякото си още веднъж. Сякаш можеше да намира просеки и следи, където няма такива, и аз я следвах безпрекословно в гъсто залесените райони. Напредвахме бавно, но тя ме увери, че се справяме много по-бързо от Стражата, които нямаше как да свърнат встрани от пътя.

Стигнахме до тях по пладне. Чух звънтенето на юзди и небрежните разговори — изпънах ръка, за да спра Джени, която в този миг ме следваше.

— През поточето под нас минава брод — прошепна ми тя. — Май че са спрели, за да напоят конете.

Слезе от коня и хвана и двете юзди. Привърза конете и ми направи знак да тръгна след нея, след това продължи през храсталака като змия.

От мястото, до което стигнахме, на малка скална издатина над брода, почти виждахме всички мъже от Стражата — повечето на крак, — които си говореха на групички, други седяха на земята и се хранеха, трети водеха конете на водопой. Не виждахме Джейми.

— Дали не са го убили? — прошепнах паникьосана. Бях ги преброила добре. Двайсетима мъже и двайсет и шест коня — всички се виждаха ясно. Но нямаше и следа от затворник, нито пък слънцето хвърляше отблясъци по нечия червена коса.

— Едва ли — отвърна Джени. — Но има един начин да разберем.

Започна да си проправя път назад от издатината.

— И какъв е той?

— Ще попитаме.

Пътят се стесняваше след брода и се превръщаше в прашна пътека през гъсти групи борове и елши. Тя не беше достатъчно широка, за да могат мъжете от Стражата да яздят един до друг.

Когато последният от колоната наближи един завой в пътеката, Джени пристъпи ненадейно пред него. Конят се стресна, а мъжът се опита да го овладее, ругаейки. Когато отвори уста, за да попита възмутено какво значи това, пристъпих от един храст отзад и го халосах здраво по тила с един клон.

Изненадан, той загуби равновесие, а конят отново се надигна уплашено. Мъжът падна на пътеката. Не беше зашеметен, но Джени бързо поправи това с помощта на едър камък.

Грабна юздите на коня и започна яростно да жестикулира.

— Хайде! — прошепна. — Дръпни го от пътя, преди да забележат, че го няма.

Така че, когато Робърт Макдоналд от Стражата в Глен Елрайв дойде на себе си, се оказа здраво вързан за дърво и се взираше в дулото на пистолет, държан от сестрата на бившия си затворник.

— Какво направихте с Джейми Фрейзър? — попита.

Макдоналд тръсна замаяно глава, явно мислеше, че си въобразява. Опита се да помръдне и бързо разбра, че всичко е наяве. Позволихме му да псува и да ни заплашва колкото поиска, а накрая се примири, че ще го пуснем само ако ни каже каквото искаме да знаем.

— Мъртъв е — каза Макдоналд сърдито. Пръстът на Джейн се сви около спусъка и той добави паникьосан: — Не бях аз! Сам си беше виновен.

Джейми яздел с един от Стражата, а ръцете му били вързани с кожена каишка. От двете им страни имало още двама от Стражата. Изглеждал мирен и не били взели други предпазни мерки, докато прекосявали реката на десет километра от мелницата.

— Глупакът се хвърли от коня в дълбокото — каза Макдоналд, като сви рамене, доколкото можеше. — Стреляхме. Сигурно сме го уцелили, защото не се показа. Но точно под брода потокът е бърз и дълбок. Разтърсихме се, но нямаше тяло. Сигурно е било някъде надолу по потока. Сега ме развържете, в името на Бога!

Джени го заплаши няколко пъти, но не успя да изтръгне нищо повече, затова решихме, че е истина. Тя не го освободи направо, само охлаби въжетата му, за да може след известно време да се освободи сам. После побягнахме.

— Мислиш ли, че е мъртъв? — пъхтях, докато приближавахме вързаните коне.

— Не мисля. Плува като риба и съм го виждала да си задържа дъха за повече от три минути. Хайде. Ще претърсим брега.

Крачехме нагоре и надолу по брега, препъвахме се по скалите и се плискахме в плитчините, драскахме длани и лица по върбите, пуснали клони във вирчетата.

Накрая Джени се провикна победоносно и аз отидох при нея, като с мъка пазех равновесие върху мъхнатите скали по дъното на потока.

Тя държеше кожена каишка, още вързана в кръг. От едната страна кафенееше кръв.

— Тук се е измъкнал от каишката — каза тя, мачкайки парчето кожа. Обърна поглед в посоката, откъдето бяхме дошли, и надолу — по пълен с остри камъни сипей от преплитащи се канари, дълбоки вирове и разпенени бързеи. Поклати глава.

— Как си успял, Джейми? — рече сякаш на себе си.

Намерихме малко смачкана трева, недалеч от ръба, където явно си беше почивал. На кората на една трепетлика наблизо забелязахме кафеникаво петно.

— Ранен е — казах.

— Да, но се движи — отвърна Джени, като крачеше напред-назад, гледайки към земята.

— Добра ли си в следенето? — попитах с надежда.

— Не съм по лова — отвърна ми и тръгна напред, а аз я последвах. — Но ако не мога да проследя нещо с размерите на Джейми Фрейзър през сухи папрати, съм не само сляпа, но и глупава.

И наистина, широка просека от прегазени папрати водеше от едната страна на хълма и се скриваше в гъста туфа пирен. Обиколихме мястото, но не открихме нищо повече, нито получихме отклик на провикванията си.

— Отминал е — каза Джени, седна на един пън и започна да си вее. Стори ми се бледа и осъзнах, че да отвличаш и заплашваш въоръжени мъже не е работа за жена, родила преди по-малко от седмица.

— Джени, трябва да се върнеш. А и може да е поел към Лалиброх.

Тя поклати глава.

— Не, не би се върнал. Каквото и да ни е казал Макдоналд, няма да се откажат толкова лесно, не и ако ги чака награда. Ако още не са го намерили, ще изпратят някого да следи фермата. Не, това е едното място, където няма да отиде. — Тя подръпна деколтето на роклята си. Беше хладно, но се потеше, а се виждаха и тъмни петна по роклята й, където бе текло мляко.

Видя ме, че я гледам, и кимна.

— Да, скоро ще трябва да се върна. Госпожа Круук дава на малката да суче козе мляко и подсладена вода, но няма да може без мен още дълго, нито аз без нея. Никак не ми се ще да те оставям сама.

И на мен не ми се нравеше да претърсвам шотландската пустош за човек, който би могъл да е навсякъде, но запазих спокойствие.

— Ще се справя — рекох. — Можеше и по-зле да е. Поне е жив.

— Така е. — Тя погледна слънцето, беше ниско над хоризонта. — Ще остана през нощта.

По-късно, сгушени край огъня, не говорихме много. Джени мислеше за детето си, а аз — как ще се справя сама, без да познавам нито мястото, нито местния език.

Ненадейно Джени вирна глава и се заслуша. Аз сторих същото, но не чух нищо. Взрях се в тъмната гора, накъдето гледаше Джени, и слава Богу, не зърнах блясъка на очи в мрака.

Когато се обърнах към огъня, Мърто седеше от другата страна и спокойно сгряваше ръцете си. Джени обърна светкавично глава, когато възкликнах, и се засмя изненадано.

— Можех и на двете да ви прережа гърлата още преди да се обърнете накъдето трябва — отбеляза той.

— Така ли било? — Джени седеше, свила колене и стиснала глезените си. Ръката й мигновено посегна под края на полата и на огъня блесна острие.

— Не е зле — съгласи се Мърто, кимайки премъдро. — А малката сасенак става ли?

— Не — отвърна Джени, докато връщаше острието в чорапа си. — Но е добре, че ще си с нея. Иън те е изпратил, нали?

Дребният мъж кимна.

— Да. Намерихте ли вече Стражата?

Казахме му какво сме сторили досега. При новината, че Джейми е избягал, можех да се закълна, че видях как едно мускулче в крайчето на устата му трепва, но „усмивка“ би била силна дума.

Накрая Джени се надигна и сгъна одеялото си.

— Къде отиваш?! — попитах изненадана.

— У дома. — Кимна към Мърто. — Сега той ще е с теб. Не ти трябвам, а имам друга работа.

Мърто вдигна глава към небето. Луната тънееше иззад рехави облаци, а из клоните над нас шептеше дъждец.

— По-добре се прибери призори, не бързай. Вятърът се усилва и никой няма да стигне далеч тази вечер.

Джени поклати глава и продължи да втъква кичури в забрадката си.

— Знам пътя. А и щом никой няма да стига далеч, значи никой няма да ми пречи по пътя, нали?

Мърто изпухтя нетърпеливо.

— Ината си като онзи бивол брат си, ще ме извиняваш. Няма причина да бързаш толкова, ти казвам — мъжът ти едва ли си е хванал друга за два дни.

— Не виждаш по-далеч от носа си, а това никак не е далеч — сопна му се Джени. — Ако си живял толкова, без да знаеш, че не бива да заставаш между кърмачка и детето й, нямаш акъла да ловиш прасета, камо ли да намериш някого в пущинака.

Мърто вдигна ръце победен.

— О, да, все ще е твоето. Не мислех, че се опитвам да вразумя дива свиня. Най-много да получа някоя бивна в крака.

Ненадейно Джени се засмя.

— Като нищо, дърт мошеник. — Приведе се и вдигна тежкото седло на коляното си. — Грижи се за Клеър и ми пратете вест, когато намерите Джейми.

Тя се обърна да оседлае коня, а Мърто добави:

— Между другото, май ще откриеш нова прислужница, когато стигнеш у дома.

Тя спря с приготовленията и го изгледа, после бавно върна седлото на земята.

— И коя ще да е тя?

— Вдовицата Макнаб — отвърна, натъртвайки на първата дума.

За миг тя не помръдна, само забрадката и наметалото й се поклащаха на вятъра.

— Как? — попита накрая.

Мърто се наведе, за да вземе седлото. Вдигна го и го пристегна към коня с едно-единствено плавно движение.

— Пожар — рече, като подръпна за последен път стремената. — Внимавайте, докато минавате през полето. Пепелта още пари.

Събра ръце, за да й помогне да се качи, но тя поклати глава, хвана юздите и ми направи знак да се приближа.

— Разходи се с мен до върха на хълма, Клеър, ако обичаш.

По-далеч от огъня въздухът натежаваше и бе студен. Полите ми бяха влажни от седенето и се заплитаха в краката ми. Джени бе привела глава срещу вятъра, но виждах профила й и пребледнелите й устни.

— Макнаб ли е издал Джейми на Стражата? — попитах накрая.

Тя бавно кимна.

— Да. Иън сигурно е разбрал, или някой от другите. Няма значение кой.

Бе късен ноември и Денят на Гай Фокс бе отминал отдавна, но внезапно ми се привидя клада, чиито пламъци се издигат по дървени стени и продължават по сламения покрив, докато огънят вътре реве. А вътре е чучелото, застанало насред пепелта на каменната плоча, готово да се срине в черната пепел при следващия порив на студения вятър през останките на дома му. Границата между справедливост и бруталност е много тънка, сасенак.

Осъзнах, че Джени още ме гледа питащо и й отговорих с кимване. Бяхме заедно, поне сега, от една и съща страна на тази произволна, зловеща граница.

Спряхме на върха на хълма, а под нас Мърто беше черно петънце до пламъците. Джени затършува в един страничен джоб на полата си и притисна в дланта ми кожена торбичка.

— Рентата от приемния ден — рече. — Може да ти потрябва.

Опитах се да върна парите с думите, че Джейми не би ги приел, защото са за имението, но Джанет Фрейзър, макар и наполовина на размерите на брат си, бе по-упорита дори от него.

Накрая се отказах и прибрах парите в гънките на собствения си тоалет. По настояване на Джени взех и нейния нож.

— На Иън е, но той има друг — каза ми. — Сложи го в чорапа си и го прикрепи с жартиера. Не го махай дори когато спиш.

Тя направи пауза, като че ли имаше да ми казва още нещо. Явно имаше.

— Джейми рече — продължи тя с внимание, — че може… понякога да ми казваш разни неща. И ако го правиш, да те слушам, без да задавам много въпроси. Има ли… нещо, което да ми кажеш?

С Джейми бяхме обсъждали нуждата да подготвим Лалиброх и обитателите му за бедствията от Въстанието. Но тогава мислехме, че има време. Сега нямаше време, или най-много няколко минути, в които да кажа на новата си и прескъпа сестра достатъчно, за да опази Лалиброх от идещата буря.

За пръв път си помислих, че да си пророк е много неприятно занимание. Изпитах силна симпатия към Йеремия и неговите Lamentations^[1]. И осъзнах точно защо Касандра е била толкова непопулярна. Но нямаше какво да се прави. На върха на шотландски хълм, където косата и полите ми яростно се ветрееха в прииждащата есенна буря, обърнах лице към забулените небеса и се подготвих да пророкувам.

— Засадете картофи — казах.

Устата на Джени се отвори изумено, но след това стисна зъби и кимна отривисто.

— Картофи. Добре. Най-близо има в Единбург, но ще изпратя хора да вземат. Колко?

— Възможно най-много. Още никой не ги сади в планинска Шотландия, но скоро ще започнат. Грудки са и са много издръжливи, а реколтата винаги е по-добра от пшеницата. Заделете възможно най-много земя за тях. Ще има глад, голям глад, след две години. Ако имате непродуктивни земи, продайте ги за злато. Ще има война, кланета. Мъже ще бъдат преследвани, тук и навсякъде наоколо. — Замислих се. — В къщата има ли някакъв тайник?

— Не, няма.

— Направете тогава, или измислете някое друго тайно място. Надявам се Джейми да няма нужда от такова — и преглътнах с мъка при мисълта, — но някой може да има.

— Добре. Това ли е всичко? — Лицето й бе сериозно и съсредоточено в сумрака. Мислено благодарих на Джейми, задето е имал предвидливостта да я предупреди, и на нея, задето му се е доверила. Не ме питаше как и защо, само внимаваше в думите ми и знаех, че прибързаните ми нареждания ще бъдат изпълнени.

— Това е всичко. Поне само за това се сещам. — Опитах да се усмихна, но усилието ми се стори недостатъчно убедително.

Тя се справи по-добре. Докосна бузата ми за довиждане.

— Бог да е с теб, Клеър. Ще се срещнем отново. Когато върнеш брат ми у дома.